Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказки за боговете (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://truden.com

История

  1. — Добавяне

* * *

Тялото на Ани още потръпваше в ръцете му. Сатара грижливо я покри с наметалото и нежно я притисна към себе си. Не искаше вече да умре. Искаше да изживее току що преживяното отново и отново. Той не помнеше да е изпитвал такова щастие някога. Това не беше телесно усещане. Бяха се издигнали заедно на някакви много далечни, високи нива и бяха усетили щастието да бъдеш близо до онова Неназоваемо, Неразбираемо и Всесъществуващо. То можеше само да се почувства подобно на лек полъх в топла лятна нощ. Чувстваше непозната сила в себе си, като че ли беше донесъл част от това Нещо в този свят.

Преливаше от благодарност към Веова за това, че му позволи да вкуси от това щастие, решавайки едновременно проблема му. Може би наистина те се обичаха. Защото той усети в себе си не само благодарност, но и едно друго, много по-дълбоко чувство.

Целуна нежно челото на Ани. Сърцето му се сви, виждайки ясно тежките дни, които чакаха това момиче. На самия него се падаше по-лекият дял от общия път, който предстоеше да извървят заедно. А после тя щеше да го напусне отново, за да се видят пак, вече на друго ниво. Не можа да прозре по-надалеч съдбата и се върна в тъжната реалност на тези дни.

Скоро щеше да изгрее Голямото слънце и той, галейки я, събуди Ани, Тя отвори очи, за да види дали е още до него и ги затвори отново. Притисна глава към неговите гърди и го прегърна през кръста. Не желаеше да го пусне.

Изведнъж се изправи, сещайки се, къде е и какво искаше да направи.

— Времето напредва, трябва да бягаме.

— Аз нямам намерение да бягам — отговори твърдо Императорът.

— Но аз те обичам и искам да те спася! — извика отчаяно Ани.

— Ти вече ме спаси — усмихнато отговори той, — ти носиш моето семе в себе си и в мига, в който ми отсекат главата, ти ще заченеш втория ми син.

— Но аз искам теб, не мога да чакам внук, за да те видя отново. — Ани пак започна да плаче. Той отново я придърпа към себе си, нежно я галеше по косата и все така усмихнат обясни:

— Аз все пак предвидих още тогава, че може да се случи нещо на сина ми, преди да му се роди дете. В такъв случай зачевам втори син, притежаващ всички необходими заложби, за да стане носител на духа ми. — Той замълча за малко и продължи: — Ти ще бъдеш най-добрата майка, която някога съм имал.

Ани съвсем се обърка. Не можеше да понесе мисълта, че щеше да загуби този любим мъж толкова скоро. Разбираше, какво й казва Сатара, Но някак мисълта, че дете от него ще бъде самия той, й се струваше толкова нереална и далечна. Искаше да прегърне този мъж пред нея и да не мисли за друг.

— Трябва да напуснеш този град веднага — продължи той. — Отиди оттатък морето в планината на белите върхове и потърси билкаря Имор. Той ще те приюти и ще ти каже какво да направиш с детето, когато то стане на шест години. След това трябва да се върнеш при Веова. Преди да оставиш сина ни, предай му това от мен.

Той извади изпод сламеника малък, пирамидално шлифован, оранжев кристал — кристал от агатор.

Ани го прибра машинално в кожената си торбичка и погледна Императора с тъжни очи. Лицето му излъчваще такова щастие и радост, каквото въобще не беше очаквала. Знаеше, че не може да го придума да промени намерението си и страдаше от мисълта, че повече няма да го види. Той я прегърна и те лежаха притиснати един до друг, докато не чуха ключа да се върти в бравата. Лакеят беше дошъл да прибере Ани.

Императорът я откъсна от себе си и тя стана. Лакеят влезе и взе учуден пълната кана с вино. Накара Ани да побърза. Той излезе пръв и тя се обърна на вратата, за да хвърли един последен поглед към мъжа, с когото беше прекарала най-прекрасните мигове в живота си. Той лежеше на сламеника в същата поза, в която го завари вечерта, но със смирена усмивка на лицето си. Отвори очи, прониза я с остър поглед и нежно каза на прощаване:

— Обичам те и се радвам, че ще ми бъдеш майка.

Тя бързо излезе от страх, че иначе никога вече няма да може да го остави.

* * *

Лакеят я изведе без проблеми покрай стражата и тя го последва в двореца. Питаше я какво ще прави сега. Тя отговори, че ще напусне града още днес и ще се отправи към планините. Не му каза къде точно ще отиде. Ринес можеше отново да я търси. Искаше да върне черното наметало, но прислужникът я спря.

— Задръж този плащ. Той е на Императора. Носил го е при нощните си разходки с агатора. Много е лек и топъл. Наследил го е от дядо си, а той от своя дядо. Направен е от кожата на някакво животно, което вече не съществува. Успях да го измъкна от гардероба му, преди онези разбойници да разграбят всичко. Няма да му трябва вече.

Ани се зарадва на предложението му. Беше оценила качеството на тази дреха още миналата вечер, а и мисълта, че може да се загърне с нещо, до което се беше допирал Сатара през толкова много животи, я изпълваше с благодарност.

Излезе и се отправи към западната порта, където започваше пътят към морето.

Още не бе успяла да напусне крепостта, когато мощният поток от тела я повлече към площада за изпълнение на присъдите. Тя не искаше да присъства на жестокото представление, но нямаше никакъв начин да се измъкне от тълпата. Като че ли трите милиона жители на този огромен град се бяха запътили вкупом към големия площад близо до пазара. В средата му се издигаше дървена площадка, посипана с почернял пясък, с омазан с кръв дръвник на нея. Императорът нямаше да бъде първата екзекутирана жертва тези дни.

Откъм крепостта се чуваха викове. Водеха Императора. Ани се движеше като насън. Неспособна да се съпротивлява, тя остави тълпата да я води. Изведнъж стана някакво разместване и тя остана в първата редица от едната страна на трибуната.

