Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 26 гласа)

БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА

Османската власт в Босна и Херцеговина

В териториално-административната система на Османската империя Босна е самостоятелен еялет със столица отначало Сараево (до 1703 г.), след това Травник (от 1703 г. до 1851 г.) и накрая отново Сараево. От втората половина на XV век до ден днешен на босненска територия съжителстват ислямът, източното православие и католицизмът като три църкви и религии на местното население. След падането на Босна под османска власт много босненски богомили, феодали и селяни приемат исляма, а други си остават източноправославни християни или католици Впоследствие на босненска територия периодично идват заселници от земите, които Османската империя губи в полза на Хабсбургите. В резултат на това съотношението между трите църкви и религии постоянно варира, но все пак в рамките на определени граници. През средата на XIX век мюсюлманите са 37,3%, източноправославните — 44,9%, а католиците — 16,5%. Нито една от трите общности няма определена територия — всички са навсякъде, църковно — религиозната карта на областта прилича на леопардова кожа. В повечето случаи босненските мюсюлмани са от славянски произход и не знаят турски език. Има, разбира се, и представители на централна администрация, мюсюлмани от други краища на империята. Като привилегировано население босненските мюсюлмани са лоялни към османската власт, източно-православните симпатизират на Сърбия и Черна гора, а католиците — на Хабсбургската монархия и Хърватия.

Приелите исляма босненски феодали се числят към висшата административна и военна бюрокрация. Те не губят земята си и получават титлата бег, бей. Техните земевладения стават бейлъци. Там селянинът е в положение на „кмет“, рая (християнска и мюсюлманска), сиреч работи в бейлъка по договор с неговия собственик като наемател. За бейовете се казва, че са „по-турци и от турците“; феодаликонсерватори, които освен тежкия ангариен труд си присвояват дори до 40% от реколтата на кмета. Друга категория земевладение и земеползване са т.нар. агалъци. Става дума за имения на спахии и еничари, в които земевладението и земеползването се основава на османската тимарска система — селянинът работи своята „бащина“ при определени плащания в полза на държавата и на съответния ага.

През XVII век Босна придобива особено положение в Османската империя. Като пограничен район тя непрекъснато е застрашавана от Австрия, Венеция и други противници на Портата и често пъти със собствени сили, без особена подкрепа от Цариград, воюва срещу европейските сили. Това повишава самочувствието на босненските бейове и еничари и те се стремят да разширяват своите привилегии. На базата на самоотбраната те извоюват самоуправление спрямо Портата и твърде неохотно се подчиняват на бейлербея на Босна.

Местната босненска аристокрация поначало се числи в състава на османската армия. Държателите на тимари и зиамети, спахиите, са основната воена сила на областта. Освен това на босненска територия периодично се заселват големи групи еничари. През XVIII век Сараево, Мостар и Травник вече са едва ли не еничарски градове. А има и трета група босненски военни — т.нар. капетани. Те имат наследствени феодални имения — капетанлъци, и отговарят за охрана на границите на еялета. През средата на XVIII век капетанлъците са близо 40 на брой и имат на разположение около 24-хилядна войска.

В Босна и Херцеговина, както и в другите области на Османската империя, още от XVII век се развива процесът на разложение на военноленната система. Тимарите и зиаметите постепенно преминават във владения на лица, които не участват във войните и не изпълняват съответната служба. От началото на XVII век се налага практика, потвърдена и със султански ферман, леновете на убити по време на война спахии да се наследяват от техни близки. Освен това бързо се развива процесът на създаването на чифлици. В изоставените земи и обезлюдените поради война, глад, болести и пр. села се заселват предимно християни от други области и се установяват чифлигарски отношения.

През втората половина на XVIII и първата половина на XIX век чифлишки стопанства създават и еничарите, което е свързано с безогледното ограбване имотите на селяните и непрекъснатите своеволия и беззакония. Еничарските главатари заграбват не само селски, но често пъти и някои спахийски владения и се превръщат в едри земевладелци. Успоредно с отслабването на авторитета на централната власт расте силата на местните управници и еничари, които действат самоволно и не зачитат властта на представителите на Портата. Процесът на разпадане на военноленната система особено се засилва през първата половина на XIX век, когато се създават едри чифлишки стопанства, а богатите и влиятелни босненски бейове повеждат открита борба срещу централната власт за отстояване и разширяване на своите привилегии.

