Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказки за боговете (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://truden.com

История

  1. — Добавяне

* * *

На сутринта учителят отново се появи. Аниор се извини за вчерашното си поведение и доизгради матрицата за гъбата пред очите му. Темеда го накара да я изпробва. Всичко беше наред. След това той поразпита Аниор, за да разбере какво беше усвоил досега. Аниор се поинтересува обучението индивидуално ли е или се провежда по обща програма за всички ученици. Оказа се първото, което много го зарадва. Още от Земята мразеше учебните програми по твърда схема.

Останаха заедно половин ден. През това време Аниор трябваше доста да се концентрира, за да разбере всичко. После се почувства изцеден, но щастлив. Най-накрая си беше намерил някаква сериозна работа.

Рамоси се обади и се похвали със собствения си напредък. Новата работа явно му доставеше удоволствие. Покани го да посети групата им и Аниор нямаше как да му откаже.

Бяха седем ангара и всичките много се разбираха. Имаха свободно време и се забавляваха като си разказваха някакви страшни истории. С помощта на въображението си оформяха странни чудовища от астрална материя. Беше нещо като тренировка за задачата им да разработят религия за сатарианите.

Аниор веднага различаваше кои от тези форми са по предварително изградени матрици и кои са само краткотрайни фантазии. Той успешно се включи в играта. Оформи във въображението си такова огромно чудовище с девет глави и три крака, с изкривени нокти и цялото покрито с гадни пипалца, че другите изплашени се притиснаха един към друг. Аниор накара чудовището да избълва огън и да изреве страховито. После избухна в смях и изображението се разпадна. Другите го погледнаха с широко разтворени очи и се умълчаха. Рамоси се съвзе пръв и каза изумен:

— Ти си сбъркал общността. Трябваше да попаднеш при диабата с това чудовище. Те са истински майстори в измислянето на такива твари.

— Просто се постарах да изглежда истинско — оправда се Аниор. Но виждаше колко бавно ангарите се освобождаваха от видяното и за да преодолеят по-бързо смущението си, Аниор ги попита:

— Не знам нищо за диабата. Какво представляват? Другите се спогледаха удивени и после започнаха да се състезават кой ще разправи по-страховита история за тях. Наричали ги „хулиганите на небето“, били астрални същества като тях, но не чак толкова развити. Изглеждали черни с крила и опашки и Аниор скоро разбра, че те били просто това, което хората наричали дяволи. Задачата им била да плашат непослушните — тези, които не се поддават на влиянието на ангарите. Изпълняваха тази функция в различни системи, не само на Земята и на Сатариус.

Разбра още, че живеели много разпуснат живот, но били много изобретателни. Управлявал ги един теор на име Ханура, който ги държал много изкъсо и редовно ги биел.

Всичко това звучеше на Аниор по-скоро като измислица.

— А виждали ли сте някога истински диабо? — попита той невярващ.

— Не и дано никога не се наложи, — втресе се един от тях. Аниор остана с чувството, че и на това ниво имаше предразсъдъци.

— Хайде да говорим за нещо по-хубаво — предложи Рамоси. Той се обърна към Аниор и със светнали очи каза:

— След няколко дни е един от нашите празници. За теб той ще бъде първият.

— А имаш ли приятел, с когото да го прекараш заедно? — попита един от компанията.

Аниор се притесни. Спомни си добре, какво му беше разказал Рамоси за тези празници. Трябваше задължително да разбере още нещо за тях, но нямаше намерение да разпитва присъстващите. Щеше да потърси съответните записи в зоната на знанието.

 

Рамоси се засмя и с тайнствен израз на лицето тихо подшушна:

— Има си и то какъв!

Аниор му хвърли изпепеляващ поглед. Но Рамоси продължи да се смее и тържествено обеща да не казва на никого кой е той.

На следващия ден, веднага след уроците по архитектура, Аниор се захвана със записите за тези празници. Освен няколко дежурни, никой не работеше на празника. Великия Създател — Шефът — се обръщаше с кратка тържествена реч към всички и им благодареше за работата.

Аниор веднага се сети за приемите при Императора на Сатариус. Сатара беше пренесъл тази система на планетата си.

След това се събираха на групи и се наслаждаваха на произведения на изкуство, разработени от ангари с художествени наклонности. После слушаха някаква много хубава музика и след това просто се разпръсваха по двама-трима, а понякога и по повече, за да се усамотят в зоната на любовта. Чак след това те се събираха на нещо като голям пир, за да възстановят енергията си.

Всичко това изглеждаше доста безобидно и Аниор се притесняваше единствено от това, какво да прави ако Сатара пожелаеше да прекара празника с него. Мисълта за такава възможност хем го вълнуваше, хем го плашеше. Но едно знаеше със сигурност. С никой друг той нямаше да влезе в зоната на любовта.

* * *

Произведенията на изкуството бяха великолепни. Аниор се наслаждаваше на прекрасните форми, безкрайните нюанси от цветове и звукове, грациозното им движение. Нямаха нищо общо с картините или статуите на Земята.

 

Астралната материя предлагаше по-големи възможности на творците и те бяха стигнали едно невиждано съвършенство в умението си да боравят с нея. Не беше посещавал досега зоните на изкуствата и реши в най-скоро време да запълни този пропуск.

Намираше се заедно с хиляди ангари в специалната огромна зона за празници. За разлика от другите зони, където всеки ангар сам трябваше да се погрижи за интериора, тук всичко беше изградено предварително. Аниор седна леко уморен на някаква бабуна, която се оформи по тялото му в удобно кресло и си пожела малко от хранителната смес. Храна можеше да се поръча навсякъде, не само в зоната на храненето.

