Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказки за боговете (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://truden.com

История

  1. — Добавяне

* * *

Усети, че отново някой беше проникнал в зоната му. Аниор се откъсна от мрачните си мисли и се огледа наоколо с надеждата, да види Боар. Имаше силна нужда от неговата подкрепа. Но видя Веова да приближава ядосан.

— Какво си направил със Сатара — почти извика той, — че хукна през глава и напусна това ниво?

Излъчваше не толкова яд, колкото болка, и Аниор разбра, че той истински се тревожеше за съдбата на Сатара. Беше причинил мъка не само на Сатара и на себе си, но и на Веова. Чувстваше отговорността за постъпката си като огромен камък на раменете си.

— Казах му кой е — отговори Аниор свеждайки глава пред обвиняващия поглед на Веова.

— Казал си му, че е Делен? — Веова направо подскочи, — Как можа? Нямаше никакво право да се бъркаш в неговата съдба!

— Но той страдаше неимоверно от това, че не проумяваше вашите отношения — защити се Аниор. — Искаше отново да говори с теб. Нямаше да спре, преди да узнае истината, а само щеше да трупа болка и разочарование.

— Това още не ти даваше право да нарушиш закона — отговори възмутен Веова. — Трябваше да го узнае от мен или да се добере сам до това познание.

— А ти защо не му каза, щом знаеше истината? — запротестира Аниор, поглеждайки Веова в очите. — Може би ти доставяше удоволствие да гледаш как той се измъчва?

Веова се смути от неочакваното обвинение.

— Разбрах го съвсем скоро — отговори той, — малко преди ти да дойдеш. Разбрах го сам и бях убеден, че Сатара трябва сам да се досети.

Замълчаха. Аниор седна в основата на дървото и затвори очи. Беше почернял от мъка и Веова разбра, че Аниор беше взел трудно решение. Веова нищо не губеше от това, че Сатара беше преминал на горното ниво. Очакваше го отдавна. Винаги можеше да се премести там и да се срещне с него. А Аниор беше загубил най-близкия си приятел.

Убеди се със собствените си очи в изключителния напредък на този ангар. Беше разбрал за начина, по който той го постигаше. С превръщането на Сатара в теор, бе лишил от тази възможност за бързо развитие.

— Сатара нямаше да се сети сам — обясняваше Аниор с уморен глас. — Някой трябваше да му помогне. Никога не допускаше нещата, засягащи дълбоко същността му, да достигат до будното му съзнание. Страхуваше се от тази истина.

— И на мен не ми беше лесно да я приема — каза Веова замислен. — Първо трябваше да се убедя, че наистина го обичам, преди да разбера защо. Толкова дълго нашите отношения бяха засенчвани от тази фалшива омраза между нас, че това прозрение ми струваше дълга вътрешна борба.

И след малко попита:

— Ти ли му каза, че съм второто му Аз?

— Не — отговори Аниор, — досети се сам.

Веова се разходи мълчалив из гората. После се спря пред Аниор.

— Въпреки това, ти не трябваше да го конфронтираш с този факт. Само обърка всичко. Какво ще направят сега ангарите от неговото царство? Кой ще се погрижи за Сатариус? Помисли ли въобще за последствията?

Аниор сведе глава. Знаеше, че упреците на Веова са оправдани. Нямаше отговори на неговите въпроси. Отново беше повлиял съдбоносно на развитието на тази система. И отново това влияние беше от съмнителна стойност. Но не съжаляваше за постъпката си. Готов бе да понесе каквото и да е наказание. Обичаше Сатара и щеше да му помогне, каквото и да му струваше това.

Веова го изучаваше с поглед, въздъхна тежко и каза: — Засега аз ще се погрижа за ангарите. Ще обединя двете царства така както Сатара пожела. Съобщи го на ръководния състав.

След това изчезна, връщайки се в своето царство.

 

 

В централата на Сатара бе настъпила пълна паника. Дежурните, които се грижеха за реда в царството, не само чуха страшния вик, но и видяха изчезването на Сатара. Никой не знаеше какво се бе случило. Но разбраха, че той преди това беше в личната зона на приятеля си и, когато Аниор пристигна в централата, те го гледаха със страх и неприязън. Новакът беше намерил някакъв начин да извлича огромна полза от любовта на Сатара към него и за кратко време беше изпреварил в личното си развитие повечето от тях. Беше като чуждо тяло в мида, станало бисера за сметка на нейното добруване. И сега стана причина Сатара да ги напусне.

Знаеха, че рано или късно Сатара беше длъжен да се издигне на горното ниво, но очакваха това да стане по по-различен начин. Освен това се надяваха той да продължи да ги ръководи като теор, а сега вече не бяха сигурни в това.

Главните помощници на Сатара се събраха в работната му зона в централата. Аниор беше помолил за тази среща и те бяха любопитни да узнаят какво се беше случило. Гледаха го с обвиняващи очи и очакваха обясненията му.

