Джон Стайнбек
На изток от Рая (29)

2

На другия ден не можеше и въпрос да става близнаците да отидат на училище, защото не биха отишли. Висок, надменен и намусен, „Фордът“ стоеше под дъба, където го бе оставил Уил. Новите му собственици го обикаляха и от време на време го докосваха, както се потупва сприхав кон, когато искаш да го успокоиш.

— Не знам дали някога ще свикна с него — каза Ли.

— Разбира се, че ще свикнеш — неубедително рече Адам.

— Няма да се усетиш как ще обикаляш с него цялата околност.

— Ще се помъча да го разбера — каза Ли, — но да го карам — изключено!

Момчетата току налитаха оттук и оттам да пипнат нещо, сетне отскачаха встрани.

— Татко, за какво служи тая заврънгачка?

— Не пипайте там!

— Ама за какво служи?

— И аз не знам, но не пипам. Знаете ли какво може да стане?

— Чичкото не ти ли каза?

— Не помня какво ми е казал. По-добре стойте настрана, да не ви пратя на училище! Чуваш ли, Кейл? Не отваряй там!

Събудиха се и се бяха приготвили рано-рано сутринта. Към единайсет вече ги тресеше налудничаво нетърпение. Механикът пристигна с двуколката точно когато стана време за обяд. Беше с квадратни муцуни на обущата, панталони марка „Дукеса“ и широко палто с квадратни рамене, стигащо почти до коленете му. На седалката до него се мъдреше чанта с работно облекло и инструменти. Деветнайсетгодишен, той дъвчеше тютюн и благодарение на трите месеца в автомобилна школа бе добил огромно, макар и уморено презрение към човешката раса. Плю и подхвърли поводите на Ли.

— Махайте го тоя зоболапач! — рече той. — Как познавате коя му е предната част? — Слезе от двуколката тъй, както посланиците слизат от специалните железници. Захили се подигравателно на близнаците и се обърна студено към Адам: — Надявам се, че не съм закъснял за обяда. — Ли и Адам се спогледаха. Изобщо не бяха се сетили за това. Поканено в къщата, младото божество недоволно се съгласи на сирене, хляб, студено месо, печен сладкиш, кафе и парче шоколадова торта. — Свикнал съм да обядвам топла храна — каза той. — По-добре дръжте тия дечурлига по-надалеч, ако искате да остане нещо от автомобила. — След като се нахрани, без да бърза, и си отдъхна на верандата, механикът си взе чантата и се напъха в стаята на Адам. След няколко минути се показа в раиран гащеризон и бяла шапка, на чиято предница пишеше „Форд“.

— Е? — попита той. — Разучихте ли ги?

— Да ги разучим? — недоумяваше Адам.

— Дори не сте прочели инструкциите в книжката, която се намира под седалката, така ли?

— Не съм знаел, че има такава — рече Адам.

— Господи! — отвратен, въздъхна младият човек. Храбро сбирайки морални сили, той решително се отправи към автомобила. — Може да почваме — рече той, — че то иначе, както не сте ги разучили, Бог знае колко време ще изтече.

— Снощи мистър Хамилтън не можа да запали — каза Адам.

— Защото вечно се мъчи да пали с динамото — рече мъдрецът. — Добре. Хайде сега, елате насам. Познат ли ви е принципът на двигателя с вътрешно горене?

— Не — призна Адам.

— О, Исусе! — Той вдигна ламаринените капаци. — Това тук е двигател с вътрешно горене.

— Толкова млад и тъй осведомен! — тихо каза Ли. Момчето се врътна свъсено към него.

— Какво каза? — попита го и се обърна към Адам: — Какво рече тоя китаец?

Ли разпери ръце и угоднически се усмихна:

— Казва, много облазован човек — почти го прошепна. — Сигулно учило колеж. Много умно.

— Наричайте ме просто Джо — без никаква причина каза механикът и добави: — Колеж ли? Че какво се учи там? Могат ли да монтират едно делко, а? А да зачистят полюсите на една свещ? Колеж! — Плю и кафявият му пренебрежителен коментар пльосна на земята. Близнаците го наблюдаваха с възхищение. Кейл събираше на езика си слюнка, за да се упражнява.

— Ли се възхищаваше на обширните ви познания по въпроса — обясни Адам.

Заядливостта на момчето се изпари, заместена от великодушие.

— Наричайте ме просто Джо — каза то. — Аз съм длъжен всичко да знам. Изкарал съм автомобилната школа в Чикаго. Това се казва училище, какъв ти колеж! Моят старец казва, че добрият китаец, ама наистина добрият, си е добър като всички други. Честни хора са.

— Но не и лошите — рече Ли.

— Мани ги! Ами професионалните убийци по китайските квартали? Думата е за добрите китайци.

— Надявам се, че мога да се включа в тази група — подхвърли Ли.

— Ти ми изглеждаш добър китаец. Наричай ме просто Джо.

Този разговор зашемети Адам, но не и близнаците. Кейл се опита да каже на Арон:

— Наричай ме просто Джо.

Арон раздвижи устни, опитвайки същото:

— Наричай ме просто Джо.

Монтьорът отново бе добил професионално поведение, но този път тонът му бе по-любезен. Предишното му презрение бе отстъпило на доволна дружелюбност.

— Това тук — продължи той — е двигател с вътрешно горене. — Останалите погледнаха с подчертано страхопочитание безформената буца желязо. Момчето продължи толкова бързо, че думите му се сляха в нещо като химн на новата ера. — Действа посредством възпламеняването на газовете в затворено пространство. Налягането от експлозията се предава на едно бутало, което чрез мотовилката и коленчатия вал прехвърля движението на задните колела. Ясно ли е? — Кимнаха с празни погледи, страхувайки се да не прекъснат потока. — Биват два вида — двутактови и четиритактови. Този тук е четиритактов. Ясно? — Отново кимнаха. Поглеждайки го очаровани, кимнаха и близнаците.

