България влиза в състава на османския еялет Румелия. Там са санджаците Видин, Никопол, Силистра, Пловдив, Кюстендил и др. Българинът е селски човек, рая, която работи на своята бащина по тимари, зиамети, хасове и вакъфи. Установена е османска власт със собствена администрация, но има и местна селска община и местни първенци, които с течение на времето стават „чорбаджии“. Като източноправославно население българите са част от т.нар. Рум миллет, отначало под юрисдикцията на Охридската архиепископия, а слад 1767 г. — направо под Цариградската патриаршия. Развива се силно гръцко културно влияние — много църковни служби се заемат от гърци, богуслужението минава на гръцки език, българи добиват светска грамотност в гръцки училища, развиват бизнес отношения с останалия свят като гърци и т.н. За няколко века българските земи се сдобиват и с многобройно мюсюлманско население — силно турско присъствие плюс масова ислямизация на местно население в Родопите, Македония и на други места. До XVII век Европа малко или нищо не знае за съществуването на българския славянски народ.

Разложението на османския феодализъм, прераснало в криза на цялата социално-икономическа и държавно-политическа система на могъщата някога империя, пряко засяга и българските земи — всички прояви на тази криза имат своите еквиваленти и тук. Ще отбележим само две неща: първо, отцепничество. Българския еквивалент на това явление се нарича Осман Пазвантоглу. През 1794 г. вече богат чифликчия със собствена военна сила, Пазвантоглу прогонва видинския паша и става могъщ отцепник — в продължение на повече от едно десетилетие той господства във Видинско и предприема нападения по всички посоки — Враца, Никопол, Свищов, Плевен, София, Ниш, на север от Дунав, а и на юг от Стара планина. Едва след смъртта му през 1807 г. Видинската крепост отново минава под контрола на централната османска власт. Непокорен владетел в българските земи от онова време е и силистренският паша Исмаил ага Тръстениклията, чийто еялет включва цяла Североизточна Бъргария. Негов приемник става споменатият по-горе русенски валия Мустафа паша Байрактар.

Второ, „Кърджалийско време“. Това време е в края на XVIII и началото на X–IX век. За България то е време на кърджалийски опустошения и набези на бунтовния Пазвантоглу плюс извънредни военни данъци, болести и епидемии, а всичко заедно — всеобща несигурност. Кърджалийските банди се рекрутират главно от дезертирали войници от минаващи през българските земи османски войски. Те са неизвестно колко на брой конни отряди, съставени от разни народности (предимно турци и албанци, но и българи). Известни са имената на цяла дузина кърджалийски главатари, действали на български терен. Най-прочут измежду тях е Кара Феиз. Официалните османски власти ги таксуват като разбойници (каквито те действително са) и полагат усилия да се „отърват“ от тях, но все не успяват — в продължение на повече от две десетилетия те систематично опустошават цели райони в България.

Както се вижда, в българските земи в края на XVIII и началото на XIX век няма единна османска власт, а по-скоро е налице „многовластие“: официална централна власт на Османската империя; отцепническа власт на Осман Пазвантоглу и други паши и аяни; власт на селската община и местните първенци; разбойнически банди, незачитащи никаква власт. „Многовластието“ всъщност не е нищо друго, освен безвластие, т.е. анархия.

В същото време българите са в процес на консолидация като нация. Те имат Паисий Хилендарски с неговата история славянобългарска и хиляди участници във въстанията на сърби и гърци, както и в руско-турските войни от онова време. Ще споменем тук само българина Хаджи Христо, ръководител на конницата в гръцкото въстание, съставена предимно от българи, с право заел съответно място не само в българската, но и в гръцката история.

Българското „закъснение“

И така през първата четвърт на XIX век цялостното вътрешнополитическо и международно положение на Османската империя е крайно неблагоприятно — тя не може да се защити нито от националноосвободителното движение на потиснатите народи, нито от Русия, не може да брани някогашните си завоевания, териториалната си цялост. По това време условията за освободителното дело на балканските народи са добри, сърби и гърци вдигат мощни продължителни въстания и създават свои национални държави. Голямо българско въстание обаче не избухва — българи само участват във въстанията на сърби и гърци, както и в руско-турските войни.