Императорът, все още във вериги, се изкачи на скелето. Палачът с качулка на главата застана зад него. Зрителите, надаващи дотогава страхотен вой, замлъкнаха. Много от тях никога не бяха виждали Императора. Той водеше един напълно затворен живот и за тях беше по-скоро мит, отколкото реален тиранин. Толкова беше различен от тях и по външен вид, и по характер, че те не го бяха приели никога напълно за свой. И сега, когато виждаха високата му изправена полугола фигура, той, макар и във вериги, им внушаваше такъв страх и респект, че никой не смееше да повтори думите „Смърт на Императора“, викани до този момент в негово отсъствие.

Ани видя спокойното му лице. Той обходи хората на площада с поглед, пристъпи към дръвника, клекна до него и положи главата си така, че погледна направо към Ани.

Палачът вдигна огромната секира, а лицето на Императора засия от щастлива усмивка. Беше я забелязал.

Чу се вика на палача и тъпия удар на секирата. Ани загуби съзнание. Стори й се, като че ли чува дълбокия глас на Сатара да повтаря последните думи, отправени към нея тази сутрин.

Някой я подхвана отзад, за да не падне и тя се съвзе. Видя за миг главата на Императора да се търкаля в пясъка, все още с тази имагинерна усмивка на уста. Беше онази картина, видяна насън преди пет години.

Тя се обърна и решително си проби път през ликуващата тълпа. Не я беше грижа за сълзите, които се стичаха по бузите й. Нека си мислят, че плаче от радост. Усещаше огромна буца в гърлото си и вървеше като автомат. Все виждаше отрязаната му глава с онази последна усмивка.

Нямаше къде да се усамоти в този огромен град. Вече без сили, тя седна с гръб към една къща, зави се през глава с наметалото и заплака. Щастието, за което беше мечтала цял живот и заради което си струваше да живее, се задържа само за една кратка нощ и си отиде завинаги. И заедно с него се изгуби и смисълът на живота й.

 

Някой я буташе по рамото.

— Хей, момиче, ставай. Не можеш да останеш така навън. Ще измръзнеш.

Ани се събуди от дълбок сън. Прекрасните видения в него се разсеяха като дим и Ани се ядоса на възрастната жена пред нея, задето я събуди. Видя, че се беше стъмнило и се зачуди какво да прави. Не можеше да остане навън. На Сатариус нощите бяха много студени дори и сега, в началото на лятото. Жената пред нея поклати загрижено глава.

— Сигурно си дошла да видиш екзекуцията и не си намерила място в странноприемница. Ела с мен, аз съм сама. Направи ми компания тази вечер. Този ден не е обикновен, всички празнуват. Поне няма да си пия виното сама.

Въпреки, че не я блазнеше особено мисълта да отпразнува днешните събития, Ани се съгласи със симпатичната женица. Трудно щеше да си намери друга квартира в този късен час.

Старицата живееше в къщата, на която Ани се беше облегнала. Тя сложи малко месо и хляб на масата, извади бъчвичката с папановото вино и наля по една чаша. Ани се изплаши да не се наложи да дига сега тост за смъртта на Императора, но жената пиеше за новото, по-хубавото време, което непременно щеше да дойде. Ани я попита дали не мисли, че в момента времената са доста по-лоши от преди. Жената се съгласи само наполовина. Преди било по-лесно да се живее, всичко било предварително ясно и по-спокойно. Но сега имаше надежда, надежда която не познаваха. И заради нея си струваше да изпитат всички съпътстващи злини.

Ани замълча и се замисли. Сатара беше прав като реши, че Императорът трябва да умре. Умираше не той, а една легенда, една стара епоха. Умираше страхът на тези хора. И се раждаше надеждата за по-добър живот. Цивилизацията на Сатариус, в застой от столетия, направи скок напред. Населението щеше да се научи да плува в тези нови води. Решението да се промени обществения строй на Сатариус беше правилно. Нищо, че цената на тази промяна щеше да бъде много висока.

Жената й даде една кожа за завиване и я остави да спи до тлеещото огнище. След като добави малко съчки в огъня, Ани се излегна на кожата, уви се в наметалото и си спомни как заспиваше в замъка преди пет години с мисълта за Боар. А Императорът е бил тогава на стотина метра от нея и тя дори не го беше виждала. Сега и двамата се намираха в недостъпните за нея високи нива и тя оставаше напълно сама в този чужд физически свят. Спомни си за преживяното щастие миналата нощ и потърка бузите си във вътрешната страна на наметалото. Изведнъж й се стори, че Сатара отново я гали и тя заспа щастлива в прегръдката на неговото наметало.

На сутринта закуси и благодари на любезната старица. След няколко часа ходене стигна западната порта, купи си една торба провизии за из път и се отправи по пътя към морето. Нямаше представа колко е далече то. Дори спомените на бившия съветник, които още първия път й бяха записали в паметта, не вършеха никаква работа. Той винаги пътуваше с агатора си по тези места и мереше разстоянията с изминатото време. Можеше да не намери подслон за през нощта и да измръзне по пътя. Но й беше все едно. Още не усещаше детето в утробата си и мислеше само за себе си, за далечните планини, които трябваше да стигне.

* * *

Преминавайки за кой ли път през тунела към астралния свят, Сатара се зарадва, че вижда отново другарите си. След смъртта на физическото му тяло, престоят при ангарите имаше по-пълноценен характер, отколкото, когато напускаше тялото си за краткото време на транс. Разполагаше с малко повече време преди да се роди сина му, когато щеше да се спусне отново на Сатариус. Искаше да направи изчисленията за по-нататъшното развитие на система си. Още не беше наясно как точно щяха да се отразят последните събития. Не се притесняваше от Веова. Дори нямаше да го отбегне като друг път. Беше сигурен, че той открай време зорко наблюдава какво прави съперникът му на Сатариус. Може би дори щеше да успее да разговаря с него.

