Софи Кинсела
Можеш ли да пазиш тайна? (25)

XXV

Влизаме в залата. Буквално не усещам краката си от обзелата ме паника.

Какво направих?!? Какво направих, за бога?!?

Предадох най-голямата, най-съкровената тайна на Джак в ръцете на една безнравствена, вманиачена на тема отмъщение, носеща обувки „Прада“ ненормална жена!

Добре де, спокойно сега! Този журналист може би няма да открие нищо! Така де, не разполага с никаква следа, по която да тръгне… нали?

Ами ако открие? Ами ако по някакъв начин се докопа до истината? И ако Джак разбере, че аз съм била причината да…

Стомахът ми се свива на топка от ужас.

О, Господи! Защо изобщо ми трябваше да споменавам за Шотландия пред Джемима? Защо?!?

Край! Никога повече няма да издавам никакви тайни! Нито една! Никога! Абсолютно никога! Дори ако ми се струва незначителна! Дори ако съм ядосана!

Всъщност… най-добре ще е никога повече изобщо да не си отварям устата! Ще мълча и това си е! Май всичките ми беди винаги идват от тази моя голяма уста.

Край, от този момент онемявам. Напълно. Превръщам се в една мълчалива загадка. Когато ме питат нещо, ще кимам утвърдително или ще врътвам глава отрицателно. Или ще пиша разни закодирани неща върху листчета хартия. После хората ще си ги отнасят и години наред ще се опитват да ги дешифрират в търсене на скрития им смисъл и…

— Това ли е Лиси? — пита Джак, като ми сочи в програмата. Проследявам погледа му и само кимвам, здраво стиснала уста.

— Познаваш ли някой друг от участващите? — пита Джак.

Свивам рамене в смисъл: „Знам ли? Може би.“

— Лиси от колко време репетира с трупата? — не спира да пита Джак.

Поколебавам се, после вдигам три пръста.

— Три? — поглежда ме той неразбиращо. — Какво три?

Опитвам се с жестове да му дам да разбере, че става дума за три месеца.

Той продължава да ме гледа още по-озадачено.

— Ема, добре ли си? — пита по едно време разтревожено. Бъркам из джобовете и в чантата си за химикалка. Няма, разбира се.

Добре де!

— От три месеца — казвам.

Джак кимва и отново се зачита в програмата. Толкова е спокоен… толкова е доволен… нищо не подозира… Сърцето ми се свива от остро чувство на вина.

Дали пък не трябва да му кажа…

Не. Не мога. Просто не мога. Какво да му кажа по-точно? „Знаеш ли, Джак, тази голяма тайна, която ми сподели и ме помоли да пазя, аз я…“

А, не! Няма начин! Трябва да си държа езика зад зъбите. Периодично ще набирам номера на Джемима и когато успея да я хвана на телефона, с едносрични думи ще й кажа да спре онзи тип, защото инак… инак ще й счупя краката… и ще й съсипя всичките обувки „Прада“!

Изведнъж светлините в залата угасват и екват барабани. Чак подскачам от страх. Толкова съм притеснена за Джемима, че бях забравила къде съм. В следващия момент сцената се осветява от феерични светлини и на нея се появява изящно същество в блестящ черен костюм. Започва да танцува, да се върти и да подскача. Господи, който и да е това — фантастично го прави! Дори не мога да разбера дали е мъж или жена… или видение, но…

Боже Господи! Но това е Лиси!!!

До края на представлението оставам като омагьосана на стола си. Не мога да мисля за нищо друго, освен за фееричната картина пред очите ми. Лиси е невероятна!

И представа си нямах, че може да танцува така. Добре де, знам, че като малки ходехме заедно на балет, но… ние никога… аз никога… Как е възможно да я познавам от двадесет години, а да не знам, че танцува така фантастично?

После тя изпълнява бавен танц с един балетист с маска на лицето, за който предполагам, че е Жан-Пол. После отново започва да се върти и да подскача. Всички я гледат прехласнато. Никога, през целия ни живот не съм виждала Лиси така щастлива! Толкова се гордея с нея!

Очите ми се напълват със сълзи и в следващия момент вече плача от възторг.

