Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (14)

XIV

Да не казвам на никого. Да не казвам на абсолютно никого!

Да не казвам на абсолютно никого в службата, че снощи съм била на среща с Джак Харпър.

Така де, не че имам намерение да казвам на когото и да било, ама… почти съм убедена, че ще го изтърся по погрешка.

Или че някой ще се досети къде съм била снощи. Така де, положително ми личи… по израза на лицето, по дрехите, по походката… Имам чувството, че всичко в мен сякаш крещи: „Хей! Знаете ли къде бях снощи?!?“

— Здрасти — изненадва ме Каролин пред автомата за кафе. — Как си?

— Чудесно, благодаря — отговарям, като изтръпвам виновно. — Снощи си прекарах една спокойна вечер вкъщи. Беше… наистина спокойно! Бяхме само двете със съквартирантката ми. Изгледахме три филма на видеото. „Хубава жена“, „Нотинг Хил“ и „Четири сватби и едно погребение“. Само двете с нея. Нямаше никой друг.

— Ясно — отговаря Каролин с леко озадачен израз на лицето. — Прелест!

О, Господи! Изпускам си нервите. Сама се издавам! Всеки знае, че точно така се прецакват престъпниците. Започват да трупат прекалено много подробности в свое оправдание и сами се набутват.

Край! Никакво дърдорене! Само едносрични отговори!

— Здрасти — подхвърля Артемис, когато сядам на бюрото си.

— Здрасти — отговарям и здраво стисвам устни, за да не изтърся още нещо.

Въпреки че на езика ми е цяла една грижливо нагласена история за това как снощи двете с Лиси сме си останали вкъщи и сме си поръчали за вечеря пица със сладки зелени чушки, а са ни донесли пица със зелени люти чушлета, ха-ха, какво недоразумение.

Тази сутрин имам да вкарвам в компютъра разни рекламни материали, вместо това обаче измъквам лист хартия и започвам да нахвърлям идеи къде бих могла да заведа Джак Харпър тази вечер.

 

 

„1. На кръчма. Не. Банално и досадно.

2. На кино. Не. Ще трябва да седим и да мълчим два часа, вместо да си говорим и да се опознаваме взаимно.

3. На пързалката за зимни кънки. Това пък откъде ми хрумна?!? Та аз изобщо не карам зимни кънки! А, да… преди време гледах един готин филм и там той и тя се свалиха на пързалката. Беше адски романтично. Както и да е.

4. …“

 

 

Господи, нищо друго не ми хрумва. Ама че идиотска работа! Седя тъпо загледана в листа, заслушана с половин ухо в разговорите край мен.

— … наистина работи над някакъв таен проект или това са само слухове?

— … компанията в нова посока, но никой не е наясно какви са намеренията му.

— … този Свен? Каква всъщност е ролята му в компанията?

— Ами той и Джак са си близки, нали така? — отговаря Ейми, която работи във финансовия отдел, но си пада по Ник, така че непрекъснато си намира поводи да виси при нас. — Той е любовник на Джак.

— Какво?!? — възкликвам и рязко вдигам глава. За щастие всички са толкова заети с клюкарстване, че никой не ми обръща внимание.

Джак е хомо? Джак е хомо?!?

О, затова значи снощи не ме целуна на сбогуване! Явно го интересувам само като приятел. И сигурно в най-скоро време ще дойде на някоя от срещите ни със Свен и тогава ще трябва да се преструвам, че това си е в реда на нещата, сякаш от първия миг съм го знаела…

— Ама Джак Харпър хомосексуален ли е? — пита удивено Каролин.

— Предполагам — свива рамене Ейми. — Поне на такъв прилича, не мислиш ли?

— Нямам такова впечатление — замислено сбръчква нос Каролин. — Не е достатъчно изтупан и поддържан.

— Изобщо не прилича на хомо! — подхвърлям възможно най-нехайно и безразлично.

— Не е хомо! — авторитетно заявява Артемис. — В „Нюзуийк“ открих публикуван преди време материал за него и там се казваше, че излизал с президентката на „Ориджин Софтуер“. И че преди нея ходел с една от най-известните манекенки.