— Искам да ви се извиня — започна Аниор. — Правилно се досещате, че аз съм виновен за бързото заминаване на Сатара.

— Това не беше само бързо заминаване, — възкликна, главният архитект, — ти му причини някаква силна болка. Иначе той никога нямаше да ни остави така.

Аниор сведе засрамен глава.

— Казах му нещо за него и той го възприе много тежко. Прецених, че е време да го узнае. Не знаех, че толкова силно ще бъде разтърсен.

— Преценил си! А сега какво? Какво ще стане с нас?

Всички бяха възмутени. Аниор явно нямаше намерение да изпада в повече подробности, а и те не ги интересуваха особено. Виждаха черния облак на тъга край Аниор, но нямаха намерение да му простят постъпка с такива последствия.

— Предполагам, че теорите ще вземат някакво решение за съдбата на царството — успокои ги Аниор. — Говорих с Веова. Засега той ще поеме и двете царства. Сигурно скоро ще ви извика.

Видя облекчение по лицата на присъстващите. Те се разотидоха, за да съобщят новината на другите. Аниор остана сам и се премести в зоната на покаянието. Искаше да изживее на спокойствие мъката си.

* * *

Току що беше завършило съвещанието на теорите, грижещи се за този сектор на вселената. Отдавна не бе имало такава бурна дискусия. Участваха всички, включително обвързаните с по-ниските нива, с изключение на новия, когото бяха оставили на грижите на Кадор. Той имаше най-голям опит с проблемите на Делените.

Боар се усмихна, като си спомни емоционалните изблици на тези богове, нещо толкова неприсъщо за тях. Аниор успя да размъти водите не само на нивото на ангарите. За разлика от него, второто му Аз имаше редкия талант да предизвиква скандали, където и да се появеше.

Като пристрастна страна, той не се включи в обсъждането на мерките, които трябваше да вземат теорите след постъпката на Аниор. Изслуша спокойно всички съображения и доводи и прие решението им без възражения.

Другите останаха учудени, че той не направи и най-малкия опит да защити второто си Аз. Но Боар знаеше, че Аниор добре е осъзнавал какво прави, когато бе казал на Сатара, че е Делен. Можеше да намери и друг начин да помогне на Сатара да осъзнае кой е, без това да завърши толкова драматично. Въпреки това Боар беше далеч от мисълта да осъжда действията на второто си Аз. Прекалено добре го разбираше. Щеше да понесе последствията от постъпката му без никакво съжаление.

Чувстваше тъгата на Аниор като своя и изпита силен копнеж към него. Щастлив, че има повод да се види с него, той се отправи на долното ниво, за да му съобщи решението на съвета.

Появи се изненадващо пред очите му в зоната на покаянието. Аниор скочи от радост. Ако можеше, Боар щеше да го прегърне сега, но трябваше да се задоволи с изпращането на чувства на нежност и любов към него.

Аниор му отвърна със същото и известно време те просто се радваха един на друг. Бяха единствената двойка Делени, доколкото знаеше Боар, способни на такава близост. Благодарение на Веова, вкарал ги несъзнателно в ситуацията да общуват един с друг, те се бяха научили да се справят с тези положения и да черпят максимална радост от тях. Засега успешно избягваха омразата, предпазваща двойките Делени от спонтанно сливане.

Предаде малко енергия на Аниор, за да се справи по-лесно с тъгата си. Той го погледна благодарен и го попита измъчен:

— Сърдиш ли ми се за това, което направих? Боар се усмихна и отговори:

— Въобще не съм в състояние да ти се сърдя за каквото и да е.

Аниор го погледна учуден и промени въпроси си:

— А би ли постъпил по същия начин? Боар се засмя.

— Сега вече ме хвана на тясно — отговори той. — Не, не бих.

След като видя посърналото лице на Аниор, нежно добави:

— Но не те осъждам за това, което си направил. Действал си от любов, макар че малко избърза. Направи това, което смяташе за правилно и аз нямам намерение да се поставям над твоите решения.

Подкрепи думите си с нова вълна от нежност и постепенно черния облак край тялото на Аниор се разсея. Но му предстоеше да съобщи на Аниор далеч по-неприятни неща и Боар леко се натъжи. Аниор веднага забеляза промяната в настроението му и го погледна с напрегнато очакване.

— Теорите, отговарящи за този сектор, се събраха и взеха решение как да ни накажат — продължи Боар.

Аниор го прекъсна възмутен:

— Защо „ни“? Нека правят с мен, каквото си искат. Но ти нямаш нищо общо с това!

— Ние сме като скачени съдове. Всичко, което става с единия от нас, незабавно се отразява на другия. Всяка наша радост е обща, но и всяка наша мъка. Когато наказват теб, те все едно наказват и мен.

Аниор го погледна с виновно лице. За първи път той съжаляваше за постъпката си. Не искаше заради любовта му към Сатара да пострада Боар.

