Джон Стайнбек
На изток от Рая (39)

2

Признанието на Адам посади у Кейл кълновете на щастието. Когато вървеше, все едно че не стъпваше по земята. Усмивката му почна да се появява по-често от свъсеността, почти не го обземаше предишният тайнствен мрак. Забелязвайки промяната, Ли кротко го попита:

— Да не си влюбен в някое момиче, а?

— Момиче ли? Не! Кой е умрял за момиче?

— Всеки — каза Ли. Тогава Ли попита Адам:

— Знаеш ли какво става с Кейл?

— Разбрал е за нея — отговори му Адам.

— Така ли? — Не се разтревожи особено. — Нали помниш, мислех, че би трябвало да им го кажеш.

— Не съм им казал. Той е разбрал.

— И таз хубава! — възкликна Ли. — Нима от такава вест едно момче ще си тананика, когато си учи уроците, и ще си подхвърля шапката, когато върви по улицата? Ами Арон?

— От това се страхувам — призна Адам. — Не ми се ще той да узнава.

— Ако вече не е късно.

— Може би трябва да поговоря с него. Да го подпитам.

— И с теб е станало нещо — след като размисли, рече Ли.

— Сериозно? Надявам се, така е — каза Адам.

Но да тананика и да си подхвърля шапката, да се справя бързо с уроците, беше най-малкото, което се забелязваше у Кейл. Обхванат от новата си радост, той се беше самообявил за пазител на бащиното си спокойствие. Не беше го излъгал, когато му заяви, че не изпитва омраза към майка си. Но това не променяше факта, че тя е била причината за болката и срама на Адам. Кейл разсъждаваше, че щом едно време е могла да постъпи така, значи е в състояние отново да го извърши. И си постави задача да научи колкото е възможно повече за нея. Неприятел, когото познаваш, не е толкова опасен, по-мъчно ще те изненада.

Влечеше го къщата оттатък железопътните линии, особено нощно време. Понякога следобед се криеше във високия буренак на отсамната страна на улицата и наблюдаваше мястото. Видя, че от там излизат момичета, облечени в тъмно, дори строго облекло. От къщата тръгваха винаги на двойки, а Кейл ги проследяваше с очи до ъгъла на улица „Кастровил“, където свиваха вляво към „Главната“. Откри, че ако не знаеш откъде идват, няма никога да знаеш какви са. Но не момичетата чакаше той. Искаше да види майка си на дневна светлина. И установи, че Кейт излиза всеки понеделник в един и половина. Като учеше допълнително и се справяше блестящо с уроците, уреди си в училище работите така, че да го освобождават в понеделник следобед. Когато Арон го запита, обясни му, че готвел някаква изненада, но се заклел да не обажда нищо. Арон и без това повече не се заинтересува. Потънал в себе си, той скоро забрави цялата история.

След като я бе проследил няколко пъти, Кейл запомни маршрута на Кейт. Всякога посещаваше едни и същи места: първо Монтерейската общинска банка, където я допускаха зад лъскавите решетки, пазещи блиндираното хранилище. Там се бавеше около петнайсет-двайсет минути. Сетне тръгваше бавно по Главната улица и разглеждаше витрините. Влизаше в „Портър и Ървин“, оглеждаше тоалетите, а понякога купуваше — ластик, безопасни игли, някой воал, чифт ръкавици. Към два и петнайсет влизаше в козметичния салон на Мини Франкън, стоеше там час и излизаше с вдигнати коси, прибодени на букли, забрадена с копринена кърпа, завързана под брадичката. В три и половина се качваше в канторите над магазина за земеделски сечива и посещаваше кабинета на доктор Роузен. Излезеше ли от доктора, спираше за миг в сладкарницата на Бел, откъдето купуваше шоколадови бонбони „Асорти“ в кутия от един килограм. Нито веднъж не свърна от пътя си. От Бел се връщаше направо на улица „Кастровил“ и оттам — в къщата си. В облеклото й нямаше нищо необикновено. Обличаше се досущ като всяка по-заможна жена в Салинас, която е излязла да пазарува в понеделник следобед, освен може би това, че носеше ръкавици, което в Салинас не беше прието. Ръкавиците правеха ръцете й топчести и меки. Държеше се като затворена в стъклена черупка. Не разговаряше с никого и сякаш никого не виждаше. От време на време някой мъж ще се извърне да я изгледа, след което неспокойно продължаваше по своите работи. Но общо взето тя се промъкваше покрай хората като невидима.

