Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 15

1

Адам заседна на земята си като доволна котка. От входа до малката алея под гигантския дъб, впил корени в подземните води, той можеше да се наслаждава на своите акри, стигащи реката, прехвърлящи се от другата й страна по наносната лъка, а след това пълзящи по заоблените хълмове на запад. Приятно беше тук дори когато лятното слънце цедеше лъчите си. Посред мястото като пояс минаваше редица речни върби и чинари, а западните склонове бяха покрити с жълто-кафяви ливади. Незнайно по какви причини възвишенията на запад от долината Салинас бяха с по-тлъста почва от източните и там тревата растеше по-буйна и гъста. Може би върховете задържат дъжда и по-равномерно разпределят водите или, защото са по-гористи, привличат и повече валежи. От имението Санчес, сега вече Траск, се обработваха съвсем малко площи, но в представите си Адам виждаше високо изкласилата пшеница, а покрай реката — зелените квадрати на люцерната. Зад гърба му се носеше нестройният чукот на доведени чак от Салинас дърводелци да преустроят старата къща на Санчес. Адам бе решил да живее в нея. Тъкмо това беше мястото, където трябваше да сложи началото на своя род. Изгребаха оборския тор, изкъртиха старите подове, избиха прозоречните рамки, излъскани от вратовете на добитъка. На тяхно място се появи нов, пресен дървен материал, ухаещ на борова смола, кадифените дъски на червеното дърво, новия покрив обковаха с дълги цепени летви. Дебелите стари стени попиваха пласт след пласт новата мазилка, забъркана от вар и солена вода — като изсъхнеше, тя сякаш излъчваше някаква собствена светлина.

Възнамеряваше тук да бъде постоянното му седалище. Градинар подкастри едновремешните рози, посади мушкато, очерта зеленчукови лехи и доведе водата от извора с пресичащи се във всички посоки вади. Адам предвкусваше удобствата, в които щяха да живеят той и неговите наследници. Под един навес, покрити с платнища, чакаха сандъци с тежка покъщнина, пратена от Сан Франциско и докарана от Кинг Сити с волски каруци. Добре щеше да се живее тук. Готвачът му Ли, китаец с плитка на косата, нарочно бе отишъл до Пахаро да купи гърнета и тенджери, тигани и чайници, бурета, буркани, всякакви медни и стъклени съдове за кухнята. По-далеч от къщата в посоката на вятъра се строеше нов свинарник. Наблизо изграждаха кокошарник и езерце за гъски, както и кучкарник — сигурна защита срещу койотите. Проектите на Адам нямаше да се реализират бързо, с претупване. Хората му се трудеха прилежно, без да си дават зор. Работата щеше да трае дълго. Адам държеше да се свърши добре. Проверяваше всяка сглобка на гредите. Полагаше мостри от различни бои на една дъска и отдалеч ги преценяваше. В един от ъглите на стаята му се натрупаха каталози — за машини, за мебели, за семена и фиданки. Сега се благодареше, че баща му го бе направил богат. Споменът за Кънектикът в паметта му постепенно потъваше в мрак. Възможно е ярката и плоска светлина на Запада да измиваше спомена за родното място. Помислеше ли за бащината къща, за фермата и града, за лицето на брат си, над тях падаше черна завеса. И той ликвидира спомените.

Временно бе настанил Кати в белосаната и чиста втора къща на Бордони — там да изчака ремонта и детето. Без съмнение детето щеше да се роди много преди завършването на преустройството. Но Адам не искаше да бърза. „Искам здрав градеж — непрекъснато нареждаше той. — Да трае! Кораво дърво и медни гвоздеи! Да няма нищо, което да ръждясва и да гние!“

Не беше само той единственият, който мислеше изключително за бъдещето. Цялата долина, целият Запад бяха като него. Дошло бе време, когато миналото бе изгубило своето очарование и свежест. Трябваше да извървиш доста път, додето попаднеш на човек, при това много стар, който още би искал да върне златното минало. Хората бяха врязани в настоящето и се чувстваха в него удобно, нищо че то беше трудно и неплодоносно, но затуй пък се намираше на прага пред едно фантастично бъдеще. Рядко биваше да се срещнат двамина, да застанат трима пред тезгяха или да насядат десетима в някой бивак и да дъвчат недопеченото еленско месо, и да не отворят дума за бъдещето на долината, вцепеняващо в своето величие, и то не като за нещо предполагаемо, а за нещо сигурно. „Ще го бъде! — казваха. — Кой знае, може и да го доживеем.“

Всички търсеха в бъдещето онова щастие, което сега им липсваше. Да вземем например онзи, който, за да доведе семейството си от планинското ранчо, го натоварваше в по-големичък сандък със заковани отдолу дъбови плазове — те сами го смъкваха целия раздрусан по неравните надолнища. В сандъка, постлан със слама, жената крепеше децата си, да ги опази от подскачането на плазовете по камънака, от което зъбите така тракаха, че можеха и езика си да прехапят. Бащата забиваше пети в земята и си мислеше: „Като се прокарат тук пътища, и нашето време ще дойде. Ще се настаняваме радостни и щастливи в колата и за три часа сме направо в Кинг Сити. Какво повече може да се желае на този свят?“

Или пък онзи, който обикаля своята гора от вечнозелени дъбове, корави като въглища, ала топлещи много повече, най-доброто дърво за огрев на света. А в джоба му се мъдри вестник с известието: „В Лос Анджелис дъбовите дърва вървят по три долара кубика.“ „Брей, мамицата му, веднъж да пуснат насам железницата, отсичам и последното дърво, нарязвам и натрупвам край линията да изсъхне хубаво — на кубик половин долар ще ми излезе. Ако направим сметката докрай, да кажем, Южната тихоокеанска ми вземе по долар и двайсет, пак ще остане по долар и трийсет на кубик, а тая горичка има-няма девет хиляди кубика, значи всичко към десетина хиляди готови пари!“

Други пък пророкуваха — и от челата им струеше светлина, че един ден през цялата долина ще минават канавки, които ще разнасят водата навсякъде — знае ли се, може и да го доживеем, или пък ще се пробият дълбоки кладенци, от които водата ще се изпомпва с парни машини от земните недра. Представяте ли си? Помислете само при това изобилие от вода какво може да роди тая земя! Направо цветуща градина!