Залива ме вълна на облекчение.

Знаех си аз, че не е хомо. Ами да, знаех си. И през ум не ми е минавало, че може да е хомо. Пълна дивотия! Тези хора нямат ли си друга работа, ами са седнали да клюкарстват тъпо и безсмислено за някого, когото изобщо не познават?!?

— Добре де, ами в момента има ли си гадже? — най-неочаквано се чувам да питам.

— Кой го знае — подхвърля някой.

— Ама е адски секси, не мислите ли? — ухилва се многозначително Каролин. — Аз лично не бих имала нищо против.

— Сигурно — намесва се Ник. — Не би имала нищо против и частния му самолет, нали?

— Изглежда, не е имал интимна връзка от смъртта на Пийт Лейдлър — свива устни Артемис. — Съмнявам се, че ще ти се отвори парашутът.

— Кофти късмет, Каролин — разсмива се Ник.

Става ми адски неудобно да ги слушам да говорят така. Може би е добре да изляза и да не се връщам, докато не приключат темата. Но пък, от друга страна, това може да привлече вниманието им към мен и да…

За секунда си представям какво би станало, ако стана и заявя: „Всъщност Джак Харпър ми определи среща и снощи ме заведе на вечеря“. Всички ще ме зяпнат сащисано, някой сигурно ще възкликне от удивление и…

О, ама че съм глупачка! Та те сигурно изобщо няма да ми повярват. Ще кажат, че се правя на интересна или че съм откачила.

— Здрасти, Конър — прекъсва размислите ми гласът на Каролин.

Конър? Рязко вдигам глава и го виждам да приближава бюрото ми с многострадален израз на лицето.

Какво търси Конър тук?

Дали не е разбрал за Джак и мен?

Сърцето ми се разбива ужасено, приглаждам нервно косата си. Откакто скъсахме, на два-три пъти съм го мярвала отдалеч по коридорите на сградата, но сега за първи път се срещаме очи в очи.

— Здрасти — казва Конър.

— Здрасти — измънквам в отговор. Настава тягостно мълчание.

Изведнъж забелязвам листа с идеите къде да заведа Джак да лежи открито на бюрото ми. С възможно най-нехаен жест го вземам, смачквам го на топка и го пускам в кошчето за боклук.

Вече никой не клюкари за евентуалните хомосексуални взаимоотношения на Джак и Свен. Всички са наострили уши към нас, макар да се преструват, че вършат нещо друго. Все едно, че двамата с Конър сме герои от някакъв сапунен сериал или нещо подобно.

И аз много добре знам чия роля ми е отредена. Тази на безсърдечната кучка, абсолютно безпричинно зарязала своя безкрайно мил и почтен приятел.

О, Господи! Истината е, че действително се чувствам виновна. Честно. Всеки път, когато видя Конър или дори само като се сетя за него, усещам сърцето ми да се свива от мъчителни угризения. Добре де, ама все пак… трябва ли непременно да се мотае наоколо с подобно изражение на засегнато благородство? Сякаш казва: „Ти ме нарани смъртоносно, ама аз съм толкова свестен човек, че ти прощавам“.

Усещам чувството ми за вина да се изпарява и да ме обзема безкрайна досада и яд на Конър.

— Дойдох само за да… — заговорва най-сетне той — … Бяхме се записали да поемем заедно една от смените на щанда за напитки по време на Корпоративния ден на семейството. Но тъй като нещата при нас се промениха, си помислих, че… — млъква, а по лицето му се изписва още по-дълбоко наранен и оскърбен израз. — Както и да е. Дойдох само за да ти кажа, че въпреки всичко нямам нищо против да изпълним задължението си към компанията. Ако и ти си на това мнение, разбира се.

Добре де, няма начин да му кажа, че ми е нетърпима дори самата мисъл да стоя до него в продължение на половин час, нали така?

— Нищо против! — отговарям сухо.

— Ами, хубаво.

— Ами, хубаво.

Нова тягостна пауза.

