Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Congo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 50 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

КОНГО. 1996. Изд. Коала, София. Серия Крими. Превод: от англ. Тодор СТОЯНОВ [Congo / Michael CRICHTON]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 160.00 лв. ISBN: 954-530-004-3.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конго (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Конго.

Конго
Congo
АвторМайкъл Крайтън
Първо издание1980 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ISBNISBN 0394513924

Конго (на английски: Congo) е роман на американския писател Майкъл Крайтън. Книгата е публикувана 1980 г. Сюжетът се концентрира около експедиция в тропическите гори на Демократична република Конго в търсене на залежи от диаманти. Книгата е филмирана през 1995 г.

ДЕН 5: МОРУТИ
17 юни, 1979 година

1.

След пет часа полет от Равамагена ландшафтът забележимо се промени. След като подминаха Гома, близо до заирската граница се озоваха над най-източните покрайнини на конгоанските тропически гори. Елиът гледаше като омагьосан през илюминатора.

В бледата светлина на утрото тук-там се виждаха отделни купчинки мъгла залепнала подобно на памук към гъстата растителност. От време на време под крилата преминаваха тъмна и гънеща се фигура на мътна река, или права тъмночервена ивица на шосе. Но през по-голямата част от времето отдолу се виждаше само непроницаемата завеса на гъста гора, простираща далеч зад хоризонта.

Гледката беше едновременно и скучна, и заплашителна; на времето Станли бе назовал чувството, изпитвано от човек при вида на „безразличния простор на природния свят“. За човек седнал в комфорта на самолета с климатична инсталация не беше трудно да забележи, че тази безкрайна и монотонна гора правеше и най-големите земни градове да изглеждат като джуджета. Всяко отделно дърво имаше стебло с четиридесет фута диаметър, извисяващо се на двеста фута в небето; под огромната му корона се криеше пространство с ръста на готическа катедрала. Елиът знаеше, че гората се простираше най-малко две хиляди мили на запад, опирайки в Атлантическия океан на западното крайбрежие на Заир.

Елиът с нетърпение очакваше как ще реагира Ейми на тази първа гледка на джунглата, нейната естествена среда. Тя се взираше през илюминатора с неподвижен поглед. Сигнализира Тук джунгла със същото емоционално равнодушие, с което назоваваше картите с цветовете или обектите разпръснати на пода на каравана й в Сан Франсиско. Тя разпознаваше джунглата, като даваше име на това, което виждаше, но той не усети някакво особено раздвижване у нея.

— Ейми обича джунгла? — запита я той.

Джунгла тук, сигнализира тя. Джунгла има.

Той упорито продължи, опитвайки се да установи наличието на емоционалния контекст, в чието присъствие беше уверен. Ейми обича джунгла?

Джунгла тук. Джунгла има. Джунгла място тук Ейми вижда джунгла тук.

Той опита друг подход.

— Ейми живее джунгла тук?

Не. Безизразно.

— Къде живее Ейми?

Ейми живее Ейми къща. Отнасяше се за каравана й в Сан Франсиско.

Елиът я проследи как разхлабва колана на седалката, и подпира глава на ръката си докато гледа лениво през илюминатора. Ейми иска цигара, сигнализира тя.

Беше видяла Мънро да пуши.

— По-късно, Ейми — каза й Елиът.

 

В седем сутринта прелетяха над блестящите метални покриви на комплекса от калаено-танталови рудници в Масизи. Мънро, Кахега и останалите носачи отидоха в опашната част на самолета, където работеха върху оборудването, и шумно заговориха на суахили.

Ейми ги проследи с поглед и сигнализира Те разтревожени.

— За какво се тревожат, Ейми?

Те разтревожени хора тревожат те разтревожени проблеми. След малко Елиът отиде при тях и завари Мънро и останалите полузаровени под големи купчини слама да подреждат оборудване в продълговати муселинови контейнери с форма на торпедо, които после уплътняваха със слама.