Погълна розовата мъгла през гърдите си и се заслуша в първите тонове на странната музика, която изпълни изведнъж зоната. Беше много нежна, като че ли много ръце наведнъж свиреха на хилядострунна арфа и му напомняше музиката, която бе чул по време на приема в кулата на Императора.

Аниор затвори очи и се отдаде на приливите и отливите на тази омайна песен. Чувстваше как цялото му тяло се отпускаше и изведнъж видя във въображението си Боар в човекоподобния си вид да му се усмихва. Той се носеше заедно с тази музика и Аниор се изпълваше със спокойствие и блаженство. После Боар му махна с ръка за довиждане и се разтвори сред хаос от светлинни нишки. Изчезването му за първи път остави не тъга, а радост в душата на Аниор.

Светлините се сгъстяваха в две яркозелени очи, които го гледаха с нежност и любов. Това бяха очите на Императора и Аниор изведнъж видя раненото му мускулесто тяло, тъмното му лице и буйната му черна коса. Отново се намираше в прегръдката му и чу нежните му думи: — „Обичам те, Ани, и те желая.“

През цялото му тяло премина силен трепет и той отвори очи. Посрещна същия този поглед пълен с копнеж от едно светло лице, оградено със златни букли. Имаше чувството, че продължава да сънува и се наслаждаваше на прекрасното усещане в тялото си. Лицето се усмихна и чак тогава Аниор осъзна, че Сатара седи пред него и го гледа. Ако имаше физическо тяло, щеше да се изчерви. Толкова неудобно му стана. Сведе поглед и чу топлия глас на Сатара:

— Спомняш ли си последните думи, които си казахме на Сатариус?

Аниор добре си ги спомняше и ги чуваше като че ли отново.

— Бих ги повторил сега — продължи Сатара с такава нежност в гласа, че Аниор едва успя да потисне силното си желание да го прегърне. Тихо отговори: — Аз също.

Сатара го взе за ръка и го пренесе някъде. Аниор не се интересуваше къде се бяха преместили. Щеше да придружи Сатара навсякъде. Повдигна глава и го погледна. Очите му го гледаха с такава топлина и любов, че Аниор не беше в състояние да се съпротивлява повече и направо се хвърли в ръцете му. Изстена: — Обичам те, Сатара — и потъна в неговата прегръдка. Сатара го притисна силно към себе си и нежно отговори: — Обичам те, Аниор. Толкова много чаках да те прегърна отново.

Те се притиснаха един в друг и Аниор се отдаде на удоволствието от все по-нарастващите трептения в центъра за съгласуване. Тези трептения се разнесоха по цялото му тяло и той потъна в блаженство. Изведнъж едно неописуемо чувство го разтърси из основи. Аниор изстена от възторг.

Целият се превърна в чувство, астралното му тяло се разпадаше на части, душата му полетя надалеч и срещна душата на Сатара. Те се сляха в едно и заедно отново изпитваха неописуемото щастие да се допрат до Неназоваемото и Неразбираемото. Останаха там цяла вечност, докато се сляха с Него. И тогава нещо ги задърпа обратно и те се оказаха все още прегърнати, но напълно изтощени, обгърнати от светлинни нишки. Спояваха отделните си части отново в едно и нямаха нито сила, нито нужда да говорят за незабравимото преживяване.

Лежаха така един до друг, опитвайки се да задържат прекрасния спомен. И въпреки че отново бяха две същества, те знаеха всяка мисъл и всяко чувство на другия. В тях се беше появило нещо ново — те вече не бяха същите.

Не знаеше колко време бяха лежали така прегърнати, когато един друг зов в тялото на Аниор започна да става все по-настойчив. Трябваше му време, докато осъзнае, че беше ужасно гладен. Още не беше успял да оформи тази мисъл в поръчка на храна, когато един розов облак ги обгърна и двамата. Погледна за миг Сатара и бързо сви очи от заслепяващата го светлина.

Жадно поемаше хранителната смес през всичките си пори. Бавно възстановяваше силите си, но продължаваше да се чувства изцеден. Спомни си думите на Рамоси и чак сега ги разбра.

Сатара леко го погали и Аниор вдигна очите си към него. Видя учудения поглед на Сатара и тихо попита:

— Какво има?

— Много си се променил. — Той помълча, изучавайки го с очите си. — Като че ли са минали хиляди години.

Аниор нищо не разбра. Изправи се бавно до него, чувствайки се все още отмалял, и каза:

— Не знам как съм се променил, но ти си станал още по-красив, ако това въобще е възможно.

Направи леко движение с ръка и пред тях се появиха огледалните им образи. И двамата се взираха в тях. Сатара направо скочи на крака от изумление.

Разбираше по-добре от Аниор, какво се беше случило. Беше зареден до краен предел с ментална енергия. Слабостта, която винаги се появяваше след като се любеха ангари, идваше от изтощаване на астралната им енергия. Но за първи път той виждаше, че чрез любов може да се придобие ментална енергия — или светлина, както тук я наричаха.

И тогава си спомни за чувството, което имаше след като се люби за първи път с Ани в затвора на Сатариус. Тогава беше във физическо тяло и не можеше да види, какво се бе случило. Но вече разбираше откъде бе дошъл този огромен напредък в личното му развитие, след като се върна при Веова. Напредък, който му позволяваше да стане теор, когато пожелае.

Но не само той се беше заредил с тази енергия. Аниор светеше със силата на един добър архитект, усъвършенствал се половин вселенски цикъл. Разликата при него беше много по-забележима, отколкото при Сатара.

— Как стана това? — попита Аниор изплашен.

