Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 26 гласа)

От преговори до война с Портата

Първоначално сръбското въстание се развива като движение против еничарите, незачитащи централната султанска власт. Поради това Портата заема изчаквателна позиция, още повече че на страната на сърбите са и някои спахии от Белградския пашалък, т.нар. султански добри турци. Сръбските ръководители от своя страна подчертават, че са верни на султана и централната власт. Същевременно те запазват контактите си с военните власти на Австрия в Земун. Подготвят се и австро-сръбско-турски преговори, в които участват и представители на еничарите от обсадения Белград. Сърбите настояват еничарите завинаги да напуснат Белградския пашалък, да се възстанови сръбското самоуправление и да има един сръбски върховен кнез, който заедно със султанския везир да решава всички въпроси на отношенията между сърби и турци. В същото време Караджордже Петрович предлага на Австрия да стане покровител на Сърбия, гарант на нейната сигурност.

Преговорите, разбира се, се провалят: еничарите отказват да напуснат Белградския пашалък; Австрия не приема да стане покровител и гарант. Империята на Хабсбургите по това време има много сериозни проблеми с Наполеонова Франция и предпочитала не се заплита в конфликт на Балканите. Затова тя се придържа към политиката на неутралитет в сръбско-турските разпри.

По това време, през първата половина на май 1804 г., в Остружница заседава първата сръбска Народна скупщина. Освен признаването на Караджордже Петрович за главен ръководител на въстаническите сили се взема решение за обсадата на Белград с 25-хилядна войска. Решава се също така да се изпрати молба до руския посланик в Цариград за руска помощ и застъпничество.

Портата пък, макар и да следи събитията с известно спокойствие, възлага на босненския везир Бекир паша, известен със своята непримиримост към еничарските отцепници, да възстанови реда и мира в Сърбия. И през лятото на 1804 г. войските на Бекир паша пристигат. Еничарските главатари са прогонени и избити, но властта в Белград завзема един от дотогавашните им сътрудници — Халил Гушанац, който се опира на голям отряд кърджалии. Бекир паша обещава на сърбите от името на Портата, че ще се възстанови старото положение, т.е. порядките от времето на Хаджи Мустафа паша, и без да завърши мисията си, се завръща в Босна. Сърбите от своя страна не се задоволяват с това, а искат разширяване на сръбската автономия и нейната международна гаранция.

Така че и интервенцията на Бекир паша не въвежда ред и мир в Сърбия. Въстаниците продължават обсадата на Белград и подготвят изпращането на своя делегация в Русия. През септември 1804 г. затам заминава Матея Ненадович. Освен за помощ и застъпничество сърбите говорят за създаването на „сербское правление“, чийто гарант и застъпник да бъде Русия. Последната се оказва по-благосклонна, предоставя известни помощи в пари и оръжие и съветва сърбите да поставят исканията си направо пред Портата. След завръщането на делегацията от Русия отново бива свикана сръбската Народна скупщина (април 1805 г.). Съгласно руската препоръка, сега се взема решение за изпращане на една делегация в Цариград, която да изложи сръбските искания пред Портата. Решено е също така да се активизира въстаническото движение. И наистина през лятото на 1805 г. въстаниците разширяват обсега на своите действия, а има въстанически прояви и извън Белградския пашалък — в Тимошко, Пиротско, Лесковачкия край.

Исканията, които Народната скупщина от пролетта на 1805 г. формулира, надхвърлят рамките на по-раншните искания. Сърбите и сега заявяват, че не водят борба срещу султана, но искат всички турски военни чиновници, в това число и спахиите, да напуснат сръбските села, като отбраната на границите и градовете се повери на сръбски войски. Освен това те искат в пашалъка да управляват само избрани от тях старейшини, начело с главен кнез, а зависимостта им към империята да се състои в плащането на точно определен данък, събиран от кнезовете и предаван чрез техен представител непосредствено на султана.