— Интересно — каза Адам.

— Главната отлика на „Форда“ от другите видове автомобили — забързано продължаваше Джо — е планетното предаване, което почива на един ре… рево… реву-люцьонен принцип. — За миг се поизправи с напрегнато лице и когато четиримата му слушатели отново кимнаха, той ги предупреди: — Не си въобразявайте, че знаете всичко. Планетното предаване е ре-ву-лю-цьонно, не забравяйте! Най-добре да разучите това от книжката. А сега, ако дотук ви е ясно, да продължим с управлението на автомобила! — Последните думи той изрече с главни букви, тлъст черен шрифт. Очевидно се радваше, че е приключил първата част на лекцията си, но много по-радостни бяха слушателите му. Бяха почнали вече да издават напрежението, което им струваше съсредоточаването, а то съвсем не би могло да спадне от факта, че не са разбрали нито дума. — Елате сега тук — повика ги момчето. — Виждате ли тая далавера? Това е ключът за запалването. Завъртите ли го, готови сте да потеглите. Сега бутате тая шашма наляво. С това включваме акумулатора, нали виждате, пише АКУ, а то значи акумулатор. — Бяха извили вратове да надничат в автомобила. Близнаците се бяха покачили на страничното стъпало. — Не, чакайте! Аз малко избързах. Първо трябва да издърпате аванса и да натиснете газта, иначе може да ви откъсне ръката. Ей това тук, виждате ли, това е авансът. Вдигате нагоре, ясно ли е, нагоре! Така-а-а. А това е газта. Натискате надолу. Най-напред обяснявам, после ще го направя. Искам от вас да внимавате. Вие, дечките, слезте от колата! Тъмнеете ми. Слизайте, да ви вземат дяволите!

Момчетата слязоха от стъпалото с неудоволствие, но очите им останаха приковани на равнището на вратата. Той си пое дълбоко дъх. — Готови ли сте? Дърпаме аванса, натискаме газта. Сега включваме акумулатора, нали помните, наляво. — Разнесе се бръмчене, напомнящо исполинска пчела. — Чувате ли? Това значи, че една от бобините дава контакт. Ако не се чуе, трябва да потегнете полюсите или да ги зачистите с шкурка. — Забеляза ужасения поглед на Адам. — Това може да се прочете и в книжката — учтиво рече той. След това мина пред автомобила.

— А сега, това тук е манивелата. А тази телчица, дето стърчи от радиатора, виждате ли я? Тя е за смукача. Гледайте сега внимателно, показвам! Хващате манивелата ето така и въртите, докато хване. Забелязвате ли как съм си обърнал палеца? Ако я хвана с палеца ето така и манивелата вземе, та се завърти обратно, отива и палец, и всичко! Ясно ли е? — Не ги погледна, но бе сигурен, че кимат. — Сега — продължи той — внимавайте! Завъртам и форсирам, докато се получи компресия, и тогава, ето, дръпвам телчицата и я обръщам, за да всмуче бензин. Чувате ли как засмуква? Това е. Само недейте да изтегляте много, защото ще се задави. Пускам телчицата и веднага щом хване, тичам и бутам аванса да възпламеня свещите, задържам газта, а тук превключвам на динамо, виждате ли, пише ДИН, и готово!

Слушателите му стояха вцепенени. След всичко дотук те бяха включили двигателя. Момчето продължаваше: — Искам сега да повтаряте след мен, за да го запомните. Вдигаме нагоре, натискаме газта.

— Вдигаме нагоре, натискаме газта — повториха те в хор.

— Включваме на АКУ.

— Включваме на АКУ.

— Манивелата за компресия, палецът надолу.

— Манивелата за компресия, палецът надолу.

— Сега леко смукача…

— Сега леко смукача…

— Форсираме!

— Форсираме…

— Връщаме аванса, отпускаме газта!

— Връщаме аванса, отпускаме газта…

— Превключваме на ДИН.

— Превключваме на ДИН.

— Сега да повторим отначало. Наричайте ме просто Джо.

— Наричайте ме просто Джо!

— Не това! Вдигаме нагоре, натискаме газта…

Когато запреповтаряха молебствието за четвърти път, Адам почувства известна умора. Цялата работа му изглеждаше нелепа. Затова изпита истинско облекчение, когато малко по-късно, с един нисък, червен спортен автомобил пристигна Уил Хамилтън. Момчето вдигна очи към приближаващото се превозно средство.

— Ей тоя е с шестнайсет клапана — благоговейно рече той. — Специална изработка.

Уил се провикна от колата си:

— Как върви?

— Направо вълшебно — каза механикът. — Бързо възприемат.

— Виж какво, Рой — рече Уил, — налага се да те взема. Новата катафалка на мисис Хокс е избила лагер. Тая вечер ще трябва да поработиш, защото си я иска утре в единайсет.

Рой се изпъна и застана мирно.

— Само да си взема дрехите — каза той и се втурна към къщата. Когато препускаше обратно с чантата си в ръка, на пътя му застана Кейл.

— Хей — спря го той, — пък аз си мислех, че се казваш Джо.

— Как така Джо?

— Нали каза да те наричаме Джо? А мистър Хамилтън вика, че си Рой.

Рой се засмя и скочи в двуместния автомобил.

— Знаеш ли защо казвах да ме наричате Джо?

— Не. Защо?

— Защото името ми е Рой. — И както се смееше, млъкна и се обърна строго към Адам: — Вижте за книжката под седалката и я разучете. Чувате ли?

— Чувам — каза Адам.