— Какво е това? — посочи Елиът към муселиновите контейнери.

— Наричат ги контейнери Крослин — отвърна Мънро. — Много са надеждни.

— Никога досега не съм виждал да опаковат оборудване по този начин — каза Елиът, наблюдавайки носачите. — Те изглежда осигуряват много здрава защита при удар.

— Точно това е идеята — каза Мънро. И тръгна към кокпита да говори с пилота.

Космат нос лъже Питър сигнализира Ейми. „Космат нос“ беше нарицателното й за Мънро, но Елиът я игнорира. Той се обърна към Кахега.

— Колко има още до летището?

Кахега вдигна поглед.

— Летището?

— В Мукенко.

Кахега се замисли.

— Два часа — каза след няколко секунди той. И изведнъж се закикоти. Каза нещо на суахили и всичките му братя също се разсмяха.

— Какво има толкова смешно? — запита малко обиден Елиът.

— О, докторе — изрече през смях Кахега, тупайки го по гърба. — Ще умориш ме от смях. Ти трябва си майтапчия по рождение.

Самолетът се наклони, докато правеше бавен широк завой. Кахега и братята му се взираха през прозорците и Елиът се присъедини към тях. Отдолу се виждаше само килимът на непроницаемата джунгла; изведнъж права ивица разсече на две джунглата; бяха дълга колона зелени джипове движещи се бавно по разкаляния път. Приличаше на армейска част. Дочу да повтарят думата „Мугуру“ няколко пъти.

— Какво става? — запита Елиът. — Това Мугуру ли е?

Кахега яростно разтърси глава.

— Не, по дяволите. Този проклет пилот, аз предупреждава капитан Мънро, този дяволски пилот изгубил.

— Изгубил? — повтори зашеметено Елиът. Дори и думата предизвикваше ледени тръпки по тялото му.

Кахега се изсмя.

— Капитан Мънро вкарва него в прав път, изкарва ангелите му.

Самолетът пое курс на изток, към една планинска област, изпъстрена с възвишения и кичури огромни дървета. Братята на Кахега оживено забъбриха, смееха се и се тупаха един друг по гърбовете; явно настроението им се беше повишило.

И в този момент се появи Рос забързана по прохода и с напрегнато лице. Тя трескаво разопакова няколко кашона, измъквайки три-четири сфери от плътно навито метално фолио с размерите на баскетболни топки.

Фолиото му напомни за украшенията на коледна елха.

— За какво е това? — запита той.

И в този миг експлозия разтърси фокера.

 

За миг се озова до илюминатора и зърна права и тънка бяла ивица завършваща с черно кълбо пушек вдясно от самолета им. Фокерът се накланяше, поемайки курс към джунглата. След няколко секунди нова бяла ивица се разтегли във въздуха.

Елиът изведнъж проумя, че това беше снаряд. Управляем снаряд.

— Рос! — изкрещя Мънро.

— Готови! — изкрещя в отговор тя.

След миг последва нова експлозия и илюминаторът му беше забулен в гъст пушек. Самолетът се разтърси от взрива, но продължи завоя си. Елиът не можеше да повярва на очите си: някой стреляше по тях с управляеми снаряди!

— Радар! — изкрещя Мънро. — Не е оптичен! Радар!

Рос събра сребърните сфери в прегръдката си и се придвижи по прохода към опашката. Кахега придържаше отворен задния люк; вятърът яростно зашиба вътрешността на самолета.

— Какво става, по дяволите? — извика Елиът.

— Не се тревожи — извика му Рос през рамо. — Ще наваксаме закъснението.

Трета експлозия прекъсна думите й. Рос разкъса опаковките на сферите и ги захвърли през отворения люк.

С ревящи двигатели Фокерът направи осем мили на юг и се издигна на дванайсет хиляди фута, после взе да кръжи над гората. При всеки кръг Елиът виждаше алуминиевите ленти да висят във въздуха подобно на някакъв метален облак. Още две ракети експлодираха в облака. Дори и от такова разстояние шумът и ударната вълна разтревожиха Ейми; тя се люшкаше напред-назад в креслото си и тихо ръмжеше.