— Между другото, намерих в прането синята ти риза — подхвърлям, свивайки рамене с пресилено нехайство. — Ще ти я донеса.

— Благодаря. И при мен също са останали някои твои неща…

— Ей! — подвиква Ник и приближава към нас, като ни наблюдава със сатанински блеснали очи. — Снощи те видях да вечеряш на ресторант в компанията на доста интересна личност.

Сърцето ми прескача и буквално спира от ужас. Мамка му! Мамка му! Добре… добре… всичко е наред. Ник изобщо не поглежда към мен. Забил е изпитателен поглед в Конър.

Конър?! По дяволите, с коя ли е бил?

— Просто излязох да хапна с една стара приятелка — отвръща той сковано.

— О, така ли? — продължава Ник. — Изобщо не ми се видя стара, пък и двамата се държахте твърде… хм… приятелски.

— Млъквай, Ник — срязва го Конър с още по-наскърбен израз на лицето. — Прекалено рано е още, за да си мислим за… нови връзки. Нали, Ема?

— Ъъъ… да — преглъщам няколко пъти и добавям: — Определено. Абсолютно. О, Господи!

Както и да е. Няма значение. Няма да се тревожа заради Конър. Довечера имам решаваща среща, за която още нищо не съм измислила. Слава богу, към края на работното време изведнъж ми хрумва великолепно място, където да заведа Джак. Как не се сетих по-рано! Има само една мъничка спънка, но съм сигурна, че ще я преодолея с лекота.

Така и става. Отнема ми не повече от половин час, за да убедя Лиси, че правилото за членуване в клуба, което гласи „При никакви обстоятелства този ключ не бива да бъде преотстъпван на човек, който не е член на клуба“, всъщност е записан в устава му само проформа. Най-сетне Лиси бръква в чантата си, изважда заветния ключ и ми го подава, макар и с тревожен израз на лицето.

— И да не го загубиш!

— Няма. Благодаря, Лиси — прегръщам я силно. — Обещавам да ти върна жеста, когато стана член на някой ексклузивен клуб.

— Помниш паролата, нали?

— Да. „Александър“.

— Къде отиваш? — пита Джемима, влизайки в стаята ми, изтупана за поредната си среща. Оглежда ме критично и подхвърля: — Хубава блузка. Откъде е?

— От „Оксфам“. Имам предвид „Уистлис“.^[1]

Реших за тази вечер дори да не се и опитвам да взема назаем нещо от гардероба на Джемима. От горе до долу съм облечена само в мои си дрехи, а пък ако те не се харесат на Джак, да си гледа работата.

— Исках да ви питам — присвива насреща ни очи Джемима, — случайно двете да сте влизали снощи в стаята ми, а?

— Не, не сме — отговаря най-невинно Лиси. — Защо питаш? Да не би да има нещо, което да те кара да ни подозираш?

— Не, няма — признава Джемима с половин уста. — Всичко си беше на мястото. Но имам едно такова… усещане. Като че някой е влизал в стаята ми.

— Да не си оставила прозореца си отворен? — пита Лиси. — Защото наскоро четох в един вестник, че крадците дебнели къде има отворен прозорец и пращали в дома маймуни, за да крадат разни неща.

— Маймуни ли? — зяпва я изумено Джемима.

— Ами да. Дресирани от крадците маймуни — отговаря Лиси адски убедително.

Джемима ни изглежда сащисано една след друга. Едва се сдържам да не се разсмея.

— Както и да е — подемам бързо, за да сменя опасната тема. — Сигурно ще ти е любопитно да чуеш, че не си права по отношение на Джак. Тази вечер пак излизаме заедно. Срещата ни снощи изобщо не беше провал!

Съвършено излишно е да й казвам, че сме се скарали насред ресторанта, при което съм си тръгнала ядосана и разплакана, а после той ме е последвал до автобусната спирка. Не й трябва да ги знае тези подробности, нали така? Важното е, че тази вечер имаме втора среща!

— Права съм — натъртва Джемима. — Почакай и ще видиш. Убедена съм, че всичко ще завърши катастрофално.