— Не зная. То е нещо свързано с нас. Никога не съм чувал за подобно нещо досега — отговори Сатара смутен. Прегърна Аниор и го притисна към себе си.

Но това вече не предизвика в тях никакво трептение и Аниор изведнъж осъзна, че сигурно трябваше да измине доста време, докато отново можеха да повторят днешното преживяване. Системата на празниците, която му се видя в началото много глупава, се изпълни със смисъл и мъдрост.

— Ела — каза Сатара, — трябва да участвам в последната част на празника. Ще се радвам да ме придружиш.

После отново го погледна и се засмя.

— Ще предизвикаме страхотен скандал!

* * *

Скандалът наистина беше голям. Не само че повечето ангари чак сега разбраха в какви отношения се намираха те. Най-много ги удиви рязката промяна в личната сила на Аниор. Сатара трябваше да им обясни, че и той не знае как стана тази работа. Но им каза нещо, което те не знаеха и което ги примири горе-долу със странния факт. Каза им, че Аниор не е обикновен човешки дух, стигнал в развитието си до нивото на ангарите, а че е Делен — част от много развито същество, обитаващо горните нива, което се е разделило, за да живее в две проявления от ниските нива.

Досега само силноразвитите ангари знаеха за Делените и Сатара се притесняваше дали няма да си навлече лоши последствия с оповестяването на тази информация. Но нямаше как да остави подчинените си в недоумение. Чувството за несправедливост щеше да разруши цялото това дружно общество.

Аниор го попита по-късно дали наистина смята това за причина за бързия му напредък. Сатара само повдигна рамене. Каза, че било много вероятно явлението да има нещо общо с това, но че не разбира истинските връзки. Може би, ако стане теор ще узнае повече.

Последните му думи отвориха голяма рана в душата на Аниор. Изведнъж той осъзна, че нямаше да може още дълго да се радва на присъствието на Сатара. Той беше стигнал нивото на творите и беше само въпрос на време, докато вземеше решение да премине на горното ниво. Тогава те щяха да бъдат разделени така, както беше разделен с Боар.

Сатара видя черния облак край тялото му и го прегърна. Уверяваше го нежно, че винаги ще го обича, независимо къде се намира. Но Аниор за разлика от Сатара знаеше, че това не беше възможно. Един ден Сатара щеше да умре завинаги, обединявайки се с Веова. И нещо му подсказваше, че този ден не беше далеч.

Аниор се разхождаше в любимата си гора. Той успя да фиксира тази илюзия в една матрица и вече нямаше нужда всеки път да си представя всяко дърво и всеки храст, за да се появят в това пространство. Когато изпълваха малки пространства, ангарите можеха да запазват за известно време въображаемото обзавеждане, като го отпечатваха върху стените на помещението. Но всяка промяна на размера на пространството нарушаваше този запис.

Гората беше огромна и Аниор се потруди доста в свободното си време, докато изгради матрицата. Сега се зае да превърне мъртвите образи в истински живи дървета. Въпреки че откакто силата му се увеличи, той се справяше доста по-лесно с проектирането и изчисленията, тази задача не беше лека. Освен това пазеше тези си занимания в тайна от учителя, който щеше да му се скара, че не почива достатъчно. Но Аниор не се чувстваше привлечен от веселите компании на ангарите, а Сатара имаше твърде малко време за него. Понякога обменяха по две-три приказки, преди да го повикат отново за някаква спешна работа.

Имаше намерение да изгради една затворена система, която можеше да се възстанови сама. Засега познанията му още не бяха достатъчни за тази сложна работа.

Изведнъж пред него се появи ярка светеща топка. Нахлуващата вълна от радост направо подкоси краката му. Седнал на тревата, Аниор наблюдаваше с трепетно очакване как тази шарена топка се разрасна в облак, а облакът се кондензира в човешка форма.

— Здравей, Аниор. Радвам се да те видя.

Боар изглеждаше точно така, както го беше сънувал на Сатариус, само че в очите му този път вместо облаците на тъгата играеха искрите на радостта. Приличаше повече на момче, отколкото на мъж. Имаше кестенява коса до раменете, сиви очи и леко загоряла кожа с червеникаво-кафяв тен. Тялото му беше нежно и източено, почти слабо, но много подвижно. Намираше се в нещо като прозрачна сфера със светлосинкав оттенък.

Аниор грееше от щастие. Когато беше до Боар, той вече нямаше нужда от нищо друго на света. И само усилието, което трябваше да полага, за да не се слее с второто си Аз, го връщаше към реалността.

— Станал си красив ангар — продължи Боар и го огледа.

Аниор излезе бавно от еуфоричното си състояние и попита развълнуван:

— Едва ли си дошъл, само за да ми кажеш това.

Този път той реагира доста по-разумно на появяването на Боар, отколкото когато беше човек. Боар се засмя.

— А освен това стана и мнителен! Наистина трябва да ви похваля. Постигнахте огромен напредък.

Говореше за него и Сатара. Аниор се притесни за момент. Би ли ревнувал Боар заради любовта му към Сатара? Отново чу звънкия му смях. Беше забравил, че Боар знаеше всичките му мисли и чувства, независимо къде се намираше.

— Умирам от ревност, но какво да правя, когато не щеш мен да ме прегръщаш.

Шегуваше се. Любовта им никога не би могла да бъде помрачена от отношенията им към други същества. Принудени да спазват известно разстояние един от друг, те винаги оставаха две части от едно цяло и това никога нямаше да се промени.

— Радвам се на изключителния ти късмет да намериш в Сатара такъв приятел — продължи Боар вече сериозно. Аниор се досети, че Боар беше дошъл за да говори с него точно за тези взаимоотношения. С нетърпение очакваше да разбере повече по този въпрос.

