Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 40

1

Кейт се отпусна на своя стол, дълбоко сред пухените възглавници. През нея минаваха нервни спазми, всяко косъмче й бе настръхнало и всеки нов гърч оставяше по тялото й ледени опарвания. Заговори тихо на себе си: „Дръж се — казваше си тя, — успокой се. Не се оставяй да те засегне. За миг не мисли! Ама че проклет сополанко!“ Изведнъж се сети за единствения човек, който някога я бе накарал да изпита тази паническа омраза — Самуел Хамилтън с бялата си брада и розовите бузи, човека със смеещите се очи, които бяха повдигнали кожата й, за да надникнат под нея.

С превързания си показалец напипа тънката верижка около врата си и издърпа от пазвата си окачената на нея тежест. На верижката бяха нанизани два ключа от сейф, златно часовниче с пъпка във формата на перуника и стоманена тубичка с халка на върха. Развинти внимателно капачето на тубичката, разтвори колене и изтърси отвътре желатинена капсулка. Вдигна я срещу светлината и вътре забеляза белите кристалчета — трийсет и пет сантиграма морфин, добро и сигурно средство. С особена нежност пусна капсулата обратно в тубичката, завинти капачката и напъха верижката обратно в дрехата си. В главата й продължаваха да се повтарят последните думи на Кейл: „Доволен съм, че се страхувате.“ Изрече думите на глас, за да прекъсне техния звук. Ритмичността им спря, но в съзнанието й се оформи ясна картина — нарочно я остави да се дообрисува докрай, за да я разгледа още веднъж.

2

Беше преди построяването на пристройката. Кейт бе осребрила завещаните й от Чарлз пари. Чекът бе обърнат в едри банкноти, а пачките банкноти тя депозира в хранилището на Монтерейската общинска банка. Някъде по това време се появиха и първите болки, които заусукваха ръцете й. Сега вече имаше достатъчно средства, за да се махне. Въпросът бе само да измъкне от публичния дом колкото е възможно повече. Но не беше зле и да почака, докато се почувства по-добре. Предишното й състояние обаче така и не се върна докрай. Ню Йорк й се стори студен и много далечен.

Веднъж получи писмо, подписано с името Етел. Коя, за Бога, е тази Етел? Която и да е тя, трябва да е била побъркана, за да иска от нея пари. Етел… имаше стотици жени с това име. Като цветята, те цъфтяха по всеки храст. А тази бе драскала нечетливо върху разчертана хартия. Не мина много време и Етел дойде да навести Кейт, а Кейт едва я позна.

Наблюдателна, изпълнена с подозрения, но самоуверена, Кейт седна зад писалището си.

— Доста време мина — каза тя.

Етел отговори като войник, който вече е навикнал на сержантските грубости.

— Зле живях — рече тя. Плътта й бе напълняла и висеше по цялото й тяло, а дрехите й притежаваха онази пресилена чистота, която подсказва нищета.

— Къде си отседнала? — попита я Кейт и се почуди кога ли тази дърта торба ще е в състояние да й каже защо е дошла.

— Имам стая в хотел „Южен Пасифик“.

— О, значи не работиш вече по публичните домове?

— Повече не ми се удаде — каза Етел. — Ти не трябваше да ме изхвърляш. — С крайчеца на памучната си ръкавица обърса няколко едри сълзи от ъглите на очите си. — Зле тръгнаха нещата — рече тя. — Най-напред си имах неприятности, когато пристигна новият съдия. Даде ми деветдесет дни, без да съм направила нищо, най-малкото не тука де. Излизам, значи, от там, ама отде да знам, че съм пипнала сифилис? Прехвърлих го на един железничар, чудесно момче, работеше по поддържане на линията. А той, като отече, размаза ме, строши ми носа, изби ми четири зъба и новият съдия — хоп, даде ми още сто и осемдесет. Ужас, Кейт, за сто и осемдесет дни човек изгубва всички контакти. Забравят те просто. Така и не можах да почна отново.

Кейт кимна с хладно и повърхностно съчувствие. Разбра накъде Етел ще размаха стръвта и реши да я изпревари. Издърпа си чекмеджето, измъкна пари и ги подаде на Етел.

— Никога няма да изоставя приятел в нужда — рече тя. — Защо не заминеш за друг град и да почнеш на чисто? Току-виж, променил ти се късметът.

Етел удържа с мъка ръката си да не грабне парите. След това разтвори банкнотите като карти за игра — четири десетачки. Устата й развълнувано заработи:

— Все се надявах, че някак ще намериш начин да ми предоставиш повече от четирийсет долара.

