Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (20)

XX

Пътувам за вкъщи с метрото, а сълзите се стичат по лицето ми. Чувствам се безкрайно объркана.

Мислех, че Джак ме обича…

Мислех, че той и аз сме…

И изведнъж осъзнавам истината.

Джак изобщо никога не се е интересувал от мен. Никакви сродни души не сме били. За него съм била само типична представителка на потенциалния пазар на тъпата му нова линия от женски продукти. Най-обикновено, съвсем незабележително момиче от улицата.

Джак само ме е използвал.

Ама че глупачка съм била. Пълна глупачка!

Когато най-сетне се довличам до апартамента, спирам за малко пред входа, избърсвам сълзите от лицето си и си поемам няколко пъти дълбоко дъх.

Господи, как сега ще погледна Лиси в очите след това, което Джак каза по телевизията?

С Лиси сме най-добри приятелки от деца. Неведнъж ми се е случвало да изпадам в неудобни ситуации пред нея. Но нищо, абсолютно нищо не може да се сравни с това!

Де да можеше в последния момент преди интервюто тя да е решила да излезе и изобщо да не го е гледала! Но в мига, когато отварям вратата на апартамента, я виждам да излиза от кухнята в коридора. Поглежда ме и по израза на лицето й познавам, че това е краят. Оттук нататък нещата между нас никога няма да са същите, каквито бяха. Джак предаде не само любовта ми. Той съсипа и най-доброто приятелство, което съм имала през живота си. Точно както стана и във филма „Когато Хари срещна Сали“. Сексът се изпречва на пътя на нашите взаимоотношения и никога вече няма да можем да бъдем приятелки, защото искаме да спим заедно…

Не, не е така! Това беше във филма. Ние с Лиси не искаме да спим заедно. Ние искаме да… Не, тоест ние не искаме да…

Така де… Както и да е. Скапана работа.

— О! Ъъъ… хм… здрасти, Ема! — измънква Лиси, забила поглед в пода.

— Здрасти! — отговарям със свито гърло. — Реших да се прибера по-рано. В офиса стана просто… направо… ужасно…

Млъквам нерешително. Настава възможно най-тягостното, най-отчайващото мълчание на света. Но то не може да продължава вечно, нали така?

— Ъъъ… гледала си интервюто, предполагам — започвам най-сетне аз.

— Да — отронва Лиси, без да откъсва поглед от пода. — И аз… исках само да ти кажа, че… че, ако искаш да се изнеса, веднага ще го направя.

В гърлото ми засяда буца. Знаех си. Знаех си, че така ще стане. Това е краят на нашето неразделно приятелство, продължило двадесет и една години. Една мъничка тайна излиза наяве и край… всичко свършва.

— Не е нужно — казвам, като едва се сдържам да не ревна с глас. — Аз ще се изнеса.

— Не! — извиква Лиси. — Аз ще се изнеса. Ти нямаш никаква вина за това, Ема! Аз съм виновна! Аз… аз… съм те подстрекавала.

— Какво? — зяпвам я изумено. — Какви ги приказваш, Лиси?! Изобщо не си ме подстрекавала!

— Подстрекавала съм те! — настоява Лиси. Изглежда буквално смазана. — Чувствам се ужасно виновна пред теб. Но… но… не съм знаела, че изпитваш такива… към мен…

— Ама аз не изпитвам!

— Сега вече си давам сметка какво ти е било. Да ме гледаш да се мотая полугола из апартамента… Нищо чудно, че си се чувствала потисната и нещастна!

— Ама аз не съм! — извиквам отчаяно. — Лиси, не съм лесбийка!

— Добре де, бисексуална. Или двустранно ориентирана. Или какъвто там термин предпочиташ.

— Не съм и бисексуална. Нито двустранно ориентирана. Нито никаква!

— Ема, моля те! — сграбчва ръката ми Лиси. — Не се срамувай от своята сексуалност! Кълна се, че ще те подкрепя изцяло какъвто и избор да направиш…

— Лиси, не съм бисексуална! — виквам й през сълзи аз. — И не ми трябва подкрепа! Това беше само един сън. Най-обикновен тъп кошмар и нищо друго! Не беше сексуална фантазия! Изобщо не съм искала да го сънувам… и това не значи, че съм лесбийка… и не значи, че си падам по теб… и изобщо нищо не значи!

— О! — отронва Лиси сащисано. — О, ясно. Аз пък си помислих, че е… знаеш какво. Помислих си, че ти искаш да…

— Нищо подобно! Просто сънувах веднъж някаква дивотия.