— Не се тревожи за мен — успокои го Боар, — моят дял е доста по-лек от твоя. Смятат, че не си достоен да бъдеш ангар и ще те преместят.

Аниор се засмя горчиво. И без това не знаеше как да погледне ангарите в очите. Те обожаваха Сатара и нямаше скоро да му простят, че го беше прогонил на горното ниво.

— Ще ме върнат на Земята ли? — попита той.

— Не — отговори усмихнат Боар. — Те не могат да те преместят отново на физическо ниво. Прекалено много сила си натрупал. А нея не могат да ти я вземат.

Той помълча малко, любувайки се на излъчването на второто си Аз. Аниор дори не подозираше какво беше спечелил от любовта си към Сатара. Той още не знаеше стойността на тази сила.

— Ще те прехвърлят към диабата. От светъл ангар ще се превърнеш в черен диабо. Но не се плаши! Това далеч не е най-лошото, което можеше да ти се случи. Обсъждаха доста по-гадни варианти, но Веова те защити. Каза, че си, бил много подходящ за диабо, повече отколкото за ангар.

— Същото ми казаха и ангарите — усмихна се притеснен Аниор. — Но нищо не зная за тях. Разправяха разни щуротии, в които просто не можах да повярвам.

— Най-вероятно са били верни — отговори Боар. — Но да си диабо има едно безспорно предимство: те за разлика от ангарите добре развиват индивидуалността си и имат чувство за хумор. Може би там ще ти харесва повече, отколкото при ангарите. Само се пази от Ханура. Тя е ужасна.

Аниор го погледна учуден.

— Тя? Ханура не е ли теор?

— Теор е — обясни Боар. — Но това, че сме безполови, защото нямаме нужда да се размножаваме, не означава, че в нас няма женски и мъжки същности. Теорите не ги проявяват много силно и ние гледаме на себе си като на равни. Понякога едната страна преобладава и тогава тази склонност се проявява във външния вид, който предпочитат. Ханура е типичен пример за това.

— А ти какъв теор си? — полюбопитства Аниор. Боар се засмя.

— След като сме двойка Делени и ти беше жена във физическия свят, на мен нищо друго не ми оставаше, освен да се правя на мъж.

После добави по-сериозно:

— Помниш ли, че ти говорих за отношението 3 към 7 при Делените? Едно от нещата, което изразява това деление е мъжката и женската същност. „Тройките“ съдържат мъжките качества, а „седмиците“ — женските. Но това не означава, че сме мъже и жени в смисъла, който физическите същества влагат в това понятие. Бихме могли да се наречем и „черни“ и „бели“ или „топли“ и „студени“.

— За това ли Веова изглежда като старец, защото е „седмица“? — по-скоро разсъждаваше, отколкото питаше Аниор. Не можа да въздържи любопитството си и попита:

— А как изглежда Кадор?

Боар се ухили и дяволити искри се появиха в сивите му очи.

— Като много хубаво момиче.

Аниор остана сразен. Бореше се с надигащото раздразнение. Не искаше да се поддава на глупавата ревност, възникнала заради несъвместимостта му с Кадор като две „седмици“. Успя да прехвърли вниманието си на нещо странно според него:

— Но ти винаги говореше за него като „той“, а за Ханура говориш като „тя“!

— Теорите не правят тази разлика. Само диабата наричат Ханура „Вещица“ и му определиха женски род. После и ние свикнахме с това обръщение.

Аниор не знаеше дали Боар не иска просто да го успокои с тези подробни обяснения. Връщаше се към нерадостните мисли за това, което му предстоеше и си спомни какво му каза Боар преди малко:

— А ти? Какво ще правят с теб? Боар се усмихна нежно.

— Просто трябва да помагам временно на Веова да управлява и двете системи. Ще заместя Сатара, докато той се оправи. Така поне няма да скучая.

— Какво стана със Сатара? — попита Аниор изплашен. — Мислех, че щом стигне горното ниво, той ще бъде добре.

— Не се тревожи — успокои го Боар. — Кадор се грижи за него. А той знае как да помага на побъркан от любов Делен. — И добави усмихнат: — Успях да изпитам това на собствен гръб.

Но на Аниор не му беше до шеги.

— Побъркан от любов към кого? Към мен, или към Веова?

Боар се затрудни. Не знаеше как да каже истината най-меко на Аниор. И без това му се беше събрало много през този ден. Погледна го нежно и каза:

— Май и към двама ви.

Но Аниор не се засегна. Той знаеше, че Сатара и Веова се обичаха точно толкова, колкото той и Боар. Правеше разлика между любовта на двойка Делени и любовта между два различни индивидуални духа. Двете чувства в него въобще не влизаха в конфликт.

