Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Congo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 47 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

КОНГО. 1996. Изд. Коала, София. Серия Крими. Превод: от англ. Тодор СТОЯНОВ [Congo / Michael CRICHTON]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 160.00 лв. ISBN: 954-530-004-3.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конго (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Конго.

Конго
Congo
АвторМайкъл Крайтън
Първо издание1980 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ISBNISBN 0394513924

Конго (на английски: Congo) е роман на американския писател Майкъл Крайтън. Книгата е публикувана 1980 г. Сюжетът се концентрира около експедиция в тропическите гори на Демократична република Конго в търсене на залежи от диаманти. Книгата е филмирана през 1995 г.

3. Юридически тънкости

За Питър Елиът денят 14 юни 1979 година остана в паметта му като ден изпълнен с внезапни обрати. Той започна в 8 часа сутринта в адвокатската кантора на Съдърланд, Мортън & О’Конъл в Сан Франсиско, поради заплахата от иск за задържане под стража от страна на АЗП, иск, станал изключително важен поради решението му да изведе Ейми от страната.

Срещата им с Джон Мортън се състоя в облицованата с дърво библиотека на фирмата с изглед към Грант Стрийт. Мортън си водеше бележки в един жълт линиран бележник.

— Мисля, че сте прав — започна адвокатът, — но ще ви помоля да ми дадете няколко факти. Ейми е горила, така ли?

— Да, женска планинска горила.

— Възраст?

— Сега е на седем години.

— Значи е още дете?

Елиът обясни, че горилите узряват в периода от шест до осем годишна възраст, така че Ейми вече може да се счита за еквивалент на шестнадесетгодишно момиче.

Мортън драскаше бързо в бележника си.

— Можем ли да считаме, че е все още непълнолетна?

— Трябва ли да казваме това?

— Така считам.

— Да, тя е все още непълнолетна — каза Елиът.

— Откъде идва? Имам предвид като произход.

— Една туристка на име Суенсън я открила в Африка, в едно селище наречено Багиминди. Майката на Ейми била убита от местните жители за храна. Мисис Суенсън я купила като дете.

— Значи не е отрасла в клетка — заключи Мортън, продължавайки да драска в бележника.

— Не. Мисис Суенсън я донесла в Щатите и я дарила на минеаполиската зоологическа градина.

— Тя загубва ли интерес към Ейми?

— Предполагам — каза Елиът. — Опитваме се да се свържем с нея, за да се осведомим за по-ранния живот на Ейми, но в момента отсъства от страната. Очевидно пътува непрестанно; сега е в Борнео. Така или иначе, когато Ейми беше изпратена в Сан Франсиско, обадих се в Минеаполис да ги питам дали мога да я задържа за изследвания. Зоопаркът ми даде зелена улица, за три години.

— Вие платихте ли някакви пари?

— Не.

— Имахте ли писмен договор?

— Не, просто се обадих на директора на зоологическата градина.

Мортън кимна.

— Устно споразумение… — промърмори той докато пишеше. — И след като изтекоха трите години?

— Това беше през пролетта на 1976 година. Помолих зоологическата градина да ми удължат срока с още шест години, и те се съгласиха.

— Отново устно?

— Да. Обадих се по телефона.

— Нямахте писмена кореспонденция?

— Не. Когато им се обадих, не проявиха особен интерес. Да ви кажа истината, мисля, че те вече бяха забравили за Ейми. Зоологическата градина и така си има четири горили.

Мортън свъси чело.

— Горилите не са ли от доста скъпите животни? Искам да кажа, ако искате да си купите за домашно животно или за цирка?

— Горилите са включени в списъка на застрашените от изчезване животни; Вие не можете просто така да си купите горила за домашно животно. Всъщност да, те са доста скъпи животни.

— Колко скъпи?

— Е, няма някаква твърдо установена пазарна цена, но трябва да е някъде от порядъка двайсет до трийсет хиляди долара.

— И през всички тези години вие сте я обучавали да говори?

— Да — отвърна Питър. — На американския език на знаците. В момента тя притежава активен речник от шестстотин и двайсет думи.

— Това много ли е?

— Повече в сравнение с всеки друг известен примат.

Мортън кимна; моливът в ръката му не спираше.

— Вие работите с нея всеки ден по изследователска програма?

— Да.