Тези беседи липсваха, на Сатара. Помнеше, че преди да се скарат с Веова, те редовно обсъждаха проблемите на Земята и въпреки че Шефът, както го наричаха ангарите, накрая налагаше свое решение, той винаги се допитваше до мнението на първия си помощник.

Сатара имаше нужда да попита по-опитния Веова за някои аспекти на взаимодействията между физическата и духовната сфера на планетата. Сатарианите се развиваха по толкова подобен на земляните начин, че почти напълно приличаха на тях. И историческото развитие на общността им вървеше по същото русло, въпреки че Сатара се беше постарал да не повтаря грешките, направени на Земята. Изглежда наистина нямаше значение с коя страна на силата се работи, когато става дума за такава система.

Веова се беше заблудил, когато създаде Земята само със Силите на дясната страна. Смяташе, че така ще има повече добро в този свят, но вселенските закони не позволиха тази неуравновесеност. Системата сама привлече Силите на лявата страна от хаоса.

На Сатариус се получи обратното. И в крайна сметка в нито една от тези две системи нещата не бяха както трябва.

Изведнъж му хрумна странна идея. Може би трябваше да свържат по някакъв начин двете системи и тогава всичко щеше да се оправи?

Сатара седеше, вглъбен в тази неочаквана мисъл, на един малък хълм в зоната на пристигането. Тук посрещаха тези физически същества, духът на които беше напреднал достатъчно, за да преминат на нивото на ангарите. Имаше дежурни ангари, които се грижеха за редките новопристигнали.

Единият от тях се запъти към Сатара. Явно не го познаваше. Сатара идваше много рядко и за малко.

Учудвайки се на снизходителната усмивка и впечатляващия външен вид на „Новака“, ангарът го покани да го последва.

Сатара се засмя и го попита за името. Ангарът се смути.

— Казвам се Рамоси. Искам да ви помогна да се ориентирате по-добре в нашия свят.

— Не е нужно, Рамоси — поясни Сатара, — аз не идвам за първи път тук. Но можеш да съобщиш на Шефа, че съм пристигнал и че искам да го видя.

— Не знам дали ще е възможно. Не може новопристигнал направо да се отведе при Веова.

— Не се притеснявай. За мен това едва ли важи.

— И за кого трябва да съобщя? — попита Рамоси.

— Казвам се Сатара.

По типичен ангарски начин Рамоси разтвори широко очи от удивление. Беше чувал толкова много за Сатара, че той се бе превърнал за него в чист мит, без истинска форма и съдържание. А сега пред него стоеше най-умният и най-своенравният ангар, срещан някога на това ниво. Въпреки че всички ангари много си приличаха и никога не променяха външния си вид, Сатара изглеждаше малко по-различен. Косата му беше по-дълга и по-обемиста, беше малко по-висок и очите му имаха по-наситен зелен свят. Излъчваше много повече светлина от събратята си и по това Рамоси разбра, че той беше стигнал духовното развитие на теор. Защо тогава все още стоеше на това ниво и дори слизаше във физическия свят?

Знаеше, че Сатара си беше създал собствена система, но не разбираше за какво му беше това. Единствената цел към която се стреми един ангар, бе да достигне в личното си развитие нивото на теорите. Това беше много трудна задача, която изискваше почти безкрайно служене на това ниво. Много рядко някой от тях успяваше да премине тази граница още по време на този цикъл.

Докато мислеше за тези неща, беше стигнал мястото за свръзка с централата. Предаде вестта за пристигането на Сатара.

* * *

На втория ден Ани стигна морето. Оказа се по-близо, отколкото беше очаквала. Предната вечер тя намери една изкопана в земята дупка, ползвана за пренощуване от не един пътник. Беше малко мръсна, но имаше сено на дъното и плетен капак за закриване на входа. Завита в топлото си наметало, тя благодареше мислено на лакея, задето й даде тази хубава дреха.

Сега беше в пристанищния град и се чудеше как да продължи нататък. Много от корабите бяха изгорени, тъй като принадлежаха или на Императора, или на поддръжниците му. Имаше малки риболовни корабчета, но те никога не пресичаха голямото море.

Не можеше да чака много. Странноприемниците в града бяха скъпи и, въпреки че Веова я беше снабдил с достатъчно пари, те едва ли щяха да стигнат за един по-дълъг престой. Освен това й предстоеше едно мъчително и дълго пътуване от другия бряг до планините на белите върхове. Ани имаше нещо като атлас в главата си като наследство от бившия съветник на Императора. И сега си спомняше всичко и имаше представа за това, какво я чака.

Ако разполагаше с агатор и достатъчно гориво, това пътуване щеше да е песен. Но агаторите се пазеха много добре — едва ли имаше повече от двеста по цялата планета. А горивото, стрити ригози в стъклени тръбички, се намираше само в провинциалните центрове.

Трябваше да пътува като редови сатарианин.

Попита на кея, дали скоро има някакъв кораб за град Тонк, намиращ се оттатък голямата вода. Никой не знаеше. Времената бяха смутни и търговците се бояха от пирати. Дори да имаха намерение да тръгнат на път, те го държаха в тайна. До вечерта тя не успя да намери нито един кораб, пътуващ към Тонк, и си взе легло в една странноприемница близо до кея.

Не можа да заспи и пристъпи към прозореца тихо, за да не събуди останалите съквартиранти. Надяваше се да намери успокоение, отправяйки поглед към звездното небе.

Може би това най-много й липсваше на тази планета, Заради ниските нощни температури сатарианите никога не стояха навън след залез на второто слънце и затваряха плътно прозорците с капаци. Сигурно затова те познаваха толкова слабо астрономията. Все още вярваха, че се намират в центъра на вселената и че звездите са лампички на небето.

Тя беше забелязала голямата пролука в разбития капак и сега погледна през нея. Усещаше студа, преминаващ през стъклото. Виждаше се огряната от луните повърхност на морето. През единия ъгъл на малкото пространство минаваше някаква сянка. Беше кораб. Голям кораб. Какво ли правеше той през нощта в пристанището? Ани си взе топлия плащ и тихо слезе по стълбите. Леко отвори скърцащата врата на странноприемницата и излезе навън в студената нощ. Уви добре наметалото край тялото си и си сложи качулката.