— Когато ние се разделяме — обясни Боар, — това деление не е произволно. Винаги се спазва една и съща пропорция — 3 към 7. Това не са количествени или качествени параметри и не са свързани със силата на духа на отделните части. Отнасят се до друго свойство, което нямам намерение сега да обясня. Така всеки от Делените или е „тройка“, или е „седмица“. Ти си „седем“, аз съм „три“. Общо сме „едно“[1] — или иначе казано — цялото.

Той спря за малко и огледа гората. Усмихна се и каза между другото:

— Много амбициозен проект за един новак като теб. После продължи да обяснява:

— Когато се срещат двама Делени от различни Двойки, техните взаимоотношения зависят от тяхното число. Ако са „три“ и „седем“, те се-разбират много добре. Ако са две „тройки“, разбирателството е по-трудно, но общото им число „шест“ е числото на хармонията и те могат да общуват съвсем нормално. А две „седмици“ винаги ще се дразнят един от друг. Това е така, защото дават заедно „пет“, а петицата предразполага към спор.

Аниор го слушаше внимателно. За първи път чуваше за такава зависимост.

— Значи Сатара е „три“, а Веова е „седем“ — заключи той. — И това е причината да се разбирам толкова добре със Сатара и да се дразня толкова от Веова. Не съм и предполагал такава зависимост!

— Аз имам един приятел сред теорите — продължи Боар, — казва се Кадор. Той е Делен от доста време насам и в началото ми помагаше да се оправя с чувствата си към теб.

Аниор го погледна учуден. Досега Боар нищо не беще разказал за себе си и за живота си като теор. Не знаеше, че и той има приятел.

— „Седмица“ ли е? — попита Аниор.

— Да, но нашите отношения не са такива както между Сатара и теб — отговори Боар усмихнат. Беше почувствал раздразнението на Аниор, когато разбра, че има приятел. Ако някога се срещне с Кадор, сигурно ще хвърчат искри между тях. Бяха две „седмици“.

— Какво искаш да кажеш с това? — полюбопитствг Аниор.

— Ние не се любим.

На Аниор му стана неудобно. Нямаше намерение да га разпитва за това. Боар имаше право на същото щастие, като неговото със Сатара. Освен това не знаеше, че и теорите, които имаха само ментално тяло, имаха такива отношения.

— Любовта е общ закон на универсума. Всичките духове се произлезли от един източник и са привлечеш един към друг. Омразата е необходимост, за да може всеки отделен дух да развива индивидуалността си, преди отново да се слее с другите — обясни Боар.

Той замълча, а Аниор се бореше с желанието си да го докосне. Обхвана го дълбока тъга. Искаше му се големият цикъл да беше изтекъл и да беше заедно с Боар до Онова, до което бяха стигнали със Сатара.

Радостните искри бяха изчезнали от очите на теора. Със замислен израз, който никак не отиваше на това почтш детско лице, Боар го погледна и каза:

— Вие със Сатара постигате нещо, което не е достъпно за никой от нас. Доближавате се до самия Източник и черпите енергия направо оттам. Това е съвсем ново явление в универсума. Това е нов път за еволюция, много бърз и ефикасен. И ще ви създава врагове. От уплаха и завист те няма да позволят да използвате тази възможност до край.

— Кои са тези, които ще ни попречат? — попита учуден и леко изплашен Аниор.

— Духовни същности от много високо ниво, несвързани с тази Вселена. Те не биха рискували да оставят някой да напредва така бързо и лесно.

Аниор изтръпна От това предупреждение и потъна в тъга.

Боар стана и се доближи до близкия бук. Докосна го с ръка и дървото просто оживя. Листата му пожълтяха, едно се откъсна и, летейки зигзагообразно, кацна в ръката му. Той го подаде на Аниор с думите:

— Всичко е преходно, умира и се ражда отново.

Изпрати му вълна от нежност и Аниор просто се разтопи в нея. Тъгата се разсейваше и силата, която Боар му предаваше, се разливаше по цялото му тяло. Погледна го благодарен. Беше дошъл да ги предупреди, че нямаха вече много време.

Боар стана и го погледна с тъга. Тихо каза:

— Предай много поздрави на Сатара от мен. Трябва да тръгвам. — И после добави нежно и със силен копнеж: — Обичам те, Аниор.

Разпадна се на облак, сви се на топка и рязко колабира в една точка. Беше се върнал на своето ниво.

Аниор седеше с листото между пръстите, загледан в мястото, където допреди малко се намираше Боар. Отново потъна в дълбока тъга.

Чу кристален звън и излезе от вцепенението си. Стана и потърси Сатара. Само той можеше да влиза така в заключената му зона[2]. Видя го загледан в пожълтелия бук.

— Второто ти Аз разполага с голяма сила, — с възхищение каза Сатара.

— Откъде разбра толкова бързо за посещението му? — попита Аниор удивен.

Сатара се засмя.

— Нима забрави какви сигнални системи имах на Сатариус? Винаги съм искал да зная кога неканени гости посещават царството ми.

Прегърна Аниор и прошепна нежно:

— Все ме е страх, когато се срещаш с второто си Аз, че мога да те загубя завинаги.

Аниор се притисна силно към него и остави нежността му да проникне в него. Радваше се на щастието да бъде обичан от две такива силни създания, каквито бяха Боар и Сатара. Постояха така прегърнати една малка вечност и после Сатара взе главата му в ръцете си, погледна го право в очите и тихо помоли:

— Ще ми покажеш ли за какво си говорихте?