Седеше натъжен в мислите си и тихо помоли Боар:

— Ще предадеш ли на Сатара нещо от мен? Боар се усмихна и отговори изключително топло:

— Ще му кажа колко много го обичаш и колко много съжаляваш, че не можеш да го прегърнеш сега.

Протегна ръка, образува астрална материя край нея и леко докосна ръката му. Аниор се стресна и го погледна учуден и щастлив. За първи път Боар рискуваше такъв пряк допир. И двамата се наслаждаваха на връзката си и внимаваха да не загубят разсъдък от силните си чувства. Мечтаеха заедно, докато успяваха да поддържат това състояние стабилно. После Боар рязко дръпна ръката си. Хвърли към Аниор един последен нежен поглед и каза: — Обичам те, бъди силен! — и се сви в една точка, за да се върне там, откъдето бе дошъл.

 

Боар издебна Кадор да го няма, за да предаде на Сатара поздравите на Аниор. Просто закачи един свой светлинен лъч към тялото на Сатара и му преля чувствата на Аниор. Щастлив, Сатара се смая от това му умение, но Боар обясни, че има да открива още много неподозирани възможности на новото си тяло.

* * *

Аниор отново седеше на зелен хълм в една като че ли безкрайна пуста равнина, още зашеметен от силния вихър, разкъсващ го на безброй дребни частици и събиращ ги наново. Спря погледа си на две странни същества, боричкащи се в подножието на хълма. Бяха черни, с червени перчеми и малки крилца на гърба. Заслуша се известно време в грухтенето им и после ги прекъсна грубичко:

— Хей, няма ли да ми обърнете малко внимание?

Те са сепнаха и, без да разхлабват хватката, в която се бяха вкопчили, обърнаха глави към него и отвориха широко жълтите си очи. Черната цепка в тях се разширяваше от удивление.

— Тоя пък от къде се взе? — отрони единият.

Аниор ги изгледа още веднъж и после ядосано размаха края на опашката си.

— Това ли наричате тържествено посрещане? Къде са фанфарите, къде е червеният килим? Или искате да се оплача на Ханура как изпълнявате задълженията си?

Когато изрече това име, те моментално се пуснаха, хвърлиха се в краката му и запелтечиха:

— Моля ти се, не ни издавай. Само си поиграхме от скука. Сега ще изпълним всичките ти желания.

Изведнъж от върха на хълма към далечината се спусна червена пътека с две жълти ивици по края и засвириха фанфари. Звуковете бяха толкова ужасни, че Аниор бързо си запуши ушите и изкрещя на двете дяволчета пред него:

— Спрете веднага това или и аз ще се включа във вашата игра!

Заплахата подейства. Все пак Аниор беше почти два пъти по-висок от тях. Абсурдната музика спря. Малките го погледнаха изплашени и объркани.

— Тук няма ли някой по-възрастен — продължи Аниор, — който да обясни на един новодошъл, какво представлява това загубено място?

Обидени двамата се изправиха, опъвайки се в цял ръст.

— Ние не сме деца, нищо че сме малки. Можем да ти обясним всичко за царството на диабата. Само попитай.

Аниор се засмя. Пожела си светлинно кресло по-скоро по навик, отколкото за да изпробва тази техника, и с удоволствие установи, че тя действаше и в тази среда. Опъна се удобно в него и започна:

— Как се чукате тук?

Диабата пред него направо занемяха. Аниор беше успял да събере максимална информация за диабата, преди теорите да го прехвърлят в тази общност. Знаеше, че беше изключително важно как ще се представи от самото начало. Отношението на новите му другари към него щеше да зависи от респекта, който успееше да им внуши. А това означаваше да бъде по-нахален, по-хитър и по-циничен от тях. Нямаше намерение да поддържа такова непристойно поведение през цялото време. Но поне трябваше да остави „добро“ първоначално впечатление.

— От Земята ли дойде или от Сатариус? — попитаха те смутени.

— Нито от едното, нито от другото място — отговори Аниор. — Допреди малко бях ангар.

— Ангар? — те направо подскочиха от учудване. — Какво правиш тогава тук?

— Стига сте задавали глупави въпроси. Още не сте отговорили на моя.

Диабата отново се притесниха. Очевидно не знаеха как да се държат с един ангар, превърнат в диабо. Но бързо преодоляха смущението си и започнаха оживено да обяснявкат, прекъсвайки се един друг, какво представляват и какви са нормите в тази общност.

— Изглеждаме външно различно от ангарите, но имаме същия вътрешен строеж. Нашите енергийни центрове са завъртени в посока обратна на тази на ангарите, но действат по същия начин. Нямаме толкова силно развит център на съгласуване, но затова пък ни е много по-развит центърът на волята. Това ни позволява да се любим и без да се разбираме чак толкова добре. За нас удоволствието е по-важно, отколкото взаимността.

— И пак ли го правите само по празниците? — попита Аниор.

Те се засмяха задружно, държейки кръглите си коремчета с ръце и подскачайки смешно от крак на крак. Определено бяха забавни.