— Добре — каза Мортън. — До този момент това винаги е бил много важен факт при всички искове за насилствено задържане на животни.

Движенията в западния свят срещу опитите с животни датират повече от сто години. Те се водят от анти-вивисекционистите, RSPCA, ASPCA. Първоначално тези организации са били някаква лунатични сбирщини от животински любители, твърдо решени да спрат всякакви изследвания на животните.

С течение на годините учените са развили стандартна защита приемлива за всички съдилища. Изследователите твърдят, че техните експерименти са насочени към подобряването на здравето и благополучието на човечеството, приоритет, по-висок от животинското благополучие. Те посочват, че никой не възразява, когато животни биват използвани като товарни животни или за селскостопански работи; черна робия, на която животните са жертва от незапомнени хилядолетия. Използването на животни в научни експерименти просто разширява обхвата на представата, че животните са слуги на човека.

А и освен това животните са в буквалния смисъл на думата истински животни. Те нямат собствено съзнание, не осъзнават факта, че съществуват в природата. По думите на философа Джордж Х. Мед това означава, „че животните нямат права. Ние сме в пълното си право да им отнемаме живота; няма никакъв грях, когато ножът се врязва в шиите им. Те просто не губят нищо…“

Множество хора не можеха да приемат равнодушно тези възгледи, но опитите да се прокарат ясни граници бързо попадаха във възела на неразплетимите логически проблеми. Най-очевидните засягаха начина, по който животните се възприемаха по дължината на филогенетичната скала. Доста изследователи оперираха кучета, котки и други млекопитайни без анестезия, но какво да кажем за прешленестите червеи, раците, пиявиците и сепиите? Игнорирането на тези създания представляваше чиста проба „таксономична дискриминация“. И след като и тези животни заслужаваха внимание, то тогава какво да кажем за гилдията на готвачите, които хвърляха живи омари в кипяща вода?

Въпросът с точното дефиниране на жестокостта към животните беше объркан от самите дружества за закрила на животните. В някои страни те се бореха срещу изтреблението на плъховете; а през 1968 се развихри грандиозният австралийски фармацевтичен скандал.[1] След всички тези иронии съдът започнал да колебае с намесата си при експериментите с животни. В резултат на това експериментаторите вече бяха с развързани ръце. Обемът на изследванията на животните достигна огромни размери: през седемдесетте години всяка година само в Съединените щати при научни експерименти загиваха по шейсет и четири милиона животни.

Начинът на мислене обаче макар и бавно, започваше да се променя. Експериментите с езиково обучение при делфините и маймуните доказаха, че тези животни бяха не само интелигентни, но и надарени със съзнание. През 1974 година самите учени образуваха Международна лига за защита на приматите, която да наблюдава изследванията засягащи маймуните. През март 1978 година индийското правителство забрани износа на маймуни резус за изследователските лаборатории по света. Имаше и съдебни случаи, чиито заключения бяха, че в някои случаи животните действително имаха права.

Старият възглед беше подобен на робството; животното беше собственост на господаря си, който можеше да прави с него каквото пожелае. Сега обаче собствеността отстъпваше на заден план. През февруари 1977 година имаше един случай с делфин на име Мери, пуснат на свобода в открития океан от един лабораторен техник. Хавайският университет даде под съд техника, обвинявайки го в разхищение на ценно лабораторно животно. И двата съдебни процеса завършиха с несъгласие между самите съдебни заседатели; случаят беше прекратен.

През ноември 1978 година беше разгледано делото по насилствено задържане на шимпанзе с име Артър, което владееше перфектно езика на знаците. Собственикът му, университетът Джон Хопкинс, реши да го продаде и да приключи с програмата. Неговият учител, Уилям Левин, подаде оплакване в съда и успя да извоюва присъда за насилствено задържане на основанието, че Артър знае да говори и по този начин вече не е шимпанзе.

— Един от основните факти беше — каза Мортън, — че когато Артър биваше изправян пред други шимпанзета, той ги наричаше „черни неща“. И когато после Артър беше помолен два пъти да сортира фотографиите на хора и шимпанзета, той и двата пъти го направи правилно, само дето и двата пъти помести снимката си при тези на хората. Явно не се считаше за шимпанзе, и съдът реши, че трябва да остане при учителя си, тъй като насилствената раздяла би могла да му причини тежък психически стрес.