Аниор сам не знаеше как разбра какво искаше Сатара. Но изведнъж проумя, че трябваше просто да си спомни целия разговор с Боар и Сатара щеше да види всичко в очите му. Спомни си, че по същия начин беше видял съдбата на Орак в неговите очи. Нямаше никакви тайни пред Сатара и му предаде по този бърз начин почти целия разговор с Боар. Само изпусна частта, когато говориха за Веова и Сатара.

Но Сатара веднага забеляза, че нещо криеше. Видя го в изпитателния му поглед. Сатара не го упрекна, само леко се натъжи.

— Какво искаше да каже с това, че няма да ни позволят да използваме тази възможност до края?

— Ще ни разделят. Нещо гадно ще измислят. — Аниор се притисна отново силно до него. — Страх ме е, Сатара.

Сатара нежно го погали, за да го успокои. Може би самите те представляваха някакъв експеримент на тези незнайни богове. Щеше да посрещне съдбата си, каквато и да е, но чувстваше, че Аниор не беше още достатъчно развит, за да се примири така с неизбежността. Отново видя бъдещето на Аниор, без да види себе си в него. Стана му много мъчно.

— Каквото и да стане, Аниор, аз ще те обичам докато съществувам.

Аниор въздъхна тежко. И в този момент Сатара разбра, че той знаеше нещо, което касаеше неговия живот. И че не искаше или нямаше право да му го открие. Откъсна се нежно, но решително от прегръдката му, погледна го и тихо промълви:

— Когато решиш, можеш да ми кажеш всичко. Това никога няма да промени отношението ми към теб.

Погали го леко по косата и се пренесе обратно в централата.

* * *

Веова стоеше в зоната на преговорите и очакваше Сатара, който отново го беше помолил за разговор. Още миналия път, когато Сатара се върна от Сатариус, Веова усети, че нещата основно ще се променят. Просто нямаше вече сили да се бори със Сатара. И Сатара се беше променил след последното си превъплъщение. Виждаше го по-сериозен, по-отговорен и някак по-мек в подхода си към него.

Веова просто си бе признал накрая слабостта, която имаше към Сатара. Не само се възхищаваше от него и го уважаваше, но и го обичаше. Дълга вътрешна борба му костваше това признание. Но колкото повече мислеше над тази възможност, толкова по-вероятна ставаше тя.

И когато Сатара го помоли да му отпусне част от ангарите за помощници, той просто се съгласи. Знаеше, че иначе Сатара няма да се оправи и осъзнаваше, че вече не желае той да се провали. Беше му станал равен и Веова се зарадва на това.

Но всеки път, когато го приближаваше, в него отново се надигаше необясним страх. Това чувство работеше като инстинкт за самосъхранение. Като че ли едно по-близко отношение щеше да застраши самото му съществуване.

Всичко щеше да е добре, ако Сатара не търсеше упорито именно тази близост. Въпреки че Веова отблъскваше доста грубо всичките му опити за едно тясно сътрудничество, Сатара не се предаваше. И тази настойчивост най-много плашеше Веова.

Не можеше до открие причината за този страх. Зае ее със сериозен преглед на техните взаимоотношения през дългото време на този цикъл. Откри много свои и негови грешки, но те не можеха да са в основата на това чувство. Взаимната им любов й омраза беше част от самите тях.

Сети се за Камъка и странното му поведение. Осъзна този факт, едва когато видя Камъка да свети в ръцете на Ани, щом теорът беше до нея. Знаеше, че Камъкът на мъдростта се превръща в прозрачен кристал в ръцете на създателите си. А Делените произлизаха от тях.

И тогава си спомни, че той някога бе светил и в неговите ръце. А това можеше да означава само едно — и той е Делен. Само че не бе знаел нищо за това. Освен това то означаваше, че някъде наоколо трябваше да се е намирало второто му Аз.

Това прозрение го удари като гръм от ясно небе. Първоначално не можа да повярва. Премести се на нивото на теорите и изучи цялата достъпна информация за Делените. Откри, че макар обикновено по-развитият дух от една двойка да знае откъде произхожда, това съвсем не беше задължително. Така догадката му само се потвърждаваше.

След като си припомни отново ситуациите, когато Камъкът се бе превръщал в кристал, стаяващото се предчувствие кой е второто му Аз се потвърди. Можеше да бъде само Сатара и никой друг. Осъзнавайки това, той просто се паникьоса. След толкова дълго самостоятелно развитие да осъзнаеш изведнъж, че пътят пред теб като индивид е ограничен и че ти предстои сливане с друго същество или реално — пълно заличаване на индивидуалността ти — това беше тежък удар.

Още не можеше да го приеме окончателно. Помоли второто Аз на Аниор да му позволи да подържи за малко Камъка на мъдростта в ръцете си, за да се убеди в правилността на догадките си. Но Боар — този път теорът му се представи — просто му каза, че със Сатара представляват двойка Делени. Поздрави го за постижението, че е разбрал този факт сам и го предупреди, че Сатара все още нищо не подозира и че е по-добре засега да не узнава това.

Веова искаше да се посъветва с Боар как да се държи с второто си Аз, но Боар се засмя и го увери, че тук съветите на другите Делени много малко помагали. Нещо, което той бил изпитал на собствен гръб. Трябвало само да се пази от преждевременно сливане със Сатара. А това означаваше да го държи на разстояние от себе си.

Видя Сатара да пристига. Усмихна му се и го поздрави. Веова се бореше с чувствата си на привличане и отблъскване. Пак се появи страхът от загуба на собствената си идентичност.

— Защо отново настояваш за среща с мен — студено попита Веова, — знаеш, че не желая да свързвам Земята със Сатариус.

