Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказки за боговете (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://truden.com

История

  1. — Добавяне

* * *

Потоците се превърнаха в буйни реки и с грохот се изливаха в долината. Слънцето се издигаше по-високо на небето и дните се удължаваха. Снегът в подножието на планината се беше стопил и равнината се покриваше със свежа зелена трева. Природата се събуди за нов живот.

Ани галеше надутия си корем и успокояваше ритащото в него дете. Беше прекарала зимата на топло и в спокойствие. Въпреки напредналата бременност, тя все още се грижеше за говедата. Нямаше никакви оплаквания. Чувстваше се здрава и силна като никога.

Времето бързо минаваше. Трябваше да намери билкаря преди да се роди детето. Знаеше, че именно това беше желанието на Сатара. Тя стегна малкия си багаж в една раница, взе достатъчно храна за дългия преход в планините и напусна селото. Не беше се сприятелила с никого и нямаше с кого да се сбогува. Качи се на волския впряг на един съсед и отиде до голямото съседно село.

Би трябвало да почака още няколко дни, за да се стопи снега в планината и да избегне опасността от лавини. Но вече нищо не можеше да я удържи. През зимата си беше ушила здрави ботуши от волска кожа, дълги панталони и топла туника. Тези дрехи щяха да й вършат работа дълго време.

Ани беше разучила пътя по карта, която начерта с помощта на вестоносеца. Малко по-нагоре в планината имаше още две малки села. Там тя щеше да намери подслон и храна. Но после трябваше да върви нагоре към пещерата на билкаря три дни сама. Той живееше откъснат от света и само от време на време слизаше от планината, за да помогне на някой болен или да направи някакво заклинание. Хората от околностите го обичаха и уважаваха.

В началото пътят не беше труден. Виеше се по огрени от слънцето места, където снегът се беше стопил и се бе показала каменната настилка. Ани вървеше с удоволствие. Дългото стоене през зимата не можа напълно да развали добрата й форма, в която се намираше на края на прехода през саваната. Краката й бяха силни и дробовете й работеха ритмично. Още следобед стигна първото село и предизвика голямо удивление сред жителите му. Посрещнаха я гостоприемно.

Тя тръгна рано сутринта, веднага след изгрева на Голямото слънце. Беше още студено, но днес тя трябваше да преодолее по-дълго разстояние. Изкачването стана по-трудно, по пътя течеше вода и само непрекъснатото движение я спасяваше от измръзване. На обяд пък стана горещо и отразените от снега лъчи изгаряха кожата й. Трябваше да спира от време на време и да се изправя, за да не притиска непрекъснато детето в корема си. Напредваше бавно и стигна селото напълно изтощена чак преди залеза на Малкото слънце.

Почука на първата къща и хвърли обитателите й в ужас. Никой не разбираше какво може да накара една бременна жена да тръгне по планината в това време. Когато обясни за билкаря, те си помислиха, че е болна от нещо и не искаха да я оставят в къщата си. Трябваше да преспи в обора.

На сутринта тя издои малко мляко и изяде комат хляб.

Вече искаше да продължи, когато дойде един селянин от другия край на селото и я покани при себе си. Той й обясни, че сега няма начин да се изкачи до пещерата и е по-добре да почака в неговата къща, докато Имор слезе при тях. Оказа се, че му е нещо като приятел и билкарят винаги пренощувал при него, когато слизал до селото.

Ани му благодари и прие поканата с радост. Обясни, че е здрава а търси билкаря за силно заклинание за детето си, което трябваше да се направи преди раждането му. Това успокои хората от селото и тя остана десетина дни при тях. Помагаше на селянина в домакинството и той нямаше нищо против престоя й.

Пролетта напредваше, снегът около селото се беше стопил и Ани очакваше с нетърпение да види билкаря. Не знаеше какво да му каже. Не смееше въобще да споменава името на Императора. Въпреки отдалечеността на тези планински села, хората се вълнуваха от това, което ставаше в Главния град и мразеха Императора не по-малко от другите сатариани.

Ани се учуди как Сатара бе успял да се превърне в такава грозна и жестока легенда за тези хора. Чуваше приказките им за подвизите на различни представители на династията. Как е завладял всички други царства и как е подчинявал хора и животни на волята си. Най-често споменаваната дума беше магия и Ани скоро разбра, че именно страхът им от прекрасните изобретения на Сатара, напълно неразбираеми за тях, създаваше мълвата за страшните сили, които той владееше. Те не мразеха Императора, а самата сила, която той притежаваше и която го поставяше толкова по-високо от тях.

Те мразеха Бога, който ги превъзхождаше, за това, че не си стоеше на небето, а се беше спуснал да живее с тях. Превръщайки Бога в конкретна личност, Сатара ги беше лишил от понятието за неизвестната сила, управляваща света, и от надеждата в нейната неограничена мощ. На Сатариус имаше управници, полицаи, учители, билкари и знахари, но нямаше свещеници и религия. Нямаше Бог, а имаше Император.

Една вечер, се почука на вратата. Домакинът отвори и в къщата влезе висок слаб и възрастен човек. Беше се увил целия в сиво наметало и клекна до огнището да подгрее ръцете си. Видя Ани и застина на място.

Гледаше я дълго с изпитателен поглед, без да пита нищо. Ани вече знаеше; че нямаше нужда да обяснява каквото и да е. Той знаеше коя е тя и тя знаеше кой е той, още преди домакинът да донесе топла храна и да ги представи един на друг.

Мъжете си говореха нещо за селото и Ани се оттегли на купчината слама до стената, която й служеше за легло.