— Това е станиол — обясни Рос, вече седнала пред компютъра. — Смущава вражеските радарни системи. Сега вече ракетите им „земя-въздух“ си мислят, че сме някъде в облака.

Думите долитаха в съзнанието му като през някакъв дебел слой памук. Нищо не можеше да проумее.

— Но кой стреля по нас?

— Най-вероятно противовъздушната отбрана на Заир.

— Заирската армия ли? Но защо?

— Направили са грешка — заяви Рос докато чукаше бясно по клавиатурата без да вдига глава.

— Грешка ли? Те стрелят по нас с управляеми ракети „земя-въздух“ и ти му казваш на това грешка? Не мислиш ли, че е по-добре да се свържем с тях и да им го обясним?

— Не можем.

— Но защо?

— Защото не искахме да попълним план за полета в Равамагена — отвърна Мънро. — А това означава, че на практика нарушаваме въздушното пространство на Заир.

— Пресвета Богородице — простена Елиът.

Рос не коментира възклицанието му. Тя продължаваше да работи на компютъра, опитвайки се да изчисти статичните смущения върху екрана.

— Когато дадох съгласието си да се включа в състава на експедицията, — продължи Елиът, започвайки да крещи, — никой не ме предупреди, че ще ме обстрелват с ракети.

— Нито пък мен — обади се Рос. — Изглежда така, сякаш и двамата сме получили повече от договореното.

Мънро положи ръка около плещите му още преди да успее да отговори и го дръпна настрани.

— Всичко е наред — каза му той. — Това са морално остарели ракети „земя-въздух“ още от шейсетте и повечето от тях се пръскат още веднага след старта, защото твърдото им гориво се е напукало от годините. Няма опасност. Само се погрижи за Ейми, защото има нужда от теб в момента. Остави ни с Рос да си вършим работата.

 

Рос беше подложена на изключителен натиск. Докато самолетът кръжеше на осем мили от станиоления облак, тя трябваше бързо да взема решения. Сега обаче бе получила съкрушителен и абсолютно неочакван удар.

Евро-японският консорциум имаше преднина още от самото начало възлизаща приблизително на осемнадесет часа и двайсет минути. На летището в Найроби Мънро и Рос бяха съставили план, който щеше да стопи разликата и в резултат на това експедицията на ТСЗР щеше да се озове на място четиридесет часа преди екипа на консорциума. Според този план, който поради очевидни причини не беше споделила с Елиът, трябваше да скочат с парашут върху южните склонове на планината Мукенко.

Мънро беше разчел, че оттам пътят им до развалините на града щеше да им отнеме не повече от тридесет и шест часа; Рос очакваше да скачат в два следобед същия ден. В зависимост от облачната покривка над Мукенко и района на приземяването им, можеха да достигнат града още на 19 юни.

Планът беше изключително рискован. Щяха да скачат необучени хора в съвършено диво обкръжение, отдалечено на повече от три дни пеша до най-близкото по-голямо селище. Получеше ли някой от тях по-сериозна рана, шансовете му да оцелее бяха равни на нула. Оцеляването на оборудването също беше под въпрос: при височини от 8 000 — 10 000 фута над вулканичните склонове, въздухът беше значително разреден, с което падаше и коефициентът на триене, и пакетите Крослин можеше и да не осигурят достатъчно здравина.

Отпървом Рос беше отхвърлила плана на Мънро като прекалено опасен, но той успя да я убеди в осъществимостта му. Доводите му бяха, че парашутите бяха оборудвани с автоматизирани устройства за отваряне при достигане на определена височина; че горното покритие на вулканичните склонове е рохкаво като пясъчен бряг; че контейнерите Крослин можеха да бъдат допълнително опаковани; и че той можеше да се спусне с Ейми.