— Много жалко, — отговори Сатара, — но не за това искам да те помоля. Нека оставим физическия свят на мира и се занимаем с нашия. Исках да ти предложа да слеем двете астрални царства в едно. И без това границата между царствата реално вече не съществува.

Веова остана изумен. Несъзнателният стремеж на Сатара към сливане с него се проявяваше в непрекъснатите му опити да слива техните работни системи. Първо идеята му, че само система, изградена със Силите на дясната и лявата страна е стабилна, после идеята му да свърже Земята със Сатариус а сега и тази нова идея.

— Ти страдаш от натрапчива идея за обединение — отговори Веова.

Сатара го погледна замислен. Наистина обмисляше вероятността Веова да е прав. Това говореше за изключителния му духовен напредък.

— Може би. Но усещам, че това е пътят, по който трябва да тръгнем, за да спасим и двете системи от гибел.

— Ако си прав — отговори Веова, — че грешката е направена още в самото начало, нищо не може да ги спаси.

Веова не се инатеше просто така. Беше убеден в това, което казваше. Дори стигна дотам, да смята обяснението на Сатара за техния провал за вероятно. В този случай той не виждаше никакъв изход от положението.

— Длъжни сме да опитаме — продължи Сатара, — иначе последствията ще бъдат ужасни не само за хората, но и за ангарите, и за нас самите.

— Ако не беше създал собствена система на Сатариус само със Силите на лявата страна, — отговори Веова, отново обхванат от агресивността си към Сатара, — щетите щяха да бъдат наполовина!

Сатара изтръпна от това обвинение и затвори за няколко мига очи. Пребори се успешно с желанието да отговори рязко и продължи разговора, чак след като се успокои.

— Сегашното положение не е удобно за ангарите. От една страна ние разделихме приятели, за да работят за нас. От друга, рано или късно ще се появят дрязги между двете групи, някакво съперничество, и тази сплотена общност ще се разпадне. Работата и в двете системи е една и съща, те си приличат като близнаци. Нищо не пречи ангарите да работят заедно и за двете системи.

Веова добре разбираше аргументите на Сатара. Отново остана изненадан от силно развитото му чувство за отговорност. Спомни си, че точно тази способност беше слабо проявена в някогашния му първи помощник. Реши да подложи това чувство на изпитание.

— И кой от нас двамата, според теб, ще поеме командването? — попита Веова със саркастичен смях.

Сатара го стрелна с пронизващ поглед. Нямаше готов отговор на този въпрос. След кратко мълчание, той отговори твърдо:

— Готов съм отново да стана първия ти помощник.

Веова замръзна от изненада и от срам. Изведнъж разбра, че самият той никога не би бил способен на такава саможертва. Разбра, че Сатара не само го беше изпреварил в умението си да управлява една физическа система и една ангарска общност, но и в цялостното си развитие бе придобил много по-голяма сила от него.

Засрамен и изплашен, Веова не успя да попречи на старата омраза да си прокара път в съзнанието му и извика:

— А аз не те ща за помощник! Веднъж ме изостави в тежко положение и сега вече нямаш място до мен!

Той обърна гръб на Сатара и се пренесе в централата.

Вече седнал на златния си трон, Веова бе обхванат от дълбоко съжаление за отвратителната си реакция. Самообвиняваше се и се презираше. Разкъсваше се между желанието да се извини на Сатара и чувството за собствено достойнство. Обичаше Сатара, но не беше в състояние да му го признае. Прекалено дълго той беше стоял на върха на тази макар и незначителна в рамките на вселената пирамида, за да може просто така да слезе от него.

Чувството за самота, което го съпътстваше през целия му досегашен живот и на което той отдавна не обръщаше никакво внимание, се надигаше мощно в него и го заля с тежките си вълни. То изкара от дълбините на съзнанието му дълго потискания стремеж към подкрепа и любов. И Веова изпадна в дълбоко униние.

* * *

Сатара се връщаше дълбоко наранен. Примирил се вече с непрекъснатите си неуспешни опити да уговори Веова за едно по-тясно сътрудничество, той не можеше да се примири с несправедливите му обвинения.

Обичаше този теор, който беше предпочел да приеме външния образ на старец, увлечен от патриархалните си разбирания, както един човек би обичал баща си. Дори разбираше донякъде, че тези изблици на неприязън се дължат на собственото му развитие от обикновен ангар в истински Създател. Но не можеше да повярва, че това враждебно отношение се основаваше само на професионална завист. Веова не можеше да бъде толкова дребнав. Той нямаше да е теор, ако това беше вярно.

Трябваше да има някаква друга причина за странното поведение на Веова. А той не успяваше да я открие от толкова много време. Чувстваше се жалък в безсилието си. Дори работата му не успя да го отвлече от тези тъжни мисли. Даде някакви разпореждания и се оттегли в зоната на покаянието. Искаше да направи пореден опит да открие грешката си.

Скоро установи, че беше прекалено уморен, за да се занимава със задълбочен анализ на отношенията си с Веова. Премести се в зоната за почивка и точно щеше да я заключи, когато Аниор помоли за разрешение да го види. Не бяха се виждали, откакто второто му Аз го посети, и Сатара се зарадва на посещението му.

Аниор го погледна и каза, като че ли прочете последните събития от лицето му:

— Бил си при Веова и отново нищо не постигна.

Това звучеше като упрек, въпреки че Сатара знаеше, че Аниор не го обвиняваше. Отново го завладя чувството, че се бе провалил, и той скри лице в ръцете си.

Аниор го прегърна нежно и го галеше по косата. Сатара се чувстваше върнат във времето, когато Аниор му беше майка и го успокояваше край леглото на умиращия старец Имор. Поемаше нежността му в себе си и постепенно се поотпусна.

