Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 26 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
FreeKnowledge (2008)

Издание:

Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Том 1 (1352–1878)

Второ издание

София, 2006


3. СРЪБСКАТА НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ (1804–1830)

Сърбите от Белградския пашалък на границата между XVIII–XIX век

Като отделна административна единица Белградският пашалък се формира след австро-турската война от 1736–1739 г., когато Северна Сърбия отново минава под османска власт. Става дума за сръбските земи по десния бряг на р. Дунав и долното течение на Морава, а на запад до р. Дрина. В състава на пашалъка влизат 12 нахии. На североизток Белградският пашалък граничи с Видинския, а на югоизток, юг и югозапад — с Нишкия, Лесковачкия, Новопазарския и Босненския пашалък. На север, северозапад и запад се намира Австрия.

В края на XVIII и началото на XIX век Белградският пашалък е територия, обрасла с гъсти гори, подходяща за развитие на скотовъдство, особено за отглеждане на свине — с право тази област се нарича Шумадия. Населението тук е пръснато по села и паланки, преобладаващо сръбско (мюсюлмани има само в градовете), съставено предимно от свободни селяни, търговци и занаятчии. По време на двете австро-турски войни от първата половина на XVIII век (1716–1718 и 1736–1739) и османците, и австрийците, когато отстъпват или настъпват, опустошават всичко, откъдето минават, поради което Шумадия е доста обезлюдена. Впоследствие, особено през последното десетилетие на XVIII век, обстановката се подобрява и населението на пашалъка нараства. В началото на XIX век тук живеят около половин милион души. Населението е в постоянни връзки със сърбите оттатък Дунав и Сава, респ. с Австрийската империя (търговски, военнополитически, културно-просветни, роднински и други връзки).

Всичко това е една природна и демографска даденост, която не е без значение за преминаването на сърбите към самостоятелно националноосвободително действие. Но, разбира се, не е само това. Много по-важно е обстоятелството, че в края на XVIII век тук укрепва местното сръбско самоуправление. Пограничното положение на Белградския пашалък и масовото участие на сърбите като доброволци в австро-турската война от 1788–1791 г. заставят Портата да вземе мерки за осигуряване на вътрешния ред и мир в Шумадия. Спокойствието там се нарушава главно от еничарите. От края на XVIII век квартируващите в Белград еничарски началници вече не се подчиняват на централната власт в Цариград. Те заграбват земите на цели села и ги обявяват за „читлуци“, а себе си — за „читлук-сахиби“. Така освен спахията, който прибира една десета част от реколтата, се появява още един господар, читлук-сахибията, който взема една девета (често пъти и много повече) част от производството на селяните. Освен това селяните са задължени да работят ангария върху заграбените от еничарите и превърнати в читлуци земи. Всичко това пряко засяга живота на селяните, води до увеличаване на експлоатацията, до насилия и безчинства от всякакъв характер. Това накърнява местното самоуправление — кнезовете са лишени от традиционните им функции като представители на местното население пред властите. Засегнати са интересите и на спахиите, понеже се подкопават устоите на тимарско-спахийската система, тя на практика се подменя с „почитлучване“.

След сключването на Свищовския мир от 1791 г. Портата забранява на еничарите да основават свои читлуци в сръбските села и да живеят на територията на Белградския пашалък. Създадените по-рано там читлуци се обявяват за разтурени, възстановява се тимарско-спахийският статут на селата, селяните запазват владението на земите и плащат десятък на спахиите. Недоволни от тези мерки, еничарите се опитват със сила да възстановят загубените си позиции. Те обявяват, че не признават султанската власт и изпратения от нея везир в Белград, и повеждат война с централната власт като съюзници на видинския отцепник Осман Пазвантоглу.

Всъщност през последното десетилетие на XVIII век анархията в Османската империя придобива едва ли не характер на гражданска война. За да изправи империята на крака, султан Селим III възнамерява да осъществи реформи, които се посрещат от османското общество с протести и организиран отпор. Борбите на централната власт с непокорните еничари в Белградския пашалък са само един конкретен израз на наложилото се в империята общо противоречие: за реформи или против тях.

