Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 39

1

Мине се, не мине време, Салинас изживяваше умерени изригвания на висока моралност. Процесът обикновено протичаше по един и същи начин, всяко поредно изригване приличаше на предишното. Понякога то започваше от амвона, друг път — с новата амбициозна председателка на градския женски клуб. Хазартът биваше неизбежно обявяван за грях, който трябва да се изкорени. В това да се напада хазартът, имаше известни предимства. За него можеше да се спори, докато с проституцията въпросът стоеше иначе. Хазартът беше очевидно зло и повечето игрални домове бяха собственост на китайци, поради което нямаше опасност да се стъпи върху мазола на някой роднина. От църквата и женското дружество пожарът се пренасяше върху двата градски вестника. В уводните статии се настояваше за чистка. Полицията се съгласяваше, но си признаваше, че е късоръка, поради което искаше и понякога успяваше да получи увеличение на бюджета си. Стигнеха ли работите до уводни статии, всеки разбираше, че вече се играе с открити карти. Следваше спектакъл, старателно подготвен като балет. Полицията заставаше нащрек, игралните домове заставаха нащрек, а вестниците подготвяха предварително поздравителни редакционни статии. Тогава започваше хайката, добре обмислена и гарантирана. В мрежата на полицията попадаха двайсетина, а и повече китайци, докарани от Пахаро, някой и друг скитник, между шест и осем бездомници, които като пришълци не бяха предупредени какво ще става — тикваха ги в затвора, а на сутринта ги глобяваха и освобождаваха. Градът си отдъхваше в своята нова неопетненост, а игралните домове изгубваха само една работна вечер плюс съответните глоби. Един от триумфите на човека е и този, че може да познава нещо и пак да не вярва, че съществува.

Една есенна вечер на 1916 година Кейл наблюдаваше играта на фън-дан при Шорти Лим, когато хайката го прибра. В тъмнината никой не го забеляза, а на сутринта началникът с изненада го откри в дранголника. Началникът телефонира на Адам и го вдигна от закуска. Адам извървя двете преки до градския съвет пешком, отведе Кейл, прескочи до пощата да си вземе кореспонденцията и след това двамата се върнаха вкъщи.

Ли претопляше яйцата на Адам, а за Кейл бе опържил още две. На тръгване за училище Арон се показа в трапезарията и попита Кейл:

— Да те изчакам ли?

— Не — рече Кейл и без да вдига очи, продължи да лапа яйцата.

Адам не бе изрекъл още и една дума, ако не се смята онова „Хайде!“, което произнесе, след като благодари на началника в общината. Кейл нагъваше противната закуска и през миглите си хвърляше по някой поглед към лицето на баща си. Изразът на Адам си оставаше непроницаем: едновременно озадачен, ядосан, замислен и тъжен. Адам се взираше в кафето си, а мълчанието растеше, додето натежа като вечност, която много трудно можеш отмести.

— Още кафе? — попита надникналият Ли.

Адам бавно поклати глава. Ли се оттегли и този път затвори кухненската врата.

В тази тишина, прекъсвана единствено от тиктакането на часовника, Кейл почна да изпитва страх. Долавяше как от баща му се излъчва сила, каквато преди не беше познавал. По краката му плъзна сърбежът на изтръпването, но го достраша да ги помръдне, за да възстанови кръвообращението. Чукна чинията с вилицата, за да произведе някакъв звук, но тишината го погълна. Часовникът издаде девет целенасочени удара, но и те потънаха. И когато страхът взе да го смразява, на негово място дойде възмущението. Сигурно тъкмо така лисицата усеща гняв към онази своя лапа, която я задържа към капана. Ненадейно Кейл подскочи. Сам не бе очаквал, че ще го направи. Развика се, без да е подозирал, че ще се обади:

— Прави с мен, каквото си решил да правиш! Хайде! Давай да приключим!

Този вик също бе всмукан от тишината.

Адам полека вдигна глава. Наистина досега Кейл никога не беше поглеждал баща си в очите, защото е вярно, че малцина поглеждат някога бащите си в очите. Ирисите на Адам бяха светлосини и през тях тъмни радиални чертици водеха към вихрите на зениците му. Дълбоко във всяка зеница Кейл видя отражението на собствения си образ, сякаш от тях го гледаха двама Кейловци.