На сутринта Имор каза, че има някаква работа в долината и ще се върне след няколко дни. Помоли приятеля си да приюти Ани дотогава.

Времето се оправи. Снегът се беше отдръпнал към върховете и пътищата изсъхнаха. Селяните изкараха добитъка по ливадите с прясно поникнала трева. Ани се радваше на предстоящото раждане, но се тревожеше как ли щеше да се изкачи до пещерата на билкаря. Тогава разбра, че Имор има къща само на един ден път, на малка ливада в планината, където прекарва времето си през топлите сезони.

Имор се върна след няколко дни, взе храна, колкото можеха да носят, поведе една коза и те се изкатериха по една едва видима пътека към ливадата. Пътят не беше чак толкова труден и след няколко часа Ани видя здрава дървена къщичка, издигната над каменен зид, с малък обор до нея. Билкарят завърза козата да се храни, а Ани наля вода от близкото поточе в една кофа, взе метла и изчисти къщата.

Не бяха говорили с Имор нито веднъж за това коя е и откъде идва. Той подреди нещата си и се качи в пещерата, за да донесе от там покъщнината си.

Ани нямаше много работа и се излежаваше на слънце. Чакаше раждането на сина си.

* * *

Веова беше неспокоен. Сатара го помоли за един последен разговор, преди да се спусне отново на Сатариус. Първоначално Веова мислеше категорично да му откаже, но после размисли. Стана му любопитно да узнае какво ли се искаше от него. Още при пристигането си Сатара искаше да говори с него, но тогава срещата им завърши преди въобще да стигнат до същността на проблема. А че Сатара имаше проблеми, той много добре виждаше. Само не разбираше защо това не го радваше. Винаги беше убеден, че всяко зло за съперника му е добро за него. Но още когато изгони Сатара, той чувстваше повече съжаление, отколкото удовлетворение.

Не го оставяше на мира фактът, че Сатара се беше отказал да премине на горното ниво. Да стигнеш жадувания праг и да не го прекрачиш — за това трябваше много основателна причина. Нямаше представа какво можеше да накара Сатара да постъпи така.

Сатара го чакаше. Този път не се срещнаха в централата. Не искаше да има зрители наоколо. Колкото повече го наближаваше, толкова повече се вълнуваше. Когато се погледнаха в очите, той едвам сдържа нарастващото чувство на тревога. Враждебността отново се надигаше в него.

— Искам да се извиня за глупавите думи, които изрекох при пристигането си — започна Сатара.

Веова онемя от изненада. Това беше първата самокритика, която чуваше от Сатара. Досега той винаги се държеше така, като че ли знае всичко по-добре от него.

— Ти сигурно знаеш за проблемите на Сатариус, — продължи той. — Системата става все по-нестабилна и аз не намерих начин да спра това. Искам един съвет от теб.

Веова не знаеше какво да прави. Кротката молба на Сатара го объркваше още повече. Не беше подготвен за такъв разговор. Чувството за безпомощност още повече засили враждебността му.

— Ти надроби тази попара, сега си я сърбай сам!

— Прав си, аз я надробих. Но силата, която пречи на нормалното развитие на тази система, е същата, която пречи и на развитието на Земята. — Сатара замълча за малко, като че ли му струваше усилия, да изговаря следващите думи.

— Имам една идея, но ми трябва твоето сътрудничество. Мисля, че ако свържем двете системи на физическото ниво, Силите на дясната и лявата страна ще се уравновесят и може би и двете системи ще се оправят.

Веова побесня. Значи пак стария спор! И пак той твърдеше, че трябвало да се работи с равномерно разположени Сили! Да свържат системите — каква луда идея!

— Да не искаш да ти изпращам космонавти за богове на Сатариус? Няма да забъркам Земята в тази работа! Още тогава ти казах какво мисля за мнението ти, че неравномерното разпределение на Силите е виновно за всичко. Колко пъти да ти казвам, че няма да се занимавам с теб и твоята система. Искаше да се оправиш сам — оправи се. Аз няма да рискувам собственото си творение, за да спася твоето.

Веова надменно вдигна глава и изчезна.

Сатара остана загледан в мястото, където стоеше Веова допреди малко. Отново не беше успял! Чувстваше се наранен, но този път това не беше гордостта, а нещо много по-дълбоко. Изведнъж той осъзна, че обичаше този твърдоглав старец, и че отблъскването бе му причинило дълбока разкъсваща болка.

Стоеше така, заслушан във вътрешните си усещания, търсейки напразно причината за провалите си.

Нямаше какво повече да прави тук. Трябваше да се връща на Сатариус. Синът му всеки момент щеше да се роди и той трябваше да заключи духа си в това малко тяло, докато то не порасне достатъчно, за да се слее напълно с него.

Предстоеше му нов живот, далеч от тежките проблематични взаимоотношенията с Веова. Радваше се да види отново Сатариус и Ани, да усети с физически сетива допира си до тях. Обичаше творението си и обичаше тази жена.

* * *

Имор се беше върнал от няколко дни, когато Ани усети първите болки. Измина точно една година, откакто тя прекара онази вълшебна нощ със Сатара. Отново оживя споменът в нея и тя се усмихна щастлива. Сега тя щеше да му стане майка, така както той пожела.

Приготви всичко необходимо и съобщи на Имор. Той вече беше разбрал за наближаващото раждане. Ани не знаеше дали той разбираше чие дете носеше. Тя нито веднъж не чу лоша дума от него за Императора и това увеличи доверието, което имаше в стареца.

