Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (10)

X

Джак Харпър си заминава днес.

Слава Богу! Слава Тебе, Господи! Защото едва ли бих могла да понеса още от… от него. Сега трябва само да се скатая и да го отбягвам до пет часа, а после да се изнеса скорострелно и всичко ще бъде наред. Животът ми отново ще се върне в нормалното си русло и вече няма да се чувствам така, сякаш радарът ми е бил разфокусиран от някаква невидима магнитна сила.

Не знам защо днес съм толкова напрегната и раздразнителна. Защото въпреки целия този срам вчера, нещата всъщност се развиват доста добре. Първо, защото изглежда, че двамата с Конър няма да бъдем уволнени заради секс в службата (а това беше най-сериозното ми опасение). И, второ, защото блестящият ми план подейства! Веднага щом се върнахме по бюрата си, Конър започна да ми изпраща имейли с извинения. А вечерта правихме секс! Два пъти! На ароматизирани свещи.

Предполагам, че Конър е прочел някъде, че жените обичат да правят секс на ароматизирани свещи. Може би в „Космополитън“. Защото всеки път, когато ги извади и запали, на лицето му се изписва нещо от рода на „Ама не съм ли досетлив и внимателен, а?“, и от мен се очаква да възклицавам „О! Ароматизирани свещи! Каква прелест!“.

Не, не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против ароматизираните свещи. Ама истината е, че сами по себе си те не допринасят с нищо за изживяването, нали така. Искам да кажа… ами те просто си горят и това е. Пък и много често се улавям точно в най-критичния момент да си мисля: „Дано свещта да не падне и да не подпали всичко“. Което, естествено, ме разбива и…

Както и да е. И така, снощи правихме секс.

А тази вечер след работа ще ходим да гледаме един апартамент. Няма паркет, нито капаци на прозорците, но пък има джакузи в банята, което си е доста готино. Така че животът ми всъщност се нарежда доста добре. Ето защо не мога да си обясня откъде е това мое раздразнение. Но каква е причи…

„Не искам да се местя да живея с Конър“, обажда се някакво гласче в мозъка ми, преди да успея да го възпра.

Не. Няма начин. Абсурд! Конър е идеален. Всеки го казва.

„Ама аз пък не искам да…“

Млък! Двамата с Конър сме Съвършената двойка. Правим секс на ароматизирани свещи. И често излизаме на разходка покрай реката. И в неделя четем заедно вестника — на чаша кафе и по пижами. Точно така правят съвършените двойки!

„Но аз…“

Млък!

Преглъщам тежко. Конър е едничкото хубаво нещо в живота ми. Ако го нямах него, какво ли друго ми остава?

Телефонът на бюрото ми иззвънява и прекъсва мислите ми. Вдигам слушалката.

— Здравей, Ема — чувам познат сух глас. — Джак Харпър е.

Сърцето ми се преобръща уплашено, едва не се задавям с глътката кафе, която съм отпила. Не съм го виждала от вчерашния инцидент с ръката на Конър, заклещена в сутиена ми. А не искам и да го виждам.

Изобщо не биваше да вдигам телефона.

Всъщност, изобщо не биваше да идвам на работа днес!

— О! — измънквам. — Ъъъ… здравейте.

— Би ли дошла в офиса ми за минутка, ако обичаш?

— Какво… аз ли? — питам нервно.

— Да, ти.

Прокашлям се смутено.

— Трябва ли да… да нося нещо?

— Не. Донеси само себе си.

Той затваря. Няколко минути оставам загледана в телефона, като усещам да ме побиват студени тръпки. Знаех си аз, знаех си… В крайна сметка… ами да, ще ме уволня. Заради… просташка… немарливост… немарлива простащина.

Така де, то си е простащина да те изловят в службата с ръката на гаджето в сутиена ти.

Добре де, все едно, нищо не мога да направя.

Поемам си дълбоко дъх, ставам и се повличам към директорския единадесети етаж. Пред вратата на офиса на Джак Харпър има бюро, но без секретарка на него, така че направо почуквам.

— Влез.

Предпазливо открехвам вратата. Помещението е огромно, окъпано в слънчева светлина и с дървена ламперия по стените. Джак седи начело на голяма овална маса, край която са насядали още шестима души, мъже и жени. Изведнъж си давам сметка, че никога не съм виждала никой от тези хора. Прелистват някакви материали, отпиват от чаши с минерална вода, а атмосферата е някак натегната.

Да не би да са се събрали да гледат как ще ме уволни? Това да не е някакъв откачен семинар за уволняване на служители?