— Не оправдах надеждите ти, нали? — бавно рече Адам. Беше по-лошо, отколкото да се нахвърли отгоре му. Кейл потрепера:

— Какво искаш да кажеш?

— Бил си прибран от игрален дом. Не зная как си попаднал там, какво си правил и защо си отишъл. — Кейл се сниза в стола си и заби нос в чинията. — Игра ли комар, сине?

— Не, сър. Само гледах.

— Беше ли ходил преди това?

— Да, сър. Много пъти.

— Защо ходиш там?

— И аз не зная. Вечерно време не ме свърта на едно място, като бездомните котки. — Мисълта за Кейт и плоската шега му се сториха отвратителни. — И като не мога да заспя, разхождам се, дано ми се доспи.

Адам прецени всяка дума, внимателно я огледа и попита:

— И брат ти ли се разхожда?

— О, не, сър. Няма и да се сети. Той не е… не е като мен, да не го свърта.

— Нали виждаш, нищо не зная — каза Адам. — Нищо не зная за вас.

На Кейл му се дощя да се хвърли и да прегърне баща си, да го погали и да бъде погален. Дощя му се по някакъв див начин да покаже и да получи съчувствие и обич. Взе дървената халка за салфетката и пъхна показалеца си в нея.

— Ако ме питаш, ще ти кажа — тихо рече той.

— Не съм те питал. Аз не съм ви питал! Като баща съм толкова лош, колкото беше и моят баща. — Кейл никога не бе долавял подобен тон в гласа на баща си. Беше дрезгав и преливащ от топлота, с мъка подбираше думите си, търсейки ги опипом в мрака. — Баща ми бе издялал калъп — продължи Адам — и насила ме напъха в него. Оказах се лоша отливка, но не успях да се претопя. Никой не може да се претапя. Така си и останах, лоша отливка.

— Не съжалявай — рече Кейл, — и без това много си видял.

— Видял? Може би… Но не това, което е трябвало. Не познавам синовете си. Чудно, ще се науча ли някога?

— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш. Само ме попитай.

— Та откъде ли да почна? От самото начало ли?

— Яд ли те е, или ти е мъчно, че ме затвориха?

За изненада на Кейл Адам се разсмя.

— Просто си бил там, нали? И не си извършил нищо лошо?

— Лошото е сигурно това, че съм бил. — Кейл търсеше в какво да се обвини.

— Веднъж и аз съм бил там — каза Адам. — И затова, че съм бил, лежах в затвора близо година.

Кейл се постара да преглътне еретичната мисъл.

— Не го вярвам — отсече той.

— Понякога и аз не вярвам, но знам, че когато избягах, обрах един магазин и задигнах чифт дрехи.

— Не вярвам — сломено каза Кейл, но топлината и близостта бяха толкова сладостни, че той се сгуши в тях и задиша плитко-плитко, да не ги смути.

— Помниш ли Самуел Хамилтън? — попита го Адам. — Положително го помниш. Ти беше още бебе, когато ми каза, че съм лош баща. Удари ме, на земята ме повали, за да ми го внуши.

— Този старец?

— Як старец беше той. Сега зная какво е имал предвид. Същият съм като баща си. Той не ми позволи да бъда личност и аз не приех синовете си като хора. Ето какво е искал да ми каже Самуел. — Погледна Кейл в очите и се усмихна. От обич към него Кейл изпита болка.

— Ние не сме на мнение, че си лош баща — каза той.

— Горките! — рече Адам. — Та по какво ще познаете? Никога не сте имали друг баща.

— Доволен съм, че попаднах в затвора — каза Кейл.

— Аз също, аз също. — Адам се засмя. — И двамата сме лежали в затвора, значи можем да си говорим. — Бе почнал да се развеселява. — Може би ще ми кажеш що за момче си ти, а? Ще можеш ли?

— Да, сър.

— Ще можеш?

— Да, сър.

— Добре, кажи ми. Нали разбираш, да си личност, предполага и да носиш отговорност. То не е само като да заемаш място в пространството. Какъв си ти?

— Ама не на шега, нали?

— Никаква шега! Разбира се, без шега! Разкажи ми за себе си. Ако искаш, естествено.

— Ами аз съм… — почна Кейл и млъкна. — Не е толкова лесно, като се опиташ…

— Дори ми се струва, че е невъзможно. Разкажи ми за брат си.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Например какво мислиш ти за него? Повече, струва ми се, не можеш да кажеш.