Борба на босненските отцепници срещу централната власт

Опитите за реформи в Османската империя се посрещат враждебно от привилегированите елементи в Босна и Херцеговина. Бейовете и ходжите там тълкуват реформите на Портата като отстъпки пред християнската рая. По този начин те въвличат в борбата срещу реформите и значителна част от населението на Босна и Херцеговина, фанатизираните мюсюлмански маси. Затова в края на XVIII и началото на XIX век възниква остро противоречие между босненските феодали и централната власт в Цариград.

Това противоречие временно бива притъпено от избухналото сръбско въстание. Застрашени от революционното движение на селячеството, Портата и босненските управници временно се помиряват. Както Цариград, така и босненските феодали са заинтересовани да потушат сръбското въстание. Обаче Босна все пак твърде неохотно се отзовава на султанските позиви за война против Сърбия. Неуспехите на Портата в борбата й срещу Сърбия, особено отстъпките, които тя прави на сърбите след 1815 г., Босна окачествява като слабост, предизвикана от реформите. За усмиряването и подчиняването на Босна през 1820 г. пристига Джелаледин ага като представител на Портата. Много непокорни бейове и управители са избити. Обаче след заминаването на Джелаледин ага от Босна (1821 г.) тук отново се възцарява анархия и пълно господство на местните власти.

През 1826 г. Портата ликвидира еничарския корпус и започва организирането на съвременна армия. Босненските еничари обаче не се подчиняват на султана и вдигат въстание. Център на тяхната съпротива става гр. Сараево, наричан еничарска република. Еничарите от редица градове на Босна се присъединяват към еничарите от Сараево. Но липсата на единство между тях дава възможност на новия босненски везир да залови група ръководители на еничарското въстание, след което бунтът на еничарите е потушен.

Външнополитическите трудности на Турция, войната с Русия от 1828–1829 г., както и бунтът на шкодренския паша срещу Портата улесняват босненските отцепници в усилията им да запазват своите привилегии. Сега ръководството на съпротивата минава в ръцете на най-едрите босненски бейове, които искат да се прекрати провеждането на реформи и Портата да престане да се меси в работите на Босна. За ръководител на движението е избран от най-едрите босненски земевладелци Хюсеин Градашчевич. В началото на 1831 г. въстаниците нападат Травник, завземат властта и предявяват искане за автономия на Босна.

Стремейки се към обединяване на своите сили с тези на шкодренския паша, босненските отцепници извеждат през 1831 г. своите войски на Косово поле. Тук през юли с. г. става сражение между отцепниците и редовната султанска войска. Босненците извоюват победа над правителствените войски, след което Портата обещава на Хюсеин Градашчевич да го назначи за босненски везир. Подобни обещания обаче се дават и на други босненски земевладелци, което е резчетено с оглед по-нататъшното задълбочаване на противоречията в лагера на отцепниците.

След битката на Косово поле Хюсеин Градашчевич отвежда войската си обратно в Босна и без да чака потвърждение от Цариград на даденото му обещание, се обявява за босненски везир. През 1832 г. обаче пристига нова турска армия на границите на Босна и се приближава към Сараево. Този път правителствените войски нанасят решително поражение на босненските бунтовници, превземат Сараево и Травник и довеждат на власт нов валия на Босна.

Разгромът на Хюсеин Градашчевич не означава окончателна ликвидация на отцепническото движение на босненските феодали. Те саботират провеждането на танзимата в Босна и с всички сили се противопоставят на султанските реформи. Особено силна е тази съпротива през 1848–1850 г. За окончателно усмиряване на босненските феодали пристига със султански войски Омер паша Латас, който в открити боеве с бейовете от Посавина, Босненска Крайна и Херцеговина им нанася пълно поражение. Мнозина от тях, около 6000, са избити, а други около 400 бейове са оковани във вериги и откарани в Цариград.

По своя характер движението на босненските феодали е насочено срещу реформите на султанското правителство и за запазване и консервиране на техните привилегии. То увеличава анархията в Османската империя, отслабва централната власт и обективно спомага за успеха на освободителните движения на балканските народи, което, разбира се, в никакъв случай не се желае от босненските отцепници.