Това участие е съществен принос в общия антиосмански фронт на Балканите от онова време. Неговите конкретни прояви биха могли най-сумарно да се представят така: формиране на самостоятелен български военен отряд, т.нар. Земское болгарское войскои през 1811 г. като съставна част на руската армия, която воюва с Османската империя, включване на българи във въстаническите сили на Караджорджева Сърбия, участие във Филики етерия и впоследствие в борбите на гърците в Пелопонес и Континентална Гърция (над 2000 души), създаване на български доброволчески корпус във Влахия за участие във войната от 1828–1829 г., въстаническо движение по Черноморското крайбрежие и в Югоизточна България в подкрепа на руската армия през 1829 г. и пр. Всичко това обаче е една спомагателна акция, до голяма степен зависима от руската политика или от действията, успехите и неуспехите на съседите. А крайният резултат е твърде неблагоприятен — Русия плете своята кошница, сърби и гърци също, а българите не получават нищо. Напротив, след приключване на войната от 1828–1829 г. и оттеглянето на руските войски оттатък Дунав в действие влиза репресивният апарат на Османската империя. И започва масово насилствено „преселение“ на българи от Североизточна България, Черноморието и Тракия, които напускат родните си огнища и търсят подслон във Влахия, Бесарабия, Южна Русия и Украйна.

През първата четвърт на XIX век българският въпрос, респ. въпросът за учредяване на българска национална държава, още не е на дневен ред, с такъв въпрос дипломатическите канцеларии в Европа не се занимават. Главната причина затова е, че няма голямо българско въстание едновременно с въстанията на сърби и гърци. До голямо българско въстание се стига около петдесет години по-късно (април 1876 г.) и то трае десетина дни, след което е потопено в кръв. Как може да се обясни това?

Българската историография обикновено не се занимава с този въпрос или ако нещо обяснява, то е неубедително. През 1951 г. в своите „Лекции по нова българска история“ Димитър Косев писа: „Като причина за това обикновено се изтъква близостта на българските земи до турската столица, гъстата турска колонизация и присъствието на по-големи военни сили в България. Всичко това е вярно, но главната причина е друга… — българската буржоазия била още твърде слаба и не била способна да организира в национален мащаб борбата за политическо освобождение.“ В своите „Балкански измерения на Гръцкото въстание от 1821 г.“ Николай Тодоров пък допълни, че Филики етерия готвела въстание и в България, но то не избухнало, защото османските власти взели мерки.

Тези обяснения, разбира се, не са без основание, но на фона на развиващите се събития в Сърбия и Гърция звучат твърде несериозно. Защото гръцките земи, респ. районите на гръцкото въстание от 1821 г., също не са много далеч от турската столица. А пък ако става въпрос за „мерки“ на османските власти срещу въстаническите движения в България и Гърция през 1821 г., то те са несравними величини: в България — обезоръжаване и малко арести и убийства, а в Гърция — избиване на десетки хиляди, в това число и видни фанариоти, дори патриарха, почти пълно обезлюдяване на остров Хиос, унищожаване на Месолонгион и избиване на жителите му, опустошаване на Пелопонес, повсеместни погроми и необикновени жестокости. Въпреки всичко обаче гърците не прекратяват въстанието и довеждат борбата си до успешен край. А какво да кажем за слабостта на българската буржоазия, сочена като главна причина за това, че в България няма голямо въстание заедно с въстанията на сърби и гърци? Ако сравним България със Сърбия по този показател, веднага ще констатираме, че сръбската буржоазия също не е кой знае каква сила, и то не само в началото на XIX век, но дори и сто години по-късно.

Очевидно даваните досега обяснения защо няма голямо българско въстание през първата четвърт на XIX век (близост до Цариград, слабост на буржоазията, турски мерки) не отразяват вярно историческата действителност, не казват цялата истина, а само една несъществена част от нея. Главният въпрос е „узрели“ ли са българите за голямо въстание по онова време, не „узряват“ ли те по-късно от сърби и гърци за такова мащабно дело и ако е така, тогава защо? Сравнението между националноосвободителното движение на сърби, гърци и българи показа едно „закъснение“ на българите с около половин век. На какво се дължи това? Наистина има известно закъснение в материалната сфера, в производството, в силата и слабостта на буржоазията (особено в сравнение с Гърция), но едва ли това играе първостепенна роля. Главното в случая е закъснението в проникването на просвещенските идеи на времето, в това число и на закъснение в развитието на националната идея, сиреч на закъснение в духовната сфера. Това пък на свой ред се определя от геополитическото положение на България — нейният достъп до Европа е по-труден, тя достига до европейската цивилизация и култура не непосредствено, а преди всичко чрез Гърция, Сърбия или Русия. Още Боян Пенев в своите лекции по новата българска литература забелязва това и говори за западно влияние, което идва в България чрез Гърция и Сърбия и със закъснение. Той не прави връзка между по-късното проникване на европейското влияние и по-късното „узряване“ на България за голямо националноосвободително въстание, но такава връзка без съмнение съществува.