— Той е добър. Не върши нищо лошо. Не му идват лоши мисли.

— Сега разказваш за себе си.

— Моля?

— Искаш да кажеш, че ти вършиш и мислиш лоши неща.

Страните на Кейл поруменяха.

— Вярно.

— Много ли са лоши тези неща?

— Да, сър. Да кажа ли?

— Не, Кейл. Ти вече каза. По гласа и по очите ти се познава, че водиш борба със себе си. Но няма защо да се срамуваш. Ужасно е човек да се срамува. Арон не се ли срамува понякога?

— Той не прави нищо, за което да се срамува.

— Сигурен ли си? — Адам се наведе към него.

— Съвсем сигурен.

— Кажи ми, Кейл, ти пазиш ли го?

— Как по-точно, сър?

— Ами например, ако чуеш нещо лошо, жестоко, грозно — няма ли да го скриеш от него?

— Да. Мисля, че да.

— Значи според теб той е твърде слаб, за да понесе неща, които ти можеш да понесеш?

— Не точно това, сър. Той е добър. Наистина е добър. Никога никому не е причинил зло. За никого нищо лошо не е казал. Не е подъл, не се оплаква, смел е. Не обича да се бие, но може.

— Ти обичаш брат си, така ли?

— Да, сър. А аз му причинявам зло. Лъжа го, подигравам му се. Понякога съвсем безпричинно го обиждам.

— Но после ти е криво, нали?

— Да.

— А на Арон криво ли му е?

— Отде да знам. Когато не пожелах да вляза в църквата, стана му криво. А един път Абра се ядоса и каза, че го мразела. Почувства се страхотно. Прилоша му. Треска го затресе. Не помниш ли? Ли ходи да вика доктора.

Адам бе смаян.

— И аз живея с вас, а не зная нищичко! Защо се беше ядосала Абра?

— Не знам трябва ли да кажа — рече Кейл.

— Тогава недей.

— Не че е нещо лошо. Дори си е в реда на нещата. Нали знаеш, Арон иска да стане проповедник. Мистър Ролф… той се стреми към истинската религия и на Арон това му допада, и си е намислил никога да не се жени, че може дори и отшелник да стане.

— Тоест нещо като монах?

— Да, сър.

— И това не се харесва на Абра?

— Как ще се харесва! Беше побесняла, чак слюнките й хвърчаха. Понякога и тя се ядосва. Грабна писалката на Арон, хвърли я на плочника и я стъпка. Каза, че половината й живот отишъл заради Арон.

Адам се засмя.

— На колко години е Абра?

— Наближава петнайсет. Но… изглежда на повече в някои отношения.

— И аз бих казал същото. И какво направи Арон?

— Замълча си, но страшно му докривя.

— Тогава според мен ти си бил длъжен да я дръпнеш настрана.

— Но Абра си е негово момиче — каза Кейл.

Адам се вгледа дълбоко в очите му. След това извика:

— Ли! — Никой не се обади. — Ли! — повтори той. — Не го чух да излиза. Искам още кафе.

Кейл скочи.

— Аз ще ти направя!

— Я ми кажи — рече Адам, — ти няма ли да ходиш на училище?

— Не искам.

— Но трябва. Арон отиде.

— Хубаво ми е тук — рече Кейл. — Искам да бъда с теб.

Адам си погледна ръцете.

— Направи кафето — тихо каза той и в гласа му трепна стеснителност.

Докато Кейл беше в кухнята, Адам учудено погледна в себе си. Нервите и мускулите му пулсираха в някакъв разгарящ се глад. Пръстите му копнееха да хващат, нозете — да тичат. Очите му алчно фокусираха предметите в стаята. Видя столовете, картините, червените рози от килима, видя нови и ясни вещи, едва ли не вещи-хора, но дружелюбни. И в мозъка му се зароди една остра жажда за бъдещето, едно предвкусване, приятно и съгряващо, сякаш предстоящите минути и седмици ще донесат само радост. Изпита чувството, че преживява една зора, предвещаваща чуден ден, който, спокоен и златист, ще премине над него. Сплете пръсти зад тила си и обтегна вдървените си нозе.