Друг един, само че той не беше с всичкия си, казваше, че някой ден ще изнамерят начин, било чрез замразяване, било другояче, ей тази тук праскова да се пренесе цяла-целеничка чак до Филаделфия.

В градовете говореха за канализация и за вътрешни клозети, а някои вече си имаха; за осветление с волтова дъга по уличните ъгли (в Салинас бяха вече поставили), за телефони. Бъдещето не познаваше никакви граници, никакви пречки. Щеше да стане така, че да няма човек къде да събира толкова щастие. Доволството щеше необуздано да се спусне по долината като река Салинас през март в дъждовна година.

Вглеждаха се над тази равна, суха и прашна долина и грозноватите градчета, изникнали като гъби, и виждаха една красота — кой знае, можеше и да я доживеят! И това дава достатъчно основание човек да не се присмива толкова на Самуел Хамилтън. Той позволяваше на въображението си да се рее много по-изящно от това на другите и чуеше ли човек какво се прави в Сан Хосе, съвсем не му се струваше вече глупаво. Самуел не можеше да разбере само едно: дали хората щяха наистина да бъдат щастливи, когато всичко това стане факт. Щастливи? Беше объркан. Нека първо стане, пък тогава ще видим какво е щастие.

Самуел си спомняше какво говореха за един братовчед на майка му в Ирландия, благородник, богат и красив, който въпреки това се застрелял върху копринения диван, седнал до най-хубавата жена в света, която го обичала. „Ние сме способни на такъв апетит — казваше Самуел, — който и с торта от земята до небето не може да се задоволи.“

Адам Траск предчувстваше, че в бъдеще го чака щастие, но и сега се радваше на удовлетвореност. Сърцето му подскачаше към гърлото всеки път щом видеше Кати да седи на слънце, спокойна, с наедряваща утроба, а кожата й му се струваше тъй прозрачна, че му напомняше ангелите от картичките в неделното училище. От време на време ветрецът ще раздвижи светлите й коси или тя ще вдигне поглед и тогава вътрешностите на Адам се издуваха под натиска на възторга, равен може би само на тъгата. И ако Адам седеше на земята си като лъскав и охранен котарак, като котка се чувстваше и Кати. Тя притежаваше нечовешкото качество да се отказва от онова, което не може да получи, и да изчаква възможното. Тази способност й даваше голямо предимство. Бременността й бе чиста случайност. Когато опитът й да пометне пропадна и лекарят я заплаши, отказа се от подобна тактика. Не искам да кажа, че се бе примирила с бременността си. Проседя я така, както би изтърпяла всяка болест. Същото бе и с брака й с Адам. Озовала се в клопка, тя бе избрала най-добрия възможен изход. И в Калифорния не бе пожелала да отиде, но за момента й бяха отказани други удобни случаи. Още малко дете, тя бе научила да печели, възползвайки се от инерцията на противника. Много по-лесно беше да насочиш силата на един човек там, където е невъзможно да й се противопоставиш. Малцина бяха хората в света, които биха могли да знаят, че Кати не желаеше да е там, където е, и в състоянието, в което се намираше. Тя се отпусна и зачака промяната, която, уверена бе, трябва да настъпи някой ден. Тя носеше единственото решаващо качество, което се изисква от един голям и способен престъпник: никому не вярваше, никому не се доверяваше. Беше като самотен остров. Много е вероятно изобщо да не е погледнала новите имоти на Адам и преустройващата се къща, нито мислено дори да е виждала осъществяването на грандиозните му планове, тъй като нямаше никакво намерение да живее тук, след като неразположението й премине, след като капанът се отвори. На въпросите му обаче отговаряше съответно — да постъпва другояче, би било празен ход, излишна енергия, нещо съвършено чуждо за един хищник.

— Виждаш ли, скъпа, как е ориентирана къщата? Прозорците гледат право към долината.

— Чудесно е.

— Знаеш ли, може би е глупаво, но установявам, че се опитвам да мисля, както е мислел старият Санчес преди сто години. Каква ли е била тогава долината? Изглежда, всичко е премислил твърде внимателно. И знаеш ли, поставял е тръби. Да, направени от червено дърво, сърцевината пробита или изгорена — така са докарвали водата от извора. Изкопахме няколко парчета.

— Забележително — каза Кати. — Трябва да е бил умен.

— Защо не знам повече за него? Като гледам как е поставена къщата, как са засаждани дърветата, облика на къщата и нейната съразмерност, допускам, че е бил истински художник.

— Нали е бил испанец? Те са все артистични хора, чувала съм. Помня, в училище говореха за един художник… не, той беше грък.

— Откъде ли мога да науча нещо за стария Санчес?

— Ами все някой ще знае.

— При това планиране и този труд Бордони да си държи кравите в къщата! Знаеш ли за какво най-много се чудя?

— За какво, Адам?

— Чудя се дали си е имал някоя Кати и каква е била тя.

Тя се усмихна, сведе очи и погледна встрани.

— Ти пък!

— Сигурно е имал. Сигурно! И аз така — нямах нито сили, нито цел, нито… абе дори нямах и особено желание да живея, преди да имам тебе.

— Адам, смайваш ме. Внимавай, Адам! Не ме пързаляй, обидно е.

— Извинявай, много съм непохватен.

— Не, не си. Просто не мислиш. Как ме виждаш? Да плета и да шия? Така ми е най-удобно, да си седя.

— Ще си вземем всичко, от което имаме нужда. Ти стой, гледай си удобството. Мен ако питаш, ти се трудиш най-здраво от всички тук. Но отплатата… отплатата ще бъде божествена.

— Адам, боя се, че белегът на челото ми няма да изчезне.

— Докторът каза, че с времето ще се загуби.

— Да, понякога ми се струва, че избледнява, но после пак се показва. Днес не ти ли се вижда по-тъмен?

— Не, не ми се вижда.

Но не беше така. Наподобяваше огромен отпечатък от пръст, на пръстени от сбръчкана кожа. Той посегна с ръка, но тя дръпна глава.