— Здравейте — казвам с възможно най-овладян тон, но си знам, че съм изчервена като домат и че изглеждам напълно спихната.

— Здрасти — усмихва ми се Джак. — Ема… спокойно. Нищо тревожно няма. Само исках да те питам нещо.

— О! Ами добре — отронвам изненадано.

Е, сега вече съм тотално объркана. Какво би могъл да ме пита Джак Харпър, за бога?!?

Той взема някакъв лист и го вдига така, че да мога да го видя.

— Какво според теб е изобразено на тази рисунка, Ема? — пита Джак.

О, мамка му, сега я загазих!

Кошмар на кошмарите!

Докато навремето си търсех работа, веднъж се явих на интервю в банка „Лейнс“ и на него ми показаха някаква заврънтулка, попитаха ме какво виждам и аз им казах, че виждам някаква заврънтулка. Издъних се, естествено. Ама сега вече знам за какво става дума, така че ще внимавам.

Всички ме зяпат втренчено. О, Боже, искам да отговоря правилно! Сам ако знаех какъв е правилният отговор…

Вглеждам се напрегнато в рисунката, а сърцето ми бие до пръсване. Виждам нарисувани два кръгли предмета. С леко грапава форма. Изобщо си нямам представа какво би могло да бъде това. Абсолютно никаква представа. Приличат ми на… приличат ми на…

Изведнъж ми светва!

— Орехи! Два ореха!

Джак избухва в смях, един-двама от останалите край масата се засмиват приглушено, но бързо потушават веселието си.

— Е, мисля, че това доказва моето мнение — отбелязва Джак.

— Не са ли орехи? — питам разочаровано и безпомощно местя очи по лицата на присъстващите.

— Предполага се, че са яйчници — отговаря ми през зъби някакъв мъж с очила без рамка.

— Яйчници ли? — зяпвам озадачено рисунката. — О, да! Хм, да. Сега вече определено забелязвам яйцевидната форма на два…

— Ореха! — възкликва Джак, като бърше насълзените си от смях очи.

— Както вече обясних, яйчниците са само част от серия символни изображения на женствеността — с отбранителен тон заговорва един от мъжете. — Избрахме на изображението да има яйчници, като символ на плодовитостта, едно око, като символ на мъдростта, дърво, като символ на природата майка…

— Същината на идеята ни е, че тези символни изображения могат да бъдат използвани при цялата серия продукти — уточнява една чернокоса жена, като се привежда напред на стола си. — Независимо дали ще е безалкохолна напитка, дреха или парфюм…

— Целевият ни пазар възприема и откликва много добре на абстрактни образи — добавя мъжът с очилата без рамка. — Проучванията показаха, че…

— Ема — поглежда ме Джак отново, — ти би ли си купила безалкохолна напитка с изобразени на опаковката й яйчници?

Всички погледи се насочват очаквателно към мен.

— Ъъъ… — прокашлям се смутено, защото си давам сметка, че някои от хората ме гледат доста враждебно. — Ами… по-вероятно не.

Неколцина от присъстващите се споглеждат многозначително.

— Това едва ли е показателно — чувам някой да измърморва.

— Джак, три творчески екипа са работили по тази идея — настойчиво казва чернокосата жена. — Не можем да я зарежем и да започнем всичко отначало. Просто не можем!

Джак отпива глътка минерална вода направо от бутилката, избърсва с пръсти устните си и поглежда жената.

— Слоуганът „Не спирай“ ми хрумна, докато си пиех в един бар, и след две минути първоначалната разработка на тази идея вече бе нахвърлена върху една книжна салфетка. Знаете го, нали?

— Да — измънква мъжът с очилата без рамка.

— Няма да продаваме безалкохолна напитка с яйчници! — отсича Джак остро и разрошва още повече косата си. После отдръпва стола си от масата и добавя: — Добре, да направим кратка пауза. Ема, би ли ми помогнала да отнесем тези папки долу, в офиса на Свен?

 

 

Господи, чудя се за какво беше всичко това. Но не смея да попитам. Джак ме повежда делово по коридора, вкарва ме в асансьора и натиска бутона за деветия етаж, без да отрони и дума. Потегляме надолу, но след около две секунди Джак натиска бутона за аварийно спиране и асансьорът рязко заковава между етажите. Едва сега той най-сетне ме поглежда и ми задава изпълнен с недоумение въпрос:

— Да не би двамата с теб да сме единствените нормални хора в цялата тази сграда?

— Хм…

— Къде им е интуицията… къде са им инстинктите? — гледа ме той озадачено. — Май вече никой не може да отличи добрата от ужасната идея. Яйчници… — той поклаща глава с изумление. — Някакви шантави яйчници!