— Ейми плаче когато я напускам — каза Елиът.

— Искате ли съгласието й когато провеждате експерименти?

— Винаги. — Елиът се усмихна. Мортън очевидно си нямаше представа какво представлява ежедневния живот с Ейми. Каквото и да правеше, той всеки път искаше разрешението й, дори и да ставаше дума за пътуване с кола. Тя беше могъщо животно, и понякога можеше да създаде големи неприятности.

— Регистрирате ли съгласията й?

— На видеозаписи.

— Разбира ли експериментите, които й предлагате.

Той повдигна рамене.

— Казва ми, че ги разбира.

— Използвате ли система за поощрения и наказания?

— Всички учени, които изследват поведението на животните, го правят.

Мортън се навъси.

— Каква форма приемат наказанията?

— Ами, когато се държи като непослушно момиче, карам я да застане в ъгъла с лице към стената. Или пък я лишавам от любимия й сладкиш преди лягане.

— А изтезания и удари с електрически ток?

— Но това е нелепо.

— Никога ли не сте я наказвали физически?

— Тя е доста едро животно. Обикновено се тревожа тя да не ми се ядоса и да накаже мен.

Мортън се засмя и се изправи.

— Всичко ще е наред — каза той. — Всеки съд ще издаде решение, че Ейми е ваш пациент и вие трябва да решите под чие разпореждане трябва да остане. — Той се поколеба. — Съзнавам, че ще ви прозвучи странно, но бихте ли могли да я поставите на скамейката за свидетели?

— Мисля, че мога — каза Елиът. — Мислите ли, че ще се стигне дотам?

— Не и в нашия случай — отвърна Мортън. — Но рано или късно това ще се случи. Само гледайте: няма да минат и десет години, и ще има съдебен процес с главен участник говорящ примат, като маймуната ще бъде в кабината на свидетелите.

Елиът разтърси ръката му и каза, че си тръгва.

— Между другото, ще имам ли някакъв проблем докато я извеждам от страната?

— Ако случаят се окаже с обвинение по насилствено задържане, може да имате неприятности при пресичане на границата — каза Мортън. — Да не планирате да ходите някъде с нея извън страната?

— Да.

— Тогава съветът ми е да го направите колкото може по-бързо, без го споменавате никому.

 

Малко след девет Елиът влезе в кабинета си на третия етаж в сградата на зоологическия факултет.

— Някаква си доктор Рос от фонда по опазване на дивите животни в Хюстън се обади, че тръгва за Сан Франсиско. Мистър Морикава три пъти телефонира, каза, че е важно. Срещата с екипа по проекта Ейми е насрочена за десет часа. И Уинди е в кабинета ви.

Джеймс Уелдън беше старши преподавател във факултета, слаб, но гръмогласен мъж. „Уинди“[2] Уелдън обикновено беше изтипосван във факултетните карикатури изправил наслюнчения си пръст във въздуха: той беше всеизвестен познавач на посоката на вятъра. През последните няколко дни беше избягвал Елиът и екипа му.

Елиът влезе в офиса си.

— Питър, момчето ми — жизнерадостно възкликна Уелдън, протягайки ръка за своята версия на сърдечно ръкостискане. — Подранил си.

Елиът веднага застана нащрек.

— Мислех, че ще се бия с тълпата — каза той.

Протестиращите не се показваха по-рано от десет часа, а понякога и по-късно, в зависимост от това, кога бяха уредили срещата си с новинарските екипи от телевизията. Тия работи ставаха така тия дни: протест по предварителна уговорка.

— Повече няма да стъпят тук — захили се Уелдън.

Той връчи на Елиът последния брой на Кроникъл, с обградена с черен молив статия на първата страница. Елеонор Врайс беше подала оставка от поста си като регионален директор на АЗП, под предлог, че е претоварена с работа и има лични проблеми; в едно официално твърдение на АЗП в Ню Йорк се каза, че те са допуснали сериозна грешка при разбирането на природата и съдържанието на изследванията на Елиът.

— Което означава какво? — запита Елиът.

— Офисът на Бели направи обзор на статията ти, а Врайс публикува официално признание за отсъствието на изтезания при работата ти, и решиха, че АЗП е изправена пред сериозен риск по дело за обезщетение относно понесени морални и материални щети. Офисът им в Ню Йорк е изпаднал в ужас. Днес по-късно ще ти падат на колене. Да ти призная, надявам се, че ще проявиш разбиране.

