Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (9)

IX

Когато си тръгвам от работа, все още цялата треперя и имам чувството, че всичко ми се върти — сякаш съм попаднала в някоя от онези вълшебни стъклени топки. О, колко щастлива си бях, докато си живеех като най-обикновено, потънало в дрямка селце! А сега какво? Идва Джак Харпър, разтърсва ме, навсякъде се разлетяват снежинки, всичко се замъглява и вече изобщо не знам какво да мисля.

Добре де, добре! Освен снежинките има и звездички. Мънички искрящи звездички на тайничко вълнение и тръпна възбуда.

Всеки път, когато уловя погледа или чуя гласа на Джак, в сърцето ми сякаш се забива стрела.

Което е смешно. И тъпо.

Конър е моето гадже. Конър е моето бъдеще. Конър ме обича и аз също го обичам. И двамата ще се местим да живеем заедно. И в апартамента си ще имаме паркет. И дървени капаци на прозорците. И кухненски шкафове с гранитен плот. Това е!

Това е.

Когато се прибирам вкъщи, заварвам Лиси коленичила на пода в хола да помага на Джемима да се напъха във възможно най-тясната черна кадифена рокля на света.

— Уаууу! — възкликвам, като изпускам чантата си. — Страхотно!

— Готово! — казва Лиси и се отпуска на пети. — Най-сетне успях да затворя проклетия й цип. Можеш ли да дишаш?

Джемима стои неподвижно като истукан. Двете с Лиси се споглеждаме.

— Джемима! — извиква Лиси разтревожено. — Можеш ли да дишаш?

— Май да — прошепва най-сетне Джемима. — Ще се оправя.

Много, много бавно, със сковано като бастун тяло, тя се отправя със ситни крачки към стола, на който е оставила чантата си — „Луи Вюитон“, естествено.

— Ами ако ти се припишка? — гледам я със зяпнала уста аз.

— Или ако после отидеш в дома му? — изкикотва се Лиси.

— Абсурд! — процежда Джемима. — Това е едва втората ни среща! Никакво ходене в дома му! — явно иска да възкликне ужасено Джемима, но едва-едва успява да си поема дъх. — Не се прави така… ако искаш диамант на пръста си.

— Добре де, ами ако пламнете от страст? — питам с интерес.

— Ами ако те награби в таксито? — хихика Лиси.

— Той не е такъв — изсъсква Джемима. — И ако искате да знаете, той всъщност е първи асистент на втория секретар на секретаря на държавната хазна.

С Лиси се споглеждаме. Не издържам и започвам да се кикотя.

— Не се смей на човека, Ема — скастря ме Лиси с пресилено сериозна физиономия. — Няма нищо лошо в това да си секретар. Винаги може да се издигне, да придобие квалификация…

— Ха-ха, много смешно — свива презрително устни Джемима. — Някой ден Кралицата ще го посвети в рицарство. Ще видим тогава дали ще се смеете.

— О, надявам се и тогава да се смея — отвръща Лиси. — Дори още повече — изведнъж забелязва, че Джемима стои до стола и напразно се опитва да докопа чантата си. — Божке! Ама ти изобщо не можеш да се прегънеш!

— Мога! — процежда Джемима и прави поредно отчаяно усилие да се наведе. — Разбира се, че мога! Ето, стигнах я! — тя успява някак си да подхване дръжката с един от дългите си изкуствени нокти с ярък маникюр и триумфално мята чантата си на рамо. — Видя ли?!

— Ами ако ти предложи да идете да потанцувате някъде? — пита Лиси ехидно. — Тогава какво ще правиш, а?

По лицето на Джемима се изписва паника, но само след секунда тя отново се усмихва безметежно.

— Няма да ми предложи подобно нещо — натъртва Джемима. — Англичаните никога не го правят.

— Вярно — ухилва се Лиси. — Е, приятно прекарване.

Джемима се изнизва със ситни стъпчици през вратата, а аз се отпускам на дивана и се присягам да си взема някакво списание от масичката за кафе. Поглеждам Лиси, но тя се е вторачила пред себе си с напрегнат израз на лицето.

— Кондиционер! — изведнъж възкликва Лиси. — Ами да! Как може да съм толкова глупава!

Лиси започва да рови под дивана, измъква няколко листа с кръстословици от стари вестници и припряно търси тази, която й трябва.