— Недей! Още е много чувствително, пипнеш ли, зачервява се веднага.

— Ще изчезне. Малко по-бавно, това е всичко.

Тя се усмихна, но когато той се обърна и се отдалечи, погледът й отново стана безизразен и блуждаещ. Помести се неспокойно — бебето риташе. Отпусна се и мускулите й се отхлабиха. Продължаваше да чака.

До стола й, поставен под най-големия от дъбовете, приближи Ли.

— Иска ли чай госпожата?

— Не… впрочем, да.

Изгледа го изпитателно, ала по-навътре от тъмнокафявото на очите му не можа да проникне. В негово присъствие се чувстваше неловко. Кати винаги бе успявала да се разрови в мислите на кой да е човек и да изкопае оттам и неговите подбуди, и желанията му. Но мозъкът на Ли не поддаваше и отскачаше като гумена топка. Беше с изпито, приятно лице, широко чело, говорещо за твърдост и чувствителност, устните му бяха извити в постоянна усмивка. Дългата му блестящочерна плитка бе завързана в края с тясна панделка от черна коприна, висеше върху рамото му и се движеше ритмично на гърдите. Ако трябваше да върши нещо по-енергично, завиваше плитката на темето си. Ходеше с тесни памучни панталони, черни чехли без пети и китайска рубашка с бродирани петелки. Винаги гледаше да скрие ръце в ръкавите си, сякаш се боеше да не им се случи нещо — навик на китайците в ония дни.

— Ще изнесе малка маса — рече той, поклони се и повлече чехлите.

Кати го проследи с поглед и веждите й смръщено се събраха. Ли не я плашеше, но с него й беше неудобно. Инак беше добър и почтителен прислужник, а то значи отличен. С какво би могъл да й навреди?

2

С напредването на лятото река Салинас се прибра в земята, оставяйки под високите си брегове зеленикави блата. Добитъкът по цял ден се излежаваше сънлив под върбите и се размърдваше чак вечерта, за да се нахрани. Тревата доби цвят на печена пръст. А следобедните ветрове, неизменно духащи по протежение на долината, вдигаха такива прахоляци, които напомняха мъгла и се носеха в небето едва ли не до планинските върхове. На издуханите от вятъра места като негърски глави щръкваха корените на дивия овес. Върху изметената земна повърхност се носеха сламки и клончета, додето не ги спреше нещо по-здраво вкоренено, а малките камъчета се търкаляха криволичещи пред вятъра.

Стана по-ясно от всякога защо старият Санчес бе построил къщата в падината — вятърът и праховете там не проникваха, а изворът, макар и да намаляваше, продължаваше да бълва чиста и студена вода. Като гледаше обаче своята суха и покрита с прах земя, Адам изпитваше паниката, която обзема всеки пришълец от Изтока, попаднал за първи път в Калифорния. Лете в Кънектикът две седмици без дъжд са вече засушаване, а цял месец — истинска суша. Не е ли зелено, полето значи е загинало. Но в Калифорния от края на май до първи ноември поначало не вали. И човекът от Изтока, колкото и да е предупреждаван, смята, че в сухите месеци земята тук гине.

Адам прати Ли да отнесе на Самуел Хамилтън бележка, с която го викаше да обсъдят пробиването на няколко кладенеца в новото му имение.

Самуел седеше на сянка и наблюдаваше сина си Том, който сглобяваше измисления от него нов и необичаен капан за еноти, когато Ли пристигна с колата на Траск. Скръствайки ръце в ръкавите си, Ли зачака Самуел да дочете бележката.

— Том — обади се Самуел, — смяташ ли, че би могъл да поемеш работата, та аз да изтичам до един пресъхнал човек, за вода да поговорим?

— А защо да не дойда с тебе? Може да имаш нужда от помощ.

— В приказките? Няма да имам. Ако стигне аз да си кажа думата, до копаене скоро няма да допрем. С кладенците вървят и много приказки, по пет-шестстотин думи за всяка лопата.

— Ще ми се да дойда. Нали у мистър Траск? Не можах да се запозная с него, когато е идвал.

— Това ще стане, когато почнем да копаем. Пък съм и по-стар от тебе. В преговорите аз държа първенството. Освен това, Том, енотът ще си пропъхне красивата лапичка ей тука и ще се измъкне. Знаеш колко е хитър.

— Това тука виждаш ли го? Навинтва се и се притиска. И ти да си, не можеш се измъкна.

— Защото не съм хитрец като енота. Все пак мисля, че си го изпипал. Том, момчето ми, хайде да оседлаеш Славословието, пък аз да кажа на майка ти къде отивам.

— Аз довел калуца — намеси се Ли.

— Да, но нали все пак ще трябва да се върна вкъщи.

— Аз довездам облатно.

— Глупости! — рече Самуел. — Ще си взема коня, с него да се върна.

Самуел се намести в колата до Ли, а тежко подкованият и оседлан кон затътри нозете си отзад.

— Как се казваш? — дружелюбно попита Самуел.

— Ли. Има и длуги имена. Но Ли е бастино, на семейство. Казвайте Ли.

— Много съм чел за Китай. Там ли си роден?

— Не. Тук лоден.

Самуел дълго мълча; каручката се заклатушка по коловозите, слизащи в прашната долина.

— Ли — поде най-сетне той, — не искам да го приемаш като неуважение, но никога не ми е било ясно защо вашите хора продължават да говорят завалено, след като някаква си неграмотна маймуна от черните ирландски тресавища, главата й пълна с галски, а езикът й като картоф, за десет години се научава да ломоти английски колкото за тройка.

Ли се ухили.

— Аз говоли китайски.

— Добре, допускам, че си имаш основания. Това не е моя работа. Надявам се, ще ми простиш, но не вярвам.

Ли го погледна и кафявите очи под заоблените клепачи сякаш се разтвориха, станаха по-дълбоки и вече не така чужди, станаха просто човешки очи, топли и разбиращи. Ли се изсмя.

— Това е повече от удобство — каза той, — дори нещо повече от самозащита. Прибягваме до него, за да ни разбират.

Самуел с нищо не показа, че е забелязал промяната.

— Първите две разбирам — замислено рече той, — но последното ми се изплъзва.