— Не. Само ангарите са толкова тъпи. Много държат да напредват в личното си развитие.

Успокоиха се малко и продължиха:

— Не ги изпускаме. Но освен това се събираме, когато ни е кеф. Хич не ни е грижа колко ще ни пораснат крилцата.

Говореха за личната сила. За разлика от ангарите, където тази сила се проявяваше в светенето на тяхната кожа, на диабата им растяха крилете. Бяха черни като цялата им кожа и приличаха по форма на крилете на прилепите. Разт перваха ги, когато се местеха от една зона в друга или се спускаха на долните нива по работа. Но реално не ги използваха за летене. Придвижваха се в пространството по същия начин, като ангарите.

Аниор се сети за собствения си променен външен вид, стана и си пожела огледало. Пред него се появи образът на голям диабо, черен с жълти очи. Имаше къси червени коси на главата, между които се подаваха малки черни рогца, и накъдрени нежни мъхчета по гърдите. Долната част на тялото му цялата бе покрита с прави лъскави косми, черни като кожата. Не носеше никакви дрехи. Отзад се подаваше бая дълга опашка, която завършваше с червен пискюл. Но дотук приключваше приликата с двете дяволчета пред него. Имаше стегнат мускулест вид, ръце с дълги изкривени черни нокти и лице с желязно изражение. Разтвори крила и диабата пред него ахнаха и паднаха на колене от страхопочитание.

Крилата му стигаха в долния си край почти до коленете му, а горе завършваха на нивото на острите му уши. Размахът им беше забележителен и Аниор остана доволен. Нямаше да има много други диаба с по-големи крила. Обърна се към смешните фигури пред него.

— Какво сте ме зяпнали така? Като че ли не сте виждали диабо досега. Тук ли ще стоим или предлагате нещо друго?

— Ще трябва да те заведем при нашия началник — отговори смутен единият. — Той ще те заведе при Ханура.

Разтвориха жалките си крилца и полетяха напред. Аниор ги следваше, наслаждавайки се на чувството за летеж, въпреки че знаеше, че може да прибере крилата си и да се придвижи и без тях.

* * *

Стоеше с прибрани крила пред едър диабо с широки рамене. Със сигурност притежаваше по-голяма сила от него. Косата му имаше оранжев оттенък и лицето му излъчваше спокойна сила. Аниор се учуди колко различно изглеждаше от другите двама представители на това общество.

— Значи ти си Аниор — започна той без заобикалки, — Ханура ме предупреди за идването ти.

Огледа го внимателно и продължи:

— Тук няма да ти е толкова лесно, както при ангарите. Няма регулирано работно време и ако не изпълняваш всичките указания, ще бъдеш наказан. Обслужваме широк сектор от тази вселена и имаме много работа. С какво се занимаваше при ангарите?

— Учех се за архитект.

Диабото пред него го погледна с известно уважение, но после добави:

— Сигурно Ханура няма да ти разреши да се занимаваш тук с това. Само най-силните и най-преданите диаба имат право да учат и упражняват това изкуство. Останах с впечатление, че не те обича особено. Ако искаш да напредваш, трябва да й се подмазваш и да завоюваш нейната благосклонност.

Тези перспективи не бяха особено радостни. Но Аниор реши да не прави прибързани заключения. Първо искаше лично да се запознае с Ханура, преди да реши какво да прави.

— Ще я видя ли скоро? — попита той. Другият се изсмя на висок глас.

— На твое място не бих бързал толкова. Най-добре са тези, които никога не са попадали пред погледа на тази вещица. Ако не те хареса, ще й достави най-голямо удоволствие да те измъчва до побъркване.

После добави с неочаквана за Аниор топлина в гласа:

— Казвам се Нериф. Обади ми се ако ти трябва съвет.

— Благодаря, Нериф — отговори Аниор. Не беше се надявал да намери толкова бързо приятел. Изпитваше истинска симпатия към едрия диабо пред него.

Нериф разпери разкошните си крила и полетя напред. Аниор го последва.

Скоро те се озоваха в централата на диабата. Всичко приличаше донякъде на обстановката в централата на Веова. Имаше златен трон в единия край със странните знаци над него. Аниор се сети, че още не се бе интересувал какво означават те. При Сатара нямаше подобно нещо.

 

Огромната зала беше пълна с народ, все черни дяволчета с най-различен ръст и вид. Пред трона се бяха наредили неколцина от тях, всички на колене, и изглежда чакаха нещо. Тронът беше празен, Ханура я нямаше. Нериф заведе Аниор в първата редица чакащи диаба и му направи знак да застане като тях. Всички му направиха почтително път. Очевидно заемаше високо място в йерархията. Аниор клекна и се огледа с любопитство.