Както се вижда, вече става дума не само за премахване на чифликчийството, чиито носители са еничарите, но и за премахване на спахийската система. Сега за Портата става ясно, че събитията в Белградския пашалък излизат извън рамките на борбата срещу отцепническата дейност на еничарите. Затова и въстаническата делегация, която на 1 юни 1805 г. представя сръбските искания в Цариград, въпреки застъпничеството на Русия се връща с празни ръце. Султанското правителство променя курса — край на изчакването и на преговорите, разгромяване на сръбското въстаническо движение със сила.

Тази задача сега Портата възлага на везира на Нишкия пашалък Хафъз паша, който е назначен за белградски везир на мястото на незаелия този пост Бекир паша. Портата нарежда също шкодренският везир Ибрахим паша да удари сърбите от юг, а босненският Сейди Мустафа — от запад. Но в началото на XIX век Османската империя е в такова състояние, че султанските заповеди трудно се изпълняват. В началото на август 1805 г. само войските на Хафъз паша потеглят от Ниш към Белград. Решителните боеве се разиграват на 6–8 август в района около Парачин и Иванковац, на границата между Нишкия и Белградския пашалък. Въстаническата войска начело с Миленко Стойкович и Петар Добърняц напълно разбива турците. Самият везир е ранен и впоследствие умира.

Така от бунт срещу еничарите отцепници сърбите стигат до война с Портата. Въстаническа Сърбия скъсва с Османската империя: сърбите вече не плащат данъци на султана, премахват спахийската система на земевладение и земеползване, узаконяват частната собственост и свободното селско земевладение, разделят напуснатите и незаети земи между малоимотни семейства, унищожават всички институции на султанската власт, заменят навсякъде турското със сръбско. Изобщо Сърбия придобива всички белези на независима от Османската империя страна, макар подобна декларация да няма.

Ръководителите на сръбското въстание хвърлят усилията си в организиране на отбраната. Всички мъже от една семейна задруга без един стават войници. Мобилизацията се извършва по кнежини и нахии. Създава се народна войска, съставена от пехота, кавалерия и артилерия, чиято численост достига 40–50 000 души. Върховен главнокомандващ е Караджордже Петрович, подпомаган от войводи и подвойводи, булюбаши и подбулюбаши. Разработва се план за разширяване на въстанието в съседните нахии извън Белградския пашалък. В началото на 1806 г. въстаническите сили превземат Парачин, Ражан, Алексинац, Крушевац и други места на изток, въстанически отряди проникват и на юг и югозапад, към Новопазарския и Босненския пашалък. Изгражда се и силното укрепление Делиград.

През пролетта и лятото на 1806 г. се водят нови решителни сръбско-турски боеве. На западния фронт, откъм р. Дрина, настъпват босненските феодали, а от изток — силите на румелийския валия Ибрахим паша, които се насочват към Делиград. Военното щастие и този път е на страната на сърбите: на 1 август 1806 г. Караджордже, който командва въстаническите войски на западния фронт, нанася тежко поражение на турците при Мишар, недалеч от Шабац; през юли и август на няколко пъти сърбите громят турците и на източния фронт, при Делиград. В края на 1806 г. сръбското въстание постига нова голяма победа — падат Белград и Шабац, с което се слага край на отцепническата власт на Халил Гушанац.

След всичко това Портата става по-отстъпчива, още повече че нейните отношения с Русия се изострят, подготвя се нова руско-турска война. Ръководителите на сръбското въстание използват създадената обстановка за уреждане на сръбско-турските отношения. За Цариград заминава поредната сръбска делегация, този път начело с търговеца Петър Ичко. От името на Сърбия тя предявява следните искания: султанската власт в Белград да се представлява от един турски финансов чиновник — мухасил; един сръбски върховен кнез заедно с нахийските кнезове да решава всичко, което засяга сърбите; сърбите да плащат всички данъци наведнъж; да се изгонят от Сърбия еничарите и компрометиралите се пред народа турци; всички служби в Белградския пашалък да се заемат от сърби; отбраната на границите на пашалъка да се повери на сърбите. Заинтересована от ликвидирането на сръбския въпрос, Портата показва готовност за компромис. Тя приема сръбските искания, като изпраща заедно с Петър Ичко и един турски мухасил. Споразумението обаче не е санкционирано със султански ферман. Затова сърбите връщат Петър Ичко отново в Цариград да издейства съответния султански акт. През януари 1807 г. окончателно бива сключен т.нар. Ичков мир, и то след като малко преди това е избухнала очакваната руско-турска война. Без да чакат повторното завръщане на Петър Ичко от Цариград, сръбските ръководители решават да прекъснат всякакви преговори с Портата и да свържат съдбата на въстанието с изхода от войната. Сега въстаническото движение вече не се задоволява с автономия, неговата цел е независимост, която, както се надяват сръбските водачи, може да се постигне само чрез продължение на войната в съюз с Русия.