Ама честно, на какво прилича това, а?!? Сякаш да си топ адвокат не натоварва достатъчно мозъка! През цялото си свободно време Лиси решава кръстословици, играе сложни партии шах чрез кореспонденция и решава някакви много специални шаради, с които редовно я захранва онова откачено общество на свръхумните, където членува. (Организацията им, естествено, не се казва така, ами нещо от сорта на „Нагласа на ума — за хора, които обичат да мислят“. А най-долу на брошурата им между другото небрежно се споменава със ситнички буквички, че коефициентът ти на интелигентност трябва да е минимум шестстотин, за да бъдеш приет за член.)

Когато не се сеща някоя дума, Лиси не вика „тъпа кръстословица“ и не я изхвърля, както бих направила аз, например. Тя си я запазва. И да речем след около три месеца, докато гледаме „Приятели“ или нещо подобно, изведнъж отговорът й идва. И Лиси буквално изпада в транс от щастие! Само защото е успяла да се сети последната дума от някоя кръстословица или каквото и да е там.

Лиси е най-старата ми приятелка, знаем се още от деца и аз много си я обичам. Ама понякога наистина не мога да я разбера.

— Какво е това? — питам, докато тя вписва отговора в квадратчетата. — Някоя кръстословица от 1993 г. ли?

— Ха-ха — отвръща ми тя разсеяно. — Та какво, казваш, ще правиш довечера?

— Ами… мисля да си седя тихо и кротко вкъщи — отговарям, прелиствайки списанието. — И да си прегледам дрехите, примерно — добавям, когато погледът ми попада върху статия, озаглавена „Основна поддръжка на гардероба“.

— В смисъл?

— Да ги огледам за липсващи копчета и разпрани подгъви — казвам, четейки написаното в статията. — И да изчеткам всичките си сака с четка за дрехи.

— Ама ти имаш ли четка за дрехи?

— Добре де, с четка за коса в такъв случай.

— Аха, ясно — свива рамене Лиси. — Е, щом така си решила… Защото точно се чудех дали няма да искаш да излезем заедно.

— О! — възкликвам въодушевено и захвърлям списанието на пода. — Къде?

— Я виж какво имам тук!

Лиси ми намига закачливо и започва да рови за нещо из чантата си. После нарочно бавно измъква отвътре голям, ръждив на цвят ключодържател, на който виси един-единствен, нов-новеничък ключ.

— Какво е това? — питам озадачено… после изведнъж се досещам и изписквам възторжено: — Амиии! Не може да бъде!

— Може! Приета съм!

— Господи! Лиси!

— Знам! — усмихва ми се тя до уши. — Не е ли фантастично?

Ключът в ръката й е най-страхотният ключ на света. С него се отваря вратата на един частен клуб в Клеркънуел, който е голям хит, но където е невъобразимо трудно да те приемат за член. А Лиси е приета!

— Лиси, ти си върхът!

— Не, не съм — отговаря тя, но сияе от задоволство. — Дължа го на Джаспър от нашата колегия. Той познава абсолютно всички от приемната комисия на клуба.

— Все едно. Важното е, че си приета!

Вземам ключа от ръката й и започвам да го разглеждам заинтригувано. По него обаче няма нищо — нито име, нито адрес, нито лого, абсолютно нищо. Прилича на ключа от бараката за инструменти в градината на родителите ми. Да де, ама ти осигурява достъп до много, много по-интересно място.

— Кой мислиш, че ще бъде там? — поглеждам развълнувано Лиси. — Така де, всеки знае, че Мадона е членка на клуба. А също и този адски секси нов актьор от „Приятели“… макар да се говори, че той всъщност е гей…

— Ема — прекъсва ме Лиси, — никой не ти гарантира, че точно тази вечер ще има знаменитости.

— Да, знам! — отговарям остро.

Чувствам се леко обидена от забележката й. Ама тя за каква ме мисли? Аз съм хладнокръвна и изтънчена лондончанка. И изобщо не се вълнувам от някакви си тъпи знаменитости. Споменах го просто ей така… мимоходом.

— Всъщност… — отбелязвам след кратка пауза, — дори бих казала, че е по-добре, ако няма знаменитости. Така де! Едва ли има нещо по-кофти за настроението от това да се опитваш да водиш приятен, нормален разговор с приятелите си на масата, когато наоколо ти е тъпкано с кинозвезди, със супермодели… и с поп звезди…

Известно време двете с Лиси мълчим, замислени какво ли би било, ако попаднем в подобна ситуация.