В борбата на централната власт срещу отцепниците се ангажира и местното сръбско население. През 1793 г. се сключва и споразумение между белградския везир Мустафа паша Бушатли като султански човек, от една страна, и сърбите, от друга, за съвместни действия срещу отцепниците еничари. Във връзка с това се издават и няколко султански фермана, потвърждаващи и разширяващи сръбското самоуправление: разрешава се от всяка нахия да се избира по един главен сръбски кнез, а по селата — селски кнезове; гарантират се личната сигурност и имуществото на селяните; дава се свобода на вероизповеданията и правото на строеж на църкви; установява се размерът на спахийските и държавните налози; забраняват се всякакви насилия и безчинства; главните кнезове получават правото те да събират от сръбското население предназначените за държавата данъци, та по селата да не вилнеят турски бирници. Срещу привилегиите и правата, които получава, сръбското население се задължава да участва в борбата на централната власт срещу отцепниците еничари. Създават се и специални сръбски въоръжени отряди (около 15 000 души) с командири сърби, начело със Станко Харамбашич, които участват в борбите срещу еничарите и Осман Пазвантоглу.

По този начин се развиват институции на сръбско народно управление: старейшина в голямата семейна задруга, кмет в общината, кнезове по селата — кнежини, главни кнезове по нахии. Със своите кнезове и своята „народна войска“ сърбите се бият заедно със „султанските турци“ против другите, „лошите“ турци и неведнъж отбиват атаките на отцепниците. Тяхното самоуправление нараства, те имат свои авторитетни водачи, представители и защитници пред официалната султанска власт. Наличието на такива водачи без съмнение е важна предпоставка за преминаване на сръбското общество към новия етап на национална еманципация и борба.

Но не само това. През последното десетилетие на XVIII век в Белградския пашалък е налице относително спокойствие. В резултат на това възникват благоприятни условия за нарастване на селскостопанското производство, преди всичко на скотовъдството. За развитието на този отрасъл, особено на свиневъдството, освен благоприятните природни дадености способства и наличието на близък широк пазар в пределите на Австрийската империя. Много хора се замогват, засилват се търговските връзки с Пречанските краища, Земун и Панчево стават големи търговски центрове, сърби държат в ръцете си търговските дела между населението от двете страни на австро-турската граница. И на сцената се появява сръбско търговско съсловие. Това също е важна предпоставка за преминаване на сръбското общество към самостоятелно организирано действие за освобождение: сърбите имат не само водачи и военачалници, но и зараждаща се средна класа, търговци, селяни, занаятчии, забогатяващи хора, т.е. материалната сила, необходима за самостоятелно националноосвободително движение.

Освен това те имат свой интелектуален елит, учени и просветни люде, които, макар в повечето случаи да работят в Пречанските краища, правят сръбската национална идея достояние на цялото сръбство. Тази идея, извървяла своя романтичен етап на развитие, стига до формулирането на национална програма, основното съдържание на която се определя от задачата да се отхвърли чуждото господство и да се създаде собствена национална държава.

Тук е мястото да оспоря твърдението на един съвременен български историк, който пише, че Първото сръбско въстание започнало като стихиен бунт, то нямало за цел отхвърляне на османското владичество и създаване на собствена сръбска държава, но така в крайна сметка след много перипетии се получило. За разлика от българите, които вървели от възраждане към нация, въстание, война и държава, при сърбите било обратно — въстание, държава, нация и тук-там война. Излиза, че сърбите започват голямо въстание едва ли не още преди да са станали нация.

Следва да припомним, че след ликвидирането на сръбската средновековна държава държавността и държавната традиция на сърбите продължават развитието си или в рамките на Османската империя, или в пределите на Хабсбургската монархия. Основна форма става вътрешното самоуправление и автономия: османска власт и администрация, тимарска система, но и собствена църква и патриаршия, както и сръбски кнезове като посредници; автономен статут, собствен живот, бит и култура на черногорцте; австрийска власт, но собствена църква и църковно-просветна автономия за Пречанските сърби. Всичко това, разбира се, съвсем не задоволява сръбството. Задачата е да се постигне освобождение от двете чужди империи и обединение в собствена национална държава.

След падането на Сърбия под османска власт сръбската държавотворна идея се развива в две направления — църковно и светско. Като религиозен и духовен представител на сръбския народ, притисната от исляма и католичеството, сръбската църква старателно пази спомена за мналото. За нея средновековната сръбска държава е единствено възможната държавна организация, а външната сила, на която Сърбия би могла да се опре, е само православна Русия. Затова през 1688 г. сръбският патриарх Арсений Черноевич моли руския император да прогони турците от Европа и да не допусне идването на австрийци и венецианци на Балканския полуостров. Нещо повече, предлага се православните балкански народи да се обединят в една държава със столица в Цариград и под скиптъра на руския император, т.е. да се замени мюсюлманската държава с православна християнска.

