Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (13)

Глава 13

Вечерта Тара неохотно се приготви за излизане. Не искате да оставя Томас, без да са изгладили обтегнатите си отношения. Но след като най-после изскочи навън и седна в колата, усети прилив на свеж въздух. Какво облекчение бе да е вън от проклетия апартамент! Далеч от клаустрофобичната атмосфера, наситена с напрежение и страх!

— Добре ли си? — попита Кетрин, когато й отвори.

Тара кимна и запали цигара.

— Съжалявам за зловещото обаждане в ранни зори. Мъчеше ме адски махмурлук, от който светът изглеждаше страшен. Явно не трябва да се прекалява с джина.

— Както и да е — промърмори Кетрин, разбрала, че Тара още не е готова да излее мъката си.

— О, не! — възкликна Тара, като посочи омазаната с червило цигара. — Новото ми неизтриваемо червило! Проклетата продавачка каза, че ще трябва да го махам с разредител за блажна боя.

— Типично за продавачките.

— Защо винаги ме лъжат? Защо непрестанно ме разочароват?

— Пийни нещо — опита се да я утеши Кетрин. — Бира или вино?

— Бира. Реших да оплета пуловер на Томас.

Първоначално Кетрин не се впечатли, но после побърза да каже ентусиазирано:

— Браво на теб!

— Помниш ли, че в училище плетях добре? Не си забравила какъв прекрасен розов шал оплетох за котарака Флъфи, нали?

— Да — усмихна се Кетрин, — но това беше преди двадесет и шест години.

— Плетенето е като карането на колело. Но пък — добави тя притеснено, като дръпна силно от цигарата — помниш ли как Флъфи не можеше да търпи шала и го съдра, докато ей мъчеше да го свали? Не миряса, докато не се отърва от него.

— Котките са си такива.

— Да — горчиво се съгласи Тара. — Неблагодарни свине! Виж, кучетата са друго нещо — любвеобилни и верни. А котките биха предали и собствената си майка и биха ти направили мръсно само за да се изкефят. Биха съсипали доброто ти име, за да…

— Може пък Флъфи да не си е падал по розовото — прекъсна я Кетрин.

Тара се втренчи в нея, сякаш изобщо не я познаваше.

— Може и така да е било — промърмори тя и се огледа изненадано, като че ли не знаеше къде се намира. — О, Кетрин, какво не ми е наред?

Кетрин едва се сдържа да не отговори „Гнусното ти гадже“.

— Сигурно е от хормоните — реши Тара. — Малко е рано, но пък обяснява настроението ми днес. Трябваше само да падна по стълбите и да си похарча заплатата за сладък жълт тирбушон и всички симптоми щяха да са налице. Менструалният синдром се влошава с годините, нали?

— Да, но сега вече се нарича предменструален синдром — поправи я Кетрин.

— Не знаех каква късметлийка съм, когато бях на двайсет — каза Тара замечтано. — Единственият ми проблем бе, че десет дни в месеца поглъщах купища сладкиши и плачех дори ако някой ме попита колко е часът. А сега, на тридесет години, мутирах в абсолютна психопатка. И само като си представя, че идва менопаузата!

— Добре си — побърза да я увери Кетрин. — И не забравяй, че разполагам със стая за гости, ако имаш нужда да преспиш някъде.

Тара отново се почувства ужасно.

— Звъннах на Финтан. Двамата с понито ще дойдат на гости — съобщи й Кетрин.

Настроението на Тара се оправи. Финтан винаги успяваше да я развесели и най-после тя усети как черните облаци, които тегнеха над главата й от сутринта, се разнасят.

— Звъннах и на Лив — продължи Кетрин, — но Ларс е в града. Пристигнал неочаквано.

Ларс беше жененият швед, с когото Лив излизаше. Или по-скоро — с когото си стоеше у дома. Той пристигаше в Лондон на всеки два-три месеца, достатъчно дълъг период, за да накара Лив да обезумее от самота, но не и за да го забрави напълно. А поради редките му посещения прекарваха повечето време в леглото.

На вратата се позвъни. Момчетата бяха пристигнали. Кетрин натисна домофона и ги изчака в коридора. Финтан изкачи стремглаво стълбите, издокаран във фантастично яркозелено яке от агнешка кожа.

— Бързо, бързо! — нареди им той, като отказа да влезе в апартамента. — Побързайте, момичета! Пред външната врата едва не бях съборен на земята от един върховен тип. Носи се по улицата като викинг. Сандро го следи накъде ще отиде.

Той хвана Кетрин за ръката и се опита да я повлече към стълбите.

— Беше огромен — продължи Финтан, — а и имаше — знам, че ще ви е трудно да повярвате — великолепна червена коса. Червена коса! Невероятно красив! Кетрин, какво ти става? Имаш вид на ужилена от пчела.

— Нищо ми няма.

— Ела да зърнеш онзи тип, преди да е изчезнал.

— Навън вали.

— Ама че си глезла! Хайде, Тара!

— Не тази вечер, скъпи.

Обичаше Финтан, но не можеше да се насилва да излиза на студа и да зяпа някакъв кретен с червена коса.

— Хайде, влизай най-после! — нареди му тя. — Ела и ни покажи фантастичното си яке.

— И ти ли, Бруте? Не разбирам защо и двете сте такива лигли — изсумтя Финтан, но осъзна, че викингът сигурно вече е доста далеч, затова пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

Чу се шум от тичащи крака и Сандро се появи.