Забеляза движение по кея и чу тихи подвиквания. Промъкна се покрай къщата и приближи, криейки се старателно в сянката на разхвърляните денкове. Корабът беше пристанал на кея и група добре облечени яки сатарианки, разтоварваха стоката. Тогава Ани се сети кои са тези хора — контрабандисти! Превозваха осолено месо от литени, които пасяха на стада само в саваната на другия континент.

Две жени спореха, макар и тихо, но отчетливо. Ани се заслуша.

— Трябва да почакате до утре. Билката още не е пристигнала — каза едната.

— Как може такова нещо? Да не мислиш, че е удоволствие да работим през нощта. Пратката трябваше да е на кея и да заминем незабавно обратно за Тонк — възрази другата ядосано.

— Забави се заради екзекуцията на Императора. Просто крепостта гъмжеше от нови управници. Не можахме да се доберем до складовете.

Боже мой, помисли Ани, те крадяха наркотика направо от складовете в крепостта! Просто си взимаха обратно, каквото Императорът им беше отнел.

— Добре, няма какво да правя. Ще останем в открито море до утре вечер. Но гарантираш, че стоката тогава ще е тук?

— Всичко ще бъде наред. Съгледвачите съобщиха, че до утре на обяд товарът ще пристигне.

— Хайде да се махаме. Ще измръзна в този студ. Няма ли най-накрая да почне летния период?

Двете жени бързо се разделиха и изчезнаха. Ани, полузамръзнала, вече знаеше какво да направи. Доближи се още малко до кораба и го разгледа. Имаше издължен корпус и две мачти с платна. Щеше да се движи бързо. Сигурно за десет дни щеше да пресече морето. Трябваше да се скрие някъде с достатъчно храна и вода.

Бързо се върна в странноприемницата. Дори не погледна към небето. Сатариус очевидно не беше място за нощни наблюдения. Влезе тихо в стаята и легна да поспи. Кой знае къде щеше да бъде през следващата нощ.

Събуди се късно и излезе на пазара. Купи си голяма раница, хляб и сушено месо, малко плодове подобни на ябълки и орехи. Дълго не можа да намери съд за вода. Накрая реши да купи кожена торба, специално изработена за тази цел. Напълни я с прясна вода. Раницата тежеше поне двадесет кила. Но тя беше силна и не се затрудни особено с носенето й.

Напълно осъзнаваше големия риск, който щеше да поеме. С контрабандистите шега не биваше. Бяха се борили цял живот с полицията на Императора и много от тях попадаха в затвора и биваха наказвани с нарязване на кожата. Научени да се бият с врага и да издържат на болка, те не биха се церемонили много с нея, ако я забележат на кораба. Ани въобще не се надяваше да остане толкова време незабелязана. Надяваше се да успее да ги уговори да не я хвърлят в морето.

Скри част от парите си в ботушите и в специалния скрит джоб на наметалото. Беше го забелязала чак тази сутрин на долния му ръб. Купи си една малка кожена торбичка за амулети, сложи оранжевия кристал, завит в парче кожа, и малко трева в него. Закачи си го на врата. Сатари-аните бяха суеверни и почти всички носеха такива торбички за късмет на шията. Обикновено съдържаха малко билки и камъчета, върху които бяха баяли селските знахари.

В странноприемницата чакаше с нетърпение нощта, заслушана във всяко движение навън. Останалите отдавна спяха, когато чу някакъв шум. Измъкна се тихо в студената нощ.

Корабът стоеше до кея на същото място. Може би десетина жени бяха заети с товаренето на билката. Ани направо се смая от това количество. Щеше да стигне за голям град за една година. Луната се скри зад един облак и Ани използва момента, за да се набере по едно въже и да скочи на палубата. Обходи кораба, за да се ориентира. Жените завършиха товаренето на първия трюм и преминаваха към втория. Ани се вмъкна в първия.

Миришеше силно на литеново[1] месо. Билката беше запълнила само една трета от трюма. Тя не миришеше и нямаше вкус. Ани беше изпробвала този наркотик при предишното си пътуване до Сатариус. Повишаваше тонуса и сексуалната енергия, правеше жените приказливи, а мъжете мълчаливи. В малки количества билката се използваше за лекарство. Но Ани не беше забравила, колко я болеше главата на другия ден след първия опит. Мислеше да сдъвче две-три листа за по-хубави, сънища, но не повече.

В трюма беше задушно, но поне не студено. Ани скри раницата си, излегна се удобно върху листата и се заслуша в стъпките на новите си спътници. Вероятно билката все пак изпускаше омайващи изпарения, защото Ани не можа да остане дълго будна и заспа сладък сън.

* * *

Веова се зачуди за какво ли искаше да говори Сатара с него. И преди Сатара се връщаше на нивото на ангарите, за да прекара там времето до следващото си превъплъщение или за да направи тук необходимите му изчисления. Можеше Да прекарва това време и оттатък границата между царствата, но като ангар го привличаха старите му другари. През това време Веова се правеше, че не го забелязва.

Откакто Сатара беше откраднал Камъка на мъдростта и създал системата на Сатариус, те почти не се бяха виждали. Четири-пет пъти Сатара беше говорил с него чрез междупространствената дупка, но само, когато се намираше на Сатариус. Обикновено се подиграваше на Веова за неуспешните му опити да си върне Камъка.

Сега Веова му беше помогнал да продължи физическото си съществуване, но не можеше да си представи, че Сатара може да му благодари за това. Създателят на живота на Сатариус беше достатъчно умен, за да разбере подбудите му. Веова очакваше с нетърпение, какво ли щеше да му поиска.

Сатара застана пред него и Веова се полюбува на красотата му. Беше се променил. Излъчваше много повече светлина, откакто не го бе виждал като ангар. Силата щеше да му стигне за горното ниво. Веова не можеше да си обясни този бърз напредък. Самият той като че ли не се развиваше и в него отново се появи старата завист.