— Знам — каза Ли, — мъчно е да се повярва, но на мен и на моите приятели толкова често ни се е случвало, че вече ни се струва като правило. Ако се изправя например пред някоя дама или господин и му заговоря, както ви говоря сега, няма да бъда разбран.

— Защо?

— Очакват завален говор и само завален говор слушат. Но ако им говоря на правилен английски, няма и да ме чуят, значи няма и да ме разберат.

— Нима е възможно? Аз как те разбирам?

— Нали затова разговарям с вас. Вие сте от ония редки личности, които могат да сложат граница между наблюдението и предубеждението. Виждате нещата каквито са, докато повечето хора виждат само онова, което очакват.

— Не бях се замислял. Пък и не съм бивал поставян на такива изпитания като тебе. В твоите думи има искрица истина. Знаеш ли, много ми е приятно да разговаряме. Щеше ми се да ти задам сума въпроси.

— На вашите услуги.

— Сума въпроси. Ето например тази плитка на косата ти. Бях чел, че била отличителен знак на робите, наложен от манджурците, когато завладели Южен Китай[1].

— Вярно е.

— Тогава, за Бога, защо я носиш тук, където няма никакъв манджурец?

— Говоря с китайски акцент, а плитката е китайски атрибут. Нали разбирате?

Самуел гръмко се засмя.

— С това би трябвало да ме убедиш. Да можех и аз да си имам подобно скривалище!

— Чудя се дали ще мога да ви обясня — рече Ли. — Много е трудно, когато няма сходство в житейския опит. Както разбрах, и вие не сте раждан в Америка.

— Не съм. В Ирландия.

— И за няколко години можете напълно да се обезличите. Докато аз, който съм роден в Грас Вели, ходил съм на училище и съм изкарал две-три години в Калифорнийския университет, нямам никакъв шанс да се смеся с вас.

— Ами ако си отрежеш плитката и се обличаш и говориш като другите?

— Не става. Опитвал съм. За така наречените „бели“ пак си оставам китаец, при това такъв, на когото не може да се вярва. В същото време китайските ми приятели ще странят от мен. Отказах се. — Ли спря колата под едно дърво и развърза поводите. — Време е за обяд — рече той, — приготвил съм тук нещо. Нали ще хапнете?

— Разбира се. Само да се наместим под оная сянка. Понякога забравям да ям, а това е много необяснимо, тъй като винаги съм гладен. Любопитни неща разказваш. Долавям приятната нотка на една меродавност. Сега почна да ми се мярка мисълта, че би трябвало да се върнеш в Китай.

Ли насмешливо се усмихна.

— Струва ми се, че след някоя и друга минута ще се уверите: цял живот съм опитвал, без да пропускам нито една възможност. Бях в Китай. Баща ми беше сравнително заможен човек. Но нищо не излезе. Казваха, че съм изглеждал като чуждоземен демон, че съм приказвал като чуждоземен демон. Правех грешки в поведението, не познавах чувствителността, която се беше развила, след като баща ми е напуснал Китай. Не ме приеха. Може и да не ми повярвате, но тук се чувствам по-малко чужд, отколкото в Китай.

— Ще трябва да повярвам, защото в това има смисъл. Даваш ми материал за разсъждения най-малко до двайсет и седми февруари. Имаш ли нещо против въпросите ми?

— По същество не. Бедата е там, че като говориш завалено, почваш и да мислиш завалено. Непрекъснато пиша, за да си поддържам английския. Да слушаш и да четеш, не е като да говориш и да пишеш.

— Не се ли случва да сбъркаш? Искам да кажа, да минеш на чист английски?

— Не. Според мен въпросът е кой какво очаква от тебе. Като погледнеш човека в очите, виждаш, че иска да му приказваш завалено и да си влачиш нозете. Приказваш му завалено и почваш да влачиш нозе.

— Сигурно е така — рече Самуел. — И аз също. Разказвам на хората смешки, защото идват при мен откъде ли не, за да се посмеят. И се мъча да ги развеселявам дори когато ми е тежко.

— Нали за ирландците казват, че били весел народ, преливащ от майтапи?

— Като с твоя завален език и плитката! Не са такива. Те са мрачен народ, надарен да страда повече, отколкото е заслужил. Казват, че без уиски, което да напоява и да смекчава света, ирландците ще си теглят куршума. А дрънкат вицове, защото от тях това се очаква.

Ли разгъна някакво малко шише.

— Ще опитате ли? Китайците пият „нкапи“.

— Какво е то?

— Китайска лакия, силна лабота. Впрочем най-обикновено бренди, но с пелин. Много е силно. Смекчава света.

Самуел сръбна от бутилката.

— Има вкус на гнили ябълки.

— Да, но хубави гнили ябълки. Опитайте го на задната част на езика.

Самуел отпи голяма глътка и килна глава назад.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Наистина е хубаво.

— Ето тука сандвичи, туршия, сирене… а това е мътеница.

— Добре си се справил.

— Да, старая се.

Самуел захапа един сандвич.

— Колебаех се между петдесетина въпроса. От това, което ми каза, се оформи един, най-страшният. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Само за едно искам да ви помоля — да не говорим така, когато наоколо има други уши. Само ще ги обърка, пък и бездруго няма да повярват.

— Ще се помъча — каза Самуел. — Но ако се изпусна, помни, че съм геният на смешките. Не е лесно да срежеш един човек на две части по средата и всеки път да улучваш една и съща половинка.

— Мисля, че се догаждам какво ще ме питате.

— Какво?

— Защо съм приел да бъда слуга.

— Как, по дяволите, позна?

— Трябваше да последва.

— Не ти ли е неприятен този въпрос?