Сега той вареше голяма тенджера вода, в която пускаше малко билки. Приятна миризма се стелеше из къщата. Тя облече приготвената риза и постла чистите кожи на сламеника. Намести натъпканите с трева възглавници за коленете и се заразхожда напред-назад из стаята. Беше събрала каквато може информация за едно раждане на сатарианка. Приличаше естествено на земно. Ани имаше вече двама големи сина на Земята, така че нещата не бяха съвсем нови за нея. Но все пак това беше тяло на сатарианка и то имаше свои особености.

Околоплодните води изтекоха и тя клекна на възглавниците. Имор се спусна на колене пред нея, за да поеме детето и да й помогне, ако не се справеше сама. Болката се усилваше и тя пое дълбоко въздух. Напъна се и натисна надолу. След четвъртия път главата се показа. Пое детето в ръцете си и го измъкна напред със следващия напън. Имор го взе и го вдигна за краката.

Детето изплака. Ани виждаше омазаното му тяло и моментално провери дали всичко му е наред. Въздъхна от облекчение. Беше се притеснила, че тежкият живот, който водеше по време на тази бременност, можеше да се отрази неблагоприятно върху плода. Имор го освободи от пъпната връв и с усмихнато лице й го подаде.

— Честит син! Нека ти носи повлече радости отколкото мъки. Той ще бъде хубав и здрав като майка си.

Ани щастлива притискаше детето към гърдите си и то престана да плаче. Старецът ги покри с черното наметало и тя заспа.

Присъни й се Сатара. Той нежно й говореше и я гледаше с усмихнатите си зелени очи. Ани се събуди и погледна детето. То беше отворило очи и тя срещна в тях същия поглед, какъвто беше срещнала току-що на сън. Изтръпна. Вълна от страх я заля, страх да загуби това дете така, както беше загубила баща му. Притискайки бебето силно към себе си, тя заплака.

Имор седеше до нея и я галеше леко по дългата черна коса. Досещаше се за страховете на Ани, но не можеше да й помогне. Където имаше живот, там имаше и смърт. Където имаше любов, там имаше и мъка. Такъв беше този свят и никой не можеше да промени това.

* * *

Изведе козата на поляната и чу веселия звънлив смях на Орак. Момчето тичаше след едно кори, което подскачаше из тревата. Пилето изчака детските ръце почти да го хванат и чак тогава излетя, за да кацне малко по-нататък в тревата и да повтори същия номер, щом момчето го стигнеше. Изглежда играта се харесваше и на двамата.

Ани се загледа и отново се учуди, колко добре се разбираше сина й с всичко, което го заобикаляше. Той и тази планета като че ли бяха едно, а тя не можа да свикне напълно с нея. Тя винаги оставаше чужда, гледаше я отстрани, харесваше я, но не можа да я приема изцяло.

Тези мисли я натъжиха. Те й напомняха, че това хубаво време нямаше да продължава вечно и ще дойде денят, когато ще трябва да се върне на Земята и да остави сина си тук.

Орак скоро навърши три години и вече ходеше с Имор в планината, за да събира билки. Ани съжаляваше, че не може да бъде повече време с него, но имаше работа покрай къщата и шиеше дрехи за пазара в долината. От получените пари те купуваха хляб и храна за зимата. Имор се грижеше за възпитанието на Орак и го учеше на много неща. Тя си спомни колко се зарадва, когато видя, че момчето расте като всяко друго момче от селото. Беше по-висок и по-едър от другите деца на същата възраст и учеше всичко с голяма лекота. Но се държеше като истинско дете, радваше се и плачеше като всички останали. Наложи се дори да го напердаши на два пъти, задето не я послуша и се къпа в ледената вода на водопада, недалеч от къщата.

 

Засмя се на тази си мисъл. Ако приемеше, че това е Сатара, то тя беше набила именно него. Мисълта й се струваше абсурдна. Не можеше да види в това малко момче онзи голям мъж, който непременно щеше да стане някога, а още по-малко онзи прекрасен ангар. Само понякога й се струваше, че виждаше зад зелените очи на сина си другия, когото тя никога нямаше да забрави. Но това бяха кратки мигове и отново я гледаха веселите очи на Орак.

— Остави корито на мира, ще го заболи ако го хванеш — подвикна тя на сина си и момчето се обърна. Засмя се и тичаше към нея с широко разтворени ръце, викайки — Мамо, мамо!

Ани изтръпна. Отново видя онзи далечен сън и си спомни същата картина от него. Прегърна Орак и го притисна здраво към себе си. Детето я погледна учудено, усещайки странното настроение на майка си и тя отново съзря в неговите очи погледа на Императора.

Изплаши се. Изведнъж осъзна, че той ще прониква от там все по-често и че някой ден пред нея вече нямаше да стои сина й, а Сатара. Щеше да види отново мъжа, когото обожаваше и да загуби сина, когото обичаше.

— Хей, а мен кой ще ме прегръща? — обади се Имор, изкачвайки се на хълма.

Детето се отскубна от майка си и се затича към него. Обгърна краката на стареца и той за малко да падне.

— Разбойнико, ще ме събориш. — Изглеждаше щастлив от любовта на момчето.

Пое го за ръка и се качиха заедно на хълма. Ани донесе обяда и те ядоха на поляната пред къщата.

— Утре ще ходя до пазара в голямото село и мисля да взема и вас. Време е Орак да свиква с повече хора. Иначе съвсем ще подивее.

Досега Ани слизаше с момчето само до селото на един ден път. Там Орак си играеше с по-големите момчета и си мереше силите с момичетата. Съседите бяха свикнали с неговия ненормален ръст от малък и не обръщаха особено внимание на това. Но в голямото село, в подножието на планината, нямаше да е така. Измъчваха я лоши предчувствия. Приемаше доводите на Имор. Все някога Орак трябваше да се представи на хората и те да свикнат с него.