Кейл следи Кейт няколко седмици поред. Гледаше с нищо да не привлича вниманието й. И тъй като Кейт винаги гледаше право пред себе си, той бе убеден, че не го е забелязала.

Влезеше ли Кейт в двора си, Кейл продължаваше нехайно по улицата и се прибираше вкъщи по друг път. Не би могъл да обясни точно защо я следи, освен с желанието да научи всичко за нея.

В края на втория месец той я последва, когато завършваше обиколката си и както обикновено се прибра в гъсто обраслия си Двор. Кейл изчака за миг, след което продължи пред паянтовата Дворна врата. Застанала зад високия бухнат бръшлян, Кейт студено го повика:

— Ти какво искаш?

Кейл замръзна, увисна във времето, дъхът му секна.

Тогава си спомни какво бе научил още много малък — да разглежда и да запомня подробности, които нямат нищо общо с главния обект на вниманието му. Забеляза как южният вятър огъва младите листенца на бръшляна. Видя калната пътека, превърната от многото нозе в черна каша, и краката на Кейт, стъпили встрани на сухото. Чу как един от маневрените локомотиви на гарата на Южната тихоокеанска железница изпусна парата си с пронизителни суховати напъни. Усети мразовития въздух по растящия на бузите си мъх. И през цялото време не сваляше очи от Кейт, която пък не сваляше очи от него. По формата и цвета на очите и косите й, дори по начина, по който държеше раменете си — повдигнати, като че непрекъснато ги свива, — той установи колко много Арон прилича на нея. Нямаше достатъчно ясна представа за собствения си лик, за да познае и себе си в нейните уста, дребните зъби и широките скули. Постояха така миг, между два порива на южния вятър.

— Не ме следиш за първи път — обади се Кейт. — Какво искаш?

— Нищо — рече той и наведе глава.

— Кой те е пратил? — настоя тя.

— Никой… госпожо.

— Значи не искаш да кажеш?

Излезли, без да успее да ги спре, следващите му думи го слисаха:

— Вие сте ми майка, исках да видя как изглеждате. — Това бе самата истина и той я изстреля като змийско клъвване.

— Какво? Какво значи това? Кой си ти?

— Аз съм Кейл Траск — каза той. Сега усети, че равновесието помежду им едва доловимо се изменя, като при движението на люлка. В момента той се намираше в горното положение, а тя — в долното. И макар изражението и да бе останало същото, Кейл схвана, че сега тя е в отбрана. Изгледа го по-внимателно, взря се във всяка черта и в паметта й изплува смътно запомненият образ на Чарли.

— Ела с мен! — внезапно рече тя. Обърна се и тръгна покрай калната пътека. Кейл се поколеба за миг, сетне я последва по стъпалата. Помнеше голямото полутъмно помещение, но всичко останало беше ново за него. Кейт го преведе през някакъв хол и го покани в стаята си. Минавайки покрай кухненската врата, тя се провикна: — Чай! Две чаши!

В стаята сякаш го забрави. Съблече си палтото, дърпайки ръкавите с дебели, скрити в ръкавици неподвижни пръсти. След това се приближи до една наскоро поставена врата в другия край на стаята, до леглото й. Отвори я и премина в новопостроената малка пристройка.

— Ела тук — каза тя — и си донеси оня стол!

Стаичката беше като кутийка. Нямаше никакви прозорци и никаква украса. Стените бяха боядисани в тъмносиво. На пода бе постлан плътен сив килим. Единствените предмети тук бяха огромното кресло, натъпкано със сиви копринени възглавници, една наклонена маса за четене и стояща лампа с плътен абажур. Кейт дръпна верижката на електрическия ключ, улавяйки го дълбоко във вдлъбнатината между палеца и показалеца си, като че ръката й е изкуствена.

— Затвори вратата! — заповяда тя. Светлината хвърли своя кръг върху масата и смътно се разпръсна из сивата стая. Сивите стени сякаш изсмукваха светлината и я унищожаваха. Кейт се настани боязливо сред издутите пухени възглавници и бавно свали ръкавиците си. Пръстите и на двете й ръце бяха превързани.