— От вас не. Неприятни въпроси няма освен ония, които са облечени в снизхождение. Лично аз не зная кога да си слуга е станало недостойно. Та това е убежището на философа, храната на леността и ако се изпълнява както трябва, е позиция, даваща власт и дори любов. Не разбирам защо по-интелигентните хора не си избират подобна кариера. Да се научат да го вършат добре и сетне да жънат облагите. Добрият слуга е абсолютно застрахован не поради добрината на господаря, а поради неговите навици и лентяйство. Хич не е лесно човек да си подправя гозбата и сам да си подрежда дрехите, когато си ляга. Ще си вземе и лош слуга, но няма да се промени. Но добрият слуга, пък аз съм превъзходен, може изцяло да подчини своя господар, да му подсказва какво да мисли, как да постъпва, за кого да се ожени, кога да се разведе, да го направи страхливо послушен или да дозира щастието му, а накрая и да бъде споменат в неговото завещание. Само да бях поискал, можех да ограбя, да разголя и да пребия всеки, за когото съм работил, и пак щях да получа неговата благодарност. Най-сетне, в сегашното си положение аз съм незащитен. А господарят ще ме защитава и пази. Вие трябва и да се блъскате, и да се тревожите. А аз работя по-малко и по-малко се тревожа. И съм добър слуга. Лошият слуга нито работи, нито се тревожи, ала пак е нахранен, облечен и защитен. Не познавам друга професия, в която да се среща такава навалица от несведущи, а изрядността да е така рядка. — Слушайки напрегнато, Самуел се наведе към Ли, а Ли продължи: — Какво облекчение ще бъде сега, като мина отново на завалена реч.

— Тук сме съвсем близко до имението на Санчес — отбеляза Самуел. — Защо спряхме толкова наблизо?

— Поговолим плез това влеме — отвърна Ли. — Аз китаец номел едно. Готови за тлъгване?

— Какво, какво? А, да, разбира се. Но сигурно ти е самотно.

— Там е цялата работа — съгласи се Ли. — Мислел съм да отида в Сан Франциско и да отворя магазинче.

— Нещо като пералня? Или бакалница?

— Не. Китайски перални и ресторанти колкото щете. Мислех за може би книжарница. Допада ми, пък и конкуренцията няма да е кой знае каква. Но навярно няма да стане. Слугата губи замах.

3

След пладне Самуел и Адам яхнаха конете и поеха из имението. Както всеки следобед, задуха вятър и жълтата прах литна към небето.

— Добро място — извика Самуел, — рядко хубава земя!

— Имам чувството, че се отвява шепа по шепа — каза Адам.

— Не, само леко се придвижва. Една част отива в ранчото на Джеймс, но пък толкова идва откъм Сауди.

— Да, но този вятър не ми харесва. Дотяга ми.

— Никой не обича дълго да духа. Дразни и животните, прави ги неспокойни. Не знам забелязахте ли, но малко по-нагоре в долината взеха да садят каучукови дървета, за да спират вятъра. Евкалипти им казват, австралийски. Разправят, че за година пораствали с десет стъпки. Опитайте с няколко реда, да видим какво ще стане. След време хем ще спират ветровете, хем са чудесни за огрев.

— Добра идея — съгласи се Адам. — Но мен преди всичко вода ми е нужна. Този вятър би могъл да изпомпва всичката вода, която открия. Смятам, че ако се пробият няколко кладенеца и редовно се напоява, почвата няма да се отвява. Бих могъл да засея фасул.

Самуел присви очи на вятъра.

— Ако искате, ще се помъча да ви изкарам вода. Направил съм една малка помпа, бързо ще изтегля. Мое изобретение. Вятърните двигатели са доста скъпо нещо. Но ако аз ви ги направя, ще си спестите излишни пари.

— Много добре — каза Адам. — Няма да имам нищо против вятъра, ако работи за мене. А осигурим ли вода, ще насея люцерна.

— Но за нея никога не са давали добра цена.

— Не мислех за това. Преди няколко седмици се поразходих около Грийнфийлд и Гонзалес. Там са се настанили швейцарци. Имат чудесни малки стада от млечни крави и в годината получават по четири реколти люцерна.

— И аз чух за тях. Докарали са швейцарски крави.

Лицето на Адам светеше от намерения.

— Ей такова нещо искам. Маслото и сиренето ще продавам, а с млякото ще угоявам прасета.

— Ще спечелите за долината добро име — рече Самуел. — А за бъдещето ще се окажете истинска скъпоценност.

— Само да намеря вода.

— Водата аз ще ви доставя, стига да я има. Ще я намеря! Донесъл съм си вълшебната пръчица. — И потупа с длан една раздвоена тояжка, привързана за седлото му.

Адам посочи вляво, където едно обширно заравнено място подхранваше нисък гъстак от пелин.

— Ето тук — каза той — лежат трийсет и шест акра земя, равна почти като тепсия. Направих сонда. Горната почва е средно три и половина стъпки, като най-отгоре е пясък, а на един плуг дълбочина започва глина. Мислите ли, че тук може да бликне вода?

— Не знам, ще видим.

Слезе от коня, подаде повода на Адам и развърза своя чаталест жезъл. Хвана го за разклоненията и като го изправи нагоре, тръгна бавно с протегнати напред ръце. Вървеше на зигзаг. По едно време се намръщи и се върна няколко крачки, но после поклати глава и продължи. Адам яздеше бавно след него, водейки коня му, без да откъсва поглед от пръчката. Видя как потрепва и подскача, сякаш невидима риба е задърпала въдицата. Лицето на Самуел бе изопнато от напрежение. Продължи нататък, докато пръчката енергично изви върха си надолу въпреки силата на правите му ръце. Той бавно описа полукръг, откъсна стрък пелин и го пусна на земята. Отдалечи се от кръга, изправи пръчката отново и запристъпя едва-едва към оставения знак. Щом го доближи, върхът на пръчката отново се изви надолу. Самуел въздъхна, отпусна се и хвърли пръчката в нозете си.

— Тук мога да извадя вода — каза той, — и то не от много дълбоко. Силно дърпаше, доста вода е.

— Хубаво — рече Адам. — Искам да ви покажа още няколко места.

Самуел изтръгна една по-солидна пръчка от пелин и я заби в земята. На върха я цепна кръстообразно и прегъна четирите краища вместо знак. След това срита околните треволяци, за да не загуби после следата. При втория опит, на около триста крачки по-нататък, пръчката едва не се откъсна от ръцете му.

— А тука е цяло море от вода — каза той.

Третият опит не беше толкова резултатен. Чак след половин час пръчката незабележимо трепна.