Джемима тръгва да излиза, а аз правя маймунска физиономия зад гърба й и после се заемам да си слагам спирала на миглите.

— Колко е часът? — питам и смръщвам нос, защото неволно съм мацнала малко туш върху клепача си.

— Осем без десет — отговаря Лиси. — Как ще стигнете дотам?

— С такси.

Изведнъж се разнася пронизителният звън на входната врата и двете стреснато се споглеждаме.

— Подранил е — отбелязва Лиси. — Странно.

— Абсурд да е подранил!

Двете се втурваме към хола. Лиси първа стига до прозореца и надниква надолу към улицата.

— О, Боже! — изписква тя. — Конър е!

— Конър ли? — зяпвам я ужасено. — Конър е долу?

— Носи някаква кутия, явно с твои неща. Да му отваря ли да се качва?

— Не! Няма ни!

— Късно е — прави физиономия Лиси. — Съжалявам. Видя ме.

Звънецът отново проехтява и двете се споглеждаме безпомощно.

— Добре де — казвам най-сетне, — ще сляза до долу.

Мамка му! Мамка му!

Втурвам се надолу по стълбите и останала без дъх, отварям със замах входната врата. И се озовавам точно пред Конър, който виси на прага със същото многострадално изражение, каквото демонстрираше и в офиса.

— Здрасти — казва той. — Нося ти нещата, които си беше забравила при мен. Помислих си, че може да ти трябват.

— Ъъъ… благодаря — измънквам и припряно грабвам от ръцете му кутията, в която мярвам единствено полупразно шише шампоан за коса на „Л’Ореал“ и някаква жилетчица, която никога през живота си не съм виждала. — Още не съм успяла да отделя твоите неща, така че ще ти ги донеса в службата, става ли?

Отстъпвам крачка назад, но препречвам с кутията в ръце вратата, така че Конър да не реши, че го каня да влезе.

— Ами… хм… благодаря — измънквам. — Много мило, че мина да ми ги оставиш.

— Няма проблем — отговаря Конър, после въздъхва тежко и добавя: — Ема… мислех си, че бихме могли да използваме тази среща, за да поговорим. Можем да пийнем по чашка. Или дори да вечеряме заедно.

— О, чудесно — възкликвам ведро. — Да, бихме могли. Но да ти призная, сега не е най-удобният момент.

— Да не би да излизаш? — пита Конър, а лицето му се смъква още повече.

— Ъъъ… да. С Лиси — хвърлям бегъл поглед към часовника си. Осем без шест минути. — Както и да е, скоро ще се видим. Така де… в офиса…

— Защо си толкова притеснена и изчервена? — изпитателно се вглежда в мен Конър.

— Не съм притеснена! — отговарям и уж нехайно се облягам на рамката на вратата.

— Какво има? — Конър присвива подозрително очи и се опитва да надникне иззад рамото ми навътре във фоайето на сградата. — Какво става?

— Нищо не става, Конър — успокоително го докосвам по ръката аз. — Въобразяваш си разни работи.

Точно в този момент обаче Лиси изтопурква надолу по стълбите и се появява зад мен на вратата.

— Ъъъ… Ема, търсят те много спешно по телефона — припряно избъбря Лиси с неестествено писклив глас. — По-добре веднага… О, здрасти, Конър!

За жалост Лиси е възможно най-нескопосаният лъжец на света.

— Опитвате се да се отървете от мен! — казва Конър удивено, като мести невярващ поглед ту към мен, ту към Лиси.

— Нищо подобно! — отговаря Лиси, но се изчервява като домат.

— Я чакай малко! — възкликва изведнъж Конър, втренчил поглед в дрехите ми. — Чакай, чакай малко. Ти да не би… не, не мога да повяр… да не би да отиваш на… среща?

Умът ми заработва трескаво. Ако отрека, това вероятно ще доведе до продължителен спор. Докато ако си призная, той може би ще се нацупи и ще си тръгне сърдит.

— Прав си — казвам най-сетне. — Имам среща.

Настъпва шокирано мълчание.

— Не, не мога да повярвам — отронва Конър и за мое безкрайно удивление се отпуска тежко на стъпалата пред входа.