Усещам някой да ме докосва по ръката. За момент откъсвам очи от сцената и виждам Джак да ми подава носна кърпичка. Пъхва я в ръката ми и за момент сплита пръсти с моите.

 

 

Представлението свършва. Всички скачат на крака и ръкопляскат бурно и непрекъснато викат звездата на спектакъла — Лиси! — за поклони. Двамата с Джак също ръкопляскаме и се споглеждаме щастливо усмихнати.

— Да не кажеш на някого, че съм плакала! — прошепвам му аз настойчиво.

— Няма — поглежда ме той с усмивка. — Кълна се!

Завесата се спуска за последен път и всички се отправяме към изхода.

Отново и отново опитвам да се свържа с Джемима, но всеки път попадам на гласовата й поща. Добре де, повтарям си за хиляден път, и без това нищо няма да се случи точно тази вечер. Вкъщи ще се разберем. И всичко ще бъде наред! Нали така?

С Джак се отправяме към гримьорните зад сцената, където участниците са организирали малко парти.

Всъщност, хич не е малко. Гъмжи от народ. Присъстват всички, които са гледали представлението. И поне още толкова, които явно са дошли само за партито. Танцьорите са още със сценичните си костюми. Свири оглушителна музика. Келнери с подноси вино сноват между хората. Отвсякъде се разнасят поздравителни възгласи.

Изведнъж мярвам Лиси, щастливо зачервена и сияеща, заобиколена от тълпа обожатели с вид на баровски адвокати. Втурвам се към нея.

— Лиси! — тя се обръща и аз я сграбчвам в прегръдките си. — Лиси! Никога не съм предполагала, че можеш да танцуваш така! Фантастична беше!

— Ема! — сияе Лиси. — Никога, през целия ми живот, не съм се чувствала толкова щастлива! И знаеш ли какво? За другата година планираме голямо турне! Върхът!

— Но… — поглеждам я изумено. — Ти нали каза, че никога повече… за нищо на света…

— О, това беше само сценична треска! — махва пренебрежително с ръка Лиси. После понижава глас и ме поглежда любопитно. — Преди малко мярнах Джак. Какво става?

Сърцето ми отново се свива. Дали да й кажа за Джемима? Не! Не бива да развалям вечерта й. Пък и едва ли точно сега бихме могли да направим нещо, за да я спрем.

— Джак дойде тук, за да говори с мен — поколебавам се за миг и добавям: — За да ми каже… тайната си.

— Сериозно? — възкликва Лиси. — И? Каква е тайната?

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш да ми кажеш ли? — поглежда ме невярващо Лиси. — След всичко… ама ти наистина ли няма да ми я кажеш?

— Лиси, разбери ме, действително не мога — отправям й умолителен поглед аз. — Въпросът е много… деликатен… и сложен.

Господи, звуча точно като Джак!

— Ами… хубаво — намусва се Лиси. — Много важно. Ще го преживея. Добре де… кажи поне, сдобрихте ли се? Пак ли сте… заедно?

— Не знам — изчервявам се аз. — Може би.

— Лиси! Ти беше фантастична! — разнасят се възгласи и група млади жени наобикалят Лиси.

Усмихвам й се и я оставям да си говори с тях. Оглеждам се наоколо. Джак никъде не се вижда. Отново набирам номера на Джемима и пак попадам на гласовата поща. С чаша вино в ръка тръгвам между хората.

В следващия миг мярвам през отворената врата позната руса коса във фоайето. И замръзвам от ужас.

Джемима! А с нея някакъв мъж. В дънки, с късо подстригана коса и остър поглед. През рамото му виси фотокамера.

Не!

Не би могла да го направи! Абсурд!

— Ема? — чувам глас зад гърба си.

— Джак! — обръщам се и го виждам да ми се усмихва и да ме гледа с много топлота в погледа.

— Добре ли си? — пита той и лекичко докосва носа ми.

— Чудесно! — отговарям припряно. — Страхотно!

Господи, какво да правя?

— Всъщност… Джак, би ли ми донесъл чаша вода? — чувам се да казвам изведнъж. — Ще те изчакам тук. Малко ми се мае главата.