Без да бързат, двамата се върнаха обратно към къщата на Траск. Беше златист подиробед — жълтият прахоляк в небето позлатяваше светлината. Както винаги при изтляването на деня, вятърът взе да утихва, но прахта понякога не се уталожваше чак до среднощ.

— Знаех, че мястото си го бива — каза Самуел. — Туй всеки ще види. Но не знаех, че е толкова хубаво. Изглежда, тук под земята се е събрала отцедената от планините вода. Знаете как да избирате земя, мистър Траск.

— Ние имахме ферма в Кънектикът — усмихна се Адам. — От шест поколения само камъни вадим. Едно от първите неща, които съм запомнил, е как довличахме камъните до зидовете. И си мислех, че по всички ферми е така. А тук ми е необикновено, дори ми се струва, че върша грях. Ако му потрябва на човек камък, трябва доста път да бие.

— Необясними са пътищата на греха — забеляза Самуел. — Мисля, че ако на човек се наложи да смъкне от себе си всичко, което има, и отвън, и отвътре, пак ще съумее да потули някъде по някой грях, за да има какво да му пречи. Последното, от което се отказваме.

— Може би е по-добре, за да бъдем смирени. Страхът от Бога в душите ни…

— Тъй ще е — съгласи се Самуел. — Според мен смирението е нещо полезно, рядко има човек да не си носи поне една частица, но когато се вгледаш в скромността, мъчно виждаш каква й е стойността, освен ако не решиш, че е драгоценна, защото причинява приятна болка. Страданието… чудя се дали са го изучили добре.

— Разкажете ми за пръчката — каза Адам. — Как познава?

Самуел погали своя жезъл, вече привързан за седлото.

— Аз лично не бих й вярвал, но си върши работата. — И се усмихна на Адам. — Може би става точно така. Може би аз си знам къде е водата, с кожата си я усещам. Едни хора са надарени в една посока, други — в друга. Да кажем, скромността или дълбокото неверие в себе си — те са ме принудили да прибягвам до магията, за да изтиквам на повърхността неща, които и без това са ми известни. Виждате ли в това някакъв смисъл?

— Ще трябва да си помисля — каза Адам.

Конете им следваха пътя си сами, навели ниско глави с отпуснати юзди.

— Искате ли да нощувате у нас? — попита Адам.

— Мога, но по-добре да си отида. Не съм предупредил Лайза, че ще отсъствам през нощта. Не ми се ще да я тревожа.

— Но тя нали знае къде сте?

— Естествено, знае. Но ще се прибера още тази нощ. Няма значение по кое време. Ако настоявате да остана за вечеря, с удоволствие. А кладенците? Кога искате да ги почна?

— Веднага щом ви е възможно.

— Знаете, че никак не е евтино човек да си има работа с водата. Ще трябва да ви поискам по петдесет цента на стъпка, ако не и повече, зависи на какво ще се натъкнем. Много пари ще дойде.

— Парите аз ги имам. Мене кладенците ми трябват. Вижте, мистър Хамилтън…

— Самуел е по-просто.

— Виж, Самуел, намислил съм от тази земя да направя градина. Запомни, казвам се Адам. Досега не съм притежавал никакъв рай, камо ли да са ме прогонвали от него[2].

— Не съм чувал по-добър довод да създадеш градина — възкликна Самуел. Сетне се засмя: — А къде ще бъде овощната?

— Ябълки няма да садя — рече Адам. — Би означавало да си търся белята.

— А какво е мнението на Ева? Не забравяй, тя има думата! Всяка Ева се радва на ябълките.

— Но не и тази. — Очите на Адам блестяха. — Тази Ева ти не я познаваш. Би одобрила каквото и да реша. Мисля, че никой не може да разгадае нейната добрина.

— Каква рядкост! До ден днешен не съм познавал такъв природен дар!

Наближаваха малката странична долинка, от чието гърло се излизаше при къщата на Санчес. Оттук вече се виждаха закръглените зелени корони на гигантските дъбове.

— Дар — повтори Адам тихо. — Човек не знае. Никой не може да знае. Водил съм безцветен живот, мистър Хамилтън, тоест Самуел. Не че е бил лош, ако го сравниш с другите, но е бил едно нищо. И не зная защо споделям всичко това.

— Може би защото искам да го чуя.

— Майка ми е умряла… не я помня. Мащехата ми беше добра жена, но болнава и объркана. А баща ми беше строг и прекрасен човек, може би герой.

— Но ти не го обичаше, нали?

— Струваше ми се като в църква, нямах никакъв страх от него.

— Знам — кимна Самуел, — някои се стремят към това. — И се усмихна унило. — Всякога съм искал другото. Лайза твърди, че в това ми е слабостта.

— Моят баща ме набута във войската, на Запад — рече Адам. — Срещу индианците.

— Да, ти ми каза. Но не разсъждаваш като военен.

— Не ме биваше… Аз май всичко ти разказвам.

— Щом е така, значи е необходимо. Винаги има причина.

— От войника се иска да върши онова, което ние имаме за задача. Ако не друго, да е съгласен. Аз така и не можах разумно да си обясня защо убивам мъже и жени, нито пък разбрах, когато ми го обясняваха.

Известно време яздеха, без да продумат.

— От армията се измъкнах — продължи Адам — целият в кал, сякаш излизах от тресавище. Доста поскитах, преди да се върна у дома, в къщата, която помнех, ала не обичах.

— А баща ти?

— Почина. А у нас, такова място — или да безделничиш, или да се претрепеш от работа в очакване на смъртта. Все едно че ти предстои последен излет.

— Сам ли?

— Не, имам брат.

— А къде е той? Чака си излета?

— Да, да, точно така. И тогава се появи Кати. Ще ти разкажа някой път, когато мога и когато поискаш да узнаеш.

— Искам — каза Самуел. — Историите ги ям като грозде.

— От нея излиза някаква светлина. И всички цветове се променят. Светът се избистря. И ти е хубаво да посрещнеш новия ден. Нищо не те ограничава. И всички хора стават хубави и добри. И страховете ми изчезнаха.

— Познато ми е — рече Самуел, — като стар приятел. Никога не изчезва, само се измества — или то, или ти. Да, познато ми е — и очите, и носът, устата и косите…

— И всичко това от едно младо пребито момиче!