* * *

Преспаха в двете села по пътя. Орак се радваше на този поход. Тичаше с босите си крака пред майка си и стареца като прескачаше камъните по пътя. Приличаше на планинска козичка. Изглеждаше поне на пет години. От време на време спираше, за да попита Имор как се казва някакво непознато растение и какви лечебни свойства има. Познаваше добре строежа на растенията и анатомията на животните. През зимата в селото бяха колили много говеда, няколко кози и пилета и Орак присъстваше на кланетата по настояване на Имор. Старецът му обясняваше всеки орган и предназначението му.

Ани не обичаше тези гледки и не се бъркаше в обучението на сина си. Имор беше добър учител и знаеше всичко, което би трябвало да знае един сатарианин. Естествено много от нещата не бяха съвсем верни и за много явления билкарят нямаше обяснение. Тогава Орак се ядосваше, но Имор само вдигаше рамене. Не знаеше и толкоз.

Щеше да обясни някои неща на Орак по-късно, но едва ли имаше смисъл. В момента, когато Сатара успееше да се прояви напълно в това момче, то щеше да знае отговорите на всичките си въпроси.

Рано следобед стигнаха до пазара в голямото село. Имор ги остави да разглеждат наоколо й отиде да види един болен. Ани се оглеждаше за нещо полезно за домакинството, като остави Орак да тича насам-натам. Не се страхуваше, че ще го загуби. От опит знаеше, че Орак добре се ориентира в непозната обстановка и щеше да я намери, когато пожелае.

Изведнъж чу истеричен писък на един мъж.

— Императорът, Императорът…!

Тя замръзна с мисълта за сина си. Орак го нямаше. Изтича до викащия мъж, разбутвайки насъбралите се хора. Орак стоеше в средата на образувалия се кръг и гледаше с неразбиращи очи крещящия старец, сочещ към него.

— Дядо, защо ми викаш така? — попита той с невинно изражение.

Ани грабна сина си и се обърна, за да избяга. Но срещна враждебните погледи на хората около себе си. Бяха образували плътна стена. Старецът продължаваше да крещи:

— Това е Императорът, това е внукът му. — Той дърпаше с неподозирана сила момчето от ръцете на Ани. — Вижте само очите му, вижте тези зелени очи! Виждал съм ги толкова често в кулата, никога няма да ги забравя.

Ани направи отчаяно усилие да се добере до сина си, но няколко яки селянки я държаха за ръцете. С думите: „Оставете сина ми!“ тя ги удряше и риташе, за да се освободи, но бяха прекалено много. Притиснаха я към земята и тя вече не можеше да мърда. Видя как хванаха Орак и го оглеждаха.

— Прав е старецът. Дълго работи той при Императора. И аз съм го виждал два-три пъти. Детето има неговите очи, а и е много яко за едно момче. — Обади се един от добре облечените мъже. Явно не беше от селото. — Трябва да го убием веднага, докато е малък, иначе отново ще почне тиранията.

Ани изстена. Намрази всички наоколо. Не можеше да се измъкне и само викаше:

— Да не си посмял да направиш нещо на сина ми! Това не е внука на Императора!

— Познавам тази жена. — Ани разпозна ковачката от селото, където беше прекарала зимата.

— Дойде един ден в селото ни все още с оковите на робиня. Аз й ги свалих. Беше бременна. Никой не знае откъде е дошла.

Ани не я слушаше. Тя само гледаше как сина й риташе в ръцете на една стражарка и плачейки, викаше за помощ: — Мамо, мамо,…!

Имаше чувство, че ще се побърка всеки момент. Само крещеше и повтаряше: — Оставете го на мира, това е моят син!

Тогава чу някой да казва, че тази работа трябвало да се провери и че утре ще се събере съд на площада. Дотогава да ги приберат в затворническа килия.

Дигнаха Ани от земята, без да я изпускат, дадоха й детето и ги отведоха в едно малко подземие близо до пазара. Ани чуваше отново виковете — Смърт на Императора! и имаше чувството, че е върната с четири години назад. Само притискаше треперещото дете към себе си и се препъваше по пътя към затвора.

Тежката врата се затвори зад тях и те останаха сами в тъмното помещение. Имаше само едно малко прозорче в горния ръб на едната стена. Тя седна на мръсната слама на пода и заплака заедно със сина си. Плачеше не толкова от страх, колкото от безсилие. И от упрек към себе си, че не бе обърнала достатъчно внимание на лошото си предчувствие.

Орак се успокои малко и още през сълзи питаше майка си:

— Защо тези хора ме нарекоха Император? Какъв е този Император?

Ани го погали и го залюля в ръцете си. Трябваше да му обясни, вече нямаше как да го държи далеч от това. Разказа му за династията на Императорите, как са завладели този свят, как са издавали закони и са управлявали.

Каза му всичко, което знаеше за историята на Сатариус и Орак я слушаше с напрегнато внимание. Сигурно не разбираше много неща, но нито веднъж не я прекъсна. Само накрая попита, защо го смятат за Император. Тя обясни за приликата, която имаше между тях.

Донесоха малко храна и Ани попита за Имор. Само той можеше да им помогне. Казаха й, че той се опитал да ги види, но не му разрешили.

Орак се беше уморил от случилото се и от дългия разказ. Ани го зави в наметалото си и съжали, че не беше взела черното наметало на Сатара. Държеше го в една ракла в къщата, за да го запази за сина си. Детето заспа, но се мяташе насам-натам и хлипаше на сън.