Поглеждам часовника си. Осем без три минути. По дяволите!

— Конър…

— Каза ми, че нямало никой друг! Закле ми се, че няма! О, Ема!

— Нямаше. Но… сега има. И той всеки миг ще дойде да ме вземе… Конър, сигурно няма да ти е приятно да… — сграбчвам го за ръката и се опитвам да го издърпам да стане, но той се е отпуснал и тежи най-малкото сто килограма. — Конър, моля те! Не прави нещата още по-тежки за всички ни.

— Предполагам, че си права — въздъхва Конър и най-сетне се изправя. — Отивам си.

И той се повлича към малката порта към улицата, унило превил гръб. Усещам пристъп на остро чувство за вина, примесено обаче с не по-малко остро желание той да изчезне по-бързо. За мой ужас обаче в същия момент Конър спира и се обръща.

— И… кой е той?

— Ами… не го познаваш — отговарям, като заключвам пръсти зад гърба си. — Виж, обещавам ти в най-скоро време да излезем да обядваме заедно и да поговорим за всичко.

— О, добре — навежда глава Конър, а по лицето му се изписва дори още по-обиден и наранен израз. — Ясно. Схванах намека ти.

Със затаен дъх го гледам как затваря портичката зад гърба си и бавно поема надолу по улицата. Продължавай да вървиш!… Не спирай!…

В мига, в който Конър свива зад ъгъла, в другия край на улицата се появява колата на Джак.

— Боже мили? — възкликва Лиси, като я вижда. — За малко да…

— Млъквай! — прекъсвам я и се отпускам тежко на стъпалата пред входа. — О, Лиси, не мога да се справям с цялата тази история.

Цялата треперя от нервно напрежение. Имам нужда да пийна нещо. А на всичкото отгоре изведнъж си давам сметка, че съм гримирала само едното си око.

Сребристата лимузина спира пред къщата, униформеният шофьор излиза, отваря задната врата и отвътре се появява Джак.

— Здрасти! — поздравява ме той леко стреснато, като ме вижда. — Да не съм закъснял?

— Не! Аз само… хм… си седя тук. Нали разбираш, любувам се на… гледката — махвам с ръка към улицата и едва сега забелязвам, че точно пред къщата отсреща някакъв мъж с огромно шкембе сменя колелото на караваната си. Прелестна гледка, няма що. — Както и да е. Аз всъщност още не съм готова. Ще влезеш ли за минутка?

— Ами добре — приема Джак с усмивка. — Много мило, че ме каниш.

— И отпрати колата си! — добавям припряно. — Нали щеше да бъдеш без нея!

— Е, не предполагах, че ще седиш на улицата и че ще ме видиш — усмихва ми се Джак. — Както и да е. Даниел, това е всичко за тази вечер — кимва той на шофьора си. — От този момент съм изцяло в ръцете на дамата.

— Това е Лиси, съквартирантката ми — запознавам ги аз, докато шофьорът сяда зад волана и потегля. — А това е Джак.

— Здрасти — усмихва се Лиси смутено и двамата се ръкуват.

Тръгваме нагоре по стълбите към апартамента. Изведнъж си давам сметка колко са тесни. И забелязвам, че боята по стените се лющи, а от мокета, с който са застлани, лъха на зеле. Джак сигурно живее в някое огромно и добре поддържано имение. И там стълбите вероятно са мраморни или нещо подобно.

Добре де, какво от това? Не може всички да имаме мраморни стълби, нали така?

Както и да е. Пък и сигурно е отвратително да имаш такива стълби в дома си. Мраморът излъчва студенина. И се вдига шум, като се ходи по него. И навярно човек непрекъснато се подхлъзва по стъпалата и може да се потроши. И… и… А, да! И сигурно лесно се напуква и троши. И…

— Ема, ще предложа на Джак нещо за пиене, докато се приготвиш — подхвърля Лиси с усмивка, чието значение разтълкувам като „Готин е!“.

— Благодаря — отговарям и й хвърлям поглед в смисъл „Да, нали?“.