Селски вълнения и национални борби

Разложението на военноленната система и създаването на чифлишкото стопанство влошава положението на раята в Босна и Херцеговина. Селяните чифлигари дори нямат свои къщи и често живеят като наемници в къщите на агите. При това чифлик-сахибията може да прогони селянина от земята и къщата, без последният да може някому да се оплаче. По време на сръбските въстания и във връзка с участието на босненските феодали в походите срещу Сърбия са увеличени реквизициите в Босна и Херцеговина. Феодалната анархия, продължила през цялата първа половина на XIX век, също се отразява отрицателно върху селското стопанство. Танзиматът и другите реформи почти нищо не дават на трудовия народ, правата, които според реформите му се предоставят, остават в повечето случаи фиктивни, докато задълженията на селяните се изпълняват.

Тежкото икономическо положение на босненските селяни и притесненията, на които са подложени, предизвикват тяхното брожение. Още в началото на XIX век угнетените селски маси в Босна и Херцеговина възприемат въстаническата програма, която им предлагат някои политически дейци, дошли от Сърбия за подготовка на въстание. По време на Първото сръбско въстание някои сръбски въстанически части преминават на територията на Босна и намират активна подкрепа от страна на босненските селяни. Оживяват своята дейност хайдушките отряди, особено в планината Козара и в района на Сараево. През есентта на 1804 г. избухват и селски вълнения. През лятото на 1805 г. избухва въстание в Херцеговина. През 1806–1809 г. селски вълнения избухват и в Посавина и Босненска Крайна.

Селското движение в Босна и Херцеговина се разгръща с нова сила през 30-те години на XIX век. През 1833 г. един отряд от селяни и селски попове от района на Босненска Градишка начело с Павле Твърдкович преминава в Сърбия. Тук отрядът е екипирай и през февруари 1834 г. прави опит да вдигне въстание в Босна. Но княз Милош, вече взел 6-те нахии, не желае да влошава отношенията си с Турция и не подкрепя движението.

По същото време избухва селско въстание в Посавина. Начело на селските маси тук застава поп Йовица Илич. Въстават селата от Дервентския край. Създава се отряд от около 500–600 души, който на 10 март 1834 г. извоюва победа в сражение с турски сили. Въстанието обаче остава изолирано и силите на дервентските и банялукските феодали го разгромяват.

По своята същност селското движение в Босна и Херцеговина е антифеодално движение. Селяните се бунтуват срещу цялата аграрна система и особено срещу установилите се чифликсахибийски отношения. Главният спор, около който се води борбата между селянина кмет и чифлик-сахибията, е въпросът за размера на ангарията и натуралната рента. Селяните водят борба главно срещу така наречения кулук (ангария) в стопанството на чифлик-сахибията, както и срещу безправието, злоупотребите и високия размер на натуралната рента.

Селското движение обаче има повече или по-малко стихиен характер. То е лошо организирано и не прераства в общонародно въстание, а се изразява в отделни бунтове, вълнения и протести, които местните феодали с помощта на централната власт лесно потушават.

Главната причина за това трябва да се търси в ниската степен на обществено-икономическо развитие. Наистина и в Босна и Херцеговина, както и в другите райони на Османската империя, се формира млада интелигенция и местна буржоазия, която постепенно се превръща в носител на националноосвободителните идеи. Обаче капиталистическите отношения тук са още в зародиш, а за местна национална буржоазия (сръбска или хърватска) със самостоятелна икономическа и политическа програма не може да се говори.

В действителност националноосвободителното движение в Босна и Херцеговина се развива преди всичко под влияние на националноосвободителните идеи, идващи от Сърбия и Черна гора. Влиянието на Сърбия и Черна гора в Босна и Херцеговина нараства особено през средата на XIX век. Редица учители, свещеници, търговци и войводи установяват контакт с управляващите среди в Белград и Цетина и започват да играят ръководна роля в босненско-херцеговинското националноосвободително движение. Немалка роля за разгръщане на това движение изиграват „Начертанието“ на Гарашанин и усилията на Черна гора да разшири своята територия за сметка на съседните османски владения.