Дори сега, той не я попита кой е бил баща му. Не знаеше, какво да му отговори, когато й зададеше този въпрос. Имор му беше обяснил някога, че баща му е мъртъв, убит по време на освободителната война. Орак го беше приел нормално. Имаше и други сираци в селото, той не представляваше изключение.

Ставаше студено. Ани се зарови в сламата, прегърна сина си и заспа неспокоен сън.

* * *

Имор се безпокоеше за Ани и Орак. Беше говорил със съдията. Нямаше никакво съмнение, че щяха да убият и двамата, ако сметнеха, че Орак е внук на Императора. Обвиняваше се, че ги беше завел в селото, но осъзнаваше, че Орак не можеше да се крие цял живот в планината. Хората трябваше да възприемат Орак такъв, какъвто е, а Имор трябваше да докаже веднъж завинаги, че детето няма нищо общо с Императора.

Съдията обеща на известния билкар да бъде обективен и да изслуша всички свидетели. Отложи процеса с един ден, за да могат хората знаещи нещо за Ани и сина й да стигнат до голямото село.

Имор добре си спомняше пророческия сън отпреди четири години. Не за първи път в съня си виждаше красивото светло същество с дълга златна коса и зелени очи. Всичко, което то му каваше, се оказваше истина.

Тогава то му разказа за Ани и за сина й, за това, че той ще прилича много на Императора, но ще бъде съвсем различен и ще играе голяма роля в историята на Сатариус. Даде му задачата да отгледа това момче и да го научи на всичко, което знаеше. А когато то станеше достатъчно голямо той трябваше да го насочи към училището на Големите майстори, от другата страна на планината.

Имор сам беше учил едно време там и познаваше жестоките методи на обучение, пълната изолация от околните и дългите дни на пости. Но той научи там толкова много неща, че и сега беше благодарен на това образование.

Школата каляваше тялото и духа и Имор беше напълно съгласен с това решение. Нямаше друго място, където Орак щеше да получи прилично обучение. Много други училища бяха закрити от новите властници, но училището на Големите майстори никой не смееше да пипа. Оттам излизаха най-добрите знахари и заклинатели.

Не знаеше кой е бащата на Орак. Не смееше да пита майка му за него. Но беше убеден, че Орак не е син на Урзу. Това щеше да обясни на процеса.

А Ани беше странна жена. Много красива и здрава, като че създадена специално за да бъде майка на това прекрасно дете. Понякога имаше чувството, че тя не принадлежи на този свят.

Ани не само притежаваше познанията на един добре образован, обикалял планетата мъж, тя знаеше и непознати за Имор неща за слънцата, луните и звездите. Понякога Ани будеше сина си посред нощ, завиваше го в топли кожи и го водеше на ливадата, за да наблюдават нощния свод.

Имор не разбираше, какво целеше тя с това. Страхуваше се детето да не настине. Орак обожаваше тези съзерцания на небето. И тогава Имор почувства колко различни бяха те. Но когато денем момчето играеше с животинките и скачаше по ливадите, той виждаше едно дете, сливащо се напълно с всичко наоколо. И сърцето на Имор подскачаше от радост и обич към него.

Цялото село се събра на площада. Пристигнаха и много любопитни от околните села и дори от близкия град. Гордееха се, че ще могат да присъстват на такъв важен процес. Разпространи се слухът, че от главния град на провинцията бил пристигнал пратеник с Коморовата звезда[1]. Никой не беше изхвърлил това полезно средство за откриване на истината, въпреки че бе едно от магическите изобретения на Императора.

Съдията и помощниците му заеха местата си. Доведоха майката и детето. Наблизо стояха свидетелите и билкарят. Много хора с учудване чак сега разбраха, че обвиняемите живееха при този известен знахар. Прочетоха обвинението и дадоха думата на Имор.

— Вие твърдите, че детето е внук на Императора — започна защитата той. — Това означава, че трябва да е син на Урзу. Мисля, че всички знаем, че Императорът нямаше други деца.

Всички кимнаха одобрително с глава и Имор продължаваше.

— Тя дойде в края на пролетта при мен, за да направя заклинание на детето за здраве и роди точно на петия ден от началото на лятото. Тук има двама селяни, които я видяха бременна до втория ден от лятото. Тогава те дойдоха, за да им правя амулети за късмет.

Съдията разпитваше свидетелите и те разказаха, как бяха видели Ани да шета в къщата все още бременна. Пак дадоха думата на Имор.

— Добре знаете, че една бременност трае точно една година. Случва се децата да се раждат преждевременно, но останат ли дори и един ден повече в корема на майка си, то те се раждат мъртви. Орак се роди на петия ден от лятото в мое присъствие, точно една година след екзекуция на Императора.

Малко изчака, за да види как ще реагира публиката. Съдията кимаше с глава, но повечето от хората явно не успяха да проследят логиката му. Тогава обясни:

— Също ви е известно, че Урзу беше убит четиринадесет дни преди обезглавяването на баща му. Това доказва, че той не може да е бащата на детето.

Вълнение мина през тълпата. Фактите бяха необорими. Но хората не искаха така лесно да им се изплъзне плячката. Обвинителят, старецът от пазара, извика:

— Но той много прилича на него. Не познавам други сатариани със зелени очи, освен от рода на Императора. Може би билкарят лъже, за да спаси обичаното от него дете. Може да се е родил по-рано и жената само да се е правела на бременна.