В кухнята Кейл се дразнеше, че водата в кафеника не завира, но от друга страна, бе доволен, че ще трябва да я изчака. Стане ли нещо познато, чудото повече не е чудо. Той бе изгубил вълшебството на неоценимото опознаване с баща си, но удовлетворението бе останало. Отровата на самотността и прогризващата завист към несамотните се бяха изцедили от него и сега личността му, съзнаваше го, бе чиста и блажена. Опита се да измъкне на повърхността една своя стара ненавист, за да се подложи на изпитание, и установи, че ненавистта е изчезнала. Дощя му се да бъде слуга на баща си, да му направи някакъв голям подарък, в негова чест да извърши някакво огромно добро дело.

Кафето прекипя и Кейл изгуби няколко минути, докато почисти печката. „Вчера — каза си той — не бих сторил това.“ Когато внесе димящия кафеник, Адам му се усмихна, подуши въздуха и каза:

— Тази миризма може да ме вдигне и от циментов гроб.

— Изкипя — рече Кейл.

— Трябва да кипне, за да е по-вкусно — каза Адам. — Интересна работа, къде ли се дяна Ли?

— Може да си е в стаята. Да проверя ли?

— Недей. Щеше да се обади.

— Татко, ще ми позволиш ли, като завърша, да поема ранчото?

— Много отрано кроиш планове. Ами Арон?

— Той иска да продължи в колежа. Не му казвай какво съм ти казал. Нека той да ти го съобщи, а ти се направи на изненадан.

— Че защо, това е чудесно — рече Адам. — Не искаш ли и ти да завършиш колежа?

— Аз съм сигурен, че ще мога да печеля пари от ранчото, поне колкото да издържам Арон, докато е в колежа.

Адам сръбна от кафето.

— Щедро от твоя страна — забеляза той. — Не знам трябва ли да ти го кажа, но когато одеве те попитах що за момче е Арон, ти така отчаяно го защити, че си помислих дали пък нямаш нещо против него, дали не го мразиш…

— Аз го мразех — буйно каза Кейл. — И съм го нагрубявал. Но да ти кажа ли нещо, татко? Вече не го мразя. И вече никога няма да го мразя. Мисля си, че никого вече няма да мразя, дори майка си… — Млъкна, сепнат от това, че се изпусна, и мозъкът му се смрази, напрегнат и безпомощен.

Адам погледна право пред себе си. Разтри челото си в длан и накрая тихо каза:

— Ти знаеш за майка си. — Това съвсем не беше въпрос.

— Да, да, татко.

— Всичко ли?

— Да, сър.

Адам се облегна на стола си.

— Арон знае ли?

— О, не! Не, татко, не знае.

— Защо го казваш по тоя начин?

— Защото не бих посмял да му кажа.

— Защо не?

— Мисля, че няма да го понесе. — Кейл беше като съсипан. — Няма у него толкова злоба, за да го понесе… — Поиска да продължи фразата „както и ти, татко“, но думите останаха неизречени.

По лицето на Адам се изписа умора.

— Слушай, Кейл — и той поклати глава, — мислиш ли, че има възможност Арон да не узнае? Добре си помисли!

— Той не стъпва по такива места — рече Кейл. — Той не е като мене.

— Ами ако някой му каже?

— Сигурен съм, че няма да му повярва. Първо, ще си помисли, че го лъжат, и второ, тежко му, който се реши да му каже!

— Ти беше ли там?

— Да, татко. Трябваше да се уверя. — И Кейл разпалено продължи: — Но ако замине за някой колеж и се махне завинаги от тоя град…

— Да — кимна Адам, — това е възможно. Но тук му остават още две години.

— Ами ако го предумам да побърза и да завърши за една година? Той е способен.

— А ти си още по-способен, а?

— Друг вид способност — рече Кейл.

Адам сякаш почна да се уголемява, додето запълни половината стая. Изразът му бе строг, а сините очи — остри и проницателни.

— Кейл — обади се дрезгаво той.

— Какво, татко?

— Вярвам в тебе, сине — каза Адам.

2

Признанието на Адам посади у Кейл кълновете на щастието. Когато вървеше, все едно че не стъпваше по земята. Усмивката му почна да се появява по-често от свъсеността, почти не го обземаше предишният тайнствен мрак. Забелязвайки промяната, Ли кротко го попита:

— Да не си влюбен в някое момиче, а?

— Момиче ли? Не! Кой е умрял за момиче?

— Всеки — каза Ли. Тогава Ли попита Адам:

— Знаеш ли какво става с Кейл?

— Разбрал е за нея — отговори му Адам.

— Така ли? — Не се разтревожи особено. — Нали помниш, мислех, че би трябвало да им го кажеш.