— Аха. Ясно.

Настава продължително мълчание. Лиси разглежда съсредоточено ноктите си, а аз — каишката на часовника си.

— Я кажи, ама ние двете… наистина ли… — започва най-сетне Лиси.

О, Господи!

— Ъъъ… хм… да — признавам с половин уста.

— Ами аз… добра ли бях?

— Какво? — зяпвам я изумено.

— В съня ти — Лиси ме поглежда право в очите и се изчервява. — Добра ли бях в секса?

— Лиси… — правя измъчена и ужасена физиономия аз.

— Бях пълна трагедия, нали? Тотален боклук! Знаех си! Знаех си, че за нищо не ставам.

— Глупости! Не е вярно! — възкликвам, възмутена от ниското й самочувствие. — Ти беше… беше наистина…

Господи! Не мога да повярвам, че водя с приятелката си разговор за сексуалните й качества на сънувана лесбийка!

— Лиси, дай да оставим тази тема, става ли? Денят ми беше достатъчно ужасен и без това.

— О, Боже! Да. Да, разбира се — изведнъж се изпълва с угризения Лиси. — Извинявай, Ема. Сигурно се чувстваш адски…

— Адски, тотално и абсолютно унижена, обидена и предадена! — правя безуспешен опит да се усмихна. — Аха. Точно така се чувствам. Дори още по-зле.

— Гледа ли някой от офиса интервюто? — пита Лиси съчувствено.

— Дали някой го е гледал? — извиквам и отново се сгърчвам от ужас. — Всички го гледаха, Лиси! Абсолютно всички! И всички бяха наясно, че става дума за мен! И всички ми се смееха и подиграваха. Идеше ми да потъна в земята от срам. Искаше ми се да се свра някъде и… и да умра.

— Боже мили! — възкликва Лиси потресено.

— Ужасно беше! Просто ужасно! Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-засрамена! Никога не съм се чувствала така… така изложена на показ. Целият свят разбра, че смятам прашките за неудобни и че всъщност не тренирам кикбокс, и че не съм чела Дикенс… — гласът ми се разтреперва все повече и повече. Изведнъж избухвам в плач. — О, Господи, Лиси! Ти беше абсолютно права. Чувствам се толкова… глупаво. Пълна глупачка! Той просто ме е използвал. Още от самото начало. Никога нито за миг не се е интересувал истински от мен. За него аз съм била просто едно… средство за проучване на пазара.

— Какво говориш?! — възкликва Лиси удивено. — Откъде знаеш?

— Знам! Разбира се, че знам. Затова е бил „запленен“. Затова се интересуваше толкова много от всичко, което казвам. Затова непрекъснато ми задаваше въпроси. Не защото ме е обичал! А защото си е дал сметка, че е попаднал на типичната представителка за пазарната ниша, в която се е прицелил. Още в самолета е разбрал, че до него седи едно най-обикновено, съвсем незабележително момиче от улицата, което инак няма къде да срещне при неговия баровски начин на живот… пък дори да го срещне, изобщо не би му обърнал внимание. Така де, той самият го каза по телевизията. Че съм най-обикновено, съвсем незабележително момиче.

— Не е вярно! — разгорещено ми възразява Лиси. — Ти си забележителен човек, Ема!

— Вярно е! Точно такава съм, каквато той каза! Кръгла нула! И на всичкото отгоре се показах пълна глупачка. Вярвах му за всичко! И бях дълбоко убедена, че ме обича! Добре де, може би не че ме обича — добавям, като се изчервявам, — но поне, че ме харесва толкова, колкото и аз него.

— Знам, Ема, знам! — казва Лиси, готова и тя да ревне с глас.

Навежда се към мен и ме прегръща силно. В следващата секунда обаче се отдръпва рязко и лицето й пламва като домат.

— Това, че те прегръщам, не те… нали? Искам да кажа… не те възбужда или нещо подобно…

— Лиси! — възкликвам отчаяно. — За последен път ти казвам: не съм лесбийка!!!

— Добре де, добре, разбрах! — припряно се съгласява тя. — Хубаво. Извинявай — отново ме прегръща, после става от дивана. — Хайде, ела. И двете имаме нужда да пийнем по нещо.

Сипваме си по чаша водка и излизаме на тясното балконче, наречено „просторна тераса“ от хазаина ни, когато наемахме апартамента. Настаняваме се на слънце и замислено отпиваме от чашите си.