По време на Виенската война (1683–1699)се лансира и сръбска светска държавническа концепция. Неин идеолог е граф Джордже Бранкович II, родом от Унгария, мним потомък на стара сръбска владетелска фамилия. В свой мемоар до австрийския император от 1688 г. той предлага да се създаде „Илирско царство“, в което да се включат всички православни народи на Балканите. Това царство би признавало на Хабсбургите правото на върховна защита и би им давало въоръжена помощ срещу външни неприятели. Иска се същевременно войска, която под командата на „илирския деспот“ да освободи балканските народи от османското владичество и да създаде необходимите условия за учередяване на предлаганата държава. През лятото на 1689 г. Бранкович се обръща с възвание към сръбския народ за общо въстание, като се надява да влезе в Смедерево в качеството си на легитимен наследник на сръбските деспоти. Но в същото време и австрийското командване отправя апел към сърбите да въстанат, а акцията на Бранкович е обявена за неприятелска дейност, той е арестуван и завършва живота си на заточение.

Идеята на Бранкович за създаване на светска държава, в която властта поемат законните наследници на последните сръбски деспоти, далеч превъзхожда концепцията на църквата за създаване на православна държава под скиптъра на руския император. Тъкмо концепцията за собствена светска държава ще залегне по-нататък в основата на сръбската националноосвободителна идеология и борба. Тук, разбира се, не става дума за просто възстановяване на сръбската държава и държавна традиция, а за нещо ново: някогашната феодална класа като организатор на средновековната държава е унищожена или се приспособява към държавно-политическия статут на победителя. Поради това тя слиза от сцената като носител на държавността и държавната традиция. Същото до голяма степен се отнася и за църквата, която постепенно губи позициите си на водеща идеологическа сила. В сръбското общество съзряват сили, зародили се при робските условия, които стават наследници на средновековната държавност и традиция. Възникват предпоставки за преобразуване на тази държавност и традиция и за създаване върху нейната основа на качествено нова, модерна по своята същност държавно-правна концепция за организация на обществото. Намерили се помежду или по-точно в рамките на две чужди империи, които си оспорват „правото“ на господство в Средна и Югоизточна Европа, сърбите многократно воюват като съюзници на императора против султана, но не за да предадат земите си на Хабсбургската корона, а за своето собствено освобождение, за създаване на своя собствена национална държава.

До края на XVIII век съпротивата на сърбите срещу османското господство носи белега на спомагателна акция: Австрийската империя, респ. Европа, води войни с Османската империя, а сърбите (и другите балкански народи) се включват със свои сили в тези войни. От началото на XIX век вече не е така — националноосвободителното движение на сърбите става самостоятелен фактор в историческия процес, в Сърбия започва движение, което е независимо от Европа, а след това тя, Европа, предприема една или друга стъпка за намеса. Причините за този обрат могат да се търсят най-малко в три направления: първо, състоянието и историческите перспективи на Османската империя — тя е в процес на отслабване, става „болен човек“ край Босфора и губи историческа перспектива; второ, силите на Европа, тяхната способност или неспособност, желание или нежелание за изгонване на османците от Балканите и трайно решаване на Източния въпрос — само Русия е сериозен противник на Османската империя, докато европейският Запад мисли повече за приспособяване на „болния човек“ към настъпващите промени чрез реформи; трето, състоянието и историческите перспективи на сръбското общество, развитието на сръбската национална идея — налице са материални и духовни сили, за да се стъпи в акция. Събитията показват, че освобождението на балканските народи от османско господство не ще може да стане дело на Европа, то трябва да се извоюва със собствени сили, при използване, естествено, на съответната международна конюнктура. През 1804 г. сърбите от Белградския пашалък се оказват достатъчно „узрели“, за да се впуснат тъкмо в такова опасно и рисковано предприятие. И ако все пак „сътрудничат“ с режима на Мустафа паша, то е, защото съществува по-голямо зло — еничарският „зулум“. И когато Портата не може да се справи с този „зулум“ и той става факт — Сърбия въстава.