Елиът рухна в стола си.

— Какво става със събранието на факултета тази седмица?

— О, това е много важно — възкликна Уелдън. — Няма и съмнение, че факултетът ще обсъжда неетичното поведение от страна на медиите и ще излезе с официална декларация в твоя подкрепа. Аз самият сега пиша официално твърдение, което ще излезе от офиса ми.

Иронията съдържаща се в думите му не остана незабелязана от Елиът.

— Сигурен ли си, че искаш да стъпиш на толкова крехък клон? — запита той.

— Зад теб съм каквото и да става; надявам се, че си го разбрал — увери го Уелдън.

Той крачеше неуморно из стаята, разглеждайки стените, по които бяха накачени картините нарисувани от ръката на Ейми. Уинди явно си имаше нещо наум.

— Още ли рисува същите картини? — запита накрая той.

— Още — отвърна Елиът.

— И ти още нямаш представа какво означават?

Елиът се забави с отговора си; беше още преждевременно да споделя с него мнението им какво означават.

— Нямам представа.

— Сигурен ли си? — запита Уелдън и леко се навъси. — Мисля, че вече има хора, които знаят какво означават.

— Какво?

— Случи се нещо много странно — произнесе Уелдън. — Някой е предложил да купи Ейми.

— Да я купи? Ти казваш, че някой искал да я купи?

— Един адвокат от Лос Анджелиз ми се обади вчера в офиса и ми предложи да я купи за сто и петдесет хиляди долара.

— Това сигурно трябва да е бил някой фрашкан с мангизи благодетел — предположи Елиът. — Сигурно се опитва да я спаси от изтезанията.

— Не мисля така — каза Уелдън. — Едно нещо поне е сигурно, офертата е дошла от Япония. Някой на име Морикава; някакъв бос от електронния бизнес в Токио. Разбрах това когато адвокатът се обади отново тази сутрин, за да увеличи цената на двеста и петдесет хиляди долара.

— Двеста и петдесет хиляди долара? — възкликна Елиът. — За Ейми? — Разбира се, че това беше изключено. Той никога не би я продал, за нищо на света. Но защо някой предлагаше толкова пари за нея?

Уелдън си имаше отговор.

— Толкова много пари могат да дойдат само от частно предприятие. Промишленост. Очевидно, Морикава е прочел за вашата работа и е открил, че може да използва говорещите примати в някакъв промишлен контекст. — Уинди се втренчи в тавана, сигурен знак, че въображението му губи всичките си окови. — По мое мнение, това разкрива необятни простори пред нас; можем да разкрием център за обучение на примати с промишлена насоченост в реалния свят.

Питър Елиът изпсува. Той не обучаваше Ейми, за да нахлузят на главата й предпазен шлем, и да пъхнат в ръката й дистанционно управление, и го обясни на Уелдън по най-краткия и точен начин.

— Просто не си го обмислил както трябва — заяви Уелдън. — Ами ако сме на прага на нова промишлена революция, основаваща се на говорящите маймуни? Само си помисли за значението. Това означава не само финансиране за факултета, но и възможност за приложни изследвания. И което е най-важно, ще възникне един много силен стимул да се запазва живота на бедните животинки. Знаеш, че големите маймуни са на привършване. Броят на шимпанзетата в Африка вече е намалял страшно много. Орангутаните от Борнео губят естествения си хабитат заради дървосекачите и само след десет години ще представляват изчезнал вид. Горилата е паднала до три хиляди на брой в горите на централна Африка. Тези животни ще изчезнат още в рамките на нашия живот — освен ако не се появи причина да ги запазим живи, като вид. Ти можеш да осигуриш тази причина, Питър, момчето ми. Помисли си за това.

 

Елиът си помисли над думите му и ги обсъди на събранието с екипа по проекта Ейми в десет часа. Те разгледаха възможните промишлени приложения на маймуните и вероятните изгоди за работодателите, такива като липсата на профсъюзи и допълнителни трудови възнаграждения. В края на двайсетото столетие това бяха важни причини. (През 1978 година за всеки автомобил слязъл от конвейера на монтажните линии в Детройт, разходите по един работник за здравно осигуряване надвишаваха разходите за цялата стомана използвана в изработката на един автомобил.)

