Беа Нади
Приказки за боговете (14)

* * *

Боар седеше замислен в зоната за размисъл. Още като пое работата при ангарите, той се сблъска със същите проблеми като Сатара. В началото те останаха на заден план. Трябваше да се запознае с новата си работа, да си извоюва уважението на ангарите и, не на последно място, да свикне с астралното си тяло.

Когато теорите работеха по-дълго време на ниско ниво, те се превъплъщаваха в съответното на това ниво тяло. Това ограничаваше способностите им, но осигуряваще възможност за нормален контакт с околните. Боар вече се подчиняваше на същите закони като подчинените си — хранеше се с астрално вещество, преместваше се в пространството по техния начин и почиваше като тях.

Изведнъж му хрумна, че вече би могъл да прегръща Аниор, но само горчиво се изсмя. Имаха истински късмет, че отново бяха разделени. Нищо не би спряло омразата, която, несъмнено щеше да се появи между тях, както се беше появила между Веова и Сатара. И въпреки това, той се замечта за момент, рисувайки във въображението си такава среща. Приемайки всяко чувство и мисъл на Аниор, Боар добре знаеше какво беше усетил той, когато се любеше със Сатара, и се разкъсваше от копнеж по това щастие.

Откъсна се от чувствата си и отново се върна към основния проблем — какво да направи за спасението на Земята и Сатариус. Веднага разбра, че Сатара беше прав, когато обвиняваше Веова, че не беше използвал и двете Сили — на лявата и на дясната страна — от самото начало на изграждането на земната система.

Оценяваше като добра и идеята му да свърже системата на Земята с тази на Сатариус. В астрален план те бяха постигнали тази връзка и скоро тя щеше да се отрази на физическото ниво. Земляните бяха тръгнали да завоюват космическите простори и Сатариус щеше да бъде първата населена с други човекоподобни същества планета, която щяха да открият. Може би трябваше да изпратят официално митяни на Земята, за да ускорят това развитие. Хората отдавна бяха готови за среща с извънземните си братя.

И двете системи щяха да спечелят от едно сътрудничество помежду си. Но това нямаше да е достатъчно. Обединението трябваше да се осъществи и на по-високите нива. И точно тук беше проблемът. Просто още не можеше да разгадае пътя, по който това да се осъществи.

 

Разбираше се добре с Веова. Най-добре би било да обсъди тези неща с него. Но Веова все повече губеше сили. Страдаше от раздялата със Сатара. Откакто разбра какво ги свързва, той не можеше да си прости грубото отношение, което беше проявявал толкова време към второто си Аз. Никакви разумни доводи не можеха да прогонят чувството за вина от душата му. И колкото повече отслабваше той, толкова повече беди сполетяваха Земята. За миг Боар прозря какъв е проблемът и пътя към неговото решение. Но това беше толкова невероятно, че веднага изхвърли тази версия от главата си. Излегна се в един пространствен хамак и леко се залюля. Пренесе се в пространството на сферитите и остави музиката да подрежда разбърканите му мисли.

Не можа да се наслаждава дълго на вечната песен на вселената. Силните чувства на Аниор си проправиха път в съзнанието му и Боар превключи на неговата вълна. Остана зашеметен от новия замисъл на второто си Аз и се поколеба дали да не се намеси и да го спре. Ако Аниор продължаваше в този дух, той рано или късно щеше да разруши устоите на този свят. Естествено, само ако успееше. Ако пък не успееше, щеше да разруши себе си.

Боар се оказа пред неразрешима дилема — ако спреше Аниор, нямаше ли да спре изпълнението на задачата, заради която се бяха разделили? А можеше ли въобще да спре Аниор? Беше убеден, че това само щеше да забави развитието, започнало в деня, в който Веова беше решил да си върне Камъка, а може би в деня, когато се скара със Сатара, а може би, още когато тази Вселена се беше появила на бял свят.

Аниор отново и отново щеше да застава на пътя на установените норми, докато следваше вътрешния си зов. И Боар можеше само да регистрира това развитие и да помага на второто си Аз да не загине преждевременно. Някой беше пожелал той да поеме тази пасивна роля и да остави действието да се режисира от Аниор. Изпрати му в подкрепа един лъч безкрайна любов — единственото, което можеше да стори сега.

* * *

Ханура я нямаше в централата и това даде ценно време на Нериф, да уговори Аниор да се откаже от нечувания си замисъл. Но Аниор се изсмя:

— Спокойно, Нериф. Не съм толкова глупав да се надявам, че с един разговор с Ханура ще променя неща, установени от милиард години. Просто ще настоявам за друга работа.

— Тя няма да се съгласи. Само ще те набие жестоко.

— Нека ме набие. Доколкото разбрах, тя не може истински да ми навреди с това. Докато живее дух в него, астралното тяло не познава унищожение и винаги се възстановява в първоначалния си вид.

— Но познава болката — отвърна Нериф настойчиво — и тази болка е по-кошмарна, отколкото я познаваш от физическото си тяло. Ние сме много по-чувствителни. Ще загубиш съзнание още след петия удар и няма да постигнеш нищо.

Аниор го погледна трогнат от загрижеността му. Щеше да причини болка и на този диабо. Но не виждаше друг изход.

Изведнъж усети силата на Боар да се разлива по тялото му. Затвори очи, желаейки да задържи този миг безкрайно. Радост изпълваше душата му и той се усмихна щастлив. Всичко на този свят беше една безкрайна илюзия, само любовта на Боар имаше истинска стойност.

Нериф гледаше смаян — щастливата усмивка на лицето на Аниор. Не разбираше какво става с него. Но когато Аниор отвори очи и го погледна, той видя нова сила в тях. Отстъпи изплашен и развълнуван.

 

 

Отново се чу странния звук, с който Ханура се появяваше и след миг тя вече седеше на трона. Гледаше изправения пред нея Аниор. Изненадата й беше по-голяма от възмущението от това непочтително поведение. Попита го:

— Какво искаш пак? Защо не си на работа като изнудвач?