Хората му пригласяха с одобрение. Отново се чуха виковете — Смърт на Императора. — Някой друг се обади:

— Вижте само колко е голямо това тригодишно момче! И как разбира какво става тук. Когато моето момче беше на три години, той едвам говореше. А чух, че това момче дори знае вече да пише!

Тълпата, отново се раздвижи и се чуха викове. Ситуацията ставаше критична. Тогава съдията стана и хората замлъкнаха.

— Знаех, че този случай е труден за решаване. Не трябва да се допуска никаква грешка. Нито трябва да се остави наследник на Императора жив, нито трябва да се убие невинно дете.

Хората отново одобрително шушукаха. Съдията продължи.

— За това повиках от главния град на провинцията притежателя на Коморовата звезда и той долетя с агатор специално дотук.

Чуха се одобрителните възгласи на публиката. Всички бяха съгласни, че звездата щеше да реши проблема веднъж завинаги.

Сатарианин, облечен като висш представител на властта, пристъпи напред и показа звездата на тълпата. Тя приветстваше с викове ценната вещ. Ани трябваше да остави сина си, да клекне пред съдията и притежателя на звездата и да повтори клетвата. Дадоха й звездата и казаха:

— Заклевам се в тази звезда на истината, че сина ми не е дете на Урзу и на никой друг от рода на Императора.

Ани добре помнеше звездата от миналото си пътуване. Този детектор на лъжата изгаряше ръката на всеки, който лъже, когато го държи. Тогава клетвата не представляваше проблем. А сега бяха включили не само Урзу в нея, но и рода на Императора. Знаеше, че най-важното бе да бъде сама убедена, че казва истината.

Реши, че родът на Императора не е самия Император и повтори клетвата. Върна звездата на притежателя, стана и показа чистите си длани на съдията, на свидетелите и на публиката. Всички ахнаха удивени. Тя беше казала истината.

— Мисля, че можем да пуснем тази жена и сина й — каза горд съдията. Беше провел едно показно съдебно заседание и беше много доволен, че удовлетвори всички страни в спора. Този процес щеше да се помни още дълго време и той можеше да се надява да направи кариера при новите управници.

Ани прегърна благодарна Имор, взе сина си и отиде с него на пазара. Искаше й се да избяга по-скоро от това злочесто място, но не се поддаде на страха. Знаеше, че избягаше ли сега, съмнението щеше да остане.

Имор ги последва, приемайки поздравленията на приятелите си. Тежък товар се бе смъкнал от сърцето му. До края той не беше сигурен в изхода на процеса. И когато Ани държа Коморовата звезда в ръцете си, той видя замисленото й лице. Тогава в него се породи подозрението, че Орак може и да има нещо общо с Императора. Но звездата не изгори ръката й, а тя не допускаше да я лъжат безнаказано.

Той усети неизвестната тайна, която витаеше около тези двама души, разхождащи се ръка за ръка спокойно между сергиите на пазара, въпреки току-що преживяния ужас.

* * *

В къщата беше сумрачно и топло. На огнището тлееха въглени, поддържайки топъл чая в казана над тях. Ани охлаждаше топлото чело на стареца с влажни листа. Тъгуваше. Отново щеше да загуби любим човек.

Имор беше болен от тридесет дни. През зимата отиде отново в пещерата си, оставяйки Ани и Орак в къщичката. Не искаше и да чуе за оставане с тях. Така бил правил, откакто се бил заселил в тази област, а това било много отдавна. Не желаеше да променя навиците си.

Но се върна преди края на зимата. Целият гореше и дори не можеше да говори. Как беше стигнал до къщичката, остана загадка за Ани. Беше настинал и старото му тяло вече не успяваше да се пребори с болестта. Не помогна цялото му изкуство, спасявало толкова често живота на другите. Легна на сламеника и повече не стана.

Понякога се прокрадваше надежда, чувстваше се по-добре няколко дни, но като че ли само за да му стане още по-зле. Навън идваше пролет, а Имор отслабваше и гаснеше като свещ без въздух — бавно и мъчително.

Орак вареше всякакви чайове и го налагаше с компреси, но нищо не беше в състояние да задържи живота в стария сатарианин. Отчаяно момчето обикаляше планините, покрити още със сняг, за да намери някакъв корен, никаква тревица, способна да се опълчи на вечния закон на живота.

Ани знаеше, че нищо нямаше да спре процеса и примирено очакваше човекът, приютил нея и сина й в тези смутни години, да затвори завинаги очи. Той беше като баща за нея, обичаше сина и го обучаваше през тези почти пет години на цялото си изкуство. Той спаси Орак от омразата на хората и го научи да обича природата. Тя тихо плачеше, загледана през прозореца.

— Не плачи, Ани — чу тя слабия глас на стареца. Поледна го с надежда. Температурата му беше спаднала малко и Имор леко се усмихваше.

— Дошло ми е времето. Аз трябваше да свърша още една работа в този живот, но силите ми няма да стигнат. Подай ми една лимерова табличка[2] й грифа за писане.

Ани намери празните таблички на рафта й му подаде една. Изправи го леко на една голяма възглавница и старецът написа с треперещи ръце няколко реда.

— Другата пролет, когато Орак стане на шест — казваше й тихо той тихо, — отведи го в училището на Големите майстори оттатък планината. Дай им тази табличка от мен и им остави сина си.

Той помълча, за да събере сили.

— Имах един сън преди години, в нощта след като умря Императорът, и в него едно прекрасно същество с жълта коса поиска от мен да приема теб и сина ти в къщата си. Да отгледам това дете с любов и да го предам в това училище, когато то стане на шест години. Сега вече не мога да изпълня това поръчение и ти трябва да ми обещаеш, че ще постъпиш именно така.