Руско-турската война и сръбското въстание (1807–1812)

След скъсването на отношенията си с Портата главните сръбски сили се съсредоточават на източния фронт. През юни 1807 г. се осъществява съединяване на сръбските сили с дясното крило на руската армия. Обединените сръбско-руски войски под командването на Караджордже и ген. Исаев нанасят поражение на турските сили при Щубрик и Малайница. В резултат на това се осигурява постоянна сръбско-руска връзка през Дунав. В сръбския лагер при Неготин пристига представител на руския император — маркиз Паолучи, с пълномощие да сключи военнополитически съюз със Сърбия. Преговорите завършват с договор за сръбско-руски съюз, който предвижда съвместни военни операции на двете войски. Предвижда се също така установяване на руски гарнизони в сръбски градове, оказване на помощ на Сърбия с военни специалисти и болници, както и изпращане на един руски представител в Сърбия, който да подпомогне организацията и уреждането на сръбската държава. Това всъщност е първото споразумение на възникващата нова сръбска държава с една велика сила. В изпълнение на това споразумение през август 1807 г. в Белград пристига като руски представител Константин Родофиникин, грък на руска служба.

Междувременно обаче международното положение на Сърбия се влошава. През юни 1807 г. Русия сключва договор за мир и съюз с Франция (Тилзитски мир). Руският император Александър I приема посредничеството на Наполеон за сключване на мир с Турция. Крайният резултат на тази комбинация е сключването на руско-турско примирие в Слобозия (август 1807 г.). Военните действия на руско-турския фронт се прекратяват, руският отряд, намиращ се дотогава в Сърбия, се изтегля, връзката между сръбските въстаници и руските части се прекъсва. Този обрат на събитията предизвиква разочарование сред въстаниците, а Караджордже прави опити отново да заинтересува Австрия: предлага Сърбия да се организира като военна граница под закрилата на Австрия. На това Русия незабавно реагира и австро-сръбските преговори са прекратени. Същевременно руската дипломация упражнява натиск върху Портата да не предприема действия против Сърбия. Настъпва затишие по фронтовете, което трае около две години, време, необходимо за организиране на Сърбия като държава и за закрепване на отбраната на страната.

По време на примирието и руско-турските преговори за сключване на мирен договор Портата проявява готовност за отделно споразумение със сърбите. Ръководителите на сръбското въстание обаче отхвърлят всички сондажи и предложения на Цариград. Като мислят, че войната е най-сигурният път за извоюване на независимост, те разработват широк план за настъпителни операции на всички фронтове. И когато през 1809 г. Руско-турската война е подновена, те пристъпват към реализация на своите намерения.

В Сърбия обаче възникват сериозни вътрешни противоречия и борби, които се отразяват неблагоприятно върху по-нататъшните военни операции. Наистина до въстанието от 1804 г. от етническа и социална гледна точка сръбското общество е доста хомогенно. По време на въстанието бързо се обогатява ръководният слой в обществото — кнезове, войводи, търговци. И неизбежно възниква ново противоречие — между обогатяващия се ръководен слой и основната маса на сръбския народ.