— Трябваше да се досетя! — въздъхвам горчиво по едно време. — Как може да съм толкова глупава! Би трябвало да знам, че мултимилионер като него за нищо на света не би се заинтересувал искрено от момиче като мен.

— Стига де, Ема! — възкликва Лиси. — Та той беше толкова мил. Просто не мога да повярвам, че всичко е било само за да те използва. Мислиш ли, че действително може да е толкова циничен? — пита тя с дълбоко съмнение в гласа.

— Лиси… — поглеждам я аз, — истината е, че мъжете като него никога не биха стигнали върха, ако не са безскрупулни и готови да тъпчат другите хора. Просто така е устроен светът.

— Мислиш ли? — мрачно пита Лиси и сбърчва тъжно лице. — Адски депресиращо!

— О, това да не е телевизионната звезда Ема? — долита остър глас зад гърба ни и Джемима се появява на балкона, облечена в пухкав бял халат и плътно намацала лицето си с някаква маска. Присвива яростно очи към мен и добавя: — Мис „Никога не нося чужди дрехи“, а? Нещо да кажеш за сандалите ми от „Прада“?

Вече няма никакъв смисъл да се преструвам, че не е вярно, нали така?

— Прекалено остри върхове и адски неудобни — свивам с безразличие рамене.

Джемима си поема шокирано въздух и надава вик:

— Знаех си! Знаех си аз, че през цялото време тайно вземаш и носиш мои дрехи и вещи! Ами за жилетката ми от „Джоузеф“ ще си признаеш ли? Ами за чантичката от „Гучи?“

— За коя от всичките по-точно? — питам предизвикателно.

За момент Джемима загубва дар слово. После обаче изсъсква ядно:

— За всичките! Мога да те дам под съд, ако искаш да знаеш! Ето, тук съм направила списък на поне тридесет неща, за които имам силното подозрение, че са били ползвани и от някой друг, освен мен, през последните три месеца и…

— О, я млъквай! — прекъсва я Лиси остро. — Нима не разбираш, че Ема е действително адски разстроена?! Била е предадена и унижена от мъжа, за когото е вярвала, че я обича, а ти…

— Аууу, каква изненада! — изписква с престорен ужас Джемима, а после добавя саркастично: — Странно, защо не припадам от учудване? Сигурна бях, че ще стане така. И дори те предупредих! Никога не казвай на мъжа всичко за себе си, ако не искаш да си имаш неприятности! Казах ти, че така ще стане, нали?

— Всъщност каза, че няма да се види с диамант на пръста! — обвинително виква срещу нея Лиси. — Изобщо нищо не спомена, че той ще се появи по телевизията и ще оповести пред цялата нация всичките й тайни! Да ти кажа, Джемима, би могла да проявиш поне малко съчувствие!

— Недей, Лиси! Джемима е съвършено права! — казвам мрачно. — Ако си бях държала тъпата уста затворена, нямаше да се случи подобно нещо — грабвам бутилката и си сипвам втора чаша водка. — Интимните връзки наистина са бойно поле. Или игра на шах. А аз какво направих? Сама натиках в ръцете му всичките си фигури — отпивам голяма глътка и добавям яростно: — Мъжете и жените не бива да си казват никога нищо един на друг! Никога! Нищо!

— Абсолютно! — подхвърля Джемима. — Колкото по-малко…

Тя млъква насред изречението, защото телефонът, който е изнесла на балкона и държи в ръката си, иззвънява.

— Ало? — казва Джемима в слушалката. — Камила, ти ли си? О! Ъъъ… момент.

Затулва микрофона с ръка и с широко отворени от изненада очи прошепва към нас:

— Джак е!

Зяпвам я шокирано.

— Кажи му, че Ема не иска да говори с него! — припряно нарежда Лиси.

— Трябва да говори с него! — прошепва настойчиво Джемима. — Инак той ще си помисли, че е победил.

— Но той при всички положения… — започва Лиси, но аз я прекъсвам, като грабвам слушалката от ръката на Джемима.

— Да? — казвам с бясно биещо сърце, но с възможно най-сух и враждебен тон.

— Ема, аз съм — долита до слуха ми познатия глас и изведнъж усещам прилив на толкова силни емоции, че чак краката ми се подкосяват.

Искам да плача. Искам да го ударя. Искам да го нараня… Но успявам някак да се овладея.

— Не желая никога повече да говоря с теб! — заявявам и изключвам захранването на слушалката, като едва си поемам дъх от вълнение.

В следващия миг телефонът отново зазвънява.