— Защото отказвам да работя като изнудвач — отговори Аниор съвсем спокойно. — Искам да работя като архитект.

Ханура моментално съобрази, че няма лесно да се справи с Аниор. Добре усещаше силата в гласа му. Вече съжаляваше, че беше подкрепила идеята да го превърнат в диабо. Но навикът да реагира на изблиците на непослушание с камшик, беше по-силен от тези съображения. Тя събра цялата си сила и започна да удря. Удари го веднъж, два пъти, … пет пъти, но Аниор продължаваше да стои разкрачен стабилно на пода, със скръстени на гърди ръце, без да издава и най-малък стон.

И Ханура продължи, докато той не се свлече на пода след дванадесетия удар. Най-накрая беше загубил съзнание. Останала без сили, Ханура гледаше в разширените очи на диабата, свили се на пода от страх. Видя освен страха и безмерното възхищение от постъпката на Аниор. И тогава разбра, че беше сбъркала. Отсега нататък нещата нямаше да са същите, дори Аниор да се подчиняваше на заповедите й. Нещо, в което твърдо се съмняваше. Трябваше да измисли Друг начин да се справи с този Делен.

Ханура изчезна от централата. Нериф се хвърли към Аниор. Разкъсан на безброй парчета, Аниор много бавно щеше да се възстанови. Нериф не разбираше как той успя така дълго да устои на кошмарната болка. Видя струпалите се край тях диаба. Бяха изплашени повече от постъпката на Аниор, отколкото от жестокостта на Ханура. Бяха разтърсени толкова дълбоко, че дори не ги беше грижа, че Ханура можеше да се върне всеки момент и да ги завари до разбунтувалия им се събрат.

Изведнъж Нериф осъзна, че тази саможертва не беше напразна, че Аниор беше постигнал нещо много важно. Но сега нямаше време да мисли за това.

Внимателно го загърна в пространствен хамак и с помощта на още двама диаба го пренесе в зоната за възстановяване. С нищо повече не можеше да му помогне. Само седеше до него и наблюдаваше как отделните части на тялото му бавно се съединяваха. Щом храносмилателният му център се възстанови, внимателно, на малки порции, му даде храна. Седеше така до Аниор, изоставил работата си. Осъзна, че не го е грижа дали ще бъде наказан. Гледаше Аниор в продължение на пет дни, без да мръдне от мястото си.

И когато накрая Аниор отвори очи и изрече: — Благодаря ти, Нериф, — той просто го прегърна и се разплака, обвивайки се в червения облак на тъгата.

* * *

Странно защо, Ханура въобще не го закачаше. Щом Аниор се пооправи, Нериф се върна към задълженията си. Привидно всичко течеше по старому. Но това спокойствие беше измамно. Вестта за нечуваната постъпка на Аниор се разпространи като вълна от избухнала звезда. Диабата се събираха тайно да обсъждат случилото се. Някои смятаха, че Аниор бе постъпил глупаво, а други, че бе постъпил геройски. Това беше първият истински бунт в тази общност, па макар и само на един-единствен диабо. И духовете на останалите се разбуниха.

Всички с нетърпение очакваха да видят как щяха да се развият събитията по-нататък. Нериф знаеше, че всеки личен успех в борбата с Ханура щеше да бъде крачка към истинската цел на Аниор. Цел, от мащаба на която му се завиваше свят. Въобще не вярваше, че Аниор има шанс да успее. Най-вероятно теорите вдяха да се намесят и да го накажат повторно. Чудеше се как да предотврати тази беда, как да спаси приятеля си.

Обичаше Аниор и беше готов на всичко заради него. Но когато предложи помощта си, Аниор само тъжно се усмихна и тихо каза: — Не искам още един приятел да пострада заради мен.

Нериф не знаеше какво точно се беше случило с Аниор при ангарите. Все пак разбра, че е бил виновен за внезапното заминаване на Сатара при теорите. Но не проумяваше какво значение можеше да има това, след като всички знаеха, че Сатара и без това трябваше да стане отдавна теор.

Странна беше и другата информация, до която се добра. Аниор бил съвсем отскоро при ангарите — идвал от Земята. За това кратко време той набрал, противно на всички закони в астралния свят, изключително много сила. Оказал се е някакъв си Делен.

Нериф за първи път чуваше тази дума. Потърси в зоната на знанията повече информация, но единственото, което намери там, бе, че някакви високоразвити същества се разделят на две и живеят в две различни превъплъщения. По непонятен за него начин тази никаква информация го развълнува дълбоко. Накрая не издържа и реши да помоли Аниор да му разкаже нещо повече за това.

Намери го в зоната на архитектурата. Откакто отново можеше да стои на краката си, Аниор прекарваше повечето от времето си там. Не го беше грижа за гнева на Ханура.

Тъкмо завършваше една сложна матрица за първоначално диференциране на материя. Нериф не разбираше много от работата на архитектите, но се възхити от умението на Аниор. Каза му, че иска да говори с него по някои вълнуващи го въпроси.

Прелетяха в зоната за размисъл и Аниор зачака търпеливо приятелят му да зададе въпросите си. Нериф отново странно се развълнува.

— Извинявай — започна той, — исках да знам нещо повече за теб. Добрах се до някои слухове и порових в наличната информация.

Явно му беше неудобно от тази си постъпката. Аниор му се усмихна и го успокои:

— Не се притеснявай, и аз още първия ден разпитах началника на плашачите за теб.

Нериф го погледна учуден, но после се разсмя.

— И какво ти каза?

— Предполагам всичко, което знаеше — отговори Аниор, радвайки се, че Нериф преодоля смущението си. — Не беше много.

— И аз не разбрах много за теб. Само, че ти някак си накарал Сатара най-накрая да стане теор и си наказан за това. Но чух и друго, че си бил Делен. Не можах да разбера нищо по-конкретно. Какво означава това?

Лицето на Аниор придоби много сериозен вид. Гледаше Нериф с пронизващ поглед и дълго мълча. После тихо отговори:

— Това означава да си безкрайно щастлив, че съществува някой, който винаги ще те разбере и ще те обича, и безкрайно нещастен, че не можеш да се докосваш до него.