— А не от тебе?

— Не, иначе щеше да бъде така още преди. Обратно, Кати го донесе, само с нея го има. Сега разбираш защо ги искам тия кладенци. Да се отплатя по някакъв начин за полученото богатство. Ще направя градината толкова хубава и толкова красива, че да бъде най-подходящото за нея място, за нея и за нейния блясък.

Самуел преглътна няколко пъти и когато заговори, гласът му бе сух, като че нещо бе стиснало гърлото му.

— Разбирам какво съм длъжен да направя — каза той.

— Съвсем ясно го разбирам, ако изобщо съм мъж и ако изобщо съм ти приятел.

— Не те разбирам.

— Мой дълг е — иронично продължи Самуел — да тегля един ритник в мутрата на тази твоя заблуда, а след като падне, да я вдигна и да я наплескам с тиня, ама достатъчно гъста, че да погълне опасната й светлина. — Гласът му се засилваше от напрежение. — Би трябвало да ти я покажа, както е покрита с нечистотии, та да видиш колко е мръсна и опасна! Би трябвало да те принудя по-отблизо да я погледнеш, за да схванеш колко всъщност е грозна. Би трябвало да те накарам да помислиш за непостоянството и да ти дам примери. Би трябвало да ти връча кърпичката на Отело! О, зная, че съм длъжен! Длъжен съм да оправя заплетените ти мисли, да ти отворя очите, че твоите пориви са мътни като олово и скапани като мъртва крава в дъждовно време. И ако изпълня дълга си както трябва, бих могъл да ти върна стария живот, да изпитам радост от това и да те приветствам отново в плесенясалото братство…

— Ти шегуваш ли се? Май не трябваше да казвам…

— Това е приятелски дълг. И аз имах един приятел, който навремето направи същото за мен. Но аз не съм истински приятел. Никой от равните ми няма да ме похвали. Всичко е прелестно, дръж си го, тържествувай с него! А аз ще ти изкопая кладенците дори ако се наложи да спусна сонда чак до непрогледния център на Земята. И ще ти изстискам вода, както се изстисква портокалов сок.

Минавайки под големите дъбове, отправиха се към къщата.

— Ето я — рече Адам, — седнала е навън. — И извика:

— Кати, той казва, че има вода, много вода! — Сетне към него:

— Ти знаеше ли, че е бременна?

— Дори отдалече изглежда очарователна — каза Самуел.

4

Денят бе минал зноен, затова Ли подреди масата на открито, под един от дъбовете, и когато слънцето докосна планините на запад, защапука напред-назад от кухнята да изнася студено месо, кисели салати от картофи и туршии, торта от кокосово брашно и сладкиш с праскови за вечеря. В средата на масата бе оставил исполински каменен кърчаг, пълен с мляко.

Адам и Самуел се зададоха от умивалнята с блестящи от вода лица и коси. След сапуна брадата на Самуел бе станала пухкава. Застанаха до поставената на магарета маса и зачакаха Кати. Тя излезе, пристъпвайки бавно, като внимаваше къде ще мине, сякаш се бои, че може да падне. Широката пола и престилката донякъде скриваха подутия й корем. Беше със спокойно, детинско лице и пляскаше с длани. Едва като стигна масата, вдигна очи най-напред към Самуел, после към Адам. Адам й подаде стол.

— Ти не се познаваш с мистър Хамилтън, скъпа.

— Приятно ми е — рече тя и протегна ръка. Самуел я изучаваше.

— Прелестно лице — отбеляза той. — Радвам се. Надявам се, добре сте?

— О, да! Добре съм.

Мъжете седнаха.

— Ще не ще, тя винаги прави нещата официални — рече Адам. — Всяко хранене е нещо като празник.

— Не говори така, не е вярно — каза тя.

— На тебе, Самуел, не ти ли се струва като тържествен случай? — попита Адам.

— Струва ми се. И мога да ви кажа, че от мене по-голям кандидат за тържествени случаи няма. Децата ми са още по-зле. Синът ми Том днес искаше да дойде с нас. Умира да се разкара от ранчото.

Изведнъж Самуел усети, че продължава да говори само за да предотврати тишината, която би налегнала масата. Млъкна и се възцари безмълвие. Докато ядеше своя резен печено агнешко, Кати гледаше в чинията си. Когато лапаше с малките си остри зъби, тя вдигаше очи. Широко поставени, те не казваха нищо. Самуел потръпна.

— Нали не е хладно? — попита Адам.

— Хладно? Не. Просто ме полазиха тръпки.

— Да, познавам това чувство.

И отново настана тишина. Самуел изчака някой да заговори, макар да знаеше отнапред, че това няма да стане.

— Харесва ли ви нашата долина, мисис Траск?

— Какво? Ах, да.

— Ако не е много нагло да запитам, кога очаквате бебето?

— След около месец и половина — каза Адам. — Жена ми е от онзи тип хора, които не говорят много.

— Понякога мълчанието е най-красноречиво — рече Самуел и забеляза, че за миг очите на Кати се вдигнаха и пак се спуснаха; стори му се, че белегът на челото й потъмня. Нещо я бе шибнало, както се шибва с плетен камшик впрегнат в двуколка кон. Самуел се помъчи да си спомни какво бе казал, та тя така се прибра в себе си. Усети, че го обзема онзи вид напрежение, което изпитваше току преди водната му пръчица да се наведе надолу, усещането за нещо необяснимо и натегнато. Погледна Адам — той наблюдаваше жена си с възхищение. Ако е имало нещо необяснимо, то не е Адам. На лицето му беше изписано щастие. Кати дъвчеше бялото месо с предни зъби. По-рано Самуел не бе виждал да се дъвче така. И когато преглътна, езичето й обиколи устните завчас.

В съзнанието на Самуел се повтаряха едни и същи думи: „Нещо… о какво ли ще е то? Нещо нередно.“ А тишината така продължаваше да тежи над масата.

Зад себе си дочу нозе. Обърна се. Ли сложи на масата чайник и се отдалечи, влачейки нозе.