— Какво имаш предвид?

— Не получи ли писмото ми?

— Какво писмо?

— О! — провикна се тя. — Може би се е затрило по пощата. Всичката им работа е такава! Тъй или иначе, мислех си, че ще се погрижиш за мене. И без това вече не съм много здрава. Все нещо ми опъва червата. — Въздъхна и след това заговори толкова бързо, че Кейт установи многократните предварителни репетиции. — И така, ти може би помниш, че имам нещо като второ зрение — почна тя. — Каквото предскажа, сбъдва се. Каквото сънувам, това става. Хората разправяха, че трябвало с това да си изкарвам хляба. Била съм, казват, природно надарен медиум. Не помниш ли?

— Не — каза Кейт, — не помня.

— Не помниш? Е, сигурно не си забелязала. Но не и другите, сума неща съм им познавала.

— В какво се мъчиш да ме убедиш?

— Ето какъв сън ми се беше присънил. Помня го кога беше, защото го сънувах същата нощ, когато умря Фей. — Очите й сякаш шибнаха леденото лице на Кейт като камшици. — Нея вечер — решително продължи Етел — валя дъжд. Аз също сънувах, че вали, най-малкото беше мокро навсякъде. И тъй, виждам аз на сън как ти излизаш през кухненската врата. Не беше непрогледна тъмница, сегиз-тогиз надничаше месечината. Но най-интересна в съня ми беше ти. Запъти се към празното място отзад и нещо се наведе. Не те видях какво правиш. Сетне се промъкна обратно, на пръсти. И изведнъж ми става ясно — какво? Фей е умряла. — Млъкна в очакване на някоя дума от Кейт, но Кейт си остана безизразна. Етел изчака и като се увери, че Кейт няма да се обади, продължи:

— Та, както ти казвам, винаги съм си вярвала на сънищата. Чудна работа, но там не намерих нищо друго освен няколко счупени шишенца от лекарства и една гумичка от капкомер…

— И после ги занесе на доктора — лениво подхвърли Кейт. — И според него какво е имало в тях?

— О, аз съвсем не постъпих така.

— А е трябвало — рече Кейт.

— Защо да причинявам на хората тревоги? Аз и без това доста си ги имах. Прибрах начупените стъкълца в една кесийка и ги скрих.

— И сега идваш при мене за съвет, нали? — меко каза Кейт.

— Да, госпожо.

— Ето какво ще ти кажа аз — рече Кейт. — Според мен ти си една съдрана, дърта курва, която твърде често е яла бой по тиквата.

— Не ти ли се иска да кажеш, че съм и побъркана?

— Не, може и да не си, но си болна и много изтощена. Нали ти казах, приятел в нужда няма да оставя. Можеш пак да се върнеш тук. Да работиш не можеш, но ще помагаш, ще чистиш, ще вършиш работа на готвача. Тук ще спиш, тук ще се храниш. Как ти се струва? И малко джобни пари…

— Не, госпожо — схванато се раздвижи Етел. — Май не ми се ще да нощувам тук. Пък и кесийката не е у мен. Оставила съм я у една приятелка.

— Ти какво си беше наумила? — попита я Кейт.

— Мислех си, няма ли как да я наредиш тъй, че да получавам по сто долара на месец. Току-виж, закрепна и си поправя здравето.

— Каза, че живееш в хотел „Южен Пасифик“?

— Да, госпожо, стаята ми е точно над рецепцията. Нощният дежурен ми е приятел, като е на смяна, не мигва. Чудесно момче.

— Няма защо да си подмокряш гащите, Етел — прекъсна я Кейт. — Ако трябва да се тревожиш за нещо, то е колко може да струва това „чудесно момче“. Почакай — рече тя, изброи още шест десетдоларови банкноти от чекмеджето пред себе си и ги протегна напред.

— Ще ги получавам ли на всяко първо число, или да идвам да си ги взимам?

— Ще ти ги изпращам — каза Кейт. — Освен това, Етел — тихо продължи тя, — все си мисля, че трябва да дадеш ония шишенца на изследване.

Етел стисна здраво парите, кипяща от задоволство и добри чувства. Малко бяха нещата, които бе съумявала да подреди така добре.

— Не бих го направила — каза тя, — освен ако не ми се наложи.

След нейното излизане Кейт реши да се разтъпче на празното място зад къщата. Дори след всички тия години по неравността на земята тя установи, че на това място пръстта е била твърде прилежно разкопавана.