— Не съм им казал. Той е разбрал.

— И таз хубава! — възкликна Ли. — Нима от такава вест едно момче ще си тананика, когато си учи уроците, и ще си подхвърля шапката, когато върви по улицата? Ами Арон?

— От това се страхувам — призна Адам. — Не ми се ще той да узнава.

— Ако вече не е късно.

— Може би трябва да поговоря с него. Да го подпитам.

— И с теб е станало нещо — след като размисли, рече Ли.

— Сериозно? Надявам се, така е — каза Адам.

Но да тананика и да си подхвърля шапката, да се справя бързо с уроците, беше най-малкото, което се забелязваше у Кейл. Обхванат от новата си радост, той се беше самообявил за пазител на бащиното си спокойствие. Не беше го излъгал, когато му заяви, че не изпитва омраза към майка си. Но това не променяше факта, че тя е била причината за болката и срама на Адам. Кейл разсъждаваше, че щом едно време е могла да постъпи така, значи е в състояние отново да го извърши. И си постави задача да научи колкото е възможно повече за нея. Неприятел, когото познаваш, не е толкова опасен, по-мъчно ще те изненада.

Влечеше го къщата оттатък железопътните линии, особено нощно време. Понякога следобед се криеше във високия буренак на отсамната страна на улицата и наблюдаваше мястото. Видя, че от там излизат момичета, облечени в тъмно, дори строго облекло. От къщата тръгваха винаги на двойки, а Кейл ги проследяваше с очи до ъгъла на улица „Кастровил“, където свиваха вляво към „Главната“. Откри, че ако не знаеш откъде идват, няма никога да знаеш какви са. Но не момичетата чакаше той. Искаше да види майка си на дневна светлина. И установи, че Кейт излиза всеки понеделник в един и половина. Като учеше допълнително и се справяше блестящо с уроците, уреди си в училище работите така, че да го освобождават в понеделник следобед. Когато Арон го запита, обясни му, че готвел някаква изненада, но се заклел да не обажда нищо. Арон и без това повече не се заинтересува. Потънал в себе си, той скоро забрави цялата история.

След като я бе проследил няколко пъти, Кейл запомни маршрута на Кейт. Всякога посещаваше едни и същи места: първо Монтерейската общинска банка, където я допускаха зад лъскавите решетки, пазещи блиндираното хранилище. Там се бавеше около петнайсет-двайсет минути. Сетне тръгваше бавно по Главната улица и разглеждаше витрините. Влизаше в „Портър и Ървин“, оглеждаше тоалетите, а понякога купуваше — ластик, безопасни игли, някой воал, чифт ръкавици. Към два и петнайсет влизаше в козметичния салон на Мини Франкън, стоеше там час и излизаше с вдигнати коси, прибодени на букли, забрадена с копринена кърпа, завързана под брадичката. В три и половина се качваше в канторите над магазина за земеделски сечива и посещаваше кабинета на доктор Роузен. Излезеше ли от доктора, спираше за миг в сладкарницата на Бел, откъдето купуваше шоколадови бонбони „Асорти“ в кутия от един килограм. Нито веднъж не свърна от пътя си. От Бел се връщаше направо на улица „Кастровил“ и оттам — в къщата си. В облеклото й нямаше нищо необикновено. Обличаше се досущ като всяка по-заможна жена в Салинас, която е излязла да пазарува в понеделник следобед, освен може би това, че носеше ръкавици, което в Салинас не беше прието. Ръкавиците правеха ръцете й топчести и меки. Държеше се като затворена в стъклена черупка. Не разговаряше с никого и сякаш никого не виждаше. От време на време някой мъж ще се извърне да я изгледа, след което неспокойно продължаваше по своите работи. Но общо взето тя се промъкваше покрай хората като невидима.

Кейл следи Кейт няколко седмици поред. Гледаше с нищо да не привлича вниманието й. И тъй като Кейт винаги гледаше право пред себе си, той бе убеден, че не го е забелязала.

Влезеше ли Кейт в двора си, Кейл продължаваше нехайно по улицата и се прибираше вкъщи по друг път. Не би могъл да обясни точно защо я следи, освен с желанието да научи всичко за нея.

В края на втория месец той я последва, когато завършваше обиколката си и както обикновено се прибра в гъсто обраслия си Двор. Кейл изчака за миг, след което продължи пред паянтовата Дворна врата. Застанала зад високия бухнат бръшлян, Кейт студено го повика:

— Ти какво искаш?

