Майкъл Крайтън
Конго (25)

7. Буби

Елиът усети как кръвното му започна да се покачва.

— Дявол да го вземе, да не искате да кажете, че…

— Точно така — прекъсна го студено Рос. — Вече не си ни нужен.

Но още докато изричаше думите, тя го сграбчи здраво за ръката и го поведе навън от самолета с показалец върху устните си.

Елиът проумя, че тя се кани да го умири на спокойствие. Той беше отговорен за Ейми, да вървят по дяволите всички диаманти и международни интриги. Вече на пистата той отново повтори вироглаво:

— Няма да си тръгна без Ейми.

— Нито пък аз. — Рос бързо крачеше през пистата към полицейския хеликоптер.

Елиът забърза да я настигне.

— Какво?

— Нищичко ли не можеш да вдянеш? — запита Рос. — Този самолет е буквално заразен. Гъмжи от буби, и консорциумът слуша всички разговори. Онази реч в самолета я направих само за тях.

— Но кой те е следял в Сан Франсиско?

— Никой. Ще загубят часове в опит да открият кой е бил.

— Значи двамата с Ейми не сме били заблуда за врага, така ли?

— Изобщо — отвърна тя. — Виж, не знаем какво се е случило с последния екип на ТСЗР в Конго, но каквото и да говорите двамата с Травис или който и да е друг, аз мисля, че горилите имат пръст в цялата работа. И определено считам, че Ейми ще ни окаже голяма помощ когато се доберем до мястото.

— Като посланик?

— Имаме нужда от информация — каза Рос. — А тя знае за горилите повече от нас.

— Но ще успееш ли да я намериш за един час и десет минути?

— По дяволите, не — отговори Рос, поглеждайки си часовника. — Това няма да отнеме повече от двайсет минути.

— Снижете! Снижете!

Рос крещеше в портативната си радиостанция докато седеше до пилота на полицейския хеликоптер. Хеликоптерът кръжеше около кулата на правителствената сграда; след малко се завъртя и потегли на север, към Хилтън.

— Това не се позволява, мадам — изрече учтиво пилотът. — Летим под минималната разрешена височина.

— Прекалено високо сте! — изсумтя Рос, втренчена в една кутия върху коленете й, с четири циферблата. Бързо щракаше превключвателите, докато накрая радиото изпращя и някакъв гневен глас от кулата по управлението на полетите не поиска обяснения какво става.

— А сега на изток — инструктира пилота тя и хеликоптерът се килна встрани и пое курс на изток, към бедните предградия на града.

Отзад Елиът усети стомаха си да се свива с всеки рязък завой на хеликоптера. Главата му бумтеше и той се чувстваше ужасно, но въпреки всичко бе настоял да тръгне с тях. Той беше единственият човек, способен да помогне на Ейми, в случай на нужда от медицинска помощ.

— Хванах сигнал — извика тя надвиквайки грохота в машината, и посочи на североизток. Хеликоптерът минаваше над грубо сковани бараки, разядени от корозия и ръжда автомобилни гробища, мръсни пътища. — Сега забави, забави…

Индикаторите бясно раздвижиха цифрите в прозорчетата си. Елиът ги видя как изведнъж всички едновременно се превърнаха в нули.

— Надолу! — изкрещя Рос, и хеликоптерът се спусна в центъра на огромно сметище.

Пилотът остана в хеликоптера; последните му думи бяха обезкуражаващи.

— Има ли смет, има и плъхове.

— Плъховете не ме притесняват — каза Рос, излизайки от хеликоптера с уреда в ръка.

— Има ли плъхове, има и кобри — предупреди я пилотът.

— О! — възкликна Рос.

Двамата с Елиът прекосиха сметището. Духаше постоянен вятър; вестници и отломки шумоляха под краката им. Елиът го заболя главата, а от вонята му се повдигна.

— Не е много надалеч — произнесе Рос без да откъсва поглед от уреда. Беше силно възбудена; погледна часовника си.

— Тук ли е?

Тя се приведе и затърси с ръка в сметта; ръката й описваше кръгове, заравяйки все по-дълбоко.

Накрая измъкна една огърлица; това беше същата огърлица, която беше подарила на Ейми при качването им на самолета в Сан Франсиско. Тя я обърна и погледна пластмасовата пластина с името върху нея; Елиът забеляза, че пластината беше необичайно дебела. На гърба имаше пресни драскотини.

— Проклятие! — изруга Рос. — Загубихме шестнайсет минути.

И забърза чакащия ги хеликоптер.

Елиът я настигна и се изравни с нея.

— Но как можеш да я намериш след като са се отървали от микропредавателя с огърлицата?

— Никой не поставя само един микропредавател — отвърна Рос. — Този беше само за заблуда, беше предвиден да го открият. — Тя посочи драскотините върху гърба. — Те обаче са хитри, задали са наново честотите.

— Може да са се отървали и от втората буба — забеляза Елиът.

— Не са — отвърна тя. Хеликоптерът се отдели от земята; грохотът на витлата му разтърси сметището и вдигна цял облак вестници и боклуци под тях. Тя притисна микрофона до устните си.

— Откарайте ни до най-голямото гробище за метални отпадъци в Найроби.

След девет минути уловиха още един много слаб сигнал, намиращ се на територията на автомобилното гробище. Хеликоптерът се приземи на улицата отвън, привличайки дузини крещящи деца. Рос влезе с Елиът в гробището.

— Сигурна ли си, че е тук? — запита Елиът.

— Няма съмнение. Единственият им изход е бил да я обградят от всички страни с метал.

— Защо?

— За да я екранират.

Тя си пробиваше път сред разбитите коли, като през няколко крачки спираше да сверява курса си с уреда.

И в един момент Елиът дочу грухтене.

Идваше от един древен и разяден от ръжда автобус Мерцедес. Той се покатери през разбитите врати, гумените уплътнения се разпадаха на прах под ръцете му, и скочи вътре. Откри Ейми просната на гръб, завързана с лепенки скоч. Беше като пребита, но шумно се заоплаква когато отпра лентата от козината й.

Намери счупената игла в дясната част на гръдния й кош и я измъкна внимателно с един форцепс. Ейми изписка, след това го прегърна. Той дочу далечния вой на полицейски сирени.

— Всичко е наред, Ейми, всичко е наред — успокои я той. Помогна й да седне на пода и я прегледа по-основно. На пръв поглед изглеждаше добре.

И в този момент нещо го осени.

— Къде е вторият микропредавател?

— В стомаха й — ухили се Рос.

Елиът усети как го сграбчва справедлив гняв, още повече, че Ейми вече беше в безопасност.

— Накарала си я да го глътне? Електронно устройство? Нима не разбираш колко деликатно животно е тя и че здравето й…

— Само не се навивай — каза Рос. — Спомняш ли си онези витамини, които ти дадох? Ти също носиш в себе си една бубичка. — Тя погледна часовника си. — Тридесет и две минути. Никак не е зле. Имаме още четиридесет преди да отлетим от Найроби.