Нериф остана зашеметен от болката, която звучеше в гласа на Аниор. Но някакво вътрешно безпокойство го караше да продължи да го разпитва.

— Не те разбирам съвсем. Защо не можеш да се докоснеш до него?

— Защото това би означавало смърт и за двамата. Защото Делените не могат да устоят на изкушението да се слеят отново в едно, когато се доближат много един до друг. И цял живот мечтаят само за това пълно единение.

Нериф се замисли. Тъгата, която излъчваше Аниор, обзе и неговата душа. Беше се надявал да извоюва любовта на Аниор, а сега разбираше, че той обича друг. Аниор като че ли се досети за болката му.

— Не бъди тъжен, Нериф. Ти си много добър приятел. Но аз обичам двама души повече от всичко на света — и второто си Аз, и Сатара. Но и двамата са недостъпни за мен.

И след като помълча още малко, нежно добави:

— Сигурен съм, че някъде има друг, който те обича така, както аз обичам второто си Аз. Може би някога ще го срещнеш.

Нериф го погледна благодарен за топлите му думи и си тръгна, чувствайки, че Аниор искаше да остане сам.

Загледан в косматите си крака, Аниор се сви от силната болка в душата си. Копнееше за Боар и Сатара. Би дал всичко поне един от двамата да беше до него. Самотата в душата му беше бездънна и безмерна.

Трябваше да направи нещо, за да я разсее. Трябваше отново да опита да се разбере с Ханура. Дори ако пак го пребиеше. Още утре щеше да застане пред нея. В душата му, пълна с тъга, нямаше място за страх.

* * *

На следващия ден Аниор помоли Нериф да го съпроводи при Ханура. Каза, усмихвайки се, на изплашения си приятел, че може пак да се наложи някой да събере отделните му части след тази среща. Изчака часа за аудиенция при Ханура и застана както винаги в първата редица. Никой не оспорваше правото му на това привилегировано място. Отпрати Нериф в последния ред и зачака.

Още отсега в централата цареше пълна тишина. Всички бяха любопитни да видят какво ли ще се случи.

Ханура се появи и го огледа мълчаливо. Не му обърна повече внимание, въпреки че стоеше прав като миналия път, и попита диабото до него какво иска. Но дяволчето си оплете езика от неочаквано променилата се ситуация и не успя да произнесе молбата си. Ханура се ядоса и замахна с камшика си. Аниор невъзмутимо избута диабото настрана така, че ударът не успя да го уцели. После каза на Ханура:

— Няма смисъл да се преструваш, че не съществувам. Всички тук чакат да видят какво ще правиш с мен.

Ханура го погледна с червените си очи и злобно, но сдържано попита:

— И какво желаеш да направя с теб?

— Искам само едно. Да работя като архитект.

Тя знаеше, че Аниор нямаше да се предаде. Можеше да го пребие и този път, но той, веднага след като се оправи, пак щеше да застане пред нея. Беше мислила През последните дни какво да направи, за да запази авторитета си пред всичките диаба. И намери идеалния изход.

Погледна го с широка надменна усмивка.

— Значи искаш да станеш архитект? Добре, но само при едно условие. Трябва да изпробвам преди това умението ти. Ако се справиш със задачата, която ще ти задам сега, направо ще те прехвърля при главните архитекти. — Тя злобно се засмя. — Но ако не успееш да я изпълниш, никога вече няма да имаш право да претендираш за каквото и да е. Съгласен ли си?

Аниор нямаше друг избор, освен да се съгласи, въпреки че знаеше, че Ханура щеше да му зададе възможно най-сложната задача. Оценяваше хитрия й ход и отговори:

— Да, съгласен съм.

Но това, което последва, не би могъл да си представи и с най-черното си въображение. Смехът на Ханура ехтеше из цялото царство. С гръмък глас тя нареди:

— Направи една нова, жива слънчева система! Всички присъстващи ахнаха, когато чуха задачата.

Архитектите, намиращи се в единия край на залата, се спогледаха неразбиращо. Нериф скочи на крака и гръмко заяви:

— Никое същество от астрално ниво не може да изпълни тази задача. Това е работа за теор!

— Не съм те питала за мнението ти, Нериф! Твоят приятел каза, че е съгласен, и проблемът как ще се справи с тази задача е негов.

И вече обърнат към Аниор, който стоеше като зашеметен, продължи:

— Желая ти приятна работа.

Ханура отново се изсмя и напусна централата.

Всички се затичаха към Аниор. Вдигна се страхотна врява. Всеки даваше някакъв съвет, какво да прави сега. Накрая Аниор излезе от вцепенението си, вдигна ръка и каза със силен глас в настъпилата тишина:

— Ще направя, каквото мога. Нямам друг изход. Но искам всички да ме оставят на мира през това време. Нека никой не ме безпокои. Така най-много ще ми помогнете.

Пренесе се в зоната за размисъл и остави диабата в централата да обсъждат доколко той има шанс да успее. Архитектите стигнаха единодушно до извода, че дори всички заедно не биха могли да изпълнят тази задача и че Ханура е излязла победителка от този двубой. Отново била доказала, че е най-жестоката и непобедима вещица.

Нериф последва приятеля си и го завари дълбоко замислен.

— Няма какво да мислиш, Аниор — успокояваше го той. — Задачата е неизпълнима. Никой няма да гледа на теб като на победен, ако откажеш да я поемаш.

— Не, Нериф — отговори твърдо Аниор. — Знам, че вероятността да успея е минимална, но аз съм длъжен да се възползвам от този шанс. Знаеш, че не го правя за себе си.

— Ти си се побъркал! — извика Нериф. — Вероятността не просто е много малка, тя е направо нулева! Още не си станал бог! Дори моята сила е по-голяма от твоята!

Аниор се усмихна и се изправи. Разпери широко крилете си и каза:

— Виж тук си сбъркал.

Нериф с учудване видя, че крилата на Аниор бяха пораснали и вече бяха стигнали размера на неговите.

— Кога стана това? — попита объркан той.