Имор говореше вече със затворени очи. Ани го погали и успокои:

— И аз получих указание от същото същество да те намеря, да живея при теб и да направя това, което ти ми кажеш, когато Орак стане на шест. Ще изпълня твоето и неговото желание.

Видя облекчението по измъченото лице на стареца. После то отново помръкна. Той отвори очи и с мъка в тях каза:

— Но ти няма да можеш да видиш сина си след това цели петнадесет години. Такова е това училище.

Ани го погледна нежно. Умирайки, той се тревожеше за нейната мъка, предстояща в бъдещото.

— Знам, Имор, знам — успокояваше го тя. — Щастието е един самотен миг във вечността на мъката.

Той я погледна учуден и след малко тихо попита:

— Коя си ти, Ани?

Ани се усмихна. Колкото и да беше изтощен старият сатарианин, той все още искаше да получи отговор на въпросите, които го мъчеха, откакто се бяха запознали. Тя нямаше защо да се бои да открие тайната си пред него. Наведе се над стареца и отговори тихо и отчетливо:

— Аз идвам от един друг свят, който прилича много на Сатариус. Една от звездите на нощното небе е слънцето, около която се движи моята родна планета. След като оставя Орак в училището, аз трябва да се завърна там. Няма да го видя отново не само петнадесет години, а вероятно никога вече.

Имор дишаше учестено. Трудно му беше да повярва в това, което чуваше сега.

— Горкото момче, той ще остане съвсем сам — мълвеше той. Грижата за момчето беше по-важна за стария билкар, отколкото всички тези чудеса, за които говореше Ани. Тя остана дълбоко трогната. Не можеше да остави стареца да умре с тази тревога на сърцето.

— Няма да остане сам. Онова същество, което ти си видял в съня си, ще бъде винаги с него и ще му помага.

Имор дълго замълча. Температурата му отново се покачваше. После я помоли да прати Орак утре до селото, за да извика стария му приятел. Искаше да говори с него, преди да умре.

Орак се върна късно, вече по тъмно. Ани погледна сина си със смес от гордост и тъга. Беше пораснал много през последните две години. На възраст беше дете, но се държеше като юноша. Тя не се страхуваше да го пуска сам да обикаля планините и да приготвя отварите. Нито веднъж не хвана дори хрема и нямаше животно, което би го нападнало. Сатариус като че ли се стараеше да му угоди и той никога не се спъваше о някой камък и не се подхлъзваше на мокри скали. Творението и твореца бяха като едно същество.

Все повече тя се изпълваше с уважение към това момче, все по-често тя усещаше Сатара в него.

Виждаше отчаянието в очите на сина си, задето не намери подходящо лекарство. Предстоеше му поредният урок в живота — смъртта на любим човек. Той седна до нея и се заслуша в хрипкавото дишане на стареца. Ани го прегърна и целуна, а той се притисна към нея и заплака.

На сутринта изпрати Орак към селото и още същата вечер той се върна с приятеля на Имор. Старецът като че ли беше по-добре, но Ани знаеше, че това бяха последните му сили. Имар каза на приятеля си, че оставя къщата на Ани и Орак и че иска той да ги заведе догодина по това време до училището. Помоли го да се погрижи за тях и селянинът обеща през сълзи да изпълни молбата му.

Сутринта старецът изглеждаше заспал и съседът излезе с Орак, за да съберат малко дърва. Ани остана до леглото на болния в къщата. Изведнъж чу шум и видя Имор да я гледа с широко отворени очи. Отиде да го види.

— Ани, аз ще умра още днес — каза той с удивително силен глас, — но много бих искал да разбера още нещо.

Той помълча малко, като че ли му беше трудно да се реши да зададе този въпрос. Ани вече знаеше за какво щеше да я попита.

— Кажи ми кой е бащата на Орак?

— Императорът — отговори тя тихо.

На лицето на умиращия се изписа огромно удивление.

— А звездата? Ани се усмихваше.

— Орак нито е син на Урзу, нито на някой от рода на Императора. Той е син на самия Император.

Имор вече питаше само с очи и Ани обясняваше.

— Обичах го. Бях при него в нощта преди екзекуцията. Исках да го спася, но той не желаеше. Не искаше вече да бъде тиранин, искаше сина му да помага на сатарианите като знахар и учител.

Имор затвори очи и леко се усмихваше — Добре постъпи — отсъди той и загуби съзнание.

Ани излезе да извика мъжете. Те не се бяха отдалечили много, тревожейки се за умиращия старец.

Седнаха от двете му страни и държаха ръцете му. Имор само още веднъж дойде в съзнание. Поглеждаше плачещото момче до себе си и прошепна: — Обичам те, Орак.

Той задържа за момент погледа си върху него и се отпусна. Беше умрял.

* * *

Леденият вятър шибаше по прозореца и търсеше място между гредите. Колкото и здрава да беше тази малка къща, той все пак успяваше да намери тук-там малки фуги и пламъците в огнището се огъваха под неговите напори.

Въпреки че беше едва рано следобед, Ани и Орак седяха притиснати един до друг на единия сламеник, наметнати с дебели кожи. Пиеха билков чай и си приказваха. Зимата беше студена и дълга, отдавна вече трябваше да почне топенето на снега. Прекараха я за пръв път през цялото време сами в къщата на Имор грижейки се за малкото домакинство. Дългите зимни вечери Ани посвети на сина си, разказвайки му за космоса, за Земята и за Сатариус. Той вече знаеше, коя е тя и откъде идваше, знаеше, че има там семейство, знаеше за ангарите и Веова, знаеше за Сатара и Сатариус, знаеше за въплъщенията на Сатара в Императора, знаеше за Камъка на мъдростта.

