Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (67)

Глава 67

Първият въпрос, който Франк Бътлър винаги задаваше на Тара, когато я взимаше от летището в Шанън, беше: „Кога си заминаваш за Лондон?“

Но този път наруши традицията и когато взе Тара и Кетрин в срядата преди Коледа, каза:

— Разбрах, че Финтан О’Грейди е болен от СПИН.

— Не, татко. Болен е от рак.

— Да бе! Сигурно ни смятате за банда селски идиоти. Елате, колата е насам — поведе ги той през тълпите от хора. — Да не мислите, че не четем вестници и не гледаме телевизия?

— Но, господин Бътлър — намеси се Кетрин. — Той наистина няма СПИН.

Това смути Франк Бътлър. Кетрин Кейси не лъжеше. Беше добро момиче. Но пък бе забелязал нещо различно у нея. Ако не му изглеждаше невероятно, би казал, че е станала дръзка.

— Кога си заминаваш за Лондон? — излая той на Тара.

— На Нова Година.

— Предполагам, че ще искаш да те закарам до летището.

— Правилно предполагаш.

После Франк се сети за нещо и се развесели. Този път бе сигурен във фактите.

— Чух, че Майло О’Грейди се влюбил в някаква разведена швейцарка, която го карала да продаде фермата.

— Не е швейцарка.

— И не е разведена, господин Бътлър.

— И не го кара да продаде фермата. Той иска да го направи.

— Но наистина е влюбен в нея, господин Бътлър, ако това ще ви утеши.

Франк продължи напред в мрачно мълчание. Метна куфарите им в багажника, после внимателно огледа дъщеря си.

— Ужасно си кльощава.

— Благодаря, татко!

— Но пък преди беше кошмарно тлъста. С лице като месечина, ха-ха!

Дежа вю, помисли си Тара. Точно като разговорите ми с Томас. Трябва да съм била луда да се примирявам с всичко това.

И за пръв път осъзна истината: по-добре да остане сама за цял живот, отколкото да живее така.

 

Кетрин и Тара останаха в Нокавой десет дни. Полетите от Лондон до Ирландия бяха толкова претъпкани по Коледа, че двете си бяха купили билети още през март. По онова време Кетрин се бе поздравила за проявата на здрав разум, но сега ужасно съжаляваше. Мисълта, че ще е разделена с Джо цели десет дни, я ужасяваше.

Финтан остана в Лондон, защото му предстоеше поредната химиотерапия, но настоя приятелките му да заминат за Ирландия.

— Няма да остана самичък — обясни им той. — Точно обратното. Сандро, Майло и Лив ще си бъдат в Лондон. Хари, Дидие, Невил, Джеф, Уил, Андрю, Клод и Стефани настояха да дойдат на Коледа. Джейн Ан и Амброуз ще пристигнат от Ирландия.

— Олеле! — ухили се Тара. — Джейн Ан и Лив! Майка ти прости ли на Лив, че е отмъкнала Майло от Нокавой?

— Още не, но ще й се наложи да се държи прилично.

 

— Къде е мама? — попита Тара баща си, когато се прибраха у дома.

— Тук съм! — извика Фиделма, като се втурна развълнувана в стаята. Беше обсипана с пера и носеше тениска с надпис „Съседката ми отиде в Лондон, а единственото, което получих, бе тази скапана тениска“.

— Не мога да остана — обясни тя на дъщеря си. — Дойдох само да ти кажа „Здрасти“. Побъркала съм се заради скубането на пуйките. Из кокошарника се носят толкова много пера, че сигурно скоро ще литна. О, Господи, ужасно си отслабнала! — забеляза тя. — Заради приятеля ти ли?

Тара кимна и брадичката й затрепери. Но сега можеше да си позволи да се разплаче. Беше с майка си.

— И заради горкия Финтан, разбира се — добави Фиделма, която също бе готова да избухне в сълзи, макар моментът да не бе подходящ. — Престани да се тревожиш — утеши тя дъщеря си, като я прегърна здраво. — Ще се погрижим за теб. Няма да се познаеш, когато стане време да си тръгваш.