Джак ме поглежда разтревожено.

— О, Ема! — възкликва той. — Знаех си, че не ти е добре. Нека те отведа у вас. Ще се обадя за колата.

— Не, не. Всичко е… наред. Искам да остана. Донеси ми само чаша вода. Моля те.

Виждам го да се отдалечава и веднага се втурвам към фоайето, като чак се препъвам от бързане.

— Ема! — посреща ме Джемима със светнал поглед. — Запознай се с Мик. Той гореше от нетърпение да се види с теб. Ела, можем да поговорим тук.

Тя ме хваща за ръката и ме повежда към някакъв малък офис.

— Не! — дърпам се аз. — Вървете си, Джемима! Веднага!

— Глупости! — срязва ме тя и се обръща към Мик, който ни следва по петите и затваря вратата след себе си. — Казах ти, че ще се дърпа, нали?

— Мик Колинс — навира той в ръката ми визитката си. — Радвам се да се запознаем, Ема. Хайде сега, успокой се. Няма защо да се тревожиш — усмихва ми се насърчително той, явно свикнал да се разправя с хистерични жени, които му крещят да се разкара. — Нека седнем и да си поговорим малко…

— Вижте, станало е недоразумение — опитвам се да говоря учтиво аз. — Няма за какво да говорим.

— Не, има! — намесва се Джемима. — Този задник Джак Харпър постъпи адски подло с теб. И трябва да си получи заслуженото. Нали, Мик?

— Абсолютно правилно — отговаря той и леко накланя глава настрани, сякаш да ме оцени по-добре. — Доста е привлекателна — подхвърля на Джемима. После отново се обръща към мен. — Мислим да добавим към основния материал и интервю с теб. Един вид „Моята забежка с големия шеф“. Доста добри пари можеш да изкараш от това.

— Не! — извиквам ужасено.

— Ама че си глупачка, Ема! — срязва ме Джемима. — Имаш ли изобщо представа какви пари вади Моника Люински на година?

— Ти си луда! — зяпвам я невярващо. — Тотално си откачила! Ти си за лечение, Джемима!

— Правя го за твое добро, глупачко! — озъбва ми се тя.

— Не е за мое добро! — извиквам, цялата пламнала. — Аз… ние с Джак… може да сме пак заедно!

Настъпва миг мълчание.

— Толкова по-добре! — възкликва Джемима. — Това ще го накара да седи на нокти и да внимава какво прави. Ще му покаже кой е шефът. Давай, Мик.

— Интервю с Ема Коригън. Вторник, петнадесети юли, девет и четиридесет вечерта — изрича бързо Мик. Поглеждам го и замръзвам от ужас. Насочил е към мен репортерски касетофон. — За първи път си срещнала Джак Харпър в самолет. Би ли ни казала откъде излетяхте и накъде пътувахте? — казва той делово в микрофона, после ми подхвърля с усмивка: — Дръж се непосредствено. Все едно говориш с приятелка по телефона.

— Спри го! — разкрещявам се аз. — Махайте се! Вървете си!

— Стига се прави на интересна, Ема — скастря ме нетърпеливо Джемима. — Мик все едно ще открие каква е тайната, независимо дали ще му сътрудничиш или не, така че по-добре…

Млъква рязко и чувам вратата зад гърба ми да се отваря.

Пред очите ми притъмнява.

Само да не е… Моля те, Боже, нека не е…

Никога през живота си не съм била по-ужасена.

— Ема? — казва Джак и влиза, понесъл две чаши с вода в едната си ръка. — Добре ли си? Нося ти минерална и газирана, защото не бях съвсем сигурен каква…

В следващата секунда забелязва Джемима и Мик. Забелязвам удивения му поглед, когато вижда визитката на Мик в ръката ми. После очите му се спират върху работещия касетофон и лицето му изведнъж се вкаменява.

— Аз изчезвам — заявява Мик на Джемима, бързо прибира касетофона в джоба си, грабва си раницата и се измъква през вратата.

Известно време никой не проговаря. Чувам единствено бумтенето на сърцето и бученето в главата ми.