Само за Делените тя нищо не му каза, както и за това, че Императорът бе негов баща. Орак попиваше в себе си разказите на майка си, както изсъхнала гъба попива вода. Това бяха неща, за които нищо не бе чул от Имор, които разкриваха неподозирани дотогава простори пред ума му. Той не преставаше да пита за подробностите и все по-често Ани трябваше да признае, че не може да ги обясни.

— А защо този път те пратиха на Сатариус? — попита замислено той.

— За да спася Императора от сигурна смърт — отговори Ани. Време беше Орак да разбере цялата истина.

— Но той умря, значи ти не си изпълнила задачата! — озадачен констатира Орак.

— Да, Императорът умря, но въпреки това аз изпълних задачата си и го спасих.

Ани се усмихна на учуденото лице на сина си. Остави го известно време да търси сам решението на този парадокс, въпреки че знаеше, че няма да успее.

Започна да му разказва за генетическата информация, заложена в рода на Императора, която осигуряваше на Сатара подходящо тяло за превъплъщение. Орак все още не можеше да разбере тази връзка между духа и тялото и Ани много добре го разбираше. Тя самата никога нямаше да може да си представи тези неща, ако не беше държала Камъка на мъдростта в ръце. Осъзнаваше, че имаше предимство не само пред Орак, но и пред почти всички обитатели на горните нива.

— Добре, — разсъди Орак, — нямаше нужда да спасиш самия Император, а трябваше да спасиш само генетическата му информация. Но за това той трябваше да има дете!

— Така е — отговори Ани бавно, — и аз му го осигурих. Колкото и умен да беше Орак, истината, свързана със самия него, не бързаше да проникне в съзнанието му. Той развълнуван скочи и извика: — Как?

Ани се изсмя високо на глас. Въпреки че можеше да нарани сина си, тя не устоя на комичното в наивния му въпрос.

Орак я гледаше с учудените уголемени очи на ангар. Ани много пъти бе виждала този поглед. Спомни си смешните ситуации с ангарите и продължи да се превива от смях. И накрая онова ужасно нещо успя да проникне в съзнанието на сина й. Той рязко се обърна, грабна наметалото си, разтвори вратата на къщата и изчезна в студа. На Ани й стана съвестно, че му беше съобщила тази съдбоносна новина по този начин. Можеше просто да му каже кой е баща му. Но искаше той да го проумее сам. Отдавна трябваше да е стигнал до този извод, а той все бягаше от него.

Ани беше сигурна, че в подсъзнанието си Орак знаеше истината за баща си още тогава, на процеса. След тези злополучни събития той се беше променил много. Стана по-замислен, понякога тъжен. Вече не беше онова весело момче от първите си три години. Имор приписваше тази промяна на уплахата, но Ани се съмняваше в това. Тя чувстваше все повече присъствието на Сатара в сина си. Скоро той ще навърши шест години и Ани беше убедена, че преди да се разделят, тя отново щеше да се види със Сатара чрез сина си.

 

Навън вятърът стихна. Облаците се разкъсаха и Голямото слънце огря всичко с топлите си вече лъчи. Ани излезе пред вратата. Промяната беше толкова рязка, че тя въобще не се съмняваше в причината за нея. Сатара отново пое владението си в собствени ръце. Той щеше да опази тялото си от несгодите в този свят и нямаше да допусне сина й да измръзне.

Ани седна на пейката пред къщата и замижа срещу яркото слънце. Лъчите я галеха леко по лицето и в нея се появи онова вече познато й чувство за лекота, за летеж. Топлина се разля по цялото й тяло. Тя прегърна мислено целия свят, обичайки всичко съществуващо, всичко, което е било и всичко, което ще бъде.

Синът й се прибра чак вечерта. Не говориха въобще. Орак гледаше замислен в огъня и дъвчеше машинално вечерята си. Ани седна на сламеника и го наблюдаваше. Беше само на шест години, но изглеждаше два пъти по-голям. Държеше се като възрастен, а в лицето му прозираше мъдростта на старец. Приличаше все повече на баща си и Ани отново усети болката от загубата. Изведнъж видя отново отрязаната глава в пясъка и се стресна.

Стана, извади от раклата старото, черно наметало на Императора, и го сложи на раменете на Орак. Той я погледна учуден.

— Това наметало са носили много поколения Императори. То ме спаси не една нощ от измръзване, докато стигна дотук. То ми даде сила да преживея робството. Отсега нататък то е твое. Още си малък, за да го носиш, но се завий с него през нощта. Наметалото ще ти праща най-хубавите сънища на този свят.

Тя помълча малко и остави Орак да огледа необикновената дреха. Той напипа малкия джоб в долния ръб и извади парите от там.

— Ще ти трябват за връщане към космическия кораб.

Ани ги прибра при другите пари, спечелени с много труд от шиене на кожени облекла.

После откачи торбичката за амулети от шията си, отвори я и извади малкия оранжев кристал.

— С този кристал можеш да управляваш всеки агатор, оцелял след въстанието. Баща ти ми го даде за теб.

Орак го разгледа на светлината на огъня и го прибра внимателно обратно в торбичката. Сложи си го на шията.

Не си казаха нито дума повече. Ани легна да спи, оставяйки сина си да гледа замислен в огнището.

Бележки

[1] Окултен предмет, детектор на лъжата.

[2] Дъсчица с восъчно покритие, върху която се пише.