— Ами хубаво… — подхвърля Лиси небрежно. — Да вървим да се приготвяме тогава.

— Може — отговарям също тъй небрежно.

 

 

Не че това би отнело кой знае колко време. Така де, само да намъкна едни дънки и съм готова. И може би да си измия косата, което и без това се канех да направя.

Междувременно може и да си направя набързичко една маска на лицето.

Един час по-късно Лиси се появява на прага на стаята ми, облечена в прилепнали дънки, тясна блузка тип корсет и с обувките си на високи токчета от „Берти“, за които по една случайност знам, че й убиват и й правят пришки.

— Какво ще кажеш? — пита тя все така небрежно. — Не че съм се престарала кой знае колко…

— Нито пък аз — отговарям, като подухвам втория пласт лак за нокти, който съм си сложила. — Така де, какво пък толкова… не отиваме на среща я! Дори няма да си правя труда да се гримирам — в този момент поглеждам по-внимателно Лиси и възкликвам: — Ама това изкуствени мигли ли са?

— Не! Искам да кажа… да. Но не би трябвало да се забелязва. В рекламата се казва, че по нищо не се отличават от естествените — Лиси приближава припряно към огледалото и загрижено премигва срещу отражението си. — Толкова много ли си личи, че са изкуствени?

— Не! — успокоявам я аз, като грабвам четчицата за руж.

Когато отново отлепям поглед от лицето си, забелязвам, че Лиси гледа втренчено към рамото ми.

— Какво е това?

— Кое? — питам най-невинно, докосвам оформеното с блещукащи диамантчета сърчице на ключицата си и подхвърлям небрежно: — О, това тук ли? То е от тези, дето се залепят, нали знаеш… реших да си го сложа просто за майтап.

Намъквам и аз една блузка тип корсет, завързвам връвчиците отпред и обувам островърхите си ботушки с високи токчета. Купих си ги от разпродажба в „Сю Райдър“ преди една година, така че вече са поизтъркани, но в тъмното няма да си личи.

— Мислиш ли, че сме прекалено издокарани? — пита неспокойно Лиси, когато заставам до нея пред огледалото. — Ами ако се окаже, че всички там са по дънки?

— И ние сме по дънки!

— Да де, ама ако те са с размъкнати пуловери върху дънките, ние ще изглеждаме натруфени като пълни глупачки.

Лиси открай време я гони параноя дали е подходящо облечена. Когато постъпи в адвокатската колегия и отиваше на първото си коледно парти там, например, тя не знаеше дали посоченото в поканата изискване за „черна вратовръзка“ означава непременно дълга рокля или просто по-празнично облекло, така че ме накара да я придружа и да чакам пред входа с около шест различни тоалета в найлонови торби, за да може бързо да се преоблече в случай на нужда. (Естествено роклята, с която тръгна, беше напълно подходяща. Казах й, че ще бъде подходяща, ама тя не ми вярваше.)

— Няма да са облечени с раздърпани пуловери — заявявам с категоричен тон на гласа. — Хайде, давай да тръгваме.

— Не можем да се появим там по това време! — възкликва Лиси, като си поглежда часовника. — Още е прекалено рано.

— Можем! — все така категорично заявявам аз. — Все едно сме наминали да пийнем набързо по едно питие, преди да потеглим за някое друго парти на знаменитости.

— О, да! — лицето на Лиси светва. — Върхът! Да вървим!

 

 

За около петнадесетина минути стигаме с автобуса от Айлингтън до Клеркънуел. Лиси ме повежда по една пуста улица, в близост до Смитфийлд Маркет, от двете страни на която се редуват складове и тъмни офис сгради. Свиваме в една пряка, после в друга и най-сетне се озоваваме на някаква малка уличка.

— Това е — отбелязва Лиси, след като се консултира за пореден път с листчето в ръката си. — Клубът е скрит тук някъде.

— Няма ли надпис или нещо подобно?

— Не. Целта е никой, освен членовете му, да не знае къде се намира. Трябва да почукаме на точната врата и да попитаме за Александър.

— Кой е Александър?