На другата сутрин съдията изслушваше обичайното изреждане на дребните нощни нарушения и кражби. За четвъртия случай чу с половин ухо и когато пострадалият свидетел завърши своето напрегнато изложение, попита:

— И колко ви липсват?

— Приблизително сто долара — заяви тъмнокосият мъж. Съдията се обърна към полицая:

— А колко намерихте у нея?

— Деветдесет и шест долара. Призори си е купила от дежурния хотелиер уиски, цигари и няколко списания.

— Тоя тип никога не съм го виждала в живота си! — извика Етел.

Съдията вдигна поглед от досието.

— Два пъти за проституция, а сега и кражба. Много скъпо ще ни излезеш. До обяд искам да напуснеш града. — И се обърна към полицая: — Кажи на шерифа да я изпрати до околийската граница. — А на Етел каза: — И ако се върнеш, ще те предам на околийския съд, а това значи „Сан Куентин“[1]. Ясно ли е?

— Господин съдия — каза Етел, — искам да говорим насаме.

— Защо?

— Трябва да ви обясня. Работата е нагласена.

— Всичко е нагласено — рече съдията. — Следващият!

Докато един от помощниците на шерифа отвеждаше Етел към околийската граница на моста на река Пахаро, пострадалият свидетел крачеше по улица „Кастровил“ към дома на Кейт, но изведнъж нещо му скимна и се върна в бръснарницата на Кено за едно подстригване.

3

Посещението на Етел не обезпокои особено Кейт. Тя знаеше, че никой няма да обърне внимание на една оплакваща се проститутка и че от изследването на счупените шишенца не би се открило нищо, напомнящо отрова. Почти напълно бе забравила Фей и принудителното напомняне бе само едно неприятно изживяване.

Полека-лека обаче взе да се хваща, че размишлява за случая. Една нощ, докато проверяваше списъка за бакалските покупки, в главата й се стрелна мисъл, нажежена и просветваща като метеор. Блесна и угасна тъй бързо, че Кейт изостави списъка и се помъчи да я догони. Откъде накъде тук се бе взело мургавото лице на Чарлз? И слисаните весели очи на Сам Хамилтън? И защо светкавичната мисъл я бе изпълнила с тръпчив ужас? Изостави я и отново се залови за работа, но някъде зад нея стоеше лицето на Чарлз и надничаше над рамото й. Заболяха я пръстите. Прибра сметките и тръгна да обиколи къщата. Беше вторник, провлачена и беззвучна нощ. Не се бяха събрали много посетители и представлението не се състоя.

Кейт познаваше отношението на момичетата към себе си. Изпитваха от нея отчайващ страх. Тя нарочно поддържаше това. Навярно я мразеха, но и това беше без значение. Затова пък й се доверяваха и то беше много по-важно. Следваха ли въведените от нея правила — и то стриктно, Кейт се грижеше за тях и ги закриляше. Тук не ставаше дума нито за обич, нито за уважение. Тя не възнаграждаваше никого, а нарушителките наказваше само два пъти — след това ги изгонваше. И момичетата живееха със сигурността, че безпричинно никой няма да ги накаже.

По време на обиколката й момичетата се държаха умишлено естествено. Кейт знаеше това и го очакваше. Но тази нощ й се струваше, че не е сама. По петите й сякаш се движеше и Чарлз. От трапезарията влезе в кухнята, отвори ледника и го огледа. Вдигна капака на кофата за боклук и провери какво е изхвърлено. Вършеше това всяка нощ, но сега влагаше още по-голямо старание.

Когато излезе от гостната, момичетата се спогледаха и объркани свиха рамене. Елоиз, която разговаряше с тъмнокосия Джо, се обади първа:

— Какво се е случило?

— Нищо не знам. Защо?

— И аз не разбирам. Стори ми се неспокойна.

— Като че нещо тършуваше.

— Какво ли?

— Дотук! — рече Джо. — И аз не знам, и ти не знаеш.

— Аха! Да си гледам работата.

— Абсолютно си права — каза Джо. — Каквото било, било.

— Не искам и да зная — рече Елоиз.

— Ти го каза! — допълни Джо.

На връщане от обиколката си Кейт каза на Джо:

— Лягам си. Не ме вдигай, ако не е наложително.

— С нещо да ти бъда полезен?

— Да, направи ми чай. Гладила ли си тая рокля, Елоиз?

— Да, мадам.

— Не си я догладила.