Рос бе проверила два пъти вероятностите за изхода на начинанието с компютъра на Хюстън, и резултатите бяха недвусмислени. Вероятността за успешен скок беше 0,7980, което означаваше, че само при един от пет скока можеше да има лошо пострадал. Но така или иначе, при успешен скок, вероятността за успех на експедицията беше 0,9934, което вече беше сигурен знак, че щяха да изпреварят консорциума.

Никой друг план на осигуряваше толкова висока вероятност. Тя погледна данните и каза:

— Мисля, че трябва да скачаме.

— И аз мисля така — отвърна Мънро.

Скокът решаваше много проблеми, защото геополитическият развой беше изключително неблагоприятен. Племената Кигани вече бяха въстанали всички; пигмеите също се бунтуваха; заирската армия беше изпратила бронирани части на източната граница, за да потушат бунта на Кигани, а африканските армии умираха да натискат спусъците. С парашутния скок върху Мукенко те си решаваха всички проблеми.

Това обаче беше преди да започнат да избухват ракетите около самолета им. Все още бяха на осемдесет мили южно от определения за кацане област, като кръжаха над територия населена с племена Кигани, и хабяха гориво и време. Всичко изглеждаше така, сякаш смелият им план, толкова внимателно разработен и потвърден от компютъра, изведнъж се бе обезсмислил.

За капак на всичко не можеше да се свърже с Хюстън; компютърът отказваше да установи връзка със спътника. Цели петнадесет минути се блъска с портативния предавател, като усилваше мощността му и сменяше кодовете на скрамблиране, докато накрая разбра, че някой забива по електронен път предавателя й.

За пръв през живота си на Карън Рос й се дорева.

 

— Спокойно, само спокойно — изрече Мънро, издърпвайки ръката й от клавиатурата. — Всяко нещо по реда си, няма смисъл да хабим излишно нерви.

Рос бе натискала клавишите като в някакъв кошмарен сън, без да разбира какво прави.

Мънро беше наясно, че ситуацията с Елиът и Рос се влошаваше. Беше ставал свидетел на такива неща и в предишни експедиции, особено когато в състава им имаше включени учени и технически персонал. Учените прекарваха по цели дни затворени в лабораториите си, където условията бяха под пълен контрол. И рано или късно свикваха с мисълта, че и светът зад стените на лабораториите им беше регулиран като техния. И макар да бяха теоретически подготвени, шокът от откритието, че природният свят следваше собствените си закони и беше напълно безразличен към тях, представляваше жесток психически удар. Мънро улавяше безпогрешно признаците му.

— Но самолетът ни определено не е боен, как могат тогава да ни обстрелват?

Мънро само я изгледа. В конгоанската гражданска война всички страни участнички сваляха всичко, което се движеше в небето.

— Случват се и такива неща — каза той.

— Ами смущенията? Тия копелета не разполагат с такива мощности, че да ни забиват. Нещо не ни дава да се свържем със спътника-ретранслатор. Но за да го направят, значи разполагат със собствен спътник някъде и … — тя не завърши; лицето й се помрачи.

— Да не би да очакваш консорциумът да стои със скръстени ръце? — запита я Мънро. — Цялата работа е там, можеш ли да го преодолееш? Разполагаш ли с контрамерки?

— Разбира се, че разполагам с контрамерки — заяви Рос. — Мога да кодирам внезапно изменение на честотата, мога да предавам и оптически с носеща честота в инфрачервения диапазон, мога да се свържа с наземен кабел, но не мога да направя нищо в оставащите ни няколко минути, а информацията ни трябва сега. Планът ни хвръкна.

— Всяко нещо по реда си — повтори спокойно Мънро. Виждаше я колко е напрегната и знаеше, че в момента не е в състояние да разсъждава ясно. Знаеше също така, че не може да я замести; следователно трябваше пак да я успокоява.