— Не знам — свива рамене Лиси. — Това им е паролата.

Парола! Става все по-готино и по-готино! Лиси се вторачва в таблото със звънците на една от сградите, а аз се озъртам любопитно наоколо. Уличка като всяка друга, абсолютно нищо забележително няма на нея. Всъщност дори е доста мижава. Неотличими една от друга мрачни сгради със съвършено еднакви врати и тъмни прозорци. Никакъв признак на живот. А само като си помисли човек, че зад някоя от тези безлични фасади е цялото лондонско общество на знаменитостите!

— Добър вечер, Александър там ли е? — пита Лиси нервно в домофона на една от къщите.

Кратка пауза, след което вратата се открехва като по вълшебство.

Боже мили! Като в приказката за Аладин или нещо подобно. Споглеждайки се възторжено, двете с Лиси поемаме по дискретно осветения коридор, който буквално пулсира от долитащата откъм клуба музика. Стигаме до една метална врата и Лиси изважда ключа си. Докато отключва, аз подръпвам блузката си и си разбухвам косата.

— Влизаме! — измърморва Лиси. — Значи, никакво суетене и никакво зяпане. Желязно самообладание.

— Ясно — измърморвам в отговор и влизам след нея в клуба.

Стоя абсолютно хладнокръвно, забила поглед в гърба й, докато тя показва членската си карта на момичето, което седи на малко бюро във фоайето от другата страна на вратата. А после не откъсвам очи от бежовия килим, докато влизаме в големия, приглушено осветен салон на клуба. Не, за нищо на света няма да се държа като някаква загубенячка и да зяпам по знаменитостите! Няма да…

— Внимавай!

Уупс! Толкова упорито гледам в пода, че без да искам налетявам на Лиси.

— Извинявай — прошепвам. — Къде ще седнем?

Изобщо не се оглеждам за свободна маса, за да не би случайно погледът ми да попадне на Мадона и тя да си помисли, че я зяпам.

— Ей там — някак странно врътва глава Лиси, за да ми посочи свободна дървена маса.

Успяваме някак да седнем, да си оставим чантите и да вземем менютата за коктейли, забили неотклонно погледи една в друга.

— Забеляза ли някого? — питам шепнешком.

— Не. А ти?

— Не.

Отварям менюто за коктейли и съвестно се опитвам да гледам само в него. Истинско мъчение! Очите ме заболяват. Имам чувството, че направо ще умра, ако не се огледам наоколо. Искам да видя как изглежда този прочут клуб, по дяволите!

— Лиси — изсъсквам, — не издържам повече! Ще се огледам!

— Ама наистина ли ще го направиш? — пита с тревожен шепот тя, сякаш съм Стив Маккуин, който оповестява, че се кани да премине през някаква ограда с ток по нея. — Ами… добре. Но внимавай. И дискретно, нали!

— Ще внимавам. Всичко ще е наред!

Добре де! Хайде! Какво пък толкова — просто един бърз панорамен поглед, без зяпане! Облягам се назад на стола, поемам си дълбоко дъх, после най-сетне си позволявам да обходя скорострелно с поглед салона, поглъщайки колкото се може повече впечатления възможно най-бързо. Приглушено осветление… пурпурна тапицерия по диваните и столовете… двама мъже по тениски… три момичета с дънки и пуловери (О, Боже, това ще психяса Лиси)… на една от масите мъж и жена си шепнат нещо… мъж с брада чете клюкарското списание „Скрит поглед“… и това е всичко.

Не, няма начин това да е всичко.

Просто не се връзва с имиджа на клуба! Къде е Роби Уилямс? Къде са Джюд и Сади? Къде са супермоделите?

— Кого… кого видя? — напрегнато шепне Лиси, все още забила очи в менюто за коктейли.

— Ами… не съм много сигурна — прошепвам й неуверено. — Има един тип с брада… може да е някой известен актьор, а?

Лиси се поизвърта уж небрежно на стола си и го оглежда.

— Ммм… не, не мисля — казва най-сетне и отново се обръща към мен.

Миг-два двете се гледаме мълчаливо.

— Добре де, има ли поне една знаменитост тук? — питам най-после аз.

— Присъствието на знаменитости не е гарантирано! — просъсква отбранително Лиси.

— Да бе, знам. Ама човек би си помислил, че щом като…

— Здравейте! — прекъсва ни някакъв глас.