— Още при ангарите установих, че силата ми най-бързо расте, когато успешно се преборя с някого. Е, с изключение на един друг много по-приятен и по-ефикасен начин.

— Какъв по-приятен начин? — попита Нериф изумен. Аниор се засмя. И с вид, че издава най-голямата тайна на своя живот, прошепна:

— Когато се любя със Сатара.

Нериф го погледна смутен. Помисли, че Аниор се шегува. Но после видя как насмешливата усмивка изчезна от лицето на Аниор и вместо нея се появи едно тъжно замечтано изражение.

— Моля ти се, Нериф — каза Аниор уморен, — остави ме и ти. Наистина имам нужда от спокойствие.

И Нериф напусна личната му зона, не знаейки дали да се обиди или да се възхити от приятеля си.

* * *

Кадор загрижено се замисли за Сатара. Беше успял да го успокои от шока, след като бе разбрал, че Веова е второто му Аз. Дългата омраза между двамата се беше отразила неблагоприятно на техните взаимоотношения и, въпреки че Сатара вече не мразеше Веова, той все още трудно възприемаше колко много всъщност би трябвало да го обича. Другата му голяма любов, тази към Аниор, засенчваше любовта му към второто му Аз.

Кадор се бореше срещу силната неприязън, която изпитваше към Аниор. Не стига че и Боар и Сатара го обожаваха, но сега и второто му Аз се увлече по него. Чувстваше се пренебрегнат.

Откакто Боар се срещна с Аниор, още когато той беше човек, между Кадор и Боар беше изчезнала онази близост, която съществуваше преди.

Боар вече нямаше нужда от неговата подкрепа. Беше станал по-самостоятелен и по-силен.

Когато се появи Сатара, Кадор се зарадва, че отново има за кого да се грижи. Обичаше тази роля на настойник. Но Сатара от самото начало не се поддаваше много на грижите му. Беше затворен, почти груб. Дори външният вид, който предпочете, не се хареса на Кадор. Увлечен от собственото си творение, Сатара отново прие образа на Императора от Сатариус.

Кадор се учуди как тези толкова различни теори — каквито бяха Боар и Сатара — обичаха едно и също същество и отгоре на всичко се разбираха добре. В редките моменти, когато Боар се качваше на горното ниво, двамата задължително се срещаха насаме. Сатара винаги питаше първо за Аниор и чак после за Веова. Кадор се чувстваше безсилен пред този факт.

А сега Аниор пак беше загазил и Сатара не можеше да си намери място от възмущение. Проклинаше Ханура, която просто искаше да спаси своята общност. После изведнъж утихна и Кадор го налегнаха лоши предчувствия.

* * *

Боар се появи на нивото на теорите и Сатара веднага отиде да го види. Боар го очакваше усмихнат.

— Сега сигурно ще ме питаш как вървят нещата на Сатариус — засмя се той.

Сатара го гледаше раздразнен, но нищо не каза и Боар продължи:

— Нещата се развиват доста добре. Войните станаха по-малко на брой, оформиха се горе-долу границите на новите държави. Запазиха комуникациите помежду си и се очертава един относително спокоен период. Ще напреднат значително през следващите години. Системата ти не е лоша.

— Остави това сега — прекъсна го Сатара, — знаеш какво ме интересува. Кажи как да помогнем на Аниор.

— Внимавай да не те чуе някой друг теор, — все още усмихнат отвърна Боар, — знаеш, че нямаме право да се намесваме.

— Не ме интересува какви права имам — продължи нетърпеливо Сатара, — искам да помогна на Аниор и, ако ми кажеш как, ще го направя.

Боар го погледна вече сериозно.

— Единственото, което мога да направя за него, е да му прелея малко сила в подходящ момент. Но това няма да е достатъчно, за да се справи с тази сложна задача. Мисля, че тук ти имаш други възможности.

Сатара веднага разбра и се усмихна почти щастлив. В ръката на Боар се появи малък кристал, подаде го с думите:

— Занеси на Аниор това от мен.

Беше пакетирана матрица. Сатара се досети коя и го погледна с благодарност. Видя и разбра цялата болка на Боар. Щеше ли някога да обича второто си Аз така, както Боар обичаше Аниор?

— Трябва да си тръгна — каза малко тъжен Боар, — но мисля, че скоро ще се видим отново.

Усмихна се, намигна му съзаклятнически и се върна на долното ниво.

Сатара тъкмо успя да скрие кристала, когато пред него се появи шарената енергийна сфера на Кадор. Разрасна се и го попита какво е искал Боар.

— О, нищо особено — отговори Сатара захилен, — просто ми разказа колко много съм липсвал на Веова.

Кадор кипеше от яд. Знаеше, че Сатара лъже и само иска да го подразни. Сви се обиден и отново изчезна. А на лицето на Сатара се появи една хитра усмивка.

* * *

Аниор се трудеше неуморно над новата си матрица. Въобще не напускаше зоната на архитектурата. Заключи си достатъчно пространство и не пускаше там никого. Скоро всички, дори и Нериф, се примириха и от няколко дни вече никой не се обаждаше.

Задачата беше изключително сложна. Трябваше да изгради главното слънце така, че в един определен момент от него да могат да се откъснат останалите планети. Изчисленията на съответните скорости на различните слоеве в централното кълбо много го затрудниха. В библиотеката не намери почти нищо за този тип строителство. Сигурно на нивото на теорите разполагаха с подробни описания на такава дейност, но Аниор нямаше личната сила на теор, за да го достигне. Трябваше да разработва всичко сам.

Въпреки това, той успя да пресметне основните параметри. Но когато стигна до фината настройка, откри една нестабилност, която не знаеше как да премахне. От няколко дни се занимаваше само с това.

Не се и надяваше да създаде една истинска жива слънчева система. Това би означавало някой високо развит слънчев дух от царството на духовете да хареса неговото творение толкова, че да пожелае да се настани в него и да доведе планетни духове със себе си. Само така слънчевата му система щеше да заживее истински живот. Иначе тя скоро щеше отново да се разпадне и да потъне обратно в хаоса.