Кейл замръзна, увисна във времето, дъхът му секна.

Тогава си спомни какво бе научил още много малък — да разглежда и да запомня подробности, които нямат нищо общо с главния обект на вниманието му. Забеляза как южният вятър огъва младите листенца на бръшляна. Видя калната пътека, превърната от многото нозе в черна каша, и краката на Кейт, стъпили встрани на сухото. Чу как един от маневрените локомотиви на гарата на Южната тихоокеанска железница изпусна парата си с пронизителни суховати напъни. Усети мразовития въздух по растящия на бузите си мъх. И през цялото време не сваляше очи от Кейт, която пък не сваляше очи от него. По формата и цвета на очите и косите й, дори по начина, по който държеше раменете си — повдигнати, като че непрекъснато ги свива, — той установи колко много Арон прилича на нея. Нямаше достатъчно ясна представа за собствения си лик, за да познае и себе си в нейните уста, дребните зъби и широките скули. Постояха така миг, между два порива на южния вятър.

— Не ме следиш за първи път — обади се Кейт. — Какво искаш?

— Нищо — рече той и наведе глава.

— Кой те е пратил? — настоя тя.

— Никой… госпожо.

— Значи не искаш да кажеш?

Излезли, без да успее да ги спре, следващите му думи го слисаха:

— Вие сте ми майка, исках да видя как изглеждате. — Това бе самата истина и той я изстреля като змийско клъвване.

— Какво? Какво значи това? Кой си ти?

— Аз съм Кейл Траск — каза той. Сега усети, че равновесието помежду им едва доловимо се изменя, като при движението на люлка. В момента той се намираше в горното положение, а тя — в долното. И макар изражението и да бе останало същото, Кейл схвана, че сега тя е в отбрана. Изгледа го по-внимателно, взря се във всяка черта и в паметта й изплува смътно запомненият образ на Чарли.

— Ела с мен! — внезапно рече тя. Обърна се и тръгна покрай калната пътека. Кейл се поколеба за миг, сетне я последва по стъпалата. Помнеше голямото полутъмно помещение, но всичко останало беше ново за него. Кейт го преведе през някакъв хол и го покани в стаята си. Минавайки покрай кухненската врата, тя се провикна: — Чай! Две чаши!

В стаята сякаш го забрави. Съблече си палтото, дърпайки ръкавите с дебели, скрити в ръкавици неподвижни пръсти. След това се приближи до една наскоро поставена врата в другия край на стаята, до леглото й. Отвори я и премина в новопостроената малка пристройка.

— Ела тук — каза тя — и си донеси оня стол!

Стаичката беше като кутийка. Нямаше никакви прозорци и никаква украса. Стените бяха боядисани в тъмносиво. На пода бе постлан плътен сив килим. Единствените предмети тук бяха огромното кресло, натъпкано със сиви копринени възглавници, една наклонена маса за четене и стояща лампа с плътен абажур. Кейт дръпна верижката на електрическия ключ, улавяйки го дълбоко във вдлъбнатината между палеца и показалеца си, като че ръката й е изкуствена.

— Затвори вратата! — заповяда тя. Светлината хвърли своя кръг върху масата и смътно се разпръсна из сивата стая. Сивите стени сякаш изсмукваха светлината и я унищожаваха. Кейт се настани боязливо сред издутите пухени възглавници и бавно свали ръкавиците си. Пръстите и на двете й ръце бяха превързани.