Тара се сгуши в топлата майчина прегръдка и въздъхна облекчено. Можеше да спре да се държи като смел войник, защото мама щеше да поеме бремето за известно време. За пръв път от месеци се почувства на сигурно и безопасно място.

 

Тара изкара чудесна Коледа. Беше адски доволна, че си е у дома. Радваше се на тримата си братя, Майкъл, Джерард и Кирън, които се държаха като безгрижни тийнейджъри, макар вече да бяха на двадесет и три, двадесет и четири и двадесет и осем.

Кетрин обаче броеше с нетърпение дните, които им оставаха до завръщането в Лондон. Говореше с часове по телефона с Джо. И двамата нямаха сили да затворят.

— Ти си пръв.

— Не, ти.

— Не, не, ти.

— Добре. Ще броим до три и после и двамата ще затворим.

— Добре.

— Хайде. Едно…

— Две…

— Три…

— Джо!

— Да?

— Не затвори.

— Знам. Съжалявам. Но и ти не го направи.

На Коледа Агнес я попита:

— Твоят младеж направи ли ти подарък?

— Да, бабо — измърка Кетрин. — Подари ми звезда.

— Какво искаш да кажеш?

— Кръсти една нова звезда на мен. Някъде там, горе — посочи тя към небето, — има звезда, наречена Кетрин Кейси. Джо каза, че аз съм звезда и затова реши да кръсти и една истинска на мен.

— В моята младост се радвахме на гривничка или медальон — промърмори Агнес, разтревожена, че Кетрин все повече заприличваше на Делия.

Франк Бътлър и Агнес не бяха единствените, които забелязаха промяната у Кетрин.

— Не знам какво точно става, но много е заприличала на майка си — коментираха хората по кръчмите и магазините в Нокавой.

— Но пък не се облича в шарени палатки.

— Така си е. Костюмите й са изключително елегантни. Погледни я само!

Всички мъже, застанали на бара във „Форман“, се завъртяха и впериха очи в Кетрин, издокарана в тясна черна кожена пола и къса, прилепнала жилетка.

— Всички тебе гледат — промърмори Тара.

Кетрин завъртя глава и видя групата мъже, вторачени в нея. Тара очакваше презрителният й поглед да проблесне заплашително и да им изкара акъла, но Кетрин се усмихна мило. Тара въздъхна. Все забравяше за новата променена Кетрин Кейси.

Мъжете в кръчмата установиха, че промяната се дължи най-вече на блясъка в очите й.

 

— … седем, шест, пет, четири, три, две, едно. Честита Нова година!

Тара погледна недопушената цигара в ръката си.

— Започнах я и ще я довърша — промърмори тя.

После смачка пакета с останалите цигари.

— Ох! — намръщи се Тимъти О’Грейди. — Обзалагам се, че те заболя.

— Не — спокойно отвърна Тара. — Личният ми Рамадан започва сега. Никакво ядене, пиене и пушене занапред!

 

След четиринадесет часа Кетрин и Тара седяха в залата за непушачи на летище „Шанън“ и чакаха самолета за „Хийтроу“.

— Не съм пушила от четиринадесет часа — гордо заяви Тара. — Четиринадесет часа.

— Да, но през единайсет от тях спа — сухо отвърна Кетрин.

— Виж оня тип там — посочи Тара към мъжа в залата за пушачи, който дърпаше силно от цигарата си, сякаш животът му зависеше от това. — Не е ли отвратително? Как може да си причинява подобно нещо? Да вкарва тази гнусотия в дробовете си?

След десет минути Тара отвори пакетче дъвки.

— Чудесно нещо — каза тя, като задъвка енергично. — Кой се нуждае от цигари?

След двайсет минути вече седеше в залата за пушачи. Все още преживяше дъвката, но и дърпаше страстно от цигарата, която си бе изпросила от мъжа.

— Пушачка съм — тъжно му призна тя. — Предполагам, че ще трябва да свикна с тази мисъл.