Българското просветно движение

Заслужава във връзка с това още веднъж да подчертаем ролята на интелигенцията в развитието на обществото и по-специално в утвърждаването на националната идея. Безспорно важно е кога е отворена първата българска фабрика, респ. каква е силата и влиянието на средната класа, но още по-важно е кога е открито първото новобългарско училище и кога са излезли на историческа сцена първите български учени, учители, публицисти, писатели и духовни водачи.

И в това отношение българското общество е с няколко десетилетия по-назад от гърци и сърби. Още през XVII–XVIII век съществува цяла мрежа от гръцки училища, които разпространяват светски знания не само в Гърция, но и извън нейните предели, в това число и в българските земи. (Обучението, разбира се, е на гръцки език, а училището — проводник на гръцка пропаганда.) Още през XVIII век и пречанските сърби имат свои училища, в това число и гимназии, възникват сръбски културни центрове, създава се сръбска интелигенция, която усвоява идеите на европейското Просвещение и ги разпространява сред сръбството. През 1808 г. в Белград се основава Велика (висша) школа, през 1810 г. — семинария, през 1813 г. във Виена започва да излиза вестник „Српске новине“, чието издаване продължава до 1822 г. В България по това време и все до 1835 г. има само килийни училища.

Всъщност през първата четвърт на XIX век българското население е почти изцяло неграмотно. Доколкото има грамотни и просветени люде, то те са възпитаници на чужди училища, главно гръцки. Начало на движението за ново светско училище поставя д-р Петър Берон със своя „Рибен буквар“, излязъл от печат през 1824 г. Решителен прелом обаче настъпва едно десетилетие по-късно, когато едно след друго се откриват нови български училища: 1835 г. — Габрово, 1836 г. — Казанлък, Копривщица, 1840 г. — Плевен, 1843 г. — Враца, 1845 г. — Свищов, 1850 г. — Пловдив, и пр. За около 15–20 години цялата страна се покрива с мрежа от училища, в това число девически, класни и средни, които стават разсадник на светски знания и националноосвободителни идеи. До началото на 70-те години на XIX век техният брой надхвърля 1500. Наред с училищата изключително ползотворна културно-просветна и националнопатриотична дейност развиват българските читалища като самодейни културно-просветни институции. Епохата от 30-те до 70-те години на века „отглежда“ много способни и влиятелни организатори на просветното дело, учители, автори на учебници, читалищни дейци, художници, резбари и др. Тази епоха „ражда“ и бележити творци на новобългарската литература, тя ще зачене и българските революционери, тя ще отгледа и великия апостол на българската свобода Васил Левски, а също така и първите български политици на новото време.

И чак след всичко това ще стане възможна българската национална революция, т.е. българско националноосвободително въстание от голям мащаб. Положението в Османската империя обаче вече не е същото както през първата четвърт на XIX век.

Българското църковно-национално движение

Другата особеност на българската действителност е влиянието на Цариградската патриаршия и гръцкото духовенство в българските земи. Още от XV век се установява практика патриаршеският престол в Цариград да се заема срещу подкупи и „подаръци“. И започва повсеместна търговия с духовни длъжности, увеличаване на данъци и такси, злоупотреби, грабежи и безчинства, с една дума — обогатяване на гръцкото духовенство за сметка на българското паство. Освен това гръцките владици изхвърлят църковнославянския език от богослужението, развиват гръцка просвета, стават проводници на гръцка и гъркоманска пропаганда.

И естествено българите се противопоставят на всичко това. През 1824 г. избухва конфликт между врачанските първенци начело с Димитраки Хаджи Тошев и тамошния владика грък Методий.

Впоследствие, в края на 30-те и през 40-те години на XIX век борбата срещу гръцкото духовенство в България придобива масов характер и става движение: в Търново, Шумен, Самоков, Видин, Стара Загора, Пловдив, Пазарджик, Хасково, а също така и в Македония местните първенци — чорбаджии, търговци, занаятчии, представители на интелигенцията, се обявяват срещу гръцките свещенослужители; гласове на протест срещу злоупотребите на гръцкото духовенство в България издига българската емиграция в Румъния и Русия; в движението се включва българската колония в Цариград, османската столица става център на съпротивата срещу гръцкото духовенство по българските земи, а начело застават Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.