Двете с Лиси се озъртаме едновременно и виждаме към масата ни да приближават две от трите момичета в дънки и пуловери. Едното ми се усмихва нервно и пита:

— Извинете ни за безпокойството, но с приятелките ми се чудехме дали не сте новата звезда от сериала „Приятели“?

О, Боже, пълна трагедия.

 

 

Все едно. Не ми пука. Двете с Лиси не сме дошли тук, за да зяпаме как някакви надути знаменитости смъркат кокаин и се перчат. Дошли сме не за друго, ами за да изпием на спокойствие по едно питие заедно.

Поръчваме си ягодово дайкири и някакви луксозни смесени ядки (четири и петдесет лири за една малка купичка; по-добре не питайте за цената на дайкирито!). И да си призная, сега — като знам, че наоколо няма никакви знаменитости, на които да трябва да правя впечатление — се поотпускам и се чувствам значително по-приятно.

— Как върви работата ти? — питам Лиси, като отпивам чашата си.

— О, нормално — отговаря тя и свива неопределено рамене. — Днес се видях с Измамника от Джърси. Пак е прибран на топло.

Измамника от Джърси е клиент на Лиси, когото непрекъснато арестуват по обвинения във финансови измами. Тя обаче е наистина блестящ адвокат, така че типът все отървава присъдата. В един момент е с белезници на ръцете, а в следващия вече е изтупан в шит по поръчка баснословно скъп костюм и я води на обяд в баровския „Риц“.

— Днес се опита да ми подари диамантена брошка — казва Лиси, като врътва очи към небето. — Бяха му донесли каталога на „Аспри“ и докато разговаряхме, току повтаряше: „Виж, виж, тази тук е доста хубавичка“. Така че постоянно трябваше да му напомням: „Хъмфри, намираш се в затвора! Концентрирай се върху това, което ти говоря!“ — Лиси поклаща глава, отпива от дайкирито и ме поглежда: — Ами с твоя… мъж какво става?

Много добре знам, че има предвид Джак, но не искам да си призная, че умът ми е все в него, така че се опитвам да я изгледам неразбиращо.

— С кого, с Конър ли?

— Не се прави, че не разбираш! С твоя непознат от самолета. С мъжа, който знае всичките ти тайни.

— О, с него ли… — усещам, че се изчервявам и забивам поглед в масата.

— Да, с него! Какво, успяваш ли да го отбягваш?

— Не — признавам с половин уста. — Той просто не иска да ме остави на мира.

Млъквам, докато келнерът ни сервира вторите чаши ягодово дайкири. Когато се отдалечава, Лиси ме поглежда изпитателно.

— Ема, ти да не би да си падаш по този мъж, а?

— Глупости! Изобщо не си падам по него — възразявам разгорещено. — Но той ме… разсейва, това е всичко. Напълно естествена реакция. Ако ти беше на мое място, и с теб щеше да е така. Както и да е. Справям се някак. Пък и трябва да издържа само до петък. Тогава си заминава и край, ще си отдъхна.

— А после ще се преместиш да живееш заедно с Конър — Лиси отпива от дайкирито си и се привежда към мен. — Знаеш ли, имам чувството, че той ще ти предложи да се ожените!

Усещам стомахът леко да ме присвива, но то вероятно се дължи на дайкирито или нещо подобно.

— Голяма си късметлийка! — отбелязва Лиси замечтано. — Оня ден например той окачи онези рафтове в стаята ми дори без да съм го молила да го направи! Колко мъже биха направили подобно нещо, а?

— Знам. Конър е… страхотен — настъпва кратка пауза. Започвам да късам хартиената си салфетка на ситни парченца. — Смущава ме единствено това, че… но то е съвсем дребно и незначително… това, че връзката ни вече не е толкова романтична, колкото беше в началото.

— Е, не може да очакваш вечно да остане романтична като в началото — отбелязва мъдро Лиси. — С течение на времето нещата се променят. Нормално е страстите да се поуталожат малко.

— О, да, знам! — уверявам я аз. — Ние с него сме двама зрели, чувствителни хора, а връзката ни е стабилна и изпълнена с обич и уважение. И това е… ами аз точно това искам от живота, нали така? Само дето… — прокашлям се леко от неудобство, преди да довърша: — … Вече не правим секс толкова често…

— Това е обичаен проблем при по-продължителните връзки — кимва Лиси с разбиране. — Трябва да разнообразявате сексуалния си живот.