След усмиряването на босненските отцепници от Омер паша Латас през 1850 г. положението в Босна особено много не се променя. Наистина Портата полага усилия за осъществяване на известни реформи в аграрните отношения, но не постига забележителни резултати. Местните земевладелци и представителите на централната власт са загрижени за консервиране на съществуващата система в аграрните отношения и за нейното приспособяване към новите обществено-икономически процеси, а не за радикалното решение на аграрния въпрос. Издадената през месец сафер (втория месец от годината на арабското летоброене) 1859 г. наредба отново потвърждава съществуващото положение, като определя размера и характера на селските задължения към земевладелците — от 1/5 и 1/3, а на някои места дори до 1/2 от своето производство като натурална рента. Освен това Саферската наредба запазва ангарията в полза на земевладелеца в ония райони, където е установен по-малък размер на натуралните повинности. Земевладелецът няма право да изгони селянина от чифлика си, при условие че последният изпълнява задълженията си. Отношенията между земевладелеца и селянина се уреждат чрез писмен договор, написан на език, разбираем за двете страни.

По този начин Саферската наредба на практика узаконява аграрните отношения в Босна такива, каквито са те и дотогава. Същевременно нараства икономическото значение на градовете, появяват се първите фабрични предприятия, разширяват се външнотърговските връзки, развиват се стоково-парични отношения, осъществява се по-нататъшна диференциация в селото, възникват местна буржоазия и интелигенция и пр. В най-незавидно положение е селячеството. Селяните страдат не само от насилията, консерватизма, корупцията и пр. на босненските феодали, които малко се придържат към наредбите в областта на аграрните отношения, но и от експлоатацията на османската държава. Събирането на данъци, мита и пр. чрез системата на предварително откупуване се съпровожда с безогледно ограбване на населението. Често пъти откупилите правото да събират десятъка в полза на държавата вземат 1/5 и дори 1/3 част от реколтата на селяните. Всичко това води към по-нататъшно обезземляване на селяните. Ето защо селячеството, подложено на засилена експлоатация и оставено без перспектива за стопански напредък, остава главната революционна сила, заинтересувана от ликвидирането на икономическия, политическия и националния гнет на османската феодална система.

Не по-малко недоволна от тази система е и местната буржоазия, която се бори за създаване на условия за свободно и бързо развитие на капиталистическите отношения, за гарантиране на личността и имуществото и извоюване на граждански и национални свободи.

Националноосвободителното движение в Босна и Херцеговина през 50-те и 60-те години на XIX век в основата си остава движение предимно на селячеството. Естествено, и в това движение важна роля се пада на местната буржоазия — търговците, дребните предприемачи, занаятчиите, както и представителите на интелигенцията и духовенството. Главно от тези среди Гарашанин набира своите тайни агенти и създава организации за реализиране на своя план, прокламиран с „Начертанието“ от 1844 г. Не по-малко влияние в Босна и Херцеговина упражнява Черна гора. Самото съществуване на княжеството и неговите войни с Турция вдъхват надежда и оказват революционизиращо въздействие върху населението от Босна и Херцеговина.

Главните програмни искания на босненско-херцеговинското националноосво-бодително движение са исканията за ликвидиране на националния гнет. Тайните комитети в Босна, създадени от Гарашанин още през 40-те години на XIX век, съставят протести и меморандуми против турското управление. Тези документи са изпращани на европейските правителства, на султана и на местните власти в Босна или пък се публикуват в сръбската и австрийската преса. Някои от тези документи съдържат основните положения на националноосвободителната програма на босненско-херцеговинската буржоазия. Такъв е например меморандумът от 1 май 1850 г., излязъл от средите на католическото духовенство, от кръга около Иван Юкич. В този документ са изложени редица искания: за равноправие между гражданите независимо от вероизповедание; християните да не се наричат повече рая; премахване на хараджа и ангарията и други облекчения; свобода на вероизповеданията; право на строеж на църкви и училища; реформи на църковното управление; свобода на търговията и занаятчийството; свобода на дружествата за стопански и културни цели и т.н.