Но дори и само да изгради матрицата за астралния и физическия строеж на такава система беше непосилна задача. Аниор просто не искаше да признае колко хитро го беше изиграла Ханура. Не се предаваше, защото беше възмутен от нейната нечестност. Не се вълнуваше от това, какво си мислеха другите диаба за него. Имаше пред себе си конкретен враг и трябваше да се пребори с него. Гледаше отчаян матрицата си и чакаше да му дойде някаква идея.

Тогава изведнъж разбра, че някой друг се намираше в заключената му зона. Не можеше да бъде нито Ханура, нито Боар, защото и двамата имаха сега астрални тела и щяха да предизвикат кристален звън при преминаване през преградата. Само теор в менталното си тяло можеше да се промъкне така незабелязано. Огледа се учуден.

Видя огромен диабо да се оглежда наоколо и да прибира великолепните си крила. Не само го виждаше за пръв път, но и никога не беше чул за него. Диабото се приближи и се усмихна. Нещо не беше съвсем наред. И чак тогава Аниор забеляза яркозелените му очи.

— Сатара! — извика той, залят от вълна на щастие, която за малко щеше да го задави. Хвърли се обезумял от радост към него. Останаха прегърнати, докато Сатара не го откъсна внимателно от себе си. Усмихна се и каза:

— Предлагам да променим малко обстановката. Нося ти много поздрави и един малък подарък от Боар.

Той извади малък кристал, хвърли го нагоре и леко го подухна. Кристалът се превърна в матрица и се разпростря из помещението.

— Гората ми! — извика Аниор, тичащ от едно дърво към друго. Спря се до живия бук на Боар и нежно го погали. После се обърна към Сатара със светнали очи и попита:

— Как успя с това астрално тяло да се промъкваш тук незабелязано?

Сатара хитро се засмя, седна на мекия мъх и го придърпа към себе си.

— Просто го построих след като проникнах тук.

— Но за един теор е трудно да поддържа такова тяло дълго време без да се въплъти в него — учуди са Аниор.

— Да, но не забравяй, че аз съм инстински майстор, що се отнася до умението ми да изграждам астрални тела. Като ангар често си изграждах тяло на змей, а като Император трябваше непрекъснато да изграждам астралното си тяло на ангар. Освен това, за мое голямо съжаление, няма да поддържам този вид много дълго.

— Но си станал страхотен диабо — засмя се щастливо Аниор. Зави опашката си край неговата и го притегли към себе си.

— Още не съм се любил като диабо — прошепна усмихнат Сатара, — а ти сигурно знаеш как стават тези работи.

— Нямам представа — отговори Аниор безпомощен, — нямаше с кого да опитам.

— Хайде, не ми разправяй такива неща — засмя се Сатара, — знам, че си имаш нов приятел.

— Да, имам — отговори Аниор, ставайки сериозен — но след като се любих с теб, вече с никой друг това не ми се прави. Не мога да си представя някого, когото бих обичал като теб.

Сатара нежно го погали и тихо възрази: — Не лъжи. А Боар?

Аниор се откъсна от него и каза закачливо: — Много бих искала да е на твое място. Но какво да правя?

Сатара го сграбчи и се засмя: — Ще трябва да се задоволиш с мен! — Загърна го в огромните си крила и те се притиснаха щастливи един до друг.

Стигнаха почти веднага до онова състояние на върховно щастие и се понесоха към безкрайността. Докосваха се до Безименното и се сливаха с него, забрявайки всичко друго на света.

* * *

Идвайки бавно в съзнание, Аниор лежеше в любимата си гора на облак от розова мъгла. Постепенно си спомни какво се беше случило. Струваше му се като прекрасен сън. Лежеше изтощен, с нарастваща в него тревога. Накрая тя се изпълни с конкретно съдържание и Аниор се огледа. Нямаше и следа от Сатара. Повика го мислено, но не получи отговор. Беше си отишъл.

Тъгата щеше да разяжда току-що възстановената енергия, ако не бе забелязал промяната в дървото, под което лежеше. Огромният дъб, на който се бе облегнал Сатара, когато го посети за първи път в тази гора, беше оживял.

Сатара бе оставил на Аниор свое дърво така, както Боар преди време му остави живия бук. Усмихвайки се щастлив, Аниор докосна кората му. Тогава чу гласа на Сатара, идващ от сърцевината на ствола:

„Извинявай, че те оставих така. Но трябваше да се върна преди някой да открие какво съм направил. Сигурно ще се досетят, но поне няма да ме хванат на местопрестъплението. Надявам се, че ти помогнах. Приятна работа над слънчевата ти система! Обичам те и бих искал да бъда винаги с теб!“

Аниор, изпълнен с щастие, се облегна на дървото и зачака розовата смес да възвърне силите му.

* * *

Връщайки се на горното ниво, Сатара щастлив се отпусна в пространството. Беше се събудил до Аниор във вид на енергиен облак. Цялата му астрална енергия се беше изчерпала. Остави само съобщението и се върна веднага. Чакаше Боар.

Не мина много време и той се появи. Астралният образ на Боар вече нямаше онзи детски вид. Изглеждаше пораснал с десет години. Сигурно с право смяташе, че иначе ангарите няма да го приемат на сериозно. Сатара се усмихна на мисълта, че Аниор още не знаеше в какъв прекрасен мъж се беше превърнало неговото момче.

— Надявам се все някога да имам възможност да му се представя в този вид — отговори Боар усмихнат на мислите му. После го погледна малко тъжен.

— Нямаш представа колко много ти завиждам — продължи Боар толкова тъжно, че Сатара веднага разбра, че чувствата му нямаха нищо общо със завистта. — Бих дал всичко на света, за да бъда поне веднъж на твое място.

— Не знам дали не трябва съвестта ми да е гузна пред теб — обясни Сатара, кондензирайки се в образа на Императора, — съжалявам, че не можеш да изпиташ това щастие. Просто нямаш представа какво усещаме заедно с Аниор.