По негово мнение експедицията на ТСЗР беше вече приключила; те не бяха в състояние да изпреварят консорциума. Той обаче нямаше никакво намерение да се предава; беше водил достатъчен брой експедиции и знаеше, че нещата се променят всеки миг.

— Пак ще успеем да наваксаме изгубеното време — каза той.

— Да го наваксаме ли? Как?

Той каза първото нещо, дошло му на ум:

— Ще поемем откъм Драгора северно. Реката е много бърза, няма да има никакви проблеми.

— Рагора е много опасна.

— Първо трябва да се уверим в това — отвърна той, макар и да знаеше, че тя има право. Рагора беше прекалено опасна, особено през юни. Но въпреки това гласът му си остана все така спокоен. — Да кажа ли и на останалите? — запита накрая той.

— Да — отвърна тя. В далечината се разнесе грохота на поредната експлодирала ракета. — Да се измъкваме оттук.

Мънро бързо се придвижи до опашката на фокера.

— Предупреди хората — заповяда той на Кахега.

— Да, шефе — отвърна Кахега. Той пусна една бутилка уиски и всички отпиха по дълбока глътка.

— Какво, по дяволите, правят? — възкликна Елиът.

— Хората се приготвят — обясни Мънро.

— Приготвят за какво? — запита зашеметеният Елиът.

В този момент Рос се върна с мрачно изражение.

— Оттук нататък продължаваме пеша — каза тя.

Елиът потресен погледна през илюминатора.

— Къде е летището?

— Няма летище — отвърна Рос.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че няма летище.

— Самолетът няма ли да кацне долу на някоя поляна? — запита вече съвсем обърканият Елиът.

— Не — заяви Рос. — Самолетът изобщо няма да каца.

— Но тогава как ще слезем? — възкликна той, но още преди да завърши въпроса стомахът му се сви, защото знаеше отговора.

 

— Ейми ще е наред — заяви жизнерадостно Мънро, пристягайки плътно ремъците върху гърдите на Елиът. — Бих й една порция от вашия транквилизатор Торален и тя ще мирува. Няма проблеми, ще я държа здраво.

— Ще я държите здраво? — запита глупаво Елиът.

— Прекалено е малка, за да й станат парашутите — обясни Мънро. — Ще трябва да я нося надолу.

Ейми хъркаше шумно, и се клатушкаше о рамото на Мънро. Той я положи на пода; тя се просна по гръб и продължи да хърка.

— А сега на работа. Парашутът ви се отваря автоматично. С двете си ръце ще държите ей тези въженца и ще ги дръпнете, в лявата ръка — наляво, в дясната — надясно, и…

— Какво ще стане с нея? — задъха се Елиът.

— Аз ще я взема със себе си. А сега обърнете внимание, моля. Ако се случи нещо непредвидено, резервният ви парашут е тук, на гърдите ви. — Той потупа с ръка издутата раница с малък черен циферблат показващ 4757. — Това е алтиметърът, който измерва падането ви. Автоматично задейства и отваря резервния ви парашут ако достигнете височина три хиляди и шестстотин фута и още падате със скорост по-голяма от два фута в секунда. Няма за какво да се тревожите; всичко е напълно автоматично.

Ледена пот обля Елиът.

— Ами приземяването?

— Фасулска работа — ухили се Мънро. — И то е автоматично. Само се отпускаш и поемаш удара с краката си. Все едно да скочиш от десетфутова стена. Правил си го хиляди пъти.

Люкът зад Мънро се отвори и ярка слънчева светлина нахлу в самолета. Вятърът засвистя. Хората на Кахега бързо скочиха един след друг. Елиът погледна Рос, чието лице бе станало пепеляво на цвят, а долната й устна трепереше докато се притискаше цялата към корпуса на люка.

— Карън, ти няма да последваш …

Тя скочи и изчезна в яркото слънце.

— Ти си следващият — обяви Мънро.

— Никога не съм скачал по-рано — изскимтя Елиът.

— Толкова по-добре. Значи няма от какво да се боиш.

— Но аз се боя.