— Няма какво да зяпаш! — ядосано каза тя. — Артрит! О, искаш да видиш? — Свали мазната на вид превръзка от десния си показалец и поднесе изкривения пръст под лампата. — Ето, виж! Артрит! — И простена от болка, като предпазливо и хлабаво намота отново бинта. — Господи, как ме боли от тия ръкавици! Седни — подкани го тя. Кейл приседна на ръба на стола. — Навярно и ти ще го пипнеш — рече Кейт. — Сестрата на баба ми е имала, а и на майка ми беше почнало… — Замълча и стаята утихна съвсем. На вратата едва се почука. — Ти ли си, Джо? — извика Кейт. — Остави там подноса. Джо, още ли си там? — През вратата долетя неясно мърморене. — В гостната има боклук — беззвучно продължи Кейт. — Почисти! Ан също не си е почистила стаята. Кажи й, че я предупреждавам. За последен път! Ева се държа чудесно снощи, ще се погрижа за нея. И, Джо, да кажеш на готвача, че ако и тази седмица поднесе моркови, да си стяга багажа! Чуваш ли ме? — Отново се разнесе мърморене. — Това е! — рече Кейт. — Мръсни свини! — изсъска тя. — Ще изгният, ако не ги наглеждам. Излез и донеси подноса с чая. — Когато Кейл отвори вратата, спалнята беше празна. Внесе подноса в пристройката и внимателно го остави на наклонената маса. Беше голям и сребърен, с калаен чайник, две бели порцеланови чаши, тънки като хартия, захар, каймак и отворена кутия с шоколадови бонбони. — Налей чая — нареди му Кейт. — Болят ме ръцете. — И пъхна в устата си един бонбон. — Видях, че оглеждаш стаята — продължи тя, след като преглътна. — Очите ме болят от светлината. Идвам тук да си почивам. — Забеляза, че Кейл я стрелна в очите, и твърдо повтори: — Болят ме очите от светлината… Какво има — дрезгаво попита тя, — не искаш ли чай?

— Не, госпожо — рече Кейл. — Не обичам чай.

Тя вдигна тънкостенната чаша до устните си с превързаните пръсти.

— Добре. Тогава какво искаш?

— Нищо, госпожо.

— Просто да ме видиш?

— Да, госпожо.

— И доволен ли си?

— Да, госпожо.

— Как ти изглеждам? — Показа му една изкривена усмивка и ситните си остри бели зъби.

— Добре.

— Трябваше да се досетя, че си потаен. Къде е брат ти?

— Предполагам, на училище или вкъщи.

— Как изглежда той?

— Повече прилича на вас.

— О, нима? Добре, а като мене ли е?

— Иска да става проповедник — каза Кейл.

— Според мен така трябва да бъде: прилича на мен, а иска да се посвети на църквата. В църквата един мъж може да извърши куп пакости. Дойде ли някой при мен, всякога е нащрек. Но в църква хората отиват с открити души.

— Той е съвършено искрен — каза Кейл.

Тя се наведе към него. Лицето й бе просветнало от любопитство.

— Напълни ми чашата. Тъп ли е брат ти? — попита го.

— Чудесен е — отвърна Кейл.

— Попитах те дали е тъп.

— Не, госпожо.

Тя се облегна назад и вдигна чашата.

— А как е баща ти?

— За него не искам да говорим — рече Кейл.

— Хайде бе! Значи си го харесваш.

— Обичам го — каза Кейл.

Кейт се взря в него отблизо, разтърсена от необяснима тръпка. В гърдите й се надигна болезнен бодеж. След това изведнъж се отчужди, възвръщайки самообладанието си.

— Не искаш ли бонбони? — попита тя.

— Да, госпожо. И защо го направихте?

— Кое защо съм направила?

— Защо стреляхте в баща ми и след това избягахте от нас?

— Той ли ти разказа?

— Не. Той не ни е разказвал.

Тя докосна едната си ръка с другата, при което двете й ръце отскочиха встрани, като че отблъснати от електричество. Попита го:

— А при баща ти понякога идва ли… идват ли момичета или млади жени у вас?

— Не — каза Кейл. — Защо стреляхте в него и офейкахте?

Страните и се изопнаха, устата й се изправи, като че цялата й мускулна система се стегна. Като вдигна глава, очите й бяха плитки и студени.

— Говориш твърде много за възрастта си — каза тя. — Но не говориш съвсем като възрастен. Май ще е най-добре да изтичаш да си поиграеш. И да си обършеш носа!

— Някой път изработвам здраво брат си — рече той. — Карам го да скимти, карам го да плаче. Той не знае как го постигам. Но аз съм по-хитър от него. И не искам да правя така, защото после ми става мъчно.

Кейт продължи, сякаш думите му бяха нейни:

— Всички се мислеха за толкова хитри! Гледаха ме и си въобразяваха, че ме познават! А аз ги измамих. Всички до един ги преметнах. И когато решиха, че могат да ми нареждат какво да правя… О, точно тогава ги преметнах най-страшно! Чарлз, тогава аз наистина ги измамих.