Стените тук не бяха черни, а преливаха от зелено към кафяво. Подът се спускаше на тераси. Тронът се намираше на най-горната. Осигуряваше свободен поглед върху цялата зала. Всеки тук със сигурност щеше да се чувства зорко наблюдаван.

Въпреки че на вид диабата пред трона покорно чакаха с наведени глави, Аниор забеляза дяволития израз в очите им и едва забележимите непристойни знаци, които си предаваха. Някои едва успяваха да потискат смеха си, размахваха опашките и се хилеха. Когато котката я нямаше, мишките си играеха.

Изведнъж настана гробна тишина. Чу се някакъв шум и на трона се появи Ханура. Всичко, което чу досега за нея, се оказа вярно. Мускулесто грубо тяло с едри непокрити гърди и лъскава черна и дълга коса. Кожата й беше тъмна, почти синя, а очите й бяха червени. Въпреки това не изглеждаше грозна. Имаше някаква неразбираема хармония в това масивно тяло. Беше облечена само с шарена препаска около широкия ханш и силните й бедра се виждаха почти изцяло. По шията й висяха безброй гердани, а ръцете и краката й бяха натежали от разноцветни обръчи. Аниор си спомни, че беше гледал на Земята някакви картини на индийската богиня Кали. Ханура сигурно е служила за модел на тези художници. Прозвището „вещица“ направо му звучеше като галено име.

Тя се огледа наоколо със свиреп поглед. Всички бяха свели глави, само Аниор я разглеждаше открито. Тя спря погледа си на него и откри белите си зъби в злобна усмивка.

— Ах, кой е тук? Ще ми достави истинско удоволствие да накажа престъпника на закона.

Изведнъж в ръката й се появи дълъг камшик и тялото на Аниор веднага се стегна от страшни спомени. Чу свистенето и само успя да покрие лицето си с ръце, когато го проряза силна болка.

Не беше изпитвал това чувство, откакто умря във физическия свят и дори се учуди, че е възможно. Очакваше втори удар, но само чу кънтящия смях на Ханура.

— Само ти показвам какво те очаква, ако решиш и тук да проявиш своеволие.

Аниор предпазливо махна ръцете си и видя, че останалите диаба край него се бяха свили още повече. Болката постепенно се разсейваше. Ханура се обърна към Нериф:

— Разпредели го при плашачите.

— Но той има сила и квалификация за по-сложна работа, — възрази внимателно Нериф.

Ханура го погледна все едно, че ей-сега ще се нахвърли на него и ще го погълне целия.

— Не съм те питала за мнението ти, Нериф! Иначе можеш да го последваш!

Нериф само се поклони мълчаливо, направи знак на Аниор да го последва и те тръгнаха към другия край на залата. Аниор успя да види как един от чакащите диаба полази на колене пред Ханура и нещо я молеше. После чу ехтящия из цялата зала глас на Ханура, свистенето на камшика и жалния вой на диабото.

— Тук винаги ли е така? — попита той Нериф.

— Да. Имаше късмет, че те удари само веднъж.

— Исках да ти благодаря — продължи Аниор, — че направи опит да се застъпиш за мен.

— Няма нищо. Да прати диабо с твоята сила при плашачите е направо престъпление. Имаме нужда от квалифицирани работници — плашачи колкото щеш. Но нали ти казах: — веднага усетих, че не те обича особено.

— Какво означава да си плашач? — попита Аниор.

— Ще разбереш. Най-тъпата работа при нас. Трябва да плашиш физическите същества, за да не се отклоняват от, правилния път на развитие.

Прелетяха към някаква отдалечена зона. Посрещна ги един дребен диабо с посивяла козина. Изразът на безкрайна скука на лицето му се смени с огромно удивление, когато ги видя. Хвърли се на колене пред тях и зачака заповедите на Нериф.

— Доведох ти нов. Покажи му какво трябва да прави — нареди Нериф.

Старчето учуден повдигна глава. После възрази, заеквайки:

— Какво да го правя? Нямам работа за такъв „разперен“ диабо.

— Прави каквото щеш. Изпълнявам заповед на Ханура; — отговори Нериф. После се обърна към Аниор.

— Ще гледам да те измъкна от тук по-скоро. Усмихна му се и отлетя. Аниор го проследи с поглед и се запита каква ли сила ги беше събрала още на рървия ден в това общество. Силната взаимна симпатия трябваше да има някакви причини. Диабата завързваха бързи, но повърхностни приятелства и между по-развитите от тях се появяваше остро осезаемо съперничество.

— Кажи ми нещо за Нериф — помоли Аниор дребното дяволче пред него, — днес пристигам във вашата общност и не познавам никого.

— Значи ти си ангарът, когото наказаха да стане диабо? — попита развълнуван старчето. После се ухили. — Голямо наказание! При нас е много по-готино.

Аниор се учуди на точната информация, с която разполагаше. Изглежда слуховете за такова изключително събитие се разпространяваха бързо.