— Ще ти помогна да се справиш със страха — увери го Мънро и го изтласка от самолета.

Той го проследи с поглед. Усмивката му мигновено изчезна. Беше възприел лековатото поведение само заради Елиът. „Когато някой има да върши нещо опасно — каза той по-късно, — добре е да е ядосан. Това е само от негова полза. По-добре да е изпълнен с ненавист към някого, отколкото да губи човешки облик от страх. Исках Елиът да ме мрази през целия си скок.“

Той разбираше добре рисковете които ги очакваха. С напускането на самолета те се прощаваха и с цивилизацията, и с всичките й предимства. Правеха скок не само в пространството, но и във времето, завръщайки се в един далеч по-примитивен и опасен начин на живот, във вечните реалности на Конго, съществуващи от безброй столетия преди тях.

— Такъв е животът — каза Мънро. — Не виждах никакви причини да тревожа другите преди да скочат. Работата ми беше да закарам тези хора в Конго, а не да им вземам страха. Щеше да има достатъчно време за това.

 

Елиът падаше уплашен до смърт.

Стомахът скочи в гърлото, устата му завря на кисело; вятърът пищеше в ушите му и размяташе диво косите му; въздухът беше толкова студен, че усети как замръзва и целият затрепера. Под него се простираше гората Баравана. Красотата й не успя да го развълнува, и в действителност той затвори очите си, защото земята връхлиташе със светкавична скорост срещу него. Със затворените си обаче очи той усещаше още по-осезателно бръснещия вятър.

Прекалено много време беше изминало. Очевидно парашутът нямаше да се отвори. Животът му сега зависеше от резервния парашут прикрепен към гърдите му. Той сграбчи малката плътно обтегната раница прилепнала към гърчещия му се стомах. После дръпна настрани ръцете си; не искаше да попречи на отварянето му. Смътно си спомняше, че хора бяха загивали по този начин, мъчейки се да подпомогнат отварянето на резервния парашут.

Вятърът не спираше писъка си; тялото му стремително се носеше към земята. Нищо не се случваше. Усещаше как свирепият вятър шиба краката му, разплющявайки панталоните му. Нищо не се случваше. Сигурно бяха изминали най-малко три минути откакто бе скочил от самолета. Не смееше да отвори очи от страх да не види връхлитащите дървета в последните секунди от живота си…

Всеки миг щеше да повърне.

Част от стомашното съдържание избликна от устата му, но тъй като падаше с главата надолу, течността протече по челюстта му и оттам по шията му проникна под ризата. Студът ставаше направо непоносим. Не можеше да овладее треперенето си.

И изведнъж се преобърна с изкълчваща ставите сила.

За миг си помисли, че се е блъснал в земята, но после проумя, че все още се носи във въздуха, но вече много по-бавно. Отвори очи и се втренчи в бледосиньото небе.

Погледна надолу; сътресението беше повече от силно: той се намираше на хиляди фута над земята! Очевидно от скока му бяха минали само няколко минути…

Той вдигна глава и затърси самолета. Над главата му гигантска четириъгълна фигура изпъстрена с брилянтночервени, бели и сини ивици закриваше погледа му: парашутът. С изненада откри, че нагоре се гледа по-лесно, отколкото надолу; втренчи се напрегнато в парашута. Водещият край беше извит и издут; задният тънък и плющящ под вятъра. Парашутът му напомняше много на самолетно крило, от чиято периферия излизаха въжета и се събираха върху тялото му.

Пое си дълбоко дъх и погледа надолу. Намираше се все още на голяма височина. Забавеното падане му вдъхваше някаква странна увереност. Дори умиротворителна.

И в този момент забеляза, че не падаше право надолу; вятърът го отвяваше настрани. Виждаше под себе си и другите парашути, Кахега и хората му и Рос; опита се да ги изброи, и му се стори, че бяха шест, но не успяваше да се концентрира. Изглеждаше, сякаш се отдалечава от тях.