Движението против гръцкото духовенство в България, разбира се, не е само и единствено българо-гръцки спор или конфликт. То има много по-дълбок смисъл. Народите в Османската империя се делят на „миллети“, при което българите изобщо не са признати като народ, те са съставна част на гръцкия „миллет“. Появилата се и укрепваща българска нация не може повече да се примирява с това положение, тя се стреми към самоопределение и еманципация и трябва да се разграничи от гръцкия „миллет“. Първата стъпка в тази насока е именно прогонването на гръцките владици от българските земи, отделянето на българската църква от Цариградската патриаршия, развитието на българско национално съзнание и българска национална пропаганда. И през 1845 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават от името на българския народ изложение до Портата със следните искания: 1. В българските земи да се назначават български владици, които да получават заплати и да се избират и сменят от народа; 2. Българите да имат свои представители при Портата в Цариград; 3. Да се построи българска църква в Цариград начело с български владика. Както се вижда, става дума за признаване на българския народ като отделна нация в Османската империя.

В решаването на този въпрос участват различни сили и фактори:

Първо, българският народ, неговото движение против гръцкото духовенство в българските земи, за отделяне на българската църква от Цариградската патриаршия. През 40-те години на XIX век то е в подем, по време на Кримската война заглъхва и след известна стагнация в края на 50-те и началото на 60-те години достига своята кулминация. То се развива като легално движение, което в своите действия се позовава на реформените актове на Османската империя от средата на XIX век. През 1850 г. е отворена българска църква в Цариград и организирана българска църковна община като ръководен център на движението. През 1856 г. постъпва молба до султана, авторите на която от името на „шест милиона и четиристотин хиляди българи“ искат да се даде на българския народ правото да си избира един върховен църковен началник и един върховен граждански началник, с други думи, освен църковна самостоятелност българите да получат и административна автономия. През 1858 г. църковното настоятелство на българската църква в Цариград избира Иларион Макариополски за свой владика. На 3 април 1860 г. по време на великденската църковна служба България отхвърля властта на Цариградската патриаршия чрез една народна демонстрация — по споразумение с цариградските българи владиката не споменава името на патриарха, а накрая на литургията се изпява похвална песен за султана. Този акт се приема от българите като начало на възстановяването на самостоятелна българска църква, което предстои да се утвърди от султана.

Второ. Цариградската патриаршия, гръцкото духовенство в българските земи. То е непосредствен противник на българските искания, а главното средство на противодействие — оклеветяване на българите пред властите, заменяне на свалените гръцки владици с други гърци, репресии. През 1845 г. Цариградската патриаршия арестува и изпраща на заточение в Атон и двамата водачи на българското църковно движение, Бозвели и Макариополски, където първият умира (1848 г.), а вторият остава 5 години. При това патриаршията работи против българските искания както пред Портата, така и пред Русия. Благоприятен материал затова предоставя пребиваването на полски емигранти в османската столица, които съветват султана да задоволи българските искания с цел да ги спечели на своя страна в евентуална бъдеща коалиция срещу Русия.

Трето. Портата. Тя играе ролята на арбитър, заема неопределена позиция и протака. В неин интерес е да привлече българите на своя страна и да ги противопостави на Русия. Затова от време на време ръководните фактори в Цариград показват благосклонно отношение към българите. Те обаче не искат да настройват и патриаршията срещу себе си — по-добре българо-гръцкият спор да продължава колкото може по-дълго. Портата не осъжда „Българския Великден“, но и не прави нищо, за да узакони акта от 3 април 1860 г. И трябва да мине още едно десетилетие в безплодни срещи, разговори, събори, заседания на комисии и пр., докато се стигне до султанския ферман от 1870 г. за учредяване на Българската екзархия.

Четвърто. Униатското движение. През 1859 г. един от българските дейци, Драган Цанков, основава вестник „България“ в Цариград, който започва пропаганда за възстановяване на българската църква с подкрепата на католицизма. През декември 1860 г. Цанков връчва молба до папата с предложение за сключване на уния между българската и католическата църква. Водят се преговори, подписва се съответен документ, създава се българска униатска църква, призната както от Портата, така и от папата. Смята се първоначално, че това е само тактически ход — натиск върху Портата и патриаршията да признаят „Българския Великден“. Става ясно обаче, че униатското движение има антируска насоченост и не помага за разрешаване на българския църковен въпрос, поради което участниците в него започват да се отдръпват и то заглъхва.