Е, не успявам да се въздържа! Той изглежда толкова дълбоко обиден, пък и начинът, по който произнася „яйчници“, е толкова смешен, че преди да се усетя, избухвам в смях. За един миг Джак изглежда изненадан от реакцията ми, след което обаче цялото му лице някак много симпатично се сбръчква и в следващата секунда той също вече се смее неудържимо. При това носът му става като на бебче, което го прави невъобразимо смешен.

О, Боже, ще умра! Хълцам, превивам се, ребрата ме болят, но всеки път, щом го погледна, избухвам в още по-силен смях. По лицето ми се стичат сълзи, носът ми също тече, а нямам кърпичка… Май ще се наложи да го издухам в рисунката с яйчниците…

— Ема, защо си с този мъж?

— Какво? — поглеждам го, като продължавам да се смея.

И в следващия миг осъзнавам, че той е вече сериозен. Гледа ме с непроницаем израз на лицето.

— Защо си с този мъж? — повтаря въпроса си Джак.

Изведнъж желанието ми да се смея се изпарява. Отмятам коса от лицето си, като се опитвам да печеля време, тъй като наистина не знам как да му отговоря.

— Какво имате предвид?

— Конър Мартин няма да те направи щастлива. С него няма да се чувстваш удовлетворена.

Зяпвам го поразена.

— Кой казва, че няма?

— Опознах добре Конър през тези няколко дни. Часове наред сме били заедно на съвещания. Разбрах как работи умът му. Той е свестен мъж и мил човек… но ти заслужаваш повече — Джак ми отправя продължителен изпитателен поглед. — Мога да се хвана на бас, че в действителност не искаш да живееш с него. Но се страхуваш да го зарежеш.

Усещам да ме обзема негодувание. Как смее да ми чете мислите и да ги тълкува толкова… погрешно! Разбира се, че искам да живея с Конър.

— Дълбоко грешите — отговарям остро. — С нетърпение очаквам да заживеем заедно. Всъщност… всъщност точно преди малко си седях на бюрото и си мислех, че изгарям от нетърпение по-скоро да заживеем заедно!

Точно така!

Джак поклаща глава недоверчиво.

— На теб ти трябва по-интересен човек. Някой, който да те вълнува.

— Обясних ви вече, че не съм ги мислила тези неща, които ви ги наговорих в самолета. Конър ме вълнува! — заявявам, като му отправям предизвикателен поглед. — Така де… когато ни видяхте последния път, май бяхме доста страстни, нали?

— О, в архива ли? — пренебрежително свива рамене Джак. — Предполагам, че това е било отчаян опит от твоя страна да посъживиш любовния си живот.

Тази негова забележка ме изпълва с ярост.

— Нищо подобно! — изсъсквам срещу него. — Това беше… беше… спонтанен израз на дива страст.

— Извинявай в такъв случай — тихо отговаря Джак. — Грешката е моя.

— Пък и вас това какво ви засяга? — скръствам ръце пред гърдите си. — Какво ви интересува дали съм щастлива или не?

Настава продължително мълчание. Усещам, че ме гледа и пулсът ми се ускорява. За секунда срещам тъмните му очи и бързо отклонявам поглед.

— И аз си зададох този въпрос — отговаря ми той все така тихо. После свива рамене. — Може би защото изживяхме заедно онова премеждие със самолета. Може би защото ти си единственият човек в цялата компания, който не лицемерничи пред мен и не ми се прави на интересен.

Ще ми се да му се сопна: „И аз бих се правила на интересна! Ама нямах избор!“.

— Всъщност, искам да кажа, че… те чувствам като приятел — продължава Джак. — А на мен не ми е безразлично какво става с приятелите ми.

— О! — отронвам, като потърквам смутено носа си.

Точно се каня да отговоря учтиво, че и аз го чувствам като приятел, когато той добавя:

— Пък и всеки, който цитира филмите на Уди Алън реплика по реплика, няма начин да не е пълен смотаняк.

Чувствам да ме залива вълна на обида заради Конър.

— Как може да говорите така! Нищо не разбирате! — възкликвам разпалено. — И да ви кажа, хиляди пъти съжалявам, че седях до вас в тъпия самолет! Нарочно ми ги говорите всички тези неща, за да ме дразните. И се държите така, сякаш ме познавате по-добре от всеки друг…

— Може би е истина — прекъсва ме той и в очите му проблясват искрици.

— Кое?

— Може би наистина те познавам по-добре от всеки друг.

Гледам го, задъхана от някаква странна смесица на гняв и адски приятно вълнение. Изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш двамата с Джак играем тенис. Или танцуваме.