Втурвам се в стаята си и припряно се заемам да довърша грима си.

След няколко секунди чувам деликатно почукване на вратата.

— Влизай! — извиквам, като очаквам да е Лиси.

Но на прага се появява Джак, носейки две чаши. По цвета познавам, че в едната има сладко шери, а в другата — уиски.

— О, благодаря! — поглеждам го мило. — Добре ще ми дойде.

— Няма да влизам — подхвърля той тактично.

— Не, не, няма проблем. Влизай и сядай.

Махвам с ръка към леглото, но в същата секунда виждам, че то е затрупано с дрехи. А върху столчето пред тоалетката ми има голяма и раздърпана купчина модни списания. По дяволите, трябваше да се сетя да пооправя малко стаята си.

— Предпочитам да постоя — отговаря Джак с лека усмивка. Отпива от уискито си и оглежда любопитно наоколо. — Значи това е твоята стая. Твоят интимен свят.

— Аха — изчервявам се леко, като свалям капачката на червилото си. — Малко е поразхвърляно…

— Много е приятна. Излъчва… домашен уют.

Забелязвам, че хвърля поглед към купчината обувки в ъгъла, към висящата от полилея пъстра пластмасова рибка, към огледалото, в чиито ъгли са преметнати няколко шалчета и коланчета, към новата ми пола, която виси на закачалка върху открехнатата вратичка на гардероба.

— „Онкологични изследвания“? — пита той озадачено, прочитайки етикета на полата ми. — Какво…

— Това е магазин — прекъсвам го аз донякъде предизвикателно. — За дрехи втора употреба.

— Аха — кимва той с тактично разбиране. — Красива кувертюра — добавя Джак с лека усмивка, като кимва към леглото ми, където между струпаните дрехи надничат щамповани шарени зайчета, мечета, котета и други животинки.

— Това е иронично — подхвърлям припряно. — Ъъъ… иронично послание, искам да кажа.

Адски неудобно! Трябваше да се сетя да покрия леглото си с нещо друго. Така де, с някоя по-изтънчена кувертюра.

Забелязвам, че Джак е втренчил невярващ поглед в отвореното чекмедже на тоалетката ми, претъпкано с гримове.

— Ама ти колко червила имаш? — пита той сащисано.

— Ъъъ… те са ми за всеки случай — измънквам и бързо затварям чекмеджето.

Май не беше добра идея да го каня да влезе в стаята ми. Джак взема от тоалетката ми шишенцето с поливитамини и съсредоточено започва да го разглежда. Хубаво де, какво толкова интересно има в едни витамини, по дяволите?!? Сега пък се вторачва в плетеното на една кука коланче от Кейти, което виси, преметнато върху огледалото.

— Какво е това? Змия ли?

— Коланче — отговарям, като смръщвам лице, докато си слагам едната обеца. — Ужасно е, знам. Не мога да понасям плетива на една кука.

Къде ми е другата обеца? Къде се е затрила, по дяволите?!

О, ето я. Слава Богу! Какво прави Джак сега?

Обръщам се и го виждам да чете с интерес графика ми за физически упражнения, който си направих в началото на януари, след като през целите коледни празници се бях тъпкала със сладкиши и какво ли не още.

— „Понеделник, седем сутринта… — започва да чете Джак на глас — … три обиколки тичешком на квартала; четиридесет коремни преси. В обедната почивка: курс по йога. Вечерта: петдесет лицеви опори; шестдесет коремни преси“ — отпива от уискито си, поглежда ме с уважение и кимва: — Много внушителна програма. И ти го правиш всичко това, така ли?

— Ами… — казвам след кратка пауза, — невинаги успявам да… абсолютно всеки… Така де, беше твърде амбициозно… нали разбираш… ъъъ… Както и да е! — прекъсвам рязко, пръсвам си щедро парфюм и добавям: — Да вървим!

О, Господи, трябва по-бързо да го измъкна от стаята ми, преди да е забелязал някой захвърлен санитарен тампон и да ме е попитал какво е това! Ама не, честно, това на нищо не прилича! Какво толкова се интересува от всичко?!?