Пето. Русия. Тя симпатизира на българите, защото държи на тяхната подкрепа в евентуална бъдеща война с Османската империя, но е против отделянето им от Цариградската патриаршия. Все до средата на 60-те години руската дипломация стои на позицията за запазване на единството на източно-православната църква в империята под ръководството на Цариградската патриаршия. Тя порицава „Българския Великден“ (акта от 3 април) и настоява за помирение на българи и гърци под похлупака на патриаршията. През 1866 г. обаче избухва въстание на о. Крит, влошават се гръцко-турските отношения, а Русия упражнява натиск върху съответните фактори за решаване на българския църковен въпрос. Започват дълги преговори, а крайният продукт е султанският ферман от 28 февруари 1870 г. за създаване на самостоятелна българска църква под името Българска екзархия.

Българското националнореволюционно движение

Борбата за българска просвета и самостоятелна църква е само един етап в българското националноосвободително движение. В хода на тази борба се развива българското национално съзнание и българите стават нация, която започва да търси своята свобода и независимост в рамките на собствена национална държава. Решаването на тази задача не може да се постигне само с легалните средства на борба за собствена просвета и църква. Историческият опит показва, че националните революции на потиснатите народи са главният „вътрешен“ фактор, който руши османската социално-икономическа и държавно-политическа система. Основният белег на тези революции е въоръжената борба, стигаща до размерите на общонародното въстание. През средата и втората половина на XIX век и българите тръгват по този път — възниква развиващо се по възходяща линия организирано българско националноосвободително движение.

Като първа проява на този нов етап може би следва да се приеме Велчовата завера от 1835 г. Две са главните основания за подобна квалификация.

Първо, става дума за един замисъл да се вдигне голямо българско въстание с център старата българска столица Търново, без да се разчита много-много на някаква помощ от външни сили. Второ, започва сериозна предварителна подготовка, създава се нелегална мрежа от организатори и съмишленици, полагат се клетви, събира се оръжие, кроят се планове и пр. В много отношения съзаклятието напомня гръцкото етеристко движение от предходните десетилетия. Сега не става въпрос за участие в нечие антиосманско надигане или война, а за самостоятелно въстаническо въоръжено действие. Главни организатори и ръководители на заверата са търновският търговец Велчо Атанасов Джамджията и котленецът Георги Мамарчев, капитан от руската армия, кмет на държания от руснаците гр. Силистра. В заговора са посветени много хора от Търново, Елена, Трявна, Враца и други градове, а ръководството се осъществява от Плачковския манастир край Търново, станал резиденция на неговите ръководители. Замисленото въстание обаче не се реализира — съзаклятието е разкрито, заловените организатори и водачи отиват на бесилото или на заточение, а въстание не избухва.

След провалянето на този опит избухват много селски бунтове и въстания в Берковско, Белоградчишко, Царибродско, Пиротско, Нишко и Видинско, сиреч по цялото протежение на източната сръбска граница с Османската империя в дълбочина на отделни места до стотина километра. Най-голямо от тези въстания е това от 1850 г. във Видинско, което обхваща цяла Северозападна България. Селяните въстават срещу т.нар. господарлъци: някогашните еничарски първенци са превърнали мирийските земи в свои частни владения, селянинът губи своята бащина и става длъжник на двама господари — местния чифликчия и държавата. Те искат премахване на чифлишкото земевладение, искат земята си, обвиняват местните господари в злоупотреби и беззакония, настояват в християнските села да не се допускат аги и субаши, но същевременно декларират лоялност към султана и империята му. Те излагат исканията си пред султанския пратеник Али Риза паша, изпращат и своя делегация в Цариград, която да търси защита „от царя и царския везир“, и след като получават съответни обещания, се разотиват по домовете си. Всичко това напомня на сръбския бунт срещу еничарите от 1804 г., с тази разлика, че с този бунт сърбите започват своята национална революция, докато селските въстания в Северозападна България завършват със скромни социално-икономически придобивки, без да прерастват в нещо повече.

През следващите години обаче положението съществено се променя: през 60-те и 70-те години на XIX век вече никой не въстава в името на едни или други отстъпки под скиптъра на султана, а за неговото прогонване от българските земи, за национално развитие в собствена държава. Българското националноосвободително движение вече има своя идеология и програма, чиято основна характеристика се определя от задачата за ликвидиране на османската социално-икономическа и държавно-политическа система и възстановяване на България като независима държава. Тази задача се приема като нещо, без което не може, което рано или късно трябва да стане. Въпросът е как да се постигне това, с какви средства и по какъв начин? Отговорът на този въпрос, който дават идеолозите, водачите и организаторите на българското националноосвободително движение, съвсем не е еднозначен.