— Как?

— Пробвали ли сте с белезници?

— Не. А ти? — поглеждам Лиси с тръпно очакване.

— Преди много време — свива пренебрежително рамене тя. — Не беше чак толкова… Хм… Защо не опитате да го правите на различни места? Примерно в службата!

В службата! Ами да! Страхотна идея! Лиси е толкова умна!

— Добре — казвам ентусиазирано. — Ще пробвам!

Измъквам химикалка от чантата си и записвам на дланта си „секс служба“, редом до напомнящото „мили!“.

Изведнъж изпитвам страхотно въодушевление. Брилянта идея! Утре ще съблазня Конър в службата и това ще бъде най-страхотният секс, който изобщо някога сме правили, страстта ни ще се възпламени и отново ще бъдем лудо влюбени един в друг. Фасулска работа. Ще му дам аз да се разбере на този Джак Харпър!

Не, чакай, чакай малко! Това няма абсолютно нищо общо с Джак Харпър, нали така? Откъде пък ми хрумна подобна дивотия?!?

 

 

Има само една-единствена мъничка пречка за осъществяването на гениалния ми план. А именно: изобщо не е толкова лесно да правиш секс с гаджето си в службата, колкото човек си мисли. Досега не ми е правило впечатление колко открито е всичко в офиса ни. И колко много стъклени прегради има, вместо стени. И колко много хора щъкат насам-натам през цялото време.

До единадесет на другата сутрин все още не съм измислила как да осъществя плана си. Снощи си мислех, че спокойно бихме могли да го направим зад някоя от саксиите с изкуствени растения. Като ги гледам сега обаче… ами че те всъщност са съвсем малки! Няма начин двамата с Конър да успеем да се скрием зад някоя от тях… камо ли да рискуваме да направим… каквото и да било движение.

Тоалетните също отпадат. В дамската винаги има по няколко колежки, които клюкарстват и си оправят грима. А в мъжката… уааа! За нищо на света!

Не става да го направим и в офиса на Конър, защото стените му са целите от стъкло, а няма ни щори, ни нищо. И освен това там непрекъснато някой влиза и излиза, защото при него е голямата кантонерка с досиета.

О, Боже, та това е смешно! По офисите непрекъснато се вихрят любовни афери и е повече от ясно, че тези хората правят секс и в службите си! Добре де, но къде? Дали пък няма някоя специална тайна стаичка за секс, за която аз да не знам?

Не мога да пратя имейл на Конър, за да го питам той какво смята по въпроса, защото искам да го изненадам с идеята си. Неочакваността на предложението ми ще бъде за него силен афродизиак и ще направи изживяването и адски възбуждащо, и много романтично. Пък и има известен риск, че ако му кажа предварително, неговата корпоративна съвест може да заговори и той да започне да настоява да си пуснем заявка за един час неплатено отсъствие от работа или нещо такова.

Точно се чудя дали пък не можем да се промъкнем и да го направим някъде по стълбите за евакуация в случай на пожар, когато Ник излиза от офиса на Пол.

Рязко вдигам глава и за момент се отърсвам от мислите си за секс в службата. Защото от вчерашното голямо съвещание насам все се опитвам да събера кураж да го попитам нещо.

— Ей, Ник — спирам го, когато минава покрай бюрото ми, — шоколадовите блокчета „Пантера“ са твой продукт, нали?

— Да де, ако изобщо можем да ги наречем продукт — прави презрителна физиономия той.

— Ще ги спрат ли от производство?

— Повече от вероятно.

— Имам една огромна молба към теб — заговорвам припряно. — Възможно ли е да ми се предостави съвсем мъничко от бюджета за техния маркетинг, за да пусна реклама с купон в някое списание?

Ник опира ръце на кръста си и се вторачва в мен.

— Какво… какво да направиш?

— Да пусна реклама с купон за тях. Изобщо няма да ни струва скъпо, обещавам! Никой дори няма и да забележи този разход.

— Къде?

— В „Месечник за боулинг“ — отговарям, като се изчервявам леко. — Дядо ми е абониран за него.

— Какъв месечник?