Изпитваше огромна благодарност към съдбата, че му беше определила да извърви част от пътя си заедно с този Делен. Време беше да мине на горното ниво, но той все отлагаше тази стъпка вече не заради отношенията си с Веова, а за да може да продължи да прегръща този дух в превъплъщението си на ангар. Преливаше от обич към него и прошепна, придръпвайки го към себе си:

— Нямаш представа колко много те обичам. Аниор се усмихна и отговори:

— Грешиш. Аз те обичам още повече. Сатара се засмя щастлив. Цялото му униние и умора се бяха изпарили.

Дяволито попита:

— Ще обявим ли сега състезание кой кого обича повече?

— А какъв ще бъде регламентът? — влезе Аниор в играта.

Те се търкаляха прегърнати на пода. Сатара коленичи до Аниор. Затвори очи, като че ли дълбоко се замисля и после, с вид на озарен от изключителна идея, ги отвори и предложи:

— Задача първа: кой ще направи най-хубавото любовно ложе!

В пространството пред тях израснаха от нищото две странни образувания. Те непрекъснато променяха формата си, управлявани от фантазията на създателите си. В един момент Сатара се засмя и извика:

— Край! — той погледна с преиграно отвращение и две те произведения. — Равен провал! Най-хубавото любовн ложе измислиха теорите и аз предлагам да се преместим него.

И още преди Аниор да успее да възрази, той го хвана за ръка и го пренесе в зоната на любовта.

— Какво чак толкова хубаво има в тази зона? — огледа се Аниор. — Наистина не зная какво я прави подходяща за тази цел.

— И аз нямам представа, — поизлъга Сатара. Не му се занимаваше с обяснения сега. — Правил съм любов в почти всички зони, но в тази удоволствието е най-голямо.

— А, така значи! — Аниор се преструва на изгарящ от, ревност. — И мога ли да узная с кого?

— О, бяха толкова много, че вече не ги помня — засмя се Сатара. Направи опит да прегърне Аниор, но той го отблъсна.

— Нямам намерение да бъда поредното ти завоевание.

— Имам чувството — продължи Сатара през смях, — че малко си закъснял с това решение.

Събори Аниор с едно бързо движение и го стисна в обятието си. Подът на помещението, осветен в оранжево, се прегъна покрай тях. Аниор направи опит да се измъкне от ръцете на Сатара, но той го държеше здраво и усмихнато отговори на напразните му усилия:

— Няма да те пусна вече никога. — А след това добави нежно: — Защото никого не съм обичал така, както обичам теб.

Той отхлаби желязната си хватка и погали нежно утихналия в прегръдките му Аниор. Нямаше думи да изрази това, което чувстваше към него и само го гледаше с очи, пълни с обич. Аниор поемаше тази любов с очите си и я връщаше към Сатара чрез ръцете си.

Те вдигнаха волевата бариера на чувствата си и трептяха напълно съгласувано. Беше необходим само миг, за да стигнат до това силно разтърсване, което откъсваше душите им от техните тела. Отново литнаха заедно в далечината към този Първоначален източник на енергия и останаха при Него, докато телата им не се изтощиха докрай. Тогава те трябваше да се откъснат от това пълно блаженство и да се върнат, за да спасят астралните си тела от пълно заличаване.

* * *

Потънал в сложните си изчисления, Аниор не беше чул нежния звън на влизащия в охраняваната му зона Сатара. Чак като чу съвета му как да подреди наследствените особености на мравките, за да хранят листните въшки с листа на точно определен вид дърво, той му обърна внимание. Остави работата си над матрицата за гората и зачака да чуе за какво бе дошъл.

Но Сатара не бързаше. Любуваше се на светлината на Аниор. След като заедно преживяха отново онова необяснимо щастие, Аниор за пореден път направи огромен скок в развитието си. Сатара добре разбираше притеснението на всички около тях. Ако странното явление не касаеше него и Аниор, той също щеше да се изплаши от него.

На него самия увеличената ментална енергия почти не личеше, тъй като тя нямаше вече как да се прояви в това астрално тяло. Но Аниор засвети като един напреднал архитект. Ако двамата имаха щастието да се любят още няколко пъти, Аниор щеше да стигне нивото на теорите.

Сатара разбираше, че само енергията още не правеше бог от Аниор, но тя му помагаше в бързия му растеж. Темеда, учителят по архитектура, му се оплака, че Аниор учеше по-бързо, отколкото той успяваше да му преподава. Аниор напредваше добре със своята гора. Да изгради такава затворена система без помощта на Камъка на мъдростта, щеше да е изключително постижение за всеки отличен архитект.

Аниор вървеше по собствените му стъпки, само че в много по-ускорен темп. Сатара беше убеден, че някой ден Аниор щеше да изгради своя собствена физическа система.

— Исках да се посъветвам с теб — започна накрая Сатара. — Мисля да говоря пак с Веова.

Аниор го погледна първо учуден, а после поклати решително глава.

— Остави това. Няма никакъв смисъл.

Неговата убеденост смути Сатара. Искаше от Аниор съвет, а не да осъжда самата му идея за среща.

— Но ние трябва да се споразумеем рано или късно — възрази Сатара. — Иначе всички ни очаква печален край.

— Не вярвам да се стигне дотам — отговори Аниор. — Просто ще има друг изход от това положение, който ти засега не виждаш.

Сатара онемя. Нито веднъж досега Аниор не беше правил такъв пряк намек, че знае повече по този въпрос от него. Почувства се страшно засегнат. Стана и заснова нап-ред-назад. После се спря пред Аниор и го погледна:

— И защо просто не ми го покажеш тогава?