— Няма какво да зяпаш! — ядосано каза тя. — Артрит! О, искаш да видиш? — Свали мазната на вид превръзка от десния си показалец и поднесе изкривения пръст под лампата. — Ето, виж! Артрит! — И простена от болка, като предпазливо и хлабаво намота отново бинта. — Господи, как ме боли от тия ръкавици! Седни — подкани го тя. Кейл приседна на ръба на стола. — Навярно и ти ще го пипнеш — рече Кейт. — Сестрата на баба ми е имала, а и на майка ми беше почнало… — Замълча и стаята утихна съвсем. На вратата едва се почука. — Ти ли си, Джо? — извика Кейт. — Остави там подноса. Джо, още ли си там? — През вратата долетя неясно мърморене. — В гостната има боклук — беззвучно продължи Кейт. — Почисти! Ан също не си е почистила стаята. Кажи й, че я предупреждавам. За последен път! Ева се държа чудесно снощи, ще се погрижа за нея. И, Джо, да кажеш на готвача, че ако и тази седмица поднесе моркови, да си стяга багажа! Чуваш ли ме? — Отново се разнесе мърморене. — Това е! — рече Кейт. — Мръсни свини! — изсъска тя. — Ще изгният, ако не ги наглеждам. Излез и донеси подноса с чая. — Когато Кейл отвори вратата, спалнята беше празна. Внесе подноса в пристройката и внимателно го остави на наклонената маса. Беше голям и сребърен, с калаен чайник, две бели порцеланови чаши, тънки като хартия, захар, каймак и отворена кутия с шоколадови бонбони. — Налей чая — нареди му Кейт. — Болят ме ръцете. — И пъхна в устата си един бонбон. — Видях, че оглеждаш стаята — продължи тя, след като преглътна. — Очите ме болят от светлината. Идвам тук да си почивам. — Забеляза, че Кейл я стрелна в очите, и твърдо повтори: — Болят ме очите от светлината… Какво има — дрезгаво попита тя, — не искаш ли чай?

— Не, госпожо — рече Кейл. — Не обичам чай.

Тя вдигна тънкостенната чаша до устните си с превързаните пръсти.

— Добре. Тогава какво искаш?

— Нищо, госпожо.

— Просто да ме видиш?

— Да, госпожо.

— И доволен ли си?

— Да, госпожо.

— Как ти изглеждам? — Показа му една изкривена усмивка и ситните си остри бели зъби.

— Добре.

— Трябваше да се досетя, че си потаен. Къде е брат ти?

— Предполагам, на училище или вкъщи.

— Как изглежда той?

— Повече прилича на вас.

— О, нима? Добре, а като мене ли е?

— Иска да става проповедник — каза Кейл.

— Според мен така трябва да бъде: прилича на мен, а иска да се посвети на църквата. В църквата един мъж може да извърши куп пакости. Дойде ли някой при мен, всякога е нащрек. Но в църква хората отиват с открити души.

— Той е съвършено искрен — каза Кейл.

Тя се наведе към него. Лицето й бе просветнало от любопитство.

— Напълни ми чашата. Тъп ли е брат ти? — попита го.

— Чудесен е — отвърна Кейл.

— Попитах те дали е тъп.

— Не, госпожо.

Тя се облегна назад и вдигна чашата.

— А как е баща ти?

— За него не искам да говорим — рече Кейл.

— Хайде бе! Значи си го харесваш.

— Обичам го — каза Кейл.

Кейт се взря в него отблизо, разтърсена от необяснима тръпка. В гърдите й се надигна болезнен бодеж. След това изведнъж се отчужди, възвръщайки самообладанието си.

— Не искаш ли бонбони? — попита тя.

— Да, госпожо. И защо го направихте?

— Кое защо съм направила?

— Защо стреляхте в баща ми и след това избягахте от нас?

— Той ли ти разказа?

— Не. Той не ни е разказвал.

Тя докосна едната си ръка с другата, при което двете й ръце отскочиха встрани, като че отблъснати от електричество. Попита го:

— А при баща ти понякога идва ли… идват ли момичета или млади жени у вас?

— Не — каза Кейл. — Защо стреляхте в него и офейкахте?

Страните и се изопнаха, устата й се изправи, като че цялата й мускулна система се стегна. Като вдигна глава, очите й бяха плитки и студени.

— Говориш твърде много за възрастта си — каза тя. — Но не говориш съвсем като възрастен. Май ще е най-добре да изтичаш да си поиграеш. И да си обършеш носа!

— Някой път изработвам здраво брат си — рече той. — Карам го да скимти, карам го да плаче. Той не знае как го постигам. Но аз съм по-хитър от него. И не искам да правя така, защото после ми става мъчно.

Кейт продължи, сякаш думите му бяха нейни:

— Всички се мислеха за толкова хитри! Гледаха ме и си въобразяваха, че ме познават! А аз ги измамих. Всички до един ги преметнах. И когато решиха, че могат да ми нареждат какво да правя… О, точно тогава ги преметнах най-страшно! Чарлз, тогава аз наистина ги измамих.

— Казвам се Кейлъб — поясни Кейл. — Кейлъб стигнал до Обетованата земя. Ли ми каза, така пише и в Библията.