 

— „Близнаците“ от зоната на пристигане успяха да те похвалят — продължи диабото пред него. — Наистина си много силен и вещицата ти направи голям номер, като те прати при нас.

— Питах те нещо — прекъсна го Аниор и размаха ядосан опашката си. Нямаше намерение да говори за себе си.

Старчето го погледна недоволен, но се подчини на нареждането му:

— Нериф също е „чужд“. Пристигна преди много време при нас и успя доста бързо да напредне, въпреки че започна също като плашач. Сега е главен координатор. Различен е от нас, като повечето от тези, непреминали през нашата еволюция от самото начало. Строшава се от работа и така се подмаза на вещицата. Казват, че е страхотен организатор. Иначе няма много приятели, като повечето от „разперените“.

Последната дума изрече по-скоро с пренебрежение, отколкото с уважение. Силата, която се ценеше толкова много от ангарите, не беше на почит в тази общност.

Погледна Аниор, въздъхна тежко и каза:

— Наистина не знам какво да те правя. Хайде да ти обясня задълженията ти.

* * *

Да си плашач наистина беше тъпа работа. Слизаха в домовете на хората и ги плашеха с помощта на измислени чудовища или само със собствения си вид. Дори работата на изкусителите беше по-интересна. Там също се работеше със стандартни средства, но от време на време трябваше да се измисли нещо по-хитро.

Работата имаше само едно несъмнено предимство. Тя осигуряваше на Аниор достатъчно свободно време да се промъква тайно в зоната на знанието и да продължи архитектурните си занимания. Надяваше се Ханура да е достатъчно заета с наказателните си акции и да не му обърне внимание.

Съжаляваше, че не му бяха разрешили да вземе матрицата на своята гора със себе си. Да почне да гради нова, му се видя като предателство към старата и той се зае с по-прости, но по-осъществими задачи. Правеше живи кристали, размножаващи се чрез делене. Опита и типично диабоски творения. Чудовища, бури с определени параметри, вулканични изригвания и земетресения. Но нямаше как да ги изпробва без да бъде забелязан.

Един ден старчето извика тяхната група спешно при себе си. Трябвало да забавят един космически кораб на митяните. Това не беше лесна работа за плашачите, защото митяните бяха добре развита физическа раса и знаеха за съществуването на горните нива и техните обитатели. Теорите обикновено направо контактуваха с тях и не прибягваха до услугите на ангарите или диабата. Нямаха представа какво е наложило този път да действат по-различно.

Митяните бяха наясно с номерата на диабата и въобще нямаше да реагират на тях. След като никой не успя да измисли нещо свястно, Анидр предложи своята идея:

— Да им изпречим на пътя един тайнствен космически кораб от неизвестна цивилизация и да видим дали няма да полюбопитстват и да спрат, за да го разгледат.

— Това е добра идея — каза старчето, — но нямаме време да накараме архитектите да ни изработят матрица за него.

— За какво ви е матрица? Просто ще се съберем и всеки от нас ще си представи някоя част от кораба — възрази Аниор. — Важно е той да изглежда относително стабилен.

— Точно там е проблемът — уточни старчето. — Не сме в състояние да поддържаме такава конструкция за по-дълго време. Познавам моите дяволчета. Игривостта им е по-силна отколкото тяхната дисциплина. Само ще се изложим.

— Тогава ще направя набързо една основна матрица на кораба — предложи Аниор. — Няма да ми отнеме много време. После останалите само трябва да поддържат обзавеждането. Нека изкарат акъла на митяните. Колкото по-чудно изглежда, толкова по-добре.

Другите го гледаха с разщирени очи.

— Наистина ли можеш да направиш това? — попита началникът.

— Разбира се — засмя се Аниор, — в крайна сметка като ангар се учех на доста по-сложни неща.

Остави останалите да уточнят детайлите на акцията и се премести в зоната на архитектурата. Огради се със собствени стени и завърши необезпокояван матрицата за нула време. Придаде на кораба възможно най-нестандартна форма и вече предчувстваше как митяните щяха да се влудят, когато го видят.

Хвърли матрицата в пространството, тя се разшири, притегли физическа материя от хаоса и я вгради в себе си. Плашачите се преместиха в образувания кораб и зачакаха.

Митяните приближаваха бавно. Аниор беше почти изравнил скоростта на кораба с тяхната. Искаше да им даде достатъчно време да решат какво да правят. Виждаше объркването им и спора как да постъпят. Бързаха за някъде, но не можеха да изпуснат такъв изключителен случай. Намалиха скоростта и прехвърлиха първата разузнавателна група.

Диабата се бяха уговорили какъв вид да приемат и се появиха точно в този смешен образ на зелени човечета, за който всички знаеха, че е чиста измислица. Корабът им имаше голяма пробойна и само няколко от екипажа бяха останали живи. Другите се правеха на мъртви.