— Тук се лъжеш — отговори Боар, — много добре знам какво изпитва Аниор. Всяко негово чувство, всяка негова мисъл се отразява в мен. Когато вие се намирате на върха на щастието, аз все едно че съм с вас.

Сатара го погледна смаян. Изведнъж се почувства неудобно. Боар се засмя:

— Не се разстройвай от това. За съжаление, за мен това е само усещане, а не реалност.

После го огледа внимателно. Явно доволен каза:

— Придобил си отново много енергия. Имам едно предложение за теб.

Заинтригуван, Сатара изчака Боар да уточни какво има предвид.

— Тази енергия не ти трябва сега, а аз познавам някого, на когото тя би свършила чудесна работа.

Говореше сериозно и Сатара се развълнува. Още не се сещаше за какво става дума.

— Ако си съгласен — продължи Боар внимателно, — бих ти предложил да я отстъпиш на Веова.

Сатара остана изумен. Обзет от грижите за Аниор, той съвсем беше забравил за Веова. С гузна съвест отговори:

— Разбира се. Не знаех, че има нужда от нея.

— В последно време много отслабна — обясни Боар загрижен. — Страда по теб. Все по-малко се грижи за Земята. Почти поех и неговите задължения.

Огромно чувство на вина се стовари върху Сатара. Как можа да не се поинтересува досега от съдбата на Веова? Страдал по него, а той дори не подозираше това. И трябваше Боар да се погрижи за второто му Аз.

— Не се измъчвай със самообвинения — продължи Боар, излъчвайки много топлина, — вие изживяхте сложен период. Веова осъзна напълно какво огромно значение имаш за него, а ти още не беше узрял за тази истина, когато Аниор ти каза кой си всъщност.

Но Сатара продължи да се разкъсва от непозната мъка.

— Кажи ми какво мога да направя за Веова. Готов съм да му дам всичко, което имам.

— По-добре недей — засмя се Боар, — иначе ще се слееш с него. Засега само му препращай излишната си енергия.

— И как се прави това? — попита Сатара безпомощен.

— Не е сложно. Просто изпрати един свой централен лъч към него — обясни Боар. — Достатъчно е да си го представиш. Но внимавай! Има голяма опасност да не разбереш кога трябва да свърши това преливане. Щом се усетиш изтощен, трябва да спреш.

Боар го погледна загрижен. Сатара духовно не беше в състояние да се контролира напълно.

— Не се тревожи — продължи Боар. — Ако не успееш да прекъснеш връзката навреме, аз ще ти помогна.

Сатара се концентрира върху Веова и го видя как седи отпуснат върху трона си. Наистина изглеждаше зле и едно неочаквано силно чувство на жал и обич го заля. Изпрати това чувство към Веова и от тялото му се отдели ярък лъч. В момента, в който той достигна целта си, Веова се изправи с щастлива усмивка. Усещайки връзката си със Сатара, той изпрати по същия лъч собствените си чувства към него. Сатара изтръпна от щастие и забрави всичко на света. Имаше само едно желание. Да се разтвори напълно, подарявайки на Веова всяка част от тялото и душата си …

Боар се смееше силно на глас и Сатара бавно дойде на себе си. Чувстваше се отмалял и изпитваше непозната болка. Прехвърли вниманието си към заобикалящата го действителност и видя Боар да отразява обратно с длан лъча, излизащ от коремната му област. Концентрира се и болката изчезна заедно с лъча.

— Хубавичко щяхте да се слеете — каза Боар, все още засмян. — Нито един от вас нямаше желание да прекъсне връзката.

Сатара посърна. Беше се изложил. Но Боар го успокои:

— Не се притеснявай. Нямате никакъв опит в такъв енергиен обмен.

А после замислен продължи:

— Дори не знам дали другите двойки Делени контактуват така. Когато се видях с Ани за първи път, трябваше да я закрепя с малко енергия, за да не умре веднага. Бях предупреден от Кадор за опасността да се слея с нея и успях някак да се справя тогава. После още няколко пъти й предадох от енергията си, но винаги само за кратко и много внимателно. Научих се да контролирам това чувство. Сигурно и ти ще се научиш.

Сатара го погледна благодарен. Не знаеше как би се справил без Боар. Въпреки всички закони, отнасящи се до Делените, му беше по-лесно да контактува с Боар, отколкото с Кадор. Не понасяше настойническото отношение на последния. Може би това, което го свързваше с Аниор, автоматично се пренасяше и върху Боар.

Отново си спомни чувството, изпитано в момента на свързване с Веова. Не беше изпитвал подобно нещо досега. Всички стари чувства, като че ли станаха незначителни и нереални. Нещо се беше променило в отношейието му към Веова. За първи път той разбра дълбочината на чувствата, които ги свързваха.

Боар го погледна разбиращо и се оттегли с думите: — Трябва да откриеш истината за себе си. Не е достатъчно да я знаеш.

* * *

С възвърнати сили Аниор потърси матрицата за слънчевата система. Радваше се на гората си като дете на любимата играчка, загубена и пак намерена. Прескочи пъновете и малкото поточе. Зарадва се на мравките и пеперудите. Още много липсваше, за да стане тази гора като истинска. А после можеше да помисли и за гущери, пойни птици и дребни бозайници.

Разбира се, нямаше да бъдат истински живи, защото в тях не се вселяваха духовни същности. Той им предаваше от енергията си, когато гората изпълваше пространството и те оживяваха от нея. Но първо всяко дърво трябваше да се вгради с истинската си структура в матрицата. Със завист помисли колко лесно се оказа това за Боар и Сатара, а той успя да изгради жив образ едва на една трета от дърветата. При това, неговите дървета бяха далеч от съвършенството, постигнато от теорите.

Стигна голямата поляна в средата на гората и видя матрицата на нея. Погледна я и веднага откри глупавата си грешка. Достатъчно беше да образува и няколко комети и масата в системата щеше да се стабилизира. Веднага се нахвърли върху работата си.