През първите две десетилетия след Кримската война България вече има значителен потенциал интелектуалци и революционери, които непрекъснато се множат. Мнозина от тях временно пребивават като емигранти в Румъния, Русия или Сърбия, други са в Цариград, трети — пръснати по българските земи като учители, културно-просветни дейци и будители. България има и немалко богати хора, част от които също често пребивават в чужбина. Цариград, Букурещ, Одеса, Браила, Белград, Нови Сад и други градове стават средища, където се срещат и общуват помежду си представители на различни български интереси и поколения. Там се публикуват български литературни творби, издават се български вестници, установяват се контакти с външни фактори и сили, създават се организации, кроят се планове и т.н. В тия именно среди се твори българската националноосвободителна идеология и програма, която непрекъснато се доразвива, обогатява и избистря.

Първият въпрос в случая е как да се постигне българското освобождение — по мирен начин или чрез въоръжена борба. В българското националноосвободително движение битуват две течения — на „старите“ и на „младите“. Първите предпочитат еволюцията, по-умерените легитимни действия, мирните форми на борба и в крайна сметка освобождение, постигнато в резултат на някакви реформи или международни комбинации. За разлика от тази „философия“ „младите“ възприемат въоръжената борба като единствено възможно средство за постигане на българското национално освобождение. Историческата действителност показва, че Османската империя от само себе си няма да рухне, нито пък може безкрайно да се чака някой отвън да дойде и да я разруши, та българите да си направят своя държава. Това отлично се разбира и от много представители на имотните среди в българското общество (търговци, чорбаджии, предприемачи, манифактуристи и пр.), които също се включват в различните освободителни начинания. Всъщност от втората половина на 60-те години насетне в българското националноосвободително движение все по-определено доминира революционната линия на „младите“.

Налагането на тази линия обаче още не решава всичко. Стои въпросът за тактиката на въоръжената борба. От времето на Кримската война докъм края на 60-те години в българското националноосвободително движение господства т.нар. четническа тактика. Неин автор е големият политически деец на своето време Георги Раковски. Основните жалони на неговите разбирания могат да се резюмират така: подготвят се български военни формирования (чети) на територията на съседни държави, които в определен момент влизат в българските земи и вдигат народа на въстание; ръководството се осъществява от единен център на въоръжена борба; българското въстание се съчетава с определени действия на външни сили, чиято политика има антиосманска насоченост.

Раковски оглавява революционно-демократическото крило в българското националноосвободително движение. Той не е кабинетен учен и теоретик, а човек на действието. През 1860 г. идва в Белград и със съдействието на сръбското правителство през 1862 г. основава българска легия, в която се записват около 600 млади български революционери. Създава се и едно „Привременно българско началство“ като ръководен орган на движението и представител на българския народ пред външния свят. Очаква се сръбско-турска война, с която трябва да се съчетае българското въстание. Намерението на Раковски е легията да тръгне по билото на Стара планина от запад на изток и да стане ядро на мащабно въстание — до 500 хиляди въстаници, от които 100 хиляди добре въоръжени. Нищо подобно обаче не се случва: сръбско-турският конфликт се урежда по мирен начин, а легията се разпуска. Единствен отглас в България е т.нар. Хаджиставрева буна от лятото на 1862 г. — чета от 70 младежи се опитва да излезе в Габровския балкан, но е разбита и разпръсната.

След разпускането на легията и провала на опитите за въстание в Търновско-Габровския район повечето от българските легионери и революционери се озовават в Румъния. Непостигнал нищо от дипломатическата си мисия в Гърция и Черна гора и недоволен от великодържавната политика на Атина и Белград, в румънската столица пристига и Раковски. И отново пристъпва към подготовка за четническо нахлуване в България. През 1866 г. под негово ръководство в Букурещ е създадено „Върховно българско тайно гражданско началство“ от 7 души като политически и военен орган на въоръжена борба. Съставен е и устав, озаглавен „Привременен закон за народните горски чети за 1867-мо лято“. Подготвят се за преминаване на юг от Дунав и две чети — едната начело с Панайот Хитов, другата начело с Филип Тотю.