Митяните опитаха да установят контакт, но неизвестните космонавти само пееха някаква песен, която техните устройства за комуникация не можеха да преведат. Те много се затрудниха. Изпратиха още специалисти на чуждия кораб и, когато и тези митяни пристигнаха, корабът изведнъж затвори люковете си и въпреки пробойната, хукна да бяга настрани от маршрута на митяните.

На митянския кораб се объркаха и започна едно лудо преследване из космоса. Диабата се забавляваха неистово. Накрая не издържаха и приеха истинския си вид. Когато митяните видяха кой ги беше изиграл така жестоко, те се вбесиха. Изричаха най-неприлични проклятия и заплашваха, че ще се оплачат на теорите. С това само предизвикаха още по-голяма веселба у диабата. Накрая диабата пуснаха митяните обратно на кораба им, доволни, че хем бяха изпълнили задачата си, хем се бяха забавлявали до припадък.

Аниор също „спечели“ от цялата тази работа. Когато Ханура разбра как се бяха справили с митяните, тя го извика в централата и каза със злобна усмивка:

— Чух, че се справяш добре като плашач. И без това Нериф не ми дава мира да те издигна на по-сложна работа. Ще те преместя при изнудвачите.

По-гадна работа не би могла да намери за Аниор. Той скочи на крака, погледна я твърдо в очите и каза:

— Няма да се занимавам с такава нечестна работа! Дори да ме съдираш от бой. Искам да работя като архитект!

Това беше нечувано нахалство. В залата настана гробна тишина. Ханура скочи от трона и Аниор очакваше да се появи камшикът в ръката й. Но тя неочаквано се изсмя:

— Аз не съм Сатара. При мен ще вървиш крачка по крачка напред и то само, ако аз ти позволя. И повече никакви възражения!

С едно движение на ръката си тя го прехвърли в зоната на изнудвачите.

Но Аниор стачкуваше. Началникът на това направление нямаше достатъчна лична сила, за да го принуди да работи и реши да остави възпитателните мерки на по-разперените от него. След три дни пристигна Нериф.

Поздрави сърдечно, но беше загрижен. Обикаляше Аниор, който седеше на пода, потръпваше нервно с края на опашката си и се мъчеше да подбере подходящи думи.

— Разбирам, че не искаш да работиш като изнудвач. Но тази работа е доста по-сложна от тази на плашачите и при следващото издигане ще попаднеш на много по-свястно място.

— След като имам особени заслуги като изнудвач ли? — попита раздразнен Аниор. — Не, благодаря. Предпочитам цял живот да работя като плашач.

Нериф седна срещу него и го хвана за ръце. Гледаше Аниор с разтревожени очи.

— Нищо не можеш да направиш. Да си диабо значи да бъдеш нечестен и несправедлив към хората. Нашата работа не е шега, а необходимост. Когато се издигнеш в йерархията ще се сблъскаш с интересни и важни задачи. Но докато си в основата на пирамидата, трябва да се подчиняваш на нашите закони. Нямаш избор.

Аниор дръпна ръцете си и скочи на крака.

— Винаги има избор. С нищо не можеш да принудиш един свободен дух да действа против убежденията си. Дори Ханура няма да успее!

Нериф се изправи срещу него. Погледна го строго и с обвиняващ глас предупреди:

— Не бъди горд и високомерен! Веднъж престъпи законите и беше жестоко наказан. Но тогава, доколкото разбрах, поне действа от любов. А сега просто се инатиш.

Аниор затвори очи и се успокои с голямо усилие на волята си. После погледна Нериф и каза спокойно:

— Не, Нериф, това не е инат. Защо мислите, че всичко в нашата общност трябва да е така, както е сега? Къде е записано, че трябва диабата да бъдат принуждавани с бой да работят? Къде е записано, че не трябва да се насърчават талантите им? Къде е записано, че те трябва да развиват само злобата си, а не и любовта си?

Сега Аниор обикаляше Нериф и с все по-нарастващо вълнение продължи:

— Защо диабата да не тръгнат по пътя на ангарите и да ги настигнат? А може би дори да ги задминат в развитието си? Защо точно те трябва да вършат цялата черна работа в този сектор на вселената? — И после добави замислен. — Може би само трябва някой да разчупи този порочен кръг, в който се въртите от толкова време.

Нериф го погледна с възхищение и страх. Имаше по-голяма лична сила от Аниор, а никога не бе посмял дори да помисли за такава възможност. Имаше нещо в този ангар-диабо, което го привличаше от първия момент, когато го видя. Имаше някаква друга, непозната сила в него. Въпреки че се намираше на астрално ниво, в Аниор живееше един дух на непобедим и неразрушим бог. И Нериф предчувства огромните промени, който той щеше да предизвиква навсякъде, където се появеше.

— Ще отида да говоря с Ханура — каза Аниор спокойно, отвори широките си крила и полетя към централата.

Нериф го следваше със свит от лоши предчувствия сърдечен център.