Стигнаха обаче до заключението, че видението за „индустриализираните маймуни“ си беше чиста халюцинация. Една маймуна като Ейми съвсем не беше евтина и тъпа версия на човека работник. Точно обратното: Ейми представляваше високоинтелигентно и сложно същество, извадено от естествената си природна среда и поместено в модерния промишлен свят. Тя се нуждаеше от много внимателен надзор; беше капризна и ненадеждна; а здравето й винаги беше изложено на риск. Просто нямаше никакъв смисъл да се използва в промишлеността. Ако Морикава имаше видения за маймуни сръчно заваряващи стомана, сглобяващи телевизори и хай-фай системи, то си беше за него сметка.

Единствената сериозна забележка дойде от Бергман, специалистът по детска психология.

— Четвърт милион долара са много пари — каза той, — а мистър Морикава определено не е глупак. Трябва да е научил за Ейми покрай картините й, които ясно демонстрират, че е невротична и трудна за работа. Щом проявява такъв интерес към нея, това е свързано само с рисунките й. Но аз просто не мога да си представя защо тези картини ще струват четвърт милион долара.

Нито пък някой друг можеше да се досети, и дискусията се насочи към самите рисунки и новопреведените текстове. Сара Джонсън, която отговаряше за изследването на източниците, започна с обезсърчителния коментар:

— Имам лоши новини за Конго[3].

Тя обясни, че повечето от записаните истории не съдържат нищо за Конго. Древните египтяни от горното поречие на Нил знаели само, че реката им извира много далеч на юг, в район който те нарекли Земята на дърветата. Това било тайнствено място с гори толкова гъсти, че дори и посред бял ден мракът в тях бил непроницаем. Странни създания обитавали този вечен мрак, включително и дребни човечета с опашки, и животни наполовина бели и наполовина черни.

Почти четири хиляди години оттогава нищо по-съществено не е научено за вътрешността на Африка. Арабите дебаркирали в Източна Африка през седми век от новата ера; това били търсачи на злато, слонова кост, подправки, и роби. Но арабите били моряци търговци, и не се осмелили да навлязат във вътрешността. Те нарекли вътрешността Зиндж или Земята на чернокожите, област, запълнена с приказни фантазии. Носели се истории за огромни гори и дребни хора с опашки; легенди за бълващи огън планини, запълващи небесата с дим; приказки за местни селища превзети от маймуните, които съжителствали с жените; небивалици за гиганти с космати тела и плоски носове; разкази за създания получовеци, полулеопарди; страховити истории за местни пазари, на които се продавали най-големите деликатеси — бутове от угоени човеци.

Тези истории били достатъчни, за да държат арабите на дистанция, само по крайбрежието, въпреки че се разнасяли истории не по-малко вълнуващи, изпълнени с планини от блестящо злато, речни корита изобилстващи с диаманти, животни, говорещи езика на хората, гигантски цивилизации сред джунглата с невъобразим разкош. Една история специално намерила място във всички източници без изключение: легендата за Изгубения град Зиндж.

Съгласно легендата, един град известен на евреите от Соломоново време, бил източникът на невъобразими богатства от диаманти. Маршрутът на керваните до града бил пазен по-строго от всичко, тайната предавана от баща на син, като свещена вяра в продължение на безброй поколения. Но диамантените мини се изтощили и градът сега лежал в развалини някъде в черното сърце на Африка. Недостъпният път на керваните бил погълнат от джунглата, и последният търговец, комуто била известна тайната на маршрута, я отнесъл със себе си в гроба преди много столетия.

Тайнственото и примамливо място арабите нарекли Изгубения град Зиндж[4]. И въпреки оцелялата му до днешни дни слава Джонсън успя да открие съвсем малко по-подробни описания на града. През 1187 година един арабин от Момбаса на име Ибн Барату, записал, че „коренните жители на региона разказват… за един изгубен град далеч във вътрешността на страната, наречен Зиндж. Там обитателите му, които са чернокожи, на времето живели сред богатство и охолство, като дори и робите се кичели с скъпоценни камъни и особено сини диаманти, защото там имало несметни находища от диаманти.“