— Не ме познавате по-добре от всеки друг! — сопвам му се с възможно най-остър тон.

— Знам, че няма да се събереш да живееш с Конър Мартин.

— Ще се събера.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя.

Той се разсмива.

— Ще го направя! И ако искате да знаете, сигурно дори ще се омъжа за Конър.

— Ще се омъжиш за Конър? — повтаря той, сякаш това е най-смешната шега, която изобщо някога е чувал.

— Да! Защо не? Той е висок. И е красив. И е мил. И е много… той е… — не ми идва на ум какво друго да кажа. — Пък и все едно, става дума за личния ми живот. Вие сте ми шеф и ме познавате едва от една седмица. И да ви кажа, това изобщо не е ваша работа!

Смехът на Джак изведнъж секва. Изглежда така, сякаш съм му зашлевила шамар. Няколко мига ме гледа мълчаливо. После отстъпва крачка назад и натиска бутона на асансьора.

— Права си — казва със съвършено променен тон на гласа. — Личният ти живот не е моя работа. Пристъпих границата на допустимото. Извинявай.

Сърцето ми се свива от изненада.

— Аз… не исках да кажа, че…

— Не. Права си — няколко мига остава загледан в пода, после отново вдига поглед към мен. — Е, утре си заминавам за Щатите. Посещението ми тук беше много приятно и бих искал да ти благодаря за оказаната помощ. Ще се видим ли на партито за сбогуване тази вечер?

— Ъъъ… не знам — измънквам смутено.

Потъваме в тягостно мълчание.

Това е ужасно. Направо ужасно! Иска ми се да кажа нещо. Иска ми се по някакъв начин да оправя нещата и всичко да си е как както беше допреди малко — да се смеем и да се шегуваме. Но не знам какво да кажа.

Асансьорът спира на деветия етаж и вратите се отварят.

— Мисля, че оттук мога да се оправя — подхвърля Джак. — Всъщност, поисках да ме придружиш само за компания.

Неловко му подавам папките, които държа.

— Е, Ема — казва той все така официално, — в случай че не се видим по-късно… беше ми много приятно да се запозная с теб — улавя погледа ми и за момент в очите му отново проблясва предишната топлота. — Наистина.

— И на мен — отговарям със свито гърло.

Не, не искам да заминава. Не искам това да е краят. Иска ми се да се вкопча в ръката му и да кажа: „Не си отивай!“ Господи, ама какво ми става?!?

— Приятно пътуване — успявам да измърморя, докато се ръкуваме за довиждане.

Джак се обръща рязко и тръгва по коридора.

Отварям на няколко пъти уста, за да го извикам… но какво бих могла да му кажа? Няма какво. Утре сутринта той ще се качи на самолета и ще се върне към своя си живот. А аз ще остана тук, в моя.

 

 

До края на деня съм като изтръпнала. Всички бъбрят развълнувано само за прощалното парти на Джак Харпър. Тръгвам си половин час по-рано. Прибирам се право вкъщи, правя си чаша горещ шоколад и се отпускам на дивана, загледана в нищото. По едно време чувам Конър да си отключва вратата.

Поглеждам го, когато влиза в хола, и на секундата разбирам, че нещо се е променило. Не, не в него. Той си е все същият.

А в мен. Аз съм се променила.

— Здрасти — леко ме целува той по косата. — Тръгваме ли?

— Къде да тръгваме?

— Да видим онзи апартамент на Едит Роуд. Трябва да побързаме, за да не закъснеем за партито на Джак Харпър. О, имам една изненада. Мама ни е изпратила подарък за новата къща. Получи се по куриер в офиса — казва Конър и ми подава картонена кутия.

Отварям я, изваждам отвътре… доста странен на вид стъклен чайник с два чучура и го зяпвам тъпо.

— В него запарката на чаените листенца е отделена от горещата вода. Мама казва, че така чаят ставал много по-хубав…

— Конър — чувам се да казвам неочаквано и за самата себе си. — Не мога да го направя.

— О, много е лесно, ще видиш. Трябва само да вдигнеш…

— Не! — стисвам очи, за да събера повечко кураж, после отново ги отварям. — Не мога да го направя. Не мога да живея с теб.

— Какво? — облещва се насреща ми Конър. — Нещо случило ли се е?

— Да. Не — преглъщам тежко и започвам да мънкам: — От известно време ме мъчат… съмнения. За нас двамата. И напоследък… напоследък те се потвърдиха. Ако го направя, това би било върхът на лицемерието. Няма да е честно. Нито към теб, нито към мен.