И Самуел заговори, за да прогони мълчанието. Разказа как пристигнал в долината от Ирландия, но още в началото установи, че не го слушат нито Кати, нито Адам. За да се увери в това, изпробва една малка хитрост — беше я измислил да проверява дали децата му го слушат, когато го молеха да им почете и не го прекъсваха. Издума две абсолютно безсмислени изречения. Не се усетиха — нито Адам, нито Кати. Отказа се.

Натъпка си вечерята, изсърба чая врял и сгъна салфетката си.

— Мадам, ще ме извините. Отивам си. Благодаря за гостоприемството.

— Лека нощ — каза му тя.

Сякаш откъснат от приятно съновидение, Адам скочи.

— Не си отивай. Надявах се да те убедя при нас да нощуваш.

— Не, благодаря, пък и не мога. С коня не е далече. Струва ми се, впрочем знам, сега ще огрее и луната.

— Кога ще почнеш кладенците?

— Първо да си наглася сондата, да наточа това-онова, къщата си в ред да сложа… След няколко дни ще пратя машинариите по Том.

Адам бе почнал да се съживява.

— Дано да е скоро — рече той. — Искам по-бързо. Кати, ние с тебе ще си създадем най-хубавия дом на света. Друг такъв никъде няма да има.

Самуел премести поглед към лицето й. Бе си останало непроменено. В очите нямаше израз, извитата нагоре уста беше като изрязана в камък.

— Чудесно ще бъде — рече тя.

При което за миг Самуел почувства, че му иде да стори или каже нещо, да разтърси Кати и да я изведе от нейното отдалечение. И наново потръпна.

— Пак ли тръпки? — попита Адам. Сумракът гъстееше и дърветата се виждаха на небето притъмнели. — Хайде, лека нощ.

— Ще те изпратя.

— Недей, остани при жена си. Не си се навечерял.

— Но аз…

— Сядай, човече. Мога да си намеря коня, пък не го ли намеря, ще задигна някой от твоите. — Самуел леко тласна Адам на стола му. — Лека нощ. Лека нощ, мадам. — След което бързо се отправи към навеса.

Старото плоскокопитно Славословие изтънчено скубеше сено от яслата с приличните си на калкани устни. Синджирът му подрънкваше, докосвайки дървото. Самуел откачи седлото от огромния гвоздей, на който висеше с дървеното си стреме, и го преметна върху широкия гръб. И вече пристягаше каишите през халките на подпругата, когато чу зад гърба си някакъв шум. Обърна се и зърна силуета на Ли, очертан върху последните светли, незасенчени петна.

— Кога се връщате? — тихо попита китаецът.

— Не зная. Някой и друг ден, или седмица. Ли, какво става?

— Какво да става?

— Господи, мравки ме полазиха. Тук има нещо нередно, нали?

— Какво искате да кажете?

— Прекрасно знаеш какво искам да кажа.

— Китаец само лаботи, не чува, не говоли.

— Да, смятам, че си прав. Разбира се, прав си! Прости, че те попитах, не беше много възпитано. — Обърна се, пъхна юздечката в устата на Славословие и прокара ушите му в оглавника. Откачи синджира и го пусна в яслата. — Лека нощ, Ли — рече той.

— Мистър Хамилтън…

— Какво?

— Не ви ли трябва готвач?

— В моята къща не мога да си позволя готвач.

— Няма да ви искам много.

— Лайза ще те убие. Защо, искаш да напуснеш ли?

— Просто ми хрумна да питам. Лека нощ.

5

Адам и Кати останаха в притъмняващата вечер под дървото.

— Добър човек — каза Адам. — Харесва ми. Ще ми се да го придумам да поеме работата тук и да върти имението, нещо като главен надзирател.

— Нали си има свое имение и семейство? — рече Кати.

— Да, зная. Но това е най-лошата земя, която си виждала. От надниците при мене може да изкара много повече. Ще го помоля. Човек не свиква с нов край така изведнъж. Все едно че се раждаш повторно и се налага всичко отначало да учиш. Едно време знаех откъде да очаквам дъждовете. А тук е друго. Знаех, с кожата си усещах кога ще задуха, кога ще застуди. Но ще се науча. Да мине малко време. Добре ли се чувстваш, Кати?

— Да.

— Един ден, и той няма да бъде далече, ще видиш как цялата долина ще се раззелени от люцерна, ще я гледаш от великолепния голям прозорец на завършената къща. Ще посадя евкалиптови огради, ще изпиша семена и разсад за нещо като опитна градина. Мога да опитам и личи, китайския орех. Интересно, дали ще вирее тук? Тъй или иначе, ще пробвам, Ли ще ми каже. А щом се роди детето, ще можеш да идваш с мене, ще обикаляме целия имот с колата. Та ти изобщо не си го разгледала. Казах ли ти? Мистър Хамилтън ще постави вятърни помпи, оттук ще ги виждаме, като се въртят. — И доволно протегна нозе под масата. — Ли би трябвало да изнесе свещи. Чудно, с какво ли се е захванал…

— Адам — почти нечуто се обади Кати, — аз не исках да идвам тук. И няма да остана. Щом мога, веднага ще си отида.

— Глупости! — изсмя се той. — Ти си като децата, които за пръв път се отделят от вкъщи. Като свикнеш, като се роди детето, и ще ти хареса. Знаеш ли, когато и аз заминах за казармата, мислех си, че ще умра от мъка по дома. Но я преодолях. Всички я преодоляваме. Тъй че не приказвай такива глупости.

— Това не е глупост.

— Не ми говори, мила! След като родиш, всичко ще се измени, ще видиш. Ще видиш!

Прихвана длани зад врата си и се загледа в бледите звезди сред клоните на дърветата.

Бележки

[1] Първоначално номади, монголските племена в Манджурия, сродни с тунгузите, завладяват голяма част от Китай и в 1644 г. основават там династия, приемайки китайската култура. — Б.пр.

[2] Тук за първи път Стайнбек намеква за пряката библейска връзка между фактите и измислицата: райската ябълка в ръцете на Ева се превръща в източник на познанието; следва Грехопадението и изгонването на първото семейство на изток от Рая (Битие, гл. 3. 17–24). — Б.пр.