— Моля те, Ема — казва Джак, — изслушай ме за момент! Знам, че сигурно си разстроена. Позволи ми да ти обясня, моля те…

— Не чу ли какво ти казах? — повишавам тон с пламнало лице. — Ти ме използва и ме унижи, така че не искам никога повече да говоря с теб, нито да те виждам, нито да те чувам, нито да… да…

— Да те помирисвам — подсказва ми Джемима с настойчив шепот.

— … да те докосвам. Никога. Абсолютно никога.

Изключвам слушалката, влизам в хола и измъквам щепсела от контакта в стената. После с треперещи ръце изваждам мобилния си телефон от чантата и го изключвам в мига, в който той започва да звъни.

Връщам се на балкона, все още полуразтреперана от шок. Все още не мога да повярвам, че всичко изведнъж свърши… и то по такъв начин… Само за няколко часа цялата ми приказна любов се срина в калта.

— Знаеш какво трябва да направиш сега, нали, Ема? — поглежда ме Джемима.

— Не. Какво?

— Да си отмъстиш, разбира се! — забива в мен изпълнен с решимост поглед Джемима. — Да го накараш да си плати за стореното.

— О, не! — прави отвратена физиономия Лиси. — Толкова е унизително да си отмъщаваш! Не е ли хиляди пъти по-добре да отминеш с гордо презрение?

— Че каква полза като отминеш? — сопва й се Джемима. — Как ще си научи той урока, ако си премълчиш? Как ще разбере, че не е бивало да те обижда, така, че да не го повтаря нито към теб, нито към когото и да било друг?

— Двете с Ема винаги сме били на мнение, че човек трябва да държи на достойнството си — заявява Лиси решително. — Най доброто отмъщение е да не си позволиш да принизиш нравствените си ценности и да живееш добре, с гордо вдигната глава.

Няколко секунди Джемима гледа тъпо Лиси, след което свива рамене и се обръща към мен:

— Както и да е. Просто искам да ти помогна. Всъщност отмъщението е нещо като моя специалност. Не че се хваля, но…

— Добре де, какво имаш предвид? — питам, като отбягвам погледа на Лиси.

— Да издраскаш с пирон колата му, да му нарежеш костюмите, да зашиеш риба в подгъва на пердетата му и после да гледаш сеир, когато се развали… — вдъхновено подема Джемима така, сякаш рецитира поезия.

— Това в училище ли си го научила? — врътва очи към небето Лиси.

— Аз съм феминистка! — рязко вирва глава Джемима. — Ние, жените, трябва да отстояваме правата си. И то решително! Преди да се омъжи за баща ми, майка ми, например, имала връзка с един учен, който постъпил ужасно с нея. Отказал да се ожени за нея три седмици преди сватбата им, представяте ли си?! И така, една нощ тя се промъкнала в лабораторията и изключила всичките му глупави машинарии. Така цялото му многогодишно изследване отишло по дяволите! И това ако не е урок за Емерсън!

— Емерсън ли? — зяпва я Лиси удивено. — Емерсън… Дейвис ли?

— Точно така. Дейвис.

— Емерсън Дейвис, който бил на прага да открие лек срещу едрата шарка, но на последния етап всичките му експерименти изведнъж се провалили? Искаш да кажеш, че…

— Какво пък, не е трябвало да обижда мама! — предизвикателно вирва брадичка Джемима. После се обръща към мен и продължава: — Друго средство, което мама горещо ми препоръчва, е масло от люти чушлета. След като си била обидена, уреждаш по някакъв начин с типа да правите за последно секс. И по едно време му предлагаш да му направиш еротичен масаж. И втриваш маслото в… е, знаеш къде — очите на Джемима искрят вдъхновено. — Е, ще го заболи точно на най-чувствителното място!

— Това ти го е казала… майка ти? — пита Лиси невярващо.

— Ами да — потвърждава Джемима. — Всъщност начинът, по който го направи, беше много мил. Навръх осемнадесетия ми рожден ден тя подреди красиво масата, покани ме да седна и каза, че трябва да си поговорим за взаимоотношенията между мъжете и жените…

Лиси и аз я гледаме потресено.

— И тогава ти каза да натриваш мъжките гениталии с… масло от люти чушлета, така ли? — шокирано пита Лиси.

— Само когато мъжът е постъпил наистина гадно с теб — обяснява Джемима с досада. — Какъв ти е проблемът, Лиси? Да не би да смяташ, че трябва да позволяваш на мъжете да те тъпчат безнаказано?

— Не, не, разбира се — отговаря Лиси. — Но не бих си отмъщавала с… люти чушлета!