— Искам да ти благодаря за грижите, които положи, за да запазиш пребиваването ми на Сатариус — каза Сатара на глас, въпреки че те спокойно можеха да си говорят на ум. Явно желаеше ангарите в централата да чуят за какво стана дума.

— Няма нищо — отвърна Веова подигравателно, — готов съм на всичко, за да ти помогна.

— Най-много се зарадвах, че ми изпрати точно тази земна жена и я превърна в такава хубава сатарианка — продължи Сатара, нагаждайки се към тона на разговора. — Прекарах най-прекрасните си мигове през физическия си живот с нея.

— Внимавай, да не ревнува приятелят й — теорът, може да имаш големи неприятности — продължаваше Веава в същия дух.

— О, не се боя от неговата ревност, по-скоро бих се боял от твоята — ухили се Сатара. Обхвана го хазартната страст. Знаеше, че Веова не можеше да се мери с него по остроумие и щеше да загуби това състезание. Реши да го ядоса още малко.

— Ани ме увери, че страшно ме обичаш и си готов на всичко, за да отървеш кожата ми.

Веова не издържа. Той винаги лесно се ядосваше.

— Аз да те обичам? Май заедно с главата са ти отсекли и ума! Махни се от очите ми! Ако те видя още веднъж в централата, ще ти забраня достъпа до това царство въобще.

Изпрати един изпепеляващ поглед към Сатара и го прехвърли в далечната зона на покаянието.

Сатара се ядоса на себе си. Защо отново не успя да издържи на закачките на Веова, просто да ги отмине? Не беше дошъл, за да се кара с него, а искаше да се сближат. Имаше толкова много въпроси към него, а и новата идея не му даваше мира. Трябваше да я обсъди с Веова, а не да се заяжда с него.

Не разбираше защо се държеше така глупаво в присъствието на Веова. Беше убеден, че с всеки друг щеше да намери общ език. Като че ли всеки път, когато се срещаха, някаква стена заставаше между тях.

Натъжи се. Помисли за Ани и му се поиска да се скрие още сега в утробата й. Възмути се от себе си. Нима беше толкова слаб, че да разчита на закрилата на една жена от физическия свят? Но отново усети мощното привличане помежду им. Защо с Ани всичко беше толкова лесно, а с Веова нищо не се получаваше? Дали заради това, че тя е от Делените? И какво знаеше тя за него и Веова? Сатара добре помнеше убедеността й, когато говореше за любовта на към него. Освен това той усещаше, че нещо го свързва с него. Колкото и абсурдна да беше мисълта, че Веова го обича, някъде дълбоко в себе си той повярва в нея.

* * *

Вече седми ден корабът се носеше по вълните. Още не я бяха открили. Ани излизаше на палубата само нощно време, за да подиша малко свеж въздух. През нощта пускаха котва и връзваха руля. Никой не се показваше навън. Времето беше хубаво, нямаше бури и Ани си помисли, че е извадила голям късмет.

Най-накрая можеше да се любува на звездния свод над Сатариус. Въпреки студа, тя стоеше навън поне един час. Страхуваше се от вредното въздействие на билковите изпарения. Сънищата й бяха много образни и тя като че ли попадаше в най-различни светове. Често нещата приличаха на онова, което й беше показал Камъка на мъдростта.

Ани се събуди от полудрямката си. Нещо ставаше на палубата. Чуваше потропвания на тичащи насам-натам ботуши и викове.

Тя внимателно открехна люка към трюма. Не виждаше нищо, тъй като някакви дебели въжета й препречваха погледа. Но така чуваше по-добре, какво си приказват.

— По дяволите! Дано не са ни видели. Такова леко пътуване, а сега това!

— Виж, обърнаха кораба, идват насам!

— Всички да се приготвят за атаката! Първи отряд да ги посрещне, другите да се скрият.

Ани изтръпна. Само това липсваше! Вече я нямаше полицията на Императора. Можеха да бъдат само пирати!

Тя намери раницата си, отпи няколко глътки вода и сдъвка малко орехи. Нямаше смисъл да пази запасите си. Провери ножа си — единственото оръжие, което носеше. Сгъна наметалото и го пъхна в торбата. Само щеше да й пречи при евентуална схватка. Завърза торбата за гърба си. Скри раницата сред листата, извади ножа и зачака да види какво ще се случи.

Гласовете ставаха все по-истерични. Изведнъж корабът се залюля от силен сблъсък. Ани падна по гръб върху билката. Горе се беше разразила битка. Вече се чудеше дали да не се включи и да помогне на контрабандистките, когато люкът рязко се отвори. Нахлуващата светлина я заслепи.

— Билка! Цял трюм с билка! — викаше черната глава, показала се отгоре.

През отворения люк се чуваха ударите на сабите, воплите на ранените и командите на някакъв чужд груб глас. Главата отгоре се махна и Ани внимателно надникна навън. Другият кораб беше поне два пъти по-голям. Контрабандистките нямаха никакъв шанс. Изскочи навън и веднага съжали за това. Някой я блъсна отзад. Тя падна, завъртя се и видя как едно дълго острие се отправя към нея. Светкавично се отмести. Големият нож се заби в палубата. Ани скочи на крака и удари нападателката с дръжката на ножа си по тила. Жената падна. Не знаеше, дали е от пиратите или от контрабандистките. Изведнъж осъзна, че тя и за двете страни щеше да представлява враг и скочи обратно в трюма. Затвори люка и потърси нещо, за да го барикадира. Нямаше никаква дръжка от долната страна, за да може поне да го държи затворен.

Горе борбата утихна. Не се съмняваше кой е победител в тази схватка. Скоро щяха да я открият.