— Аха, китаецът! — досети се Кейт и разпалено продължи: — Адам си помисли, че ме е хванал. Бях цялата пребита, изпотрошена, а той ме внесе вътре, прислужваше ми, готвеше ми. Опита се по този начин да ме върже. Повечето хора ги връзват именно така. Те са благодарни, те са задължени, а от това по-страшни вериги няма. Но мен никой не може да ме задържи. Само чаках, чаках, докато укрепна, и след това се изскубнах. Мене никой не може да ме хване в капана си. Знаех какво прави той и само изчаквах.

Сивата стая отново утихна. Чуваше се единствено възбуденото й съскащо дишане.

— Защо стреляхте в него? — обади се Кейл.

— Защото се помъчи да ме спре. Можех и да го убия, но не го направих. Исках само да ме пусне.

— Понякога не ви ли се е приисквало да бяхте останала?

— Исусе, никога! Та аз правех каквото си искам, още като малко момиченце. Никой никога не разбираше как става това. Никога. Вечно бяха толкова сигурни, че са прави! Но никога не узнаха. Никой нищо не разбра. — Изведнъж се досети за нещо. — Разбира се, ти си като мен. Може би дори си същият. Пък и защо ли да не си?

Кейл се изправи и си хвана ръцете зад гърба.

— Когато бяхте малка… — почна той, но замълча, докато си подреди мислите — имахте ли понякога чувството, че нещо ви липсва? Да кажем, другите знаят нещо, а вие не го знаете. Да речем, някаква тайна. И не искат да ви я кажат. Случвало ли ви сее?

Докато говореше, лицето й взе да потъва и когато той млъкна, тя бе изцяло откъсната, откритото помежду им пространство се оказа преградено.

— Какво съм седнала да разговарям с хлапетии! — рече тя. Кейл измъкна ръце иззад гърба си и ги пъхна в джобовете си. — Да разговарям с някакви клюнести дечурлига! Сигурно съм си изгубила ума. — В лицето на Кейл светеше вълнение, очите му се бяха разширили от това, което виждат. — Какво ти става? — попита го Кейт. Той остана неподвижен. Челото му блестеше изпотено, ръцете му се свиваха в юмруци. Както бе постъпвала всякога, Кейт вкара хитрата, но безчувствена кама на жестокостта си и меко се изсмя: — Може да си наследил от мен и някои интересни неща, като например това… — И вдигна изкривените си ръце. — Но ако се окаже епилепсия, припадъци, това няма да е от мене. — И весело го погледна, да долови сътресението и началото на неговата тревога.

— Отивам си — с радост в гласа каза Кейл. — Сега вече си отивам. Всичко е наред. Прав беше Ли.

— Какво ти каза Ли?

— Страхувах се, че имам нещо от вас — рече Кейл.

— Имаш — каза Кейт.

— Не, нямам. Аз съм си аз. И не съм длъжен да бъда като вас.

— И как разбра?

— Ей така, разбрах. Изведнъж всичко ми стана ясно. Ако съм подъл, то си е моя подлост.

— Този китаец наистина те е натъпкал с доста каши. Какво си ме зяпнал така?

— Аз не мисля, че очите ви болят от светлината — каза й Кейл. — Мисля, че вие просто се страхувате.

— Изчезвай! — изкрещя Кейт. — Махай се от тука!

— Махам се. — Той вече бе сложил ръка на бравата. — Не ви мразя — добави той, — но съм доволен, че се страхувате.

— Джо! — помъчи се да извика тя, но гласът й бе натежал и тя само изграка.

Кейл отвори вратата със замах, излезе и я тръшна.

Джо разговаряше с едно от момичетата в гостната. Доловиха изтуптяването на бързи, леки стъпки. Но докато се наканят да надникнат, някаква размазана фигура вече бе достигнала вратата, бе я отворила, промушила се през нея и те само чуха тежкото й хлопване. От верандата долетя само още една стъпка, а след нея изскърцването, което се разнася, когато нозете се приземяват след скок.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита момичето.

— Господ знае — отвърна Джо. — Понякога ми се струва, че имам видения.

— И на мен — каза момичето. — Казах ли ти, че Клара нещо са я прихванали?

— Според мен прекалява със спринцовката — отвърна Джо. — Да ти кажа ли, за мен правилото е: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре се чувстваш.

— Абсолютно си прав — съгласи се момичето.