Всичко вървеше с неочаквана лекота и чак като завърши грубия строеж и седна да си почине, Аниор се сети на какво се дължеше тази промяна. Скочи на крака, пожела си огледало и разтвори крилете си. Бяха пораснали неимоверно. Стигаха до средата на прасеца и стърчаха над главата му. Едва сега Аниор разбра думите на Сатара, че се надявал да му помогне. Беше нарушил незнайно какви правила, за да осигури на Аниор максимална сила да се справи със задачата си.

Изпълнен с благодарност и любов, Аниор имаше чувството, че лети. Без да спира повече нито миг, той работеше денонощно, докато матрицата не стана готова. Тогава той се върна на малката поляна, прегърна последователно дърветата на Боар и Сатара и легна в тяхната сянка да събере сили за последния етап на работата си. Щастлив заспа дълбоко.

Събуди се отпочинал. Събра гората в матрицата и я превърна отново в малък кристал. Това също беше ново умение. Но не се замисляше върху това. Пакетира голямата матрица за слънчевата система в плоча с форма на диск, взе я в ръка и премахна личната си заключена зона. Издигна се с огромните си крила и прелетя до далечната граница между царствата и хаоса.

С мисълта за Боар и Сатара, Аниор извика високо: — Това е подарък за вас! — и изпрати със силен замах диска в далечината. Дискът се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато не се разпадна в поток от милиони светещи зрънца, виещи се в огромна спирала. Тя бавно се спусна в безформения хаос и внесе ред в движението на част от тази безкрайна маса.

Аниор се издигна над него и произнесе думите на зараждането, предавайки собствените си трептения на своето творение. После с е върна, за да се наслади на величествената картина, която се откриваше пред очите му.

Завихрянията в това огромно пространство ставаха все по-бързи и в средата се издигна първо малък, а после все по-нарастващ конус. Той ставаше все по-светъл, превърна се от тъмночервен в огненооранжев и все повече растеше. Накрая се откъсна със силен звук от хаоса под него.

Оформи се огромно кълбо, което бавно се издигаше нагоре. Въртеше се с бясна скорост и се разширяваше. Аниор вече изтръпна от мисълта, че може би ей-сега ще се разкъса, но кълбото отново се сви и се стабилизира.

Във вселената се бе образувала основата на една нова слънчева система и чакаше своя владетел. Щеше да чака така няколко астрални денонощия и ако през това време никой слънчев дух не се заселеше в нея, тя отново щеше да потъне в хаоса.

И Аниор чакаше заедно с творението си. Представи си как Ханура се моли сега това да не се случи и как диабата, от най-дребните до най-големите, се молеха точно за обратното. Но Аниор разбираше, че никакви молби не можеха да помогнат нито за едното, нито за другото. Всичко зависеше от качеството на работата му, вече нищо повече не можеше да се направи.

От две денонощия Аниор не мърдаше от мястото си. Изведнъж чу силно свистене. Веднага излезе от полудрямката си и погледна огненото кълбо. То все така висеше над хаоса и се въртеше около оста си. И когато се случи това, което Аниор чакаше от толкова време, той не можа да повярва на очите си и радостта го изпълни.

Вътре в кълбото, изведнъж нещо засвети и тази светлина ставаше все по-силна. Тя се сля напълно с огнената маса, разшири я и я издигна. Пред очите на Аниор се раждаше нова звезда.

Тя засвети все по-силно и се понесе далече в пространството. Аниор стоеше зашеметен от величествената картина. Изведнъж от огромното слънце се откъсна голямо парче и бурен вихър закръжа около новата си майка. Роди се и първата планета. Аниор знаеше, че щеше да мине още много време, преди да се роди втората планета, но не можеше да се откъсне от творението си.

Постоя, докато очите му се умориха, и се обърна, за да полети обратно в царството на диабата. Разпери крилете си и видя, че бяха пораснали още. Всеки успех му придаваше нова сила. Понесе се през пространството — не бързаше да се прибере. Но изведнъж се почувства самотен и се насочи стремително към дома.

* * *

Боар обсъждаше с Веова възможността да повлияят на Земята с ново духовно течение, когато на небето над тях изгря нова звезда. И двамата вдигнаха глава, наблюдавайки това рядко за този стар сектор на вселената явление. Веова погледна недоумяващо широко усмихнатия Боар и чак тогава се сети какво беше станало. Беше чул съвсем бегло за сложната задача, която Ханура бе поставила на Аниор. Нима бе възможно той наистина да се е справил с нея? Видя щастливата усмивка на Боар и вече не се съмняваше.

— Какво направихте със Сатара, за да стане това чудо? — попита той Боар.

Боар се засмя и само отговори:

— Тайна!

Веова го погледна недоволен. И Боар тържествено добави:

— Давам ти думата си, че нямам нищо общо с това! Веова въздъхна. Второто му Аз отново се беше проявило и дано не го чакаха неприятности.

* * *

Кадор правеше безуспешни опити да обучи Сатара да предава само с един лъч голям поток от информация. Сатара просто не го слушаше. През последните дни беше като никога досега вглъбен в себе си и непрекъснато нервничеше. Изглеждаше, като че ли чакаше с нетърпение нещо и въобще не можеше да се концентрира.

Изведнъж в съседния сектор изгря нова звезда. Сатара подскочи с радостен вик. Кадор гледаше ту звездата, ту Сатара. И двамата сияеха. Сатара се нахвърли върху него и го прегърна от щастие, викайки:

— Успя! Той наистина успя!

Кадор се откъсна смутен от тази прегръдка и попита недоумяващ:

— Кой е успял и какво?

Но Сатара само се смееше, без да му отговори. Чак като се успокои малко, го подсети тайнствено:

— Кой, според теб, трябваше да създаде в последно време нова слънчева система?

Кадор се сепна и извика:

— Но това не е възможно! — Той погледна ярката звезда, и вече с по-малко уверен глас повторт: — Не, това не е възможно.

— Повтори го още веднъж — усмихнато го подкани Сатара, — може би тогава тази проклета звезда ще изчезне.

И тогава Кадор прозря какво беше станало. Стана му ясно странното нетърпение на Сатара.

— Бил си при него! Ти си му помогнал да изгради тази матрица! — възмутен извика Кадор.

Сатара се засмя.