През 1292 година един персиец на име Мохамед Зиад твърдял, че „един голям диамант [с размера на] мъжки юмрук… бил изложен на улиците на Занзибар, и всички твърдели, че произходът му бил от вътрешността, където можели да се открият развалините на един град наречен Зиндж, и там можело да се открият такива диаманти в изобилие, пръснати по земята и също така в реките…“

През 1334 година друг арабин, Ибн Мохамед, твърдял „че нашият отряд направи приготовления да потърси града Зиндж, но скоро прекрати търсенето след като научи че градът отдавна бил изоставен, и силно разрушен. Казват, че архитектурата на града била много странна, защото вратите и прозорците били построени като криви под формата на полумесец, а къщите били заети от някакво войнствено племе космати мъже, които говорели шепнешком непознат език…“

След това пристигнали португалците, тези неуморими усвоители на нови земи. През 1544 година вече навлизали навътре от западното крайбрежие нагоре по течението на мощната река Конго, но скоро се сблъскали с всички онези препятствия, които щели да прекъснат за няколко столетия изследването на централна Африка. Конго не била плавателна след първата група бързеи, на двеста мили навътре в континента (там, където на времето е било Леополдвил, сега е Киншаса). Местните жители били враждебно настроени и канибали. А кипящата от изпарения джунгла била източник на болести: малария, сънна болест, шистосомоза, черноводна треска, които косели чуждестранните нашественици.

Португалците никога не успели да проникнат в централно Конго. Нито пък успели да сторят това англичаните; под командването на капитан Бренър през 1644 година цялата му експедиция потънала като във водата сред джунглата. В продължение на още две столетия Конго ще остане бяло петно върху картите на цивилизования свят.

Ранните изследователи обаче повтаряли легендите, проникващи от вътрешността на континента, включително и историята за град Зиндж. Един португалски художник, Хуан Диего де Валдес, през 1642 година нарисувал широко известната картина на изгубения град Зиндж.

— Той обаче също така рисувал и картини на мъже с опашки и маймуни съвокупляващи се с местни жени — каза Сара Джонсън.

Някой изстена.

— Очевидно Валдес е бил инвалид — продължи тя. — Той е прекарал целия си живот в Сетубал, пил е с моряците и е рисувал картини базирани на разговорите им.

Едва към средата на деветнадесети век Ричард Бъртън и Спийк, Бейкър и Ливинстън, особено Станли, изследват цялостно черния континент. Никой от тях обаче не успява да открие дори и следа от изгубения град Зиндж. Но и през следващите сто години той си остава чиста легенда.

Дълбоко униние обзе екипа по проекта Ейми.

— Казах ви, че новините не са добри — каза Сара Джонсън.

— Значи искаш да кажеш, че тази картина се базира само на някакво описание, и че ние в действителност изобщо не знаем дали градът съществува или не, така ли?

— Боя се, че е така — отвърна Сара Джонсън. — Няма никакво доказателство, че градът изобразен на картината, изобщо някога е съществувал. Това е само една легенда.

Бележки

[1] В западна Австралия бива построена нова фармацевтична фабрика. В тази фабрика всички таблетки идват по конвейерна линия; имало назначен човек на линията да следи потока и да натиска бутони за сортирането на таблетките в отделни касети според размера и цвета им. Един животински бихейвиорист привърженик на теорията на Скинър посочил, че би било по-просто да се обучат гълъби, които да следят таблетките и да кълват цветни бутони, чрез които се осъществява сортировъчния процес. Станало нещо наистина невероятно; ръководството на фабриката се съгласило на експеримент; гълъбите действително се справяли превъзходно, и били разположени на конвейера. В този момент обаче се намесила RSPCA и издигнала забрана на основанието, че това представлява проява на жестокост спрямо животните; работата отново била предадена на човешки оператор, за когото очевидно този процес не бил жесток.

[2] Windy — Ветровития, Вятърничавия — англ. Б. пр.

[3] Основният източник на Джонсън беше категоричният труд на А. Дж. Паркинсън, Делтата на Конго в митове и истории (Лондон; Питърс, 1904)

[4] Приказният град Зиндж е основата за популярния роман на Райдър Хагард Рудниците на цар Соломон, публикуван за пръв път през 1885 година. Хагард, надарен лингвист, бил служил сред обкръжението на губернатора на провинция Натал през 1875 година, и явно е научил за Зиндж от съседните зулуси по онова време.