В същото време в Белград се създава „Български комитет“ начело с Л. Каравелов, който подготвя чета от български емигранти на сръбска територия (около 600 доброволци). Четниците се събират край Зайчар и една част от тях минават на българска територия. В последния момент обаче от Белград идват нареждания до съответните гранични власти акцията да се спре, а преминалите границата да се върнат обратно. Никакъв актив не успяват да отбележат и добралите се до Балкана четници на Панайот Хитов и Филип Тотю. През 1867 г. умира и Раковски, без да може да види реализирани предначертанията си.

Успоредно с „Гражданското началство“ на Раковски в Букурещ и „Българския комитет“ на Каравелов в Белград действа и т.нар. Добродетелна дружина, наричана от съвременниците й „комитет на старите“. Тази организация представлява богатата част на българската емиграция, има умерено консервативни разбирания и съгласува своята дейност с политиката на Русия. В унисон с руската балканска политика през 1866–1868 г. Добродетелната дружина води преговори със сръбското правителство за образуване на обща българо-сръбска държава (Югославянско царство). Тя участва в подготовката и екипирането на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю (пролетта на 1867 г.) и уговаря със сръбското правителство създаване на Втора българска легия в Белград — военно училище, в което в продължение на няколко месеца (септември 1867 — юни 1868 г.) се обучават около 200 български революционери на военна наука. И този път обаче сръбско-турският конфликт се урежда мирно, Българската легия се разпуска, а от предполагаемото „Южнославянско царство“ не излиза нищо. С това и ролята на Добродетелната дружина в българското националноосвободително движение започва да намалява, още повече че тя се отдръпва от активна подкрепа на четническото движение — в приготовленията за формиране на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. „старите“ не участват и смятат изпращането й в България за нецелесъобразно.

През 1866 г. в Букурещ възниква още една организация на българското националноосвободително движение — т.нар. Български таен централен комитет (БТЦК). Тя заема мястото на своеобразен център между революционно-демократическото течение на „младите“ и реформисткото течение на „старите“. Става дума всъщност за едно либералреволюционно течение в националноосвободителното движение, което мисли да реши българския въпрос с всички възможни средства — преговори и политически комбинации или революционно действие, възстановяване на „българското царство самостоятелно, под зависимостта на Портата или конфедерация (съюз) със съседни народи“. В унисон с така обявената програма през 1866 г. комитетът е в „Свещена коалиция“ с детронаторите на княз Куза в Румъния, през 1867 г. предлага създаването на българо-турска дуалистична монархия, а през 1868 г. подпомага организирането на въстаническата чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1869 г. БТЦК изчезва от сцената, а основните му кадри минават към революционно-демократическото крило на българското националноосвободително движение.

През лятото на 1868 г. българската революционна емиграция в Румъния прави още един опит да постигне освобождението на България чрез въоръжено въстание, провокирано от четническа дейност. Повечето от участниците във Втората българска легия се записват в нова чета начело с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Нейната подготовка е дело на различни среди на българската емиграция. Особено активна дейност в тази насока развива радикалното крило на БТЦК начело с Ив. Касабов. Прокламация от името на „Привременно правителство в Балкана“ призовава народа на въстание, Адрес до посланиците на великите сили в Цариград апелира за международна намеса, а Мемоар до султана заплашва, че ако не се даде самостоятелност на българите, те ще последват четата. Нищо подобно, разбира се, не се случва: османските власти са осведомени, от минаването си през Дунав до връх Буздлуджа четата води няколко сражения, загива цветът на българската революционна емиграция, а въстание не последва. Става ясно, че без предварителна организация и продължителна подготовка на народа вътре в страната голямо въстание не е възможно. Главната слабост на четническата тактика се оказва тъкмо това, че не държи сметка за готовността на народа за въстание или по точно, че надценява тази готовност.

Тази слабост по всяка вероятност се разбира от много български революционери от онова време. Открояват се и двама титани на българската национална революция, които разработват и налагат нова тактика на националнореволюционна борба — единият е Васил Левски, другият — Любен Каравелов. През 1869–1870 г. те обединяват и организират революционно-демократическите сили на България в стройна конспиративна комитетска организация, която започва да готви бъдещото българско въстание „отвътре“. Тази организация се нарича Български революционен централен комитет (БРЦК). Седалището му е в Букурещ, председател — Любен Каравелов, а печатен орган — вестник „Свобода“ (по-късно „Независимост“). Букурещ е само външен център на БРЦК, истинската организация е вътре в страната, където в стихията си като организатор действа Левски. За около две години под неговото непосредствено ръководство страната се покрива с мрежа от тайни революционни комитети — около 500 на брой. Създава се и вътрешен ръководен център на организацията — „БРЦК в Българско“, със седалище в Ловеч.