— Какво! — още по-изумено повтаря Конър, като разтрива с длан лицето си. — Ема, да не искаш да кажеш, че си решила да… че искаш да…

— Искам да скъсаме — казвам тихо, забила поглед в килима под краката си.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам! — възкликвам, изведнъж обзета от необясним гняв. — Изобщо не се шегувам!

— Но… Та това е смешно! Смешно и… глупаво! — Конър крачи нервно насам-натам из стаята. Изведнъж спира, поглежда ме втренчено и заявява: — Заради самолета е.

— Какво? — питам стреснато, сякаш ме е ударил.

— Откакто се върна от Шотландия, не приличаш на себе си.

— Не е вярно!

— Вярно е! Непрекъснато си някак настръхнала, излъчваш напрежение… — Конър прикляка пред мен и взема ръцете ми в своите. — Ема, мисля, че още си в травма от онова кошмарно пътуване. Може би е добре да поговориш с някой психотерапевт.

— Не ми трябва психотерапевт, Конър! — издърпвам рязко ръцете си от неговите. — Но вероятно си прав. Може би изживяването в самолета наистина… — преглъщам мъчително. — … ми се е отразило. Може би то ме накара да погледна живота си в перспектива и да осъзная някои неща. И едно от тях е, че ние с теб не сме един за друг.

Конър сяда бавно на килима с безкрайно удивен израз на лицето.

— Но, Ема, всичко между нас беше страхотно! И сексът, и изобщо…

— Да, знам.

— Има ли някой друг?

— Не! — отговарям остро. — Разбира се, че няма никой друг! — добавям, като машинално започвам да драскам с нокът тапицерията на дивана.

— О, разбирам. Ти не го мислиш наистина — изведнъж заявява Конър. — Просто си в кофти настроение. Ей сега ще ти напълня ваната с гореща вода, ще запаля няколко ароматизирани свещи и…

— Конър, моля те, недей! — прекъсвам го рязко. — Стига с тези ароматизирани свещи! Чуй ме какво ти говоря! Трябва да ми повярваш! — впервам поглед в очите му и натъртвам: — Искам да се разделим!

— Не ти вярвам! — клати той глава. — Та аз те познавам, Ема! Ти не си такъв човек! Не си в състояние изведнъж да захвърлиш… Не би могла да…

В следващия миг той замлъква шокирано, тъй като аз най-неочаквано хвърлям шантавия стъклен чайник на пода. Един миг двамата го гледаме сащисано.

— Ъъъ… трябваше да се счупи — обяснявам след кратка пауза. — И това щеше да означава, че съм в състояние да захвърля… нещо, когато знам, че не… че не ми подхожда.

— Май се счупи — отбелязва Конър, като вдига чайника и започва да го оглежда. — Всъщност, има само една тъничка като косъм пукнатина.

— Ето, виждаш ли!

— Все още можем да го използваме и да…

— Не. Не можем.

— Можем да го залепим с прозрачно лепило за стъкло.

— Да, но никога няма да работи така, както трябва — натъртвам през стиснати зъби, свила юмруци от двете страни на тялото си. — Няма да е същото. Изобщо няма… няма да стане.

— Разбирам — отронва Конър след кратък размисъл.

И си мисля, че най-сетне наистина разбира. Възцарява се тягостно мълчание.

— Ами… в такъв случай… май трябва да тръгвам — казва най-после Конър. — Ще се обадя на собствениците на апартамента да им кажа, че двамата с теб сме се… — рязко млъква и силно си разтрива с пръсти гърбицата на носа, сякаш да възпре сълзите си.

— Добре — отговарям с глас, който ми прозвучава като чужд, а после добавям: — Имаш ли нещо против, ако не го разгласяваме в службата? Поне за известно време.

— Не, разбира се — отговаря мрачно Конър. — На никого нищо няма да кажа.

Почти е прекрачил прага на вратата, когато изведнъж се обръща, бъркайки в джоба си.

— Ема, ето билетите за джаз фестивала — казва той с леко разтреперан глас. — За теб са.

— Какво? — ужасено зяпвам билетите в ръката му. — О, не! Нека останат при теб, Конър! Те са си твои!

— Не, ти ги вземи. Знам с какво нетърпение очакваше да чуеш „Квартет Денисън“ на живо.

И той пъхва ярко оцветените билети в ръката ми, като притиска пръстите ми върху тях.

— Аз… аз… — преглъщам тежко. — Конър… аз всъщност не… не знам какво да кажа.

— Е, поне джазът винаги ще ни свързва — отвръща Конър дрезгаво, излиза припряно и затваря вратата зад гърба си.