Люкът отново се отвори и вътре скочи жена на средна възраст с нож в ръка. Ани можеше да я убие без проблем. Но нямаше смисъл. Само щяха да й отмъстят после за това. Сви се сред билката в единия ъгъл на трюма. Или щяха да разтоварят, или щяха да вземат целия кораб. И в двата случая Ани щеше да им бъде в ръцете.

Жената свикна с тъмнината и я видя.

— Хей, тук има още някой! — извика тя на тези горе. — Свила се е страхливо в ъгъла. Не е контрабандистка.

Как разбра това, Ани не знаеше. Може би познаваше екипажа или те имаха нещо отличително в облеклото си. Бързо скри ножа си под билката и реши да се предаде.

— Вмъкнах се тайно на кораба, за да ме откарат в Тонк — каза Ани спокойно.

Жената се разсмя. Доближи я внимателно, но като видя, че Ани не се съпротивлява, я огледа за оръжие.

— Май няма да пристигнеш в Тонк — каза тя, бутайки я напред. — Качи се горе!

Ани излезе на палубата. Навсякъде имаше кръв и се въргаляха тела. Беше заобиколена от въоръжени до зъби пиратки. Огледаха я, смеейки се.

— Значи гратисчийка — засмя се високо главатарката им. — Е, сега вече можеш да се возиш гратис до края на живота си.

Обърна се към другите и продължи:

— Яка е, дайте я на гребците!

Дори не й вързаха ръцете. Побутнаха я към другия кораб. Ани чак сега видя, че това е галера. От корпуса се подаваха греблата. Взеха й ботушите, дрехите и торбата. Погледнаха вътре и извадиха наметалото. Хвърлиха му само един бегъл поглед и й го върнаха.

— Задръж си този парцал. Ще ти трябва за през нощта. Ани остана истински учудена. Тя не носеше нищо по-ценно от това наметало, а те точно него не бяха харесали. Дали Императорът не му беше направил някаква магия против кражба? Във всеки случай тя се зарадва много, че можеше да го запази. Дадоха й една кожена поличка и, облечена само по нея, я заведоха при гребците.

Всички бяха робини, заковани с вериги за греблата. Един слабичък мъж задаваше ритъма с барабан. Между редовете се разхождаше едра жена с камшик и удряше произволно наляво-надясно.

 

Ани се почувства върната назад в историята на Земята с няколко хиляди години. Колко много си приличаха и хората, и начина на живот на Сатариус и на Земята!

Набутаха я в средата между младо момиче с изпито лице и едра смърдяща жена. Заковаха я за веригата с два удара и тя трябваше да хване греблото. Успя само да си навие наметалото около кръста.

* * *

Получените резултати не му харесаха. Сатара анализираше изчисленията си. Беше обработил всичко, което можа да събере като информация за Сатариус, беше опитал различни прогнозни варианти, но нищо не можеше да отмени тежката съдба на тази планета и населението й. Мъчеше се да намери някакъв фактор, който можеше да повлияе на това развитие и да промени хода на бъдещите събития. Но нещо пречеше. И тази пречка не идваше от самия Сатариус, а извън границите на тази система.

Понякога имаше чувството, че е близо до решението на загадката, но всичко отново се забулваше в мрак.

Не знаеше колко време Сатариус щеше да издържи на това влияние преди да рухне съвсем. Може би столетия, може би хилядолетия. Но знаеше, че ако той не намери решение на проблема, нямаше спасение.

Колко се нуждаеше сега от съвет! А нямаше от кого да го получи. Камъкът на мъдростта се намираше някъде на горното ниво, а Веова дори не искаше да се видят.

Отново се почувства страшно самотен. Дори компанията на бившите му другари не можеше да го разведри. Веова не им беше забранил да контактуват с него, но като че ли нямаха вече за какво да си говорят. Сатара ги беше надраснал. Стоеше между два свята. Вече не принадлежеше към нивото на ангарите, но все още не беше стигнал нивото на теорите.

Предчувстваше, че решението, което търсеше за Сатариус, щеше да реши и личния му проблем. Но нищо не му идваше на ум.

Остави матриците и се облегна уморен в удобния хамак. Пренесе се мислено в пространството на сферитите и се заслуша в успокояваща им музика.

Усети силния копнеж в себе си, но не знаеше към какво е насочен той. Приличаше на спомен от минали времена, принадлежащи на друга епоха. И в този спомен имаше някакво непознато чувство на щастие и покой, изгубено много отдавна.

Сатара се отпусна и остави музиката да го води по безкрайния океан на космоса.

* * *

Камшикът изсвистя във въздуха и се стовари с всички сили върху гърба й. Ани изстена. Лятото свършваше, а тя все още гребеше на пиратската галера на мястото, където я бяха заковали. Тук те спяха, ядяха, и вършеха естествените си нужди. Робството беше ново явление на Сатариус и към робите се отнасяха като към вече умрели. Беше едно временно отложено убийство. През ден изнасяха някой умрял от изтощение или от инфекция на многобройните им рани.

Ани вече не броеше дните. Ако не беше съзнанието за развиващото се в нея дете, тя щеше да мисли, че времето е спряло. Отскоро тя започна да се тревожи повече за него, отколкото за себе си. Чувстваше се виновна. Бяха й поверили най-ценния плод на тази планета, а тя го отглеждаше във възможно най-лошите условия. Упрекваше се за нетърпението, което я накара да се качи на онзи кораб. Можеше да почака и да намери друг начин да прекоси морето. Страдаше не толкова от физическите мъчения, колкото от чувството, че се беше провалила и като пратеник на Веова, и като изпълнител на волята на Императора. А сега беше на път да се провали и като майка. Какво щяха да направят, когато разберат, че е бременна? Щяха ли да я хвърлят в морето или щяха да я изчакат да роди и да продадат детето?

Нямаше никакъв начин да избяга. Дните се изнизваха все така еднакви, а надеждата за спасение съвсем се стопи. Когато нощно време се завиваше в наметалото на Сатара, тя тихичко плачеше, докато заспи. Но сънищата продължаваха да бъдат все така прекрасни, както по време на цялото това пътуване. Може би тайната беше в наметалото, а може би някой, намиращ се на високо ниво, я поддържаше по време на сън, но на сутринта тя се събуждаше винаги свежа и отпочинала. И Ани вече живееше само заради тези сънища.