— Така е, мадам.

Кейт не можеше да се успокои. Грижливо прибра книжата си в нишите на писалището и когато Джо внесе подноса с чая, накара го да го остави до леглото й. Излегната върху възглавниците с чаша в ръка, тя се вторачи в мислите си. Защо Чарлз? И в този миг й се проясни. Чарлз беше умен. По свой, смахнат начин и Сам Хамилтън беше умен човек. Ето какво е означавала тази вцепеняваща мисъл! На този свят има умни хора. Сам и Чарлз бяха мъртви, но положително има други. И почна постепенно да разнищва: „Да кажем, че аз изровя тия шишенца? Какво ще си помисля и какво ще направя?“ В гърдите й се надигна тревожна вълна. Защо шишенцата са натрошени и заровени? Значи в тях не е имало отрова. Но защо тогава са закопани? Какво я бе накарало да постъпи така? Можеше да ги пусне в канала на Главната улица или да ги подхвърли в кофата за смет. Доктор Уайлд бе починал. Но какво има в оставената му архива? Тя не знаеше. Да кажем, намерила е стъкълцето и е разбрала какво е имало вътре. Би ли попитала някого, който знае повече: „Какво ще стане, ако се даде някому очистително от млечка?“ Да речем, дават се нищожни дози в продължение на много време? Би се досетила. А навярно и друг би се досетил. Да предположим, чуеш, че някаква заможна съдържателка на публичен дом завещала всичко на едно от новопостъпилите си момичета, а сетне умряла? Кейт знаеше отлично каква ще бъде първата й мисъл. Що за безумие допусна, като накара да изгонят Етел? Сега никой не може да я открие. На Етел трябваше да се заплати и с хитрост да й се отнемат стъкълцата. Къде бяха те сега? В някаква кесия, но къде? Как може да бъде намерена Етел? Етел веднага ще е разбрала защо и как са я прогонили. Етел не беше от умните, но може да е разказала всичко на някой умен човек. Това кречетало може да е разказало цялата история — как е боледувала Фей, какъв е бил видът й, какво завещание е написала…

Кейт дишаше учестено, а по снагата й плъпваха струйките на страха. Трябваше да замине за Ню Йорк или за друго място, без изобщо да мисли за продажба на къщата. Пари не й трябваха. Имаше в изобилие. Никой не би я намерил. Да, но ако сега избяга, а някой умник чуе историята на Етел — не биха ли се изяснили нещата?

Кейт стана от леглото и глътна увеличена доза бром.

От този ден нататък пъплещият ужас не я напусна. Почти се зарадва, когато се установи, че болката в ръцете е засилващ се артрит. Един зъл глас й бе нашепнал, че това е може би наказанието.

Поначало не излизаше много често из града, но сега изобщо не проявяваше никакво желание да се показва навън. Знаеше, че мъжете я познават и тайно я гледат в гръб. Какво би станало, ако случайно някой от тези мъже има лицето на Чарлз или очите на Самуел? Принуди се да излиза само един път в седмицата. След това поръча да издигнат пристройката и да боядисат стаичката в сиво. Обясняваше, че светлината дразнела очите й, и постепенно сама си повярва, че не може да понася светлина. След всяко обикаляне на града очите я боляха. И почна да прекарва все по-голяма част от времето си в стаичката.

Щом за хората е възможно, възможно е било и за Кейт в едно и също време да подхранва две противоположни мисли. Вярваше, че светлината дразни зрението й и че сивата стая е нейното скривалище, една тъмна цепнатина в земята, една пещера, където ничии очи не биха я следили. Настанена веднъж на стола с възглавниците, обмисляше да си направи скришна врата, та да има изход за бягство. Но сетне, по-скоро с чувство, отколкото с мисъл, се отказа от това намерение. Тогава пък не би имала никаква защита. Ако тя можеше да се измъкне, значи нещо друго също така би могло да се вмъкне — онова друго нещо, което бе почнало вече да пълзи около къщата, да се примъква нощем край стените, да се надига безмълвно, мъчейки се да надникне през прозорците. Все по-голяма трябваше да бъде силата на волята й, за да излиза в понеделнишките следобеди.

Когато Кейл почна да я следи, страхът й ужасяващо порасна. И когато го изчака, скрита зад чимшира, тя направо бе изпаднала в паника.

Сега обаче главата й потъна дълбоко в меките възглавници и очите й усетиха леката тежест на брома.

Бележки

[1] Широко известен щатски затвор в Калифорния. — Б.пр.