— О, Ник, моля те! Виж, няма нужда ти да правиш каквото и да било. Аз ще уредя всичко. Тази рекламка ще бъде капчица в океана на всички реклами, които пускахме за тях — гледам го безкрайно умолително, само дето не падам на колене в краката му. — Моля те, Ник!… Моля те!…

— Добре де, добре — махва с ръка той нетърпеливо. — И без това всичко е загубено.

— Страшно ти благодаря! — отправям му широка усмивка, а когато се отдалечава, грабвам телефона и набирам номера на дядо.

— Здрасти, дядо! — казвам, когато чувам сигнала на телефонния му секретар. — Пускам в „Месечник за боулинг“ реклама с купон за намаление от цената при покупка на шоколадовите блокчета „Пантера“. Така че кажи на всичките си приятели! Ще можете да се запасите адски евтино. Скоро ще се видим. Чао.

— Ема? — изведнъж избумтява в ухото ми гласът на дядо. — Тук съм. Просто си правя скрийнинг на обажданията.

— Скрийнинг ли? — повтарям като ехо, опитвайки се да не звуча прекалено обидно изненадана.

Ха! Дядо си прави скрийнинг на разговорите?!? Шантава работа!

— Това е новото ми хоби — продължава той. — Не си ли чувала за тази нова мода сред младежите? Слушаш как приятелите ти оставят съобщения на телефонния секретар и им се смееш. Много е забавно. Слушай сега, Ема. Канех се да ти се обадя. Снощи по новините имаше много тревожен репортаж за бандитизма в центъра на Лондон.

А, не! Не отново!

— Дядо…

— Обещай ми да не ползваш градския транспорт, Ема!

— Ъъъ… обещавам — измънквам, като заключвам пръсти. — Дядо, трябва вече да затварям. Но в най-скоро време пак ще ти се обадя. Обичам те.

— И аз те обичам, милото ми момиче.

Затварям телефона, обзета от задоволство. Така, това го уредихме.

Но какво да правя с Конър?

— Ще трябва да ида да го изровя от архивите — чувам да казва Каролин в другия край на офиса.

И изведнъж ми светва!

Стаята с архивите! Но да, разбира се! Разбира се! Никой не отива там, освен когато е наистина крайно наложително. Стаята с архивите е чак долу, в мазето — потискащо мрачно помещение без прозорци, потънало в прахоляк и паяжини, задръстено от купища стари книги и списания. Често се налага едва ли не да лазиш по пода, за да изровиш каквото ти трябва.

Върхът!

— Аз ще отида, ако искаш — предлагам на Каролин с възможно най-нехаен тон. — Какво ти трябва?

— Наистина ли ще го направиш? — усмихва се Каролин с облекчение. — Благодаря ти, Ема! Търсим една стара реклама. Ето ти данните…

Каролин ми връчва листчето с указанията и аз потеглям, обзета от тръпка на възбуда при мисълта за предстоящия секс екшън. Измъквам мобилния си телефон и набирам номера на Конър.

— Ей, Конър! — казвам с нарочно нисък и дрезгаво секси глас. — Ела веднага в архивата. Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Хайде… побързай! — подканям го настоятелно аз.

Чувствам се направо като Шарън Стоун!

Ха! Сега ще видят те какво значи секс в службата!

Само дето не тичам по коридора, но когато минавам покрай администрацията, Уенди Смит ме спира, за да ме пита дали ще се включа в отбора по волейбол. Разговорът с нея ми отнема няколко минути и когато най-сетне отварям вратата на стаята с архиви, Конър вече ме чака там, като нетърпеливо си поглежда часовника.

Това малко обърква сценария ми. Предвиждах аз да го чакам, съблазнително приседнала на купчина книги, кръстосала крак връз крак, с подканящо приповдигната пола.

Както и да е.

— Здравей — измърквам все така секси дрезгаво.

— Здрасти — смръщва се насреща ми Конър. — Какво има, Ема? Тази сутрин съм адски зает и…

— Просто исках да те видя. Целия! — с артистичен жест затръшвам вратата зад гърба си, полюшвайки бедра приближавам до него и прокарвам нокът надолу по гърдите му, като в реклама за афтършейв. — Отдавна не ни се е случвало да правим секс спонтанно.

— Какво? — зяпва ме Конър.

— Хайде, бейби — започвам да разкопчавам ризата му, като се опитвам да докарам перверзен израз на лицето си. — Дай да го направим. Тук. Веднага.