— Заклевам се тържествено, че нямам нищо общо с изграждане на тази слънчева система. Тя е изцяло работа на Аниор. Един съвет не съм му дал.

— Какво направи тогава? — недоверчиво попита Кадор. — Сигурен съм, че нещо си направил!

Сатара се приближи плътно до него и с хитър израз на лицето попита тихо:

— Искаш ли да ти покажа?

Кадор го погледна ужасен. Чак сега разбра какво беше станало. Сви се възмутен в една точка и изчезна.

А Сатара се обърна към новата звезда и извика колкото му глас държи:

— Обичам те, Аниор!

* * *

Диабата в централата се бяха побъркали от радост. Никой не обърна внимание на Ханура. Тя напусна залата веднага, щом звездата се появи. Подскачаха, смееха се, прегръщаха се и викаха. Нериф седеше замислен на стъпалото пред трона и ги гледаше. Не можеше да сподели възторга, в който бяха изпаднали другите.

Радваше се, че Аниор беше успял, въпреки че нямаше представа как го направи. Но някаква дълбока горчивина тровеше душата му.

Беше се засегнал, когато Аниор го изгони наравно с другите. Оставен само със старата си компания, той за първи път осъзна колко много означаваше Аниор за него и колко различен беше от другите диаба, дори и от силно развитите сред тях.

Аниор беше самотник, точно както и той. И все пак Аниор имаше приятели сред теорите, а той нямаше никого. Обхвана го дълбоко самосъжаление и му трябваше доста време, за да го преодолее.

Сега се обвиняваше, че може би тайно се бе надявал Аниор да не успее. Страхуваше се, че той щеше да го надрасне с много. Още когато видя, че се бяха изравнили по сила, Нериф се изплаши. Прекалено лесно и бързо Аниор напредваше. Дори ангарите не го бяха приели заради това.

Отхвърли възможността просто да му завижда. Нямаше толкова лошо мнение за себе си. Може би се плашеше от промените, които Аниор искаше да предизвика в тяхната общност. Но тези промени само щяха да направят личния му живот по-съдържателен.

И накрая се сети какво го безпокоеше. Страхуваше се да не загуби единствения си приятел, когато разликата в силата им придобиеше големи размери.

Изведнъж врявата спря и Нериф видя да долита огромен диабо. Всички гледаха като хипнотизирани Аниор, който кацна пред трона на Ханура. Ако не стоеше до него, Нериф нямаше да го познае. Беше пораснал, а крилете, които сгъваше внимателно, стигаха почти до петите и стърчаха над главата му. Аниор се обърна усмихнат към диабата, които се бяха хвърлили на колене пред него.

— Станете. Извоювах си правото да стана архитект, а не да ви бъда началник. Искам да благодаря на всички, които се молеха заедно с мен да постигна този успех. Всеки от вас може да тръгне по този път. И най-малкият напредък е истинско достижение, което никой не може да ви оспори. И вече никой: нито аз, нито Ханура, нито самото Върховно божество няма да може да ви го вземе някога.

Обхвана с един поглед цялата зала и продължи:

— Не гледайте бързия ми напредък. Аз не съм обикновен диабо. Пътят на малките крачки е открит пред вас. Ще дойде ден и ще стигнете не само ангарите, но и теорите. Този ден е далеч, но той съществува, и колкото повече работите над себе си, толкова по-скоро ще дойде той.

Обърна се към Нериф, усмихна му се и каза тихо:

— Ела, май трябва да ти се извиня.

Нериф стана като насън и го последва в зоната за почивка. Разположиха се удобно полулегнали-полуседнали в пространствени хамаци. Мълчаха доста време, преди Аниор да каже уморен:

— Прости ми, че те изгоних тогава така.

— Няма нищо — отговори Нериф смутен, — аз трябваше да се сетя, че нямаше нужда от мен.

В гласа му прозвуча дълбоката болка, въпреки че Нериф не искаше да я издава. Аниор се изправи и хвана ръката му.

— Недей, Нериф. Прдеми нещата такива, каквито са. Приеми себе си такъв, какъвто си.

Около Нериф се появи червения облак на тъгата.

— Бих искал да мога да ти бъда истински приятел. Аниор го погледна и каза много топло:

— Ти си точно такъв.

— Но не можах да ти помогна сега! — отговори горчиво Нериф. — А другите ти приятели сигурно успяха.

Аниор помълча и Нериф се проклинаше за прибързаните си и глупави думи. После чу как Аниор отговори със сериозен глас, в който звучеше дълбока болка:

— Не ти подхожда да ревнуваш, Нериф. Ти си с мен почти всеки ден и така ще бъде още много време. А за тези други приятели мога само да мечтая така, както те мечтаят за мен. Това е най-мъчителната любов, която можеш да си представиш. И когато съдбата ни предостави възможност да се срещнем, то е само за един кратък миг, който се губи във вечността. След това болката от раздялата е по-силна, отколкото радостта от срещата. Пожелавам ти никога да не разбереш това чувство.

Но Аниор знаеше, че рано или късно Нериф ще се сблъска със същия проблем. Отдавна бе разбрал, че той е второто Аз на Кадор.

За да смени болезнената тема, Нериф похвали Аниор.

— Страхотна реч държа в централата. Мислиш ли, че ще има някакъв ефект от нея?

— Веднага не. Но не е лошо да им го припомня.

— Май твърдо си решил да правиш от диабата ангари — изсмя му се Нериф.

— А какво друго да правя, когато не ми се живее само с дяволи? — пошегува се Аниор. Но Нериф се сопна.

— Да беше останал при ангарите! Аниор се засмя.

— Но те всички бяха на мнение, че съм страшно подходящ за диабо.

— Защо? — попита Нериф учуден.

— Защото умея да измислям страшни чудовища!

И над Нериф се появи ужасна отворена паст с три реда остри зъби, готова да го погълне. Той извика от изненада и Аниор падна от хамака от смях.

Нериф бързо се съвзе и отвърна с още по-страшно творение. Те си играха така, докато, смъртно уморени, се разделиха помирени.