Аниор се притесни. Явно съжаляваше за думите си преди малко.

— Мисля че нямам право — промълви той.

— А ако те помоля?

— Дори тогава.

Сатара се ядоса. И без това се чувстваше безпомощен пред Веова, а сега и най-близкият му приятел не желаеше да му помогне.

— Аз нямам никакви тайни от теб, Аниор. Приемам те за равен и бих ти казал всичко, защото те обичам.

Аниор се сви като от удар. Черен облак на тъга обвиваше тялото му и той тихо отговори:

— Моля ти се, Сатара, недей! Не сравнявай нашата любов с една информация.

— Но от тази информация зависи съществуването на две системи, съдбата на толкова много души!

— Ако беше така, щях да ти я кажа — отговори уморен Аниор.

Но Сатара не можеше, вече да се спре. Осъзнаването, че Аниор знаеше причината за несполуките му с Веова, че той можеше да му помогне да реши този най-важен въпрос в живота му, а отказваше да го стори — просто го влуди. Чувстваше се предаден в любовта си към него. Цялата му мъдрост се изпари нанякъде, и той каза нещо, за което щеше да съжалява много скоро:

— На теб просто ти харесва да имаш някакво предимство пред мен. Нали си Делен, висше същество — къде аз да се меря с теб. Веднъж успя да ми откраднеш Камъка на мъдростта, а сега отново демонстрираш превъзходството си.

Видя широко разтворените очи на Аниор и съжали веднага за избухването си. Аниор се изправи бавно, целият треперещ от възмущение и болка.

Отговори тихо, притегляйки всяка дума:

— Може би най-разумно би било просто да те зарежа сега. Но за да не демонстрирам превъзходството си и за да не нараня самолюбието ти, няма да постъпя така.

Той застана пред него и го гледаше право в очите.

— Щом тази информация ти трябва, за да получиш доказателство за любовта ми към теб, ще ти я дам.

Сатара отстъпи няколко крачки назад, зашеметен от силата в тези думи. Искаше да спре Аниор, да предотврати катастрофата, която предчувстваше.

— Прости ми, Аниор. Наговорих големи глупости. Бих те обичал, ако ще всички тайни на този свят да пазеше за себе си. Не искам вече да знам тайната на моя живот.

Чувстваше се като Орак на върха на скалата, когато молеше Сатара за прошка — жалък и нищожен пред великия дух пред него.

Аниор се засмя горчиво и отговори:

— Не лъжи, Сатара. Искаш да я узнаеш, а можеше сам да я откриеш, така както откри, че тя е тайната на твоя живот.

Аниор се облегна на бука на Боар, долепи и двете ръце към ствола му и затвори очи. Сатара вече знаеше, че Аниор беше взел окончателно решение и че нямаше да може да го спре.

— Толкова си умен, Сатара — започна Аниор, — но точно като сина ни, ти не желаеш да погледнеш фактите, свързани с теб, в очите. Помниш ли как Орак не искаше да осъзнае кой му е бил баща? Сега е точно същото.

Той помълча малко и Сатара си спомни как седеше на сламеника в къщата на Имор, притиснат до майка си в онзи мразовит ден. А сега Аниор се беше превърнал отново в тази любеща майка, която обясняваше търпеливо на сина си тайните на вселената и негова собствена тайна.

— Аз нямам никакво предимство пред теб — продължи Аниор меко — защото и ти си Делен.

Настъпи мъртва тишина. Дори вятърът престана да движи короните на многовековната гора. Сатара беше замръзнал на мястото си. После изтича при Аниор и го прегърна. Това по-скоро беше нужда от физическа подкрепа, отколкото изблик на любов.

Но Аниор се наслаждаваше на тази прегръдка, осъзнавайки, че тя можеше да бъде и последната в общия им път. Съзнаваше голямата отговорност, която беше поел, съобщавайки тази информация на Сатара. Никой не му беше забранил да говори за това, но Аниор знаеше, че беше престъпил неписан закон. И знаеше, че това щеше да има последствия. Но не можеше да измъчва повече Сатара. Грозните му думи преди малко показаха колко много беще разстроен той от неумението си да разбере причините за поведението на Веова и за собствените си щения.

Сатара се откъсна от него и го погледна с объркани безпомощни очи. Накрая плахо зададе неизбежния въпрос:

— И кой е второто ми Аз?

Аниор се усмихна нежно и тихо отговори:

— Хайде, Сатара, не си оглупял напълно. Знаеш го много добре, но не искаш да си го признаеш.

Реакцията беше зашеметяваща. Сатара отскочи и изстена. Затича се между близките дървета, държейки главата си с двете ръце, като че ли щеше да я загуби, и мълвеше непрекъснато: — Не, не, не …

После спря отведнъж пред Аниор, погледна го с умоляващи очи и тихо помоли:

— Кажи ми, че това не е вярно.

Аниор го погледна със съчувствие и любов и отговори:

— Вярно е.

Сатара се опъна в цял ръст, вдигна главата и ръцете си към небето и изрева като ранено животно. И този рев се чу из цялото царство и ангарите замръзнаха на местата си.

Прелетя в зоната на изпращането и избяга на горното ниво.

Аниор, потънал в непосилна тъга, прегръщаше живия бук. Сам беше предизвикал това, от което се страхуваше най-много и за което го бе предупредил Боар.

Бележки

[1] Метод от номерологията. Числата се събират, след това отделните им цифри, докато се получи едноцифрено число. Например: 3+7=10=1+0=1; 7+7=14=1+4=5

[2] Само ръководителят на царство има това право.