— Добре де, а как би си отмъстила ти, умницо? — предизвикателно слага ръце на кръста си Джемима.

— Как ли? — повтаря въпроса Лиси и се замисля за секунда. — Е, добре. Ако изобщо реша да падна толкова ниско, че да си отмъщавам… което не бих направила, защото съм убедена, че това би било огромна грешка… Бих постъпила точно така, както е постъпил и той с мен. В случая с Ема, бих изложила на показ неговите тайни.

— Хм… доста добра идея всъщност — намусено признава Джемима.

— Аз бих го унижила него — продължава Лиси с отмъстително пламъче в очите. — Аз бих го посрамила него. За да види колко е хубаво.

Двете се обръщат едновременно и впиват в мен очаквателен поглед.

— Ама аз не знам никакви негови тайни — измънквам смутено.

— Няма начин да не знаеш! — отсича Джемима.

— Сигурно знаеш. Нали той ти е споделял всичко? — отбелязва Лиси.

— Не, не знам — усещам да ме залива нова вълна на унижение. — Ти беше права, Лиси. Само аз му споделях всичките си тайни. Той нищо не ми казваше. Изобщо не сме били сродни души. Каква съм глупачка!

— Не, не си глупачка, Ема! — съчувствено потупва ръката ми Лиси. — Просто си била доверчива.

— То е все едно! — мрачно упорствам аз.

— Няма начин да не знаеш поне нещо! — казва решително Джемима. — Спала си с него, за бога! Той сигурно има някаква тайна. Някое слабо място.

— Ахилесова пета — подхвърля Лиси услужливо.

Джемима й хвърля снизходителен поглед.

— Не е нужно непременно да е свързано с краката му — пояснява ми тя. — Всичко може да свърши работа. Хайде, мисли! Сети се за нещо!

Послушно затварям очи и напрягам мозъка си. Тайни… Някаква тайна на Джак… Мисли, Ема, мисли!

И изведнъж се сещам. Шотландия! Отварям очи и усещам да ме залива вълна на радостна възбуда. И аз знам една от неговите тайни!

— Какво? — жадно пита Джемима. — Сети ли се за нещо?

— Той… — започвам, но веднага прехапвам език.

Нали бях обещала на Джак да не казвам! Обещах му го!

Но пък… какво от това? Защо изобщо трябва да спазвам каквото и да съм му обещала? Да не би той да запази моите тайни?

— Бил е в Шотландия! — заявявам триумфално. — Първия път, когато се запознахме в самолета, той ме помоли да не издавам, че е бил в Шотландия!

— Че защо да не издаваш? — пита Лиси.

— Не знам.

— Какво е правил в Шотландия? — пита Джемима.

— Не знам.

Настава мълчание.

— Хм… — обажда се най-сетне Джемима. — Не бих казала, че това е кой знае колко посрамваща тайна, нали? Така де, и в Шотландия живеят доста умни хора. Не се ли сещаш за нещо по-подходящо? Например… той с перука ли е?

— Разбира се, че не! — отговарям възмутено.

Ама тя сериозно ли си мисли, че бих излизала с мъж, който носи перука?!?

— Ами в такъв случай ще трябва да измислиш нещо — заявява Джемима. — Преди тази история с учения, мама е имала връзка с един политик, който е постъпил много гадно с нея. Така че тя пуснала слух, че той взема рушвети от комунистическата партия и се погрижила това да стигне до Камарата на лордовете. Това било добър урок за Денис!

— Да не би да става дума за… Денис Ливлин? — пита Лиси предпазливо.

— Аха. За същия.

— За Денис Ливлин, опозорения държавен секретар?! — зяпва я Лиси шокирано. — Който после цял живот се борил да изчисти опетненото си име и в крайна сметка свършил в клиника за душевно болни?

— Какво пък, да не е обиждал майка ми! — вирва брадичка Джемима. От джоба на халата й се разнася звън на часовник. — О, време е за педикюра ми!

Джемима се врътва и влиза в апартамента, а Лиси клати глава и настойчиво ми шепне:

— Тя е побъркана. Абсолютно откачена. Ема, да не си посмяла да измисляш разни работи за Джак Харпър.

— Няма, разбира се! — възкликвам възмутено. — Ти за каква ме имаш? Пък и все едно. Никога не бих могла да си отмъстя на Джак. По никакъв начин не бих могла да го нараня и унижа. Той няма никакви слаби места. Той е могъщ мултимилионер. А аз съм едно… най-обикновено… една… нищо и никаква… пълна нула!