Наред с изграждането на организацията по-нататъшно развитие търпят идеологията и програмата на българското националноосвободително движение. Целта е освобождение на България. Общата революция е единствено възможният начин за постигане на тази цел. Тя се осъществява от българския народ, от неговите „естествени сили“, без чужда намеса, но и без да се изключва възможността за взаимодействие и съюз с външни сили. Революцията започва само след като народните сили са достатъчно подготвени, за да могат да доведат делото до победен край. България се изгражда като демократична държава, в която има демократични свободи, национално равноправие и толерантност — „българи, турци, евреи и др. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в граждански отношения, било в какво било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие от всички народности щат се избере“ — пише Левски в „Наредата“ (устава) на революционната организация. Към това Каравелов ще прибави, че „трябва да наредим своята държава сами според най-добрите наредби у просвещените народи, т.е. у американците, белгийците и швейцарците“, а приетата през 1872 г. програма на БРЦК ще уточни, че българите искат да живеят в добросъседски отношения със сърби, черногорци и румънци и желаят да образуват с тях „федерация из свободни земи“.

Успешно наченатата подготовка за българската революция „отвътре“ обаче секва: в края на 1872 г. бива заловен Димитър Общи, изпратен от БРЦК в Букурещ за помощник на Левски, следват разкрития и масови арести, в ръцете на властите попада и главният организатор на комитетската мрежа, апостолът В. Левски, който на 19 февруари 1873 г. увисва на бесилото. Цялата вътрешна организация е сериозно разстроена и изпада в криза. И както обикновено в такива случаи става, възникват разногласия, появяват се съмнения, има объркване и несъгласуваност в действията. Едни искат незабавно да се върви към въстание, други показват склонност към връщане към четническата тактика, трети се притаяват в изчакване на по-спокойно време за съживяване и активизиране на организацията. През март 1873 г. по инициатива на Търновския комитет се свиква събрание на вътрешните комитетски дейци, които обсъждат мерки по възстановяване и укрепване на организацията. БРЦК в Букурещ пък назначава Атанас Узунов за заместник на Левски. И едва да потръгне работата, следва нов провал — Ат. Узунов и много други комитетски дейци от Южна България са заловени и изведени на подсъдимата скамейка. Това предизвиква нов упадък в организацията, който трае дълго. Едва през август 1874 г. Русенският комитет е упълномощен като централен за вътрешността на България, а за заместник на Левски е определен Стефан Стамболов, чиято апостолска дейност също скоро е преустановена. Кризата обхваща и БРЦК в Букурещ — настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Вместо „Независимост“ Каравелов започвала издава сп. „Знание“, а Ботев — вестник „Знаме“, който става орган на БРЦК. Оздравяване обаче все не настъпва. Букурещкият БРЦК, чийто ръководител става Ботев, решава още през есента на 1875 г. да вдигне въстание в България, но е направен само неуспешен опит в Старозагорско, последван от нови арести и репресии.

След всичко това БРЦК в Букурещ изпада в нова криза. Членовете му се обвиняват едни други за претърпените несполуки, а Хр. Ботев подава оставка. Новодошлите от България апостоли обаче са убедени, че народът е готов за въстание и че борбата трябва да се продължи. Решени отново да влизат в огъня, те се събират в румънския град Гюргево и след дълги обсъждания (ноември — декември 1875 г.) вземат важни решения: Основава се нов Български централен революционен комитет — Гюргевският; Да се подготви ново въстание в България, което да започне на 1 май 1876 п; България се разделя на 4 революционни окръга — Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски (Панагюрски); За всеки революционен окръг се определя по един главен апостол и по двама помощници; Всички незабавно трябва да заминат за местоназначенията си в България. Задачата им е да съживят революционните комитети и да основат нови, да въоръжават комитетската организация, да водят агитация, с една дума — да подготвят и да ръководят въстанието.

По-нататък събитията сладват своя предначертай ход и поставят България в центъра на голямата източна криза от 1875–1878 г.

Към следващата част или към съдържанието

Кръстьо Манчев История на балканските народи. Том 1 (72) (1352–1878)

Метаданни

Данни

История на балканските народи. Том 1

Информация

История

Сваляне / Връзки

БЪЛГАРИЯ

Османската власт в България

Българското „закъснение“

Българското просветно движение

Българското църковно-национално движение

Българското националнореволюционно движение

Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (72) (1352–1878)