От друга страна, възникват противоречия и борби сред ръководителите на въстаническа Сърбия относно върховната власт. Успехите на Караджордже, неговата огромна популярност сред народа, както и положението му на върховен вожд предизвикват ревността на другите войводи. Свикнали да бъдат пълни господари в своите кнежини и нахии, те се обявяват против усилията на Караджордже за създаване на централизирано управление. Възниква силна опозиция в лицето на Яков и Матея Ненадович (Западна Сърбия), Милан Обренович (Руднишка нахия) и др. Всеки иска да управлява и да господства на съответната територия по своя воля, Сърбия се разглежда едва ли не като някаква съюзна нахийска държава. На страната на опозицията минава и руският дипломатически представител в Белград Родофиникин. По съвета на Русия е създаден Правителствен съвет на сръбския народ, в който всяка нахия се представлява от един свой представител. Опозицията разглежда този орган като най-висша власт в Сърбия, на която трябва да се покорява и Караджордже. Последният пък мисли, че съветът трябва да бъде своего рода парламент, който да се занимава с частноправни въпроси. В повечето случаи се налага върховният вожд, но противоречията остават и в хода на събитията се изострят.

Вътрешните противоречия и борби имат пряко отношение към подновената през пролетта на 1809 г. сръбско-руско-турска война. По това време Сърбия има 50-хилядна войска. Вождът Караджордже предлага основните сръбски сили да се съсредоточат към Ниш, но противниците му налагат друго решение: въстаническите войски да настъпват в четири направления — към Босна, към Нови пазар, към Видин и към Ниш. Вождът поема командването на силите, които развиват операции в Новопазарския санджак, а командването на действащите към Ниш войски се поверява на бездарния Милое Петрович, като в негово подчинение се поставя популярният войвода Петар Добърняц. При това въпреки уверенията на руския княз Ал. Прозоровски руската офанзива се забавя, а турското командване хвърля значителни сили срещу сърбите тъкмо в нишкото направление. Сръбските войводи пък са скарани помежду си, никой никого не слуша, всеки действа на своя глава. И резултатът е печален: на 31 май 1809 г. се разиграва решителната Чегарска битка (недалеч от Ниш), в която въстаническите войски търпят тежко поражение, турците разбиват сърбите и при Делиград и проникват по долината на р. Морава чак до Дунав. В Белград настъпва паника, мнозина започват да бягат и да се прехвърлят на австрийска територия. За да сплаши сърбите, главнокомандващият турските войски Хуршид паша нарежда да се издигне кула от черепи (Кьеле кула) на паднали в Чегарския бой сръбски въстаници, която да стърчи до главния път Цариград — Белград от източната страна на Ниш.

В това време Караджордже развива успешни операции в Новопазарския санджак и е на път да осъществи пряка връзка с Черна гора. Вестите за поражението при Ниш и Делиград го заставят да прекрати започнатата акция и да се върне със своите сили за спасяване на онова, което още може да се спасява. Все пак турското настъпление е спряно на десния бряг на р. Морава. След това руските войски минават в настъпление и облекчават положението на сърбите. Освен това Русия посредничи за помиряване на сръбските ръководители: сменяне на руския представител Родофиникин, арестуване на Милое Петрович, връщане на побягналите войводи Петар Добърняц и Миленко Стойкович и пр. И страстите се успокояват, а военното щастие отново минава на страната на сърбите: те не само отново освобождават територията на Белградския пашалък от османско присъствие, но и разширяват въстаническото движение на североизток — Неготин, Кладово, Прахово, Варварин и пр. Засилват се и сръбско-руските връзки, идва руска помощ, в началото на 1811 г. в Белград и Шабац се установяват постоянни руски гарнизони, а Караджордже укрепва своето положение на върховен вожд.

През 1812 г. обаче отново обстановката се изменя във вреда на въстаническа Сърбия: между Австрия и Франция се сключва съюз, а Наполеон предприема поход на изток. И Русия набързо сключва мир с Турция в Букурещ (май 1812 г.). Член 8 от този мир предвижда сърбите да получат вътрешна автономия и амнистия за участниците във въстанието. Условията на тази автономия не се уточняват — следва да се водят отделни преговори между Сърбия и Портата по този въпрос. Русия признава правото на Османската империя да настани свои войски в Белградския пашалък и да разруши укрепленията на сърбите, изградени по време на въстанието.