Ръцете й се движеха в такт с барабана. Корабът се люлееше силно и водата пръскаше през отворите за греблата. Надигаше се буря. Нямаше да й бъде първата, откакто гребеше на този кораб, но беше по-силна от досегашните. Чуваше се тътенът на гръмотевиците. Греблата често оставаха във въздуха, докато корпусът се накланяше силно на една страна. Тогава гребците излизаха от ритъм и скоро гребането стана много трудно. Жената с камшика се развилия по гърбовете на гребците, но това не можеше да оправи положението.

Ани видя, че някой слезе в трюма и пиратките, престанаха да обръщат внимание на гребците. Корабът се люлееше така, като че ли всеки момент щеше да се обърне. Водата в трюма беше стигнала до колене. И тогава нещо ги подхвърли нагоре. Греблото се измъкна от ръцете и на трите гребци и се стовари с всичка сила върху робините пред тях. Ани инстинктивно се наведе и дръжката на греблото от задната редица, само ожули гърба й и се заби между веригите, следващият тласък върна дръжката с всички сили назад и откъсна веригите от греблото.

Ани клекна в насъбралата се водата под нея, и се промъкна покрай наранената си съседка към средата. Пиратките бяха избягали на горния дек и робините се търкаляха сред хаотичните удари на веслата и се давеха в надигащата се вода.

Изведнъж корабът легна на една страна и през дупките с всички сили нахлу вода. Ани се оттласна към изхода и се оказа на горния дек. Имаше само една мисъл в главата си — да се измъкне от този кораб-ковчег. Пое дълбоко въздух и се изтегли с ръце през вратата на палубата срещу силното течение на нахлуващата вода. Нещо падна до нея и тя се залови с две ръце за него. Силното течение я отнесе далеч от кораба. Ани плюеше вода и кашляше. В един миг само мерна как корабът изчезваше под водата и загуби съзнание.

Дойде на себе си, без да знае колко време беше изминало от корабокрушението. Ръцете я боляха. Все още стискаше с всички сили кръгло парче дърво, вероятно част от мачта. Небето беше черно и в далечината проблясваха мълнии. Наоколо продължаваше да гърми, а тя се движеше с бясна скорост към нещо тъмно и накъсано. Скали! Изведнъж я повдигна вълна и тя усети силен удар в рамото и коляното. Отново загуби съзнание.

Нещо я щипеше и тя се събуди. Седна и видя пред себе си спокойното море. Рамото и крака я боляха. Опита дали може да движи всичките си стави. Нямаше нищо счупено и тя въздъхна облекчена.

Обърна се. Видя брега недалеч от големия камък, върху който лежеше. Водата се носеше към него. Отливът беше свършил и тя нямаше много време, за да стигне до сушата. Опита се да стане. Коляното я болеше силно.

Със стиснати зъби, тя се придвижи към брега полуплувайки, полуходейки. След като стигна пясъчната ивица с редките стърчащи канари, тя продължи да лази на две ръце и едно коляно, като влачеше другия крак след себе си.

Движеше се като животно, само с мисълта да достигне тревата, където морето вече нямаше да може да я погълне.

Напълно изтощена Ани се излегна на острата трева и остави лъчите на горещото Голямо слънце да проникват в тялото й и заспа.

Събуди се от студ. Облечена все още само с малката поличка, тя изведнъж осъзна какво се бе случило. Беше жива и свободна.

Радостта нахлу с такава сила в нея, че тя се засмя и заплака едновременно. Скочи на крака и падна обратно, сразена от остра болка. Беше забравила за коляното си.

В светлината на залязващото Малко слънце тя видя замърсената голяма рана на коляното си. Не искаше да се върне към водата. Откъсна малко трева и почисти пясъка от раната. Нямаше с какво да я почисти по-добре и започна да я лиже и да плюе мръсотията. Рамото я болеше по-малко от преди. Само се беше подуло.

Усещайки отново студа, тя се сети за наметалото. Стоеше на кръста й така, както го беше увила сутринта. Тя не знаеше на кого да благодари повече — на Сатара, който беше измислил тази непромокаема дреха, или на провидението, което я бе накарало да я навие на тясно руло и да я закрепи здраво за кръста си. Ани се сви на кълбо, зави се през глава и заспа доволна от живота за пръв път от доста време насам.

Събуди се жадна и гладна. Голямото слънце стоеше високо над хоризонта. Беше спала дълго и дълбоко. Рамото почти не я болеше в коляното изглеждаше по-добре. Ходенето й беше трудно, но не и невъзможно. Огледа се.

 

Трябваше да открие вода. Пред нея се простираше дълга шир от засъхнала трева и редки храсти. В далечината се издигаше висока планина. По тревата пъплеха малки животинки, а малко по-нататък се виждаха стада от по-големи преживни животни. Недалеч вдясно тревата се зеленееше. Ани се запъти натам.

Озова се до малко изворче. Водата се стичаше по лекия склон и се събираше в малък вир. Животните пиеха спокойно от него и не избягаха при появяването й. Ани се напи и изми. Отново лиза раната на коляното си. Вече знаеше, че това помага. Загледа се в животните и изведнъж разбра, че те никога до този момент не бяха срещали човешки същества. Намираше се далеч от населени места. Намери един тежък камък и счупи остатъка от веригата на ръката си. Остана само металният обръч. Нямаше как да го махне. Опита да си спомни, кое от това, което я заобикаляше, можеше да се яде. Сети се само за някакъв корен от едно ниско растение и за месото на животните. Изкопа наблизо един такъв корен. Обели го с остър камък. Имаше леко сладникав вкус и тя го яде бавно и дълго.

Реши да остане при този малък извор до утре и да събере сили за път. Щеше да тръгне към онези далечни планини, да потърси хора и да разбере къде се намира.