— Казвам се Кейлъб — поясни Кейл. — Кейлъб стигнал до Обетованата земя. Ли ми каза, така пише и в Библията.

— Аха, китаецът! — досети се Кейт и разпалено продължи: — Адам си помисли, че ме е хванал. Бях цялата пребита, изпотрошена, а той ме внесе вътре, прислужваше ми, готвеше ми. Опита се по този начин да ме върже. Повечето хора ги връзват именно така. Те са благодарни, те са задължени, а от това по-страшни вериги няма. Но мен никой не може да ме задържи. Само чаках, чаках, докато укрепна, и след това се изскубнах. Мене никой не може да ме хване в капана си. Знаех какво прави той и само изчаквах.

Сивата стая отново утихна. Чуваше се единствено възбуденото й съскащо дишане.

— Защо стреляхте в него? — обади се Кейл.

— Защото се помъчи да ме спре. Можех и да го убия, но не го направих. Исках само да ме пусне.

— Понякога не ви ли се е приисквало да бяхте останала?

— Исусе, никога! Та аз правех каквото си искам, още като малко момиченце. Никой никога не разбираше как става това. Никога. Вечно бяха толкова сигурни, че са прави! Но никога не узнаха. Никой нищо не разбра. — Изведнъж се досети за нещо. — Разбира се, ти си като мен. Може би дори си същият. Пък и защо ли да не си?

Кейл се изправи и си хвана ръцете зад гърба.

— Когато бяхте малка… — почна той, но замълча, докато си подреди мислите — имахте ли понякога чувството, че нещо ви липсва? Да кажем, другите знаят нещо, а вие не го знаете. Да речем, някаква тайна. И не искат да ви я кажат. Случвало ли ви сее?

Докато говореше, лицето й взе да потъва и когато той млъкна, тя бе изцяло откъсната, откритото помежду им пространство се оказа преградено.

— Какво съм седнала да разговарям с хлапетии! — рече тя. Кейл измъкна ръце иззад гърба си и ги пъхна в джобовете си. — Да разговарям с някакви клюнести дечурлига! Сигурно съм си изгубила ума. — В лицето на Кейл светеше вълнение, очите му се бяха разширили от това, което виждат. — Какво ти става? — попита го Кейт. Той остана неподвижен. Челото му блестеше изпотено, ръцете му се свиваха в юмруци. Както бе постъпвала всякога, Кейт вкара хитрата, но безчувствена кама на жестокостта си и меко се изсмя: — Може да си наследил от мен и някои интересни неща, като например това… — И вдигна изкривените си ръце. — Но ако се окаже епилепсия, припадъци, това няма да е от мене. — И весело го погледна, да долови сътресението и началото на неговата тревога.

— Отивам си — с радост в гласа каза Кейл. — Сега вече си отивам. Всичко е наред. Прав беше Ли.

— Какво ти каза Ли?

— Страхувах се, че имам нещо от вас — рече Кейл.

— Имаш — каза Кейт.

— Не, нямам. Аз съм си аз. И не съм длъжен да бъда като вас.

— И как разбра?

— Ей така, разбрах. Изведнъж всичко ми стана ясно. Ако съм подъл, то си е моя подлост.

— Този китаец наистина те е натъпкал с доста каши. Какво си ме зяпнал така?

— Аз не мисля, че очите ви болят от светлината — каза й Кейл. — Мисля, че вие просто се страхувате.

— Изчезвай! — изкрещя Кейт. — Махай се от тука!

— Махам се. — Той вече бе сложил ръка на бравата. — Не ви мразя — добави той, — но съм доволен, че се страхувате.

— Джо! — помъчи се да извика тя, но гласът й бе натежал и тя само изграка.

Кейл отвори вратата със замах, излезе и я тръшна.

Джо разговаряше с едно от момичетата в гостната. Доловиха изтуптяването на бързи, леки стъпки. Но докато се наканят да надникнат, някаква размазана фигура вече бе достигнала вратата, бе я отворила, промушила се през нея и те само чуха тежкото й хлопване. От верандата долетя само още една стъпка, а след нея изскърцването, което се разнася, когато нозете се приземяват след скок.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита момичето.

— Господ знае — отвърна Джо. — Понякога ми се струва, че имам видения.

— И на мен — каза момичето. — Казах ли ти, че Клара нещо са я прихванали?

— Според мен прекалява със спринцовката — отвърна Джо. — Да ти кажа ли, за мен правилото е: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре се чувстваш.

— Абсолютно си прав — съгласи се момичето.