В началото на 1858 г. една депутация от босненски селяни начело с Ристо Йовичич предава чрез турския посланик във Виена петиция, адресирана до султана, с която селяните искат ликвидиране на читлуците, т.е. даването на третина, премахване на системата на откуп за десятъка, изравняване на християните с мюсюлманите по отношение на техните военни задължения и пр.

Молбите и изложенията на представители на босненското селячество, адресирани до султана, по разбираеми причини са твърде умерени и не съдържат главните пунктове в програмата на босненско-херцеговинското националноосвободително движение — ликвидиране на цялата османска икономическа и политическа система и присъединяване на Босна и Херцеговина към Сърбия и Черна гора. За сметка на това пък социалната и националната програма на националноосвободителното движение напълно ясно се очертава в хода на босненско-херцеговинските въстания през втората половина на века.

През 50-те и 60-те години на XIX век борбата на босненско-херцеговинското селячество против социалния и националния гнет намира израз в непрекъснатите въоръжени въстания. Само за едно десетилетие (1852–1862) в Босна и Херцеговина избухват четири въстания с повече или по-малко изразен националноосвободителен характер. Тези в Източна и Югозападна Херцеговина завършват с черногорско-турски войни, а едно, това от 1858 г., е в Босненска Крайна и Посавина.

През лятото на 1858 г. антифеодалното движение там прераства във въоръжено въстание. Център на въстаническото движение в Босненска Крайна е село Иванска в Крупската нахия. Важна роля в борбата на селяните от този край още от края на 1857 г. играят някои национални дейци и хайдути, като Ристо Йеич, Петър Пейица Попович, Петър Гарача и Симо Чосич, които се стремят да придадат по-организиран характер на борбите и да им дадат определена националноосвободителна насоченост. Особено активен е Ристо Йеич, който се опитва да заинтересува известни среди в Сърбия и Черна гора за съдбата на населението в Босна.

След първите сблъсквания от май 1858 г. селяните от Иванска и околните села, където християнското население живее в компактна маса, започват да се организират. Те се снабдяват с оръжие и създават свои укрепени позиции, а семействата и имуществата си прехвърлят на австрийска територия. В същото време започва организирането на башибозуците за разправа с въстаналите райони. В началото на юли 1858 г. в този край пристига Кяни паша, изпратен от Портата за усмиряване на населението.

Въстаниците от Босненска Крайна създават големи въстанически отряди и имат намерение да разширят въстанието преди всичко в околиите Бихач и Ключ. За тази цел Ристо Йеич потегля с около 500 души към Бихач, но при село Доляни е нападнат от един турски отряд и разбит. С около 150 души той се прехвърля на австрийска територия, където е принуден да предаде оръжието си. Жадните за мъст и плячка турски орди унищожават селата и избиват християнското население по поречието на р. Уна.

През втората половина на юли 1858 г. са разбити и другите отряди на въстаниците. Те водят упорито боеве с башибозуците и редовната турска войска, но въоръжението им е лошо, а съотношението на силите явно не е в тяхна полза. При това австрийските власти от Военната граница се държат резервирано или неприязнено към въстаниците, а политиката на Сърбия е твърде пасивна. Русия пък след Кримската война и Парижкия мир още не е готова за решителни действия на Балканите.

Обаче поражението на въстанието в Босненска Крайна през юли 1858 г. още не означава умиротворение на Босна. През есента на същата година въстание избухва в областта Посавина. И тук борбата започва по повод на насилственото събиране на третината и десятъка и прераства във въоръжено въстание. Начело на селските маси застават някои свещеници, кнезове, търговци и хайдути, като Стефан Аврамович, хаджи Петко Ягодич, поп Стоян и др. За да обезглавят съпротивата на селяните срещу насилията при събирането на десятъка и третината, властите започват да затварят сръбските първенци. В отговор на това през август 1858 г. Петко Ягодич образува въстанически отряд от около 1000–1500 души, организират се въстанически лагери и започва подготовка за съпротива. Решителните сражения с редовната османска войска и башибозуците се водят през октомври 1858 г., по време на които въстаническите отряди са разбити.

След поражението на въстанието в Босненска Крайна и Посавина през 1858 г. и издаването на Саферската наредба през 1859 г. в Босна настъпва временно затишие, което трае около 15 години, до голямата източна криза от 1875–1878 п, започнала с ново въстание в Босна.