Изведнъж тя видя нещо, от което сърцето й подскочи от радост — литени. Тези животни се срещаха само на континента оттатък морето и тя вече знаеше, че планините в далечината са планините на белите върхове. Кълбото на съдбата размотаваше своята нишка и тя щеше да я последва, докато стигне самия й край.

Раната заздравяваше добре и вече не й пречеше толкова да ходи. Хранеше се с корените на малкия бурен, който растеше тук в изобилие. Прогонваше понякога дребните ловци от току-що убитите им жертви и открадваше по малко месо. Беше открила начин да пали огън, като удряше два камъка един о друг и запалваше малко суха трева. Това умение децата учеха в училище и Ани извади тези познания от паметта на стария съветник.

От време на време виждаше наоколо големи хищници, но не им обръщаше внимание. Тя беше непознат за тях дивеч и те само вдигаха любопитно глави. За всеки случай си приготви един остър камък и една здрава тояга. Нощно време се завиваше с наметалото и заспиваше направо на земята. Сега, в началото на есента, нощите бяха по-топли.

Наслаждаваше се на този свободен див живот. Ако не беше мисълта за предстоящата зима, щеше да е щастлива. Избегнала сигурна смърт, тя вече не се страхуваше от нищо.

Детето щеше да се роди чак в началото на лятото. Бременността траеше точно една година. Сатариус беше по-малка планета от Земята и се движеше по-бързо около Голямото слънце. В недрата му имаше тежко ядро и притеглянето беше почти същото като на Земята. Бяха като планети близнаци и това не беше случайно. Сатара искаше да повтори експеримента със Земята и Сатариус беше подходяща планета.

Планините бяха все така далечни. Но Ани уверено вървеше към тях. Тя вече не се съмняваше в съдбата си.

* * *

Движеше се към планините от няколко дни. Картината наоколо почти не се променяше. Следваше по-големите стада и нямаше проблеми с намирането на вода. Коляното наблюдаваше внимателно малкото село в подножието на планината. Не беше първото село, което Ани виждаше напоследък. Но дългото общуване с животните я правеше недоверчива към хората и тя внимателно избягваше срещите с тях. Зимата наближаваше, нощите ставаха все по-студени и тя трябваше да намери подслон.

Донякъде съжаляваше, че робинзоновският й живот свършваше. Не знаеше какво я очаква в селото. Отправи се направо към ковачницата.

— Искам да махнете това — каза Ани на изумената ковачка, показвайки металния обръч на ръката си.

Чак сега си даде сметка, че сигурно изглежда доста страховита. Жената трудно излезе от вцепенението си. Без да каже нищо, взе чука и длетото и с треперещи ръце отвори скобата. Ани размърда облекчено освободената си ръка.

— Търся един билкар на име Имор — попита тя, — живее в планината, но не знам къде да го намеря.

Жената, успокоена от деловия въпрос на дивата жена пред нея, отговори:

— Не съм чувала това име. Откъде идвате?

— Оттам — Ани посочи неопределено с ръка зад себе си. — Мога ли да намеря работа и подслон във вашето село, докато открия билкаря?

— Не знам. Бременна сте, но изглеждате здрава. Ратайката на старейшината избяга миналата седмица заради някакъв мъж. Може би има нужда от нова.

Показа й къде да намери къщата и бързо затвори вратата след нея. Явно Ани не вдъхна особено доверие на селянката.

Намери мрачен и грозен старец и се спазари с него. Трябваше да се грижи за говедата и в замяна можеше да спи в обора и да се храни. Щеше да й осигури и някакви по-прилични дрехи. На пролетта, преди да роди, тя трябва ше да си тръгне.

Той също не знаеше нищо за Имор, но обеща да попита селския вестоносец за него.

Работата не беше лека, но оборът беше топъл и храната добра. Най-накрая Ани успя да осигури на детето в утробата си пълноценна храна. Нямаше проблеми с говедата. По време на дългия преход през саваната се беше научила да общува с животните. Водеше ги денем на паша, почистваше обора, къпеше се с тях в близкия вир с топла минерална вода.

Вестоносецът беше чувал за билкаря и един ден дойде с вестта, че той живеел навътре в планината, поне на пет дни път от голямото съседно село, в някаква пещера. Немислимо беше да тръгне сега на път. В планината вече валеше сняг, а освен това Имор едва ли я очакваше. Трябваше да дочака пролетта.

* * *

Сатара стоеше, колебаейки се, в зоната на изпращането. Беше сам. Стигнеше ли някой до това място, той вече нямаше нужда от помощ.

В последно време все по-често усещаше, че го тегли насам. Като че ли наистина вече нямаше какво да прави на нивото на ангарите. Никой, освен Веова, не можеше да му помогне. Докато правеше изчисленията си за Сатариус, той изведнъж разбра, че беше натрупал достатъчно сила, за да се превърне в теор. Само едно силно желание от негова страна, един волеви акт, и той щеше да премине границата и да се озове на горното ниво. А там го чакаха други, по-развити същества, готови и способни да му помогнат.

Но нещо го спираше да направи тази съдбоносна крачка. Имаше чувството, че е забравил нещо много важно, но не се сещаше какво е то. Някаква сила го държеше и не пускаше духа му да полети напред.

Замисли се за Веова. Припомни си целия път извървян заедно с него. А пътят беше дълъг, не можеше да го проследи до самото му начало.

Отново усети силната връзка, свързваща го с този теор. Спомни си времето, когато те работеха рамо до рамо при създаването на системата на Земята. Спомняше си радостта изпитана тогава. Колко пълен с енергия беше Веова в тези времена, а колко уморен изглеждаше той сега.

Не можеше да го остави тук така, трябваше да му помогне. Беше сигурен, че Веова имаше нужда точно от неговата помощ, че техните взаимоотношения бяха ключа към всичките им проблеми.

Сатара решително се обърна и напусна зоната на изпращането. Трябваше първо да се помири с Веова.

Бележки

[1] Животно подобно на антилопа.