Дръпна въжетата в лявата си ръка и усети как тялото му се усука при движението на парашута, отклонявайки го наляво.

Не съм съвсем бос, помисли със задоволство той.

Дръпна още по-силно въжетата от лявата си страна, пренебрегвайки факта, че това ускоряваше скоростта му. Опита се да не се отделя от кръга на парашутите под себе си. Вятърът пищеше с всичка сила в ушите му. Вдигна поглед с надежда да улови някъде Мънро, но виждаше само ивиците на парашута си.

Отново сведе поглед и удивен видя, че земята се беше приближила твърде много. В действителност той се носеше със шеметна скорост към нея. Зачуди се откъде ли беше дошла представата му, че се носи плавно надолу. В спускането му нямаше никаква плавност. Видя първите парашути да се сгърчват като спукани балони върху земята; Кахега вече се беше приземил, а след него и хората му.

Оставаха му още няколко секунди преди да дойде и неговият ред. Наближаваше короните на дърветата, но страничният му момент беше много силен. Едва сега усети, че лявата му ръка продължава да опъва с всичка сила въжетата. Отпусна хватката си и страничното му изместване секна. Той се понесе напред.

Още два парашута се разстлаха върху земята. Видя Кахега и хората му бързо да събират парашутите си. Всичко беше наред; това му вдъхна кураж.

Плъзгаше се към една гъста група дървета. Дръпна въжетата с всичка сила и се усука надясно; цялото му тяло изтръпна от напрежението. Вече се движеше с много голяма скорост. Не можеше да избегне дърветата. Щеше да се стовари върху тях. Клоните сякаш протягаха пръсти да го сграбчат и издерат очите му.

Той стисна клепачи и усети как клоните издраскаха лицето и тялото му докато се срутваше сред тях с ясното съзнание че всеки миг ще се забие в земята и ще се затъркаля…

Той не успя да стигне земята.

Изведнъж всичко занемя. Усети как тялото му се разлюля като гигантско махало. Отвори очи и видя, че виси на няколко фута над земята. Парашутът му се беше закачил сред дърветата.

Треперещите му пръсти се пребориха с ключалките на въжетата и той се строполи върху земята. Още докато се надигаше, видя Кахега и Рос да бягат разтревожени към него.

— Добре съм — успя да изтръгне Елиът от себе си; той действително се чувстваше в изключително настроение, по-жив от всякога. В следващия миг гумените му колене се подгънаха и той политна напред, изхвърляйки цялото съдържание на стомаха си.

— Добре дошъл в Конго — засмя се Кахега.

Елиът изтри челюстта си и запита:

— Къде е Ейми?

Секунди по-късно се приземи и Мънро, с кървящо ухо, където го беше захапала ужасената Ейми. Ейми обаче беше в по-добро състояние от него, защото дотича на четири крака до него, за да се увери, че е наред и после сигнализира Ейми не обича лети.

 

— Внимавайте!

Първият Крослин контейнер се разби в земята, изригвайки като бомба и разпръсвайки оборудване и слама във всички страни.

— Ето го и вторият!

Елиът панически се хвърли встрани. Вторият контейнер се заби само на няколко ярда от него; той беше буквално засипан от пакети храна и ориз. Над главите им се разнесе шумът от двигателите на кръжащия фокер. Той се изправи на крака и видя как и останалите два контейнера се забиват в земята, как хората на Кахега се разбягват за укритие, и Рос да крещи:

— Внимателно, там са лазерите!

Сякаш се беше озовал сред мълния, но всичко свърши така мълниеносно, както и беше започнало. Фокерът над главите им отлетя и небето замлъкна; хората започнаха да преопаковат оборудването и да заравят парашутите, а през това време Мънро крещеше заповеди на суахили.

Двадесет минути по-късно вече се движеха в колона по един през гората, поемайки по двестамилния преход, който щеше да ги изведе до неизследваните източни краища на Конго, до онова невероятно място.

Ако успееха да стигнат навреме.