— Кой беше това? — пита Джак безизразно. — Журналист ли?

— Аз… Джак… — прошепвам дрезгаво. — Това не е… не е…

— Защо? — пита той, като потрива челото си, сякаш се опитва да осмисли ситуацията. — Защо разговаряше с този журналист, Ема?

— Защо ли? — изведнъж се обажда Джемима с яростен тон. — Да не си въобразяваш, че като си милионер, можеш да тъпчеш обикновените хора? Да не си мислиш, че можеш безнаказано да разгласяваш тайните им и да ги унижаваш! Не можеш! Ема само чакаше сгоден случай да ти отмъсти и най-сетне го дочака! А когато видиш малката си шотландска тайна във всички вестници, ще разбереш какво е да се чувстваш предаден! И тогава ще съжалиш горчиво за онова, което си й причинил! Кажи му, Ема!

Бих искала да й изкрещя да млъкне. Бих искала да му кажа, че не е истина… че никога не бих…

Но съм като парализирана, онемяла от ужас и от смазващо чувство на вина.

В следващата секунда Джак се обръща и бързо излиза от стаята.

Настава миг мълчание.

— Е! — плясва доволно с ръце Джемима. — Натрихме му носа!

Това изведнъж ме изтръгва от вцепенението ми. Съвземам се и разтреперана от гняв й крясвам:

— Тъпа… глупава… безмозъчна… кучка!

В този миг вратата се отваря с трясък и в стаята връхлита Лиси.

— Какво става тук, по дяволите? — пита тя. — Току-що видях Джак да си тръгва, мрачен като буреносен облак!

— Довлече един журналист! — отчаяно махвам с ръка към Джемима. — От жълтата преса! И Джак ни завари тук и си помисли… Един Бог знае какво си е помислил за мен!

— Гъска такава! — виква Лиси и със замах лепва един шамар на Джемима.

— Оу! Само исках да помогна на Ема да отмъсти на врага си! — изхленчва тя.

— Той не ми е враг, идиотко! — разплаквам се на глас. — Лиси… какво да правя? Какво?

— Тичай след него! — побутва ме Лиси към вратата. — Още можеш да го настигнеш. Тичай.

 

 

Втурвам се с всички сили, прекосявам двора и изхвърчам на улицата. Оглеждам се трескаво наляво и надясно. Забелязвам го да се отдалечава бързо.

— Джак, чакай! — извиквам и хуквам след него.

Той говори нещо по мобилния си телефон, но когато чува гласа ми, спира и се обръща. Лицето му е студено, неузнаваемо.

— Затова значи се интересуваше толкова много какво съм правил в Шотландия — отбелязва сухо, когато спирам пред него.

— Не е вярно! — отговарям задъхано. — Чуй ме, Джак, нищо не съм им казала. Кълна ти се. Те не знаят нищо за… Джемима знае единствено, че си бил там. Нищо повече. Тя блъфираше, повярвай ми. Нищо не съм им казала.

Джак мълчи. Един миг ме гледа мрачно и изпитателно, после отново тръгва надолу по улицата.

— Джемима се е свързала с журналиста, Джак. Не съм аз! Та ти ме познаваш, за бога! Знаеш, че никога не бих постъпила така с теб! Изпуснах се пред Джемима за Шотландия, признавам. И тогава бях обидена и… Съзнавам, че допуснах огромна грешка! Но ти също сгреши, Джак, а аз ти простих!

Той дори не ме поглежда. Сребристата му лимузина спира до тротоара. Джак отваря вратата и се качва.

Усещам да ме обзема адска паника.

— Джак, не бях аз, повярвай ми! — повтарям трескаво. — Не съм искала да… продавам тайната ти! — по лицето ми се стичат сълзи, едва дишам от ужас. — Дори не съм искала да зная такава голяма тайна! Исках да знам само малките ти тайни! Глупавите ти малки тайни! Исках само да те опозная… както ти ме познаваш.

Но той изобщо не вдига поглед към мен. Вратата се затваря и лимузината потегля. След миг изчезва от погледа ми.

Оставам да стоя на пътя… обляна в сълзи… Сама.