— Да не си откачила! — отблъсква пръстите ми Конър и припряно закопчава ризата си. — На работа сме, Ема!

— И какво от това? Млади сме, предполага се, че сме влюбени… — спускам ръката си надолу под кръста му и Конър се облещва насреща ми.

— Престани! — изсъсква ми той. — Веднага престани! Ема, да не си пияна или какво?

— Просто ми се прави секс! Какво, да не би да искам прекалено много?

— А прекалено много ли ще е да искам да го правим в леглото си, като нормални хора?

— Ама ние вече не го правим в леглото! Почти никога!

Настъпва тягостно мълчание.

— Ема — казва най-сетне Конър, — сега не му е нито мястото, нито времето да…

— Сега е! Или поне може да бъде! Така страстта ни отново ще се разгори! Лиси каза, че…

— Какво? Обсъждала си сексуалния ни живот с Лиси? — потресено ме зяпва Конър.

— Разбира се, че не съм казвала нищо за нас — припряно бия отбой. — С нея си говорехме за… интимните връзки, най-общо казано… и тя спомена, че сексът в службата може да бъде много… секси! Хайде де, Конър! — присламчвам се по-близо до него, хващам ръката му и я пъхвам в сутиена си. — Не смяташ ли, че е възбуждащо? Само при мисълта, че точно сега някой може би идва насам по коридора…

Изведнъж млъквам, защото чувам някакъв шум.

Май наистина точно сега някой идва насам по коридора!

Мамка му!

— Чувам стъпки! — изсъсква Конър и рязко се дръпва по-встрани от мен, ръката му обаче остава заклещена в сутиена ми. Той втренчва ужасен поглед в нея. — Проклетият ми часовник се е закачил за блузата ти! — казва той и се опитва да издърпа ръката си, но безуспешно. — Мамка му! Не мога да си извадя ръката.

— Дръпни по-силно!

— Дърпам! — Конър се оглежда панически наоколо. — Няма ли тук някъде ножица?

— Да не искаш да срежеш блузата ми? — възкликвам ужасено.

— Да ти хрумва нещо друго? — пита ядно Конър и започва да дърпа с все сила ръката си.

Имам чувството, че платът всеки миг ще се скъса.

— О! Спри! Спри! Ще ми съдереш блузата — изписквам тихичко.

— Това ли е най-голямото ти притеснение? Блузата? — сопва ми се ядосано Конър.

— Винаги съм го мразила този твой часовник! — изсъсквам в отговор аз. — Ако носеше другия, който ти подарих…

Млъквам рязко. Стъпките се чуват все по-отчетливо и близко, почти до самата врата.

— Мамка му! — оглежда се панически Конър. — Мамка му! Мамка…

— Спокойно де! Дай да се скрием в ъгъла — прошепвам настойчиво. — Който и да е, може изобщо да не влезе.

— Как можа да ти хрумне тая глупост да слизаме в мазето — мърмори ядно Конър, докато се втурваме към ъгъла, сраснали един за друг като сиамски близнаци. — Страхотна идея, няма що!

— Не ме обвинявай! — сопвам му се аз. — Исках само да поразпаля страстта в…

И замръзвам, защото в същия миг вратата се отваря.

Не! О, Господи, не!

Толкова съм шокирана, че буквално ми се завива свят.

На прага стои Джак Харпър с куп стари списания в ръце.

Очите му бавно попиват разкрилата се пред него сценка — ядосаното изражение на Конър, ръката му в сутиена ми, агонията, изписала се на моето лице.

— Мистър Харпър… — мънка Конър, — … много, много съжалявам. Ние… ние не… Мога само да кажа, че… и двамата сме…

— Сигурен съм, че сте — прекъсва го Джак Харпър с безизразна физиономия и с присъщия му сух тон на гласа. — Може би е добре да си пооправите дрехите, преди да се върнете на бюрата си.

Обръща се и излиза. Вратата се затваря зад гърба му, а ние с Конър оставаме като поразени от гръм.

— Я си извади проклетата ръка от блузата ми! — проговарям най-сетне аз, изведнъж обзета от адски гняв към Конър.

Цялото ми желание за секс се е изпарило. Ненавиждам се. Ненавиждам Конър, Ненавиждам целия свят!