— Богът на любовта се отдалечава — задъхано им съобщи той. — Ако не побързаме…

— Забрави, Сан — прекъсна го Финтан. — Не ги интересува.

Сандро ги изгледа ужасено и Финтан промърмори:

— Да, знам.

— Момичета! — изсумтя недоволно Сандро.

— Влизайте вътре, вие двамата — нареди им Кетрин и влюбените гълъбчета побързаха да изпълнят заповедта.

— А защо преследвате мъже по улицата, след като практически вече сте женени? — запита ги Тара, когато се настаниха на канапето.

— Какво лошо има да погледаш? — ухили се Сандро. — Да не би да сме го отвлекли?

— А не го направихме, защото си забравихме голямата мрежа у дома — сръга го в ребрата Финтан и двамата избухнаха в див смях.

— Откачалки! — въздъхна Тара. — Вие сте страхотни късметлии. Никога ли не се ревнувате? Никога ли не се чувствате несигурни?

— Не — отговориха те едновременно.

— И как така?

— Защо да ходиш за хамбургер, когато у дома имаш филе? — каза Финтан с напевен глас.

— О, това е толкова сладко! — прошепна Тара и едва се сдържа да не заплаче.

Лека тъга нахлу в стаята, но щом стигна до Кетрин, подви опашка и избяга.

— Е, понякога е приятно да хапнеш и хамбургер — наруши мълчанието Сандро.

— Няма лошо и само да огледаш хамбургерите — добави Финтан предпазливо.

— Ако Томас се опита да хвърли мрежа върху хубава жена на улицата, ще му отрежа топките — призна Тара. — Знам, че всички го мразите, но…

— Не го мразим — прекъсна я Кетрин.

— Аз го мразя — възрази Финтан.

— Аз също — подкрепи го Сандро, — а и Лив.

— Е, и аз го мразя — призна си Кетрин. — Съжалявам, Тара, абсолютно си права. Наистина го мразим. Продължавай.

Тара гледаше тъжно как тримата й приятели се превиват от смях.

— Шегувам се — бързо отстъпи Кетрин, която за разлика от Финтан обикновено успяваше да прикрие презрението си към Томас.

Не й беше лесно. Като добра приятелка бе длъжна да внуши на Тара, че заслужава нещо по-добро от Томас, но също така бе длъжна и да изслушва проблемите й. А ако Тара осъзнаеше до каква степен Кетрин презира гаджето й, никога повече нямаше да споделя с нея, а това нямаше да е добре за Тара. От друга страна обаче, щеше да е много добре за самата Кетрин — кръвното й скачаше до небето всеки път, когато чуеше за поредната простотия на Томас.

— Знам, че всички го мразите — повтори Тара, — но не виждате онова, което виждам аз.

— Разбира се — промърмори Финтан, без да посмее да погледне останалите в очите, за да не се разхилят отново.

— Знам, че понякога е… труден. Но е такъв, защото майка му го е изоставила. Обича ме и никога няма да ми изневери. А това е важно, особено след…

Всички зачакаха. Знаеха сценария.

— Особено след… — изхълца Тара неочаквано. — Особено след…

— … след като Аласдър те заряза — меко довърши Финтан.

— И се ожени за друга — добави Кетрин.

Тара ги изгледа подозрително.

— Вечно ли с това ви досаждам? — ужасено попита тя.

— Не — мило излъга Финтан. — Две години са нищо.

— Сигурни ли сте?

— Разбира се, че сме сигурни — извикаха всички в хор.

Стана време да огледат дрехите на Финтан.

— Мога ли да пипна якето? — попита Тара с благоговение. — Твое ли е или назаем?

— Взех го от гардеробната. Кармела ще си направи жартиери от червата ми, ако разбере.

— Дрехите ти стоят прекрасно — въздъхна Тара завистливо. — А откакто свали няколко килограма, изглеждаш направо супер.

Финтан винаги се обличаше стилно. Тъй като якето му беше в манчестърски стил, носеше торбести дънки, широка фланела и кобалтовосини кубинки.

— Тази вечер съм носталгично настроен — обясни той, да не би някой да си помисли, че според него манчестърският стил е още на мода. — Реших да съм ретро. Да се върнем към деветдесет и седма година. Единственото, което ми липсва, е… — бавно каза той, като се вгледа в очилата на Сандро.

Сандро се настрои отбранително.

— Не! Не ги давам.

— Само за пет минути — помоли го Финтан. — Чувствам се гол без тях. Не може да си в манчестърски стил без очилата на Джон Ленън. Моооооля тееее!

— Е, добре — кимна Сандро, свали неохотно кръглите си очила и ги подаде на приятеля си.

— Ето! — ухили се Финтан. — Най-после съм напълно облечен. Боже мили, тези очила са ужасно силни! Жестока работа! Де да знаех това преди! А говорят за халюцинации! Щях да спестя цяло състояние от дрога, ако ги бях сложил преди години.

— Мога ли да си ги получа вече? — помоли Сандро. — Без тях съм сляп като къртица.

— Бездруго всяка събота вечер излизаш и ослепяваш от пиене — напомни му Финтан.

Тара отклони поканата да пробва очилата на Сандро.

— Не, благодаря. Приличам на бухал, когато сложа очила.

— Как се оправяш тогава? С контактни лещи ли?

— Да.

— А ти? — обърна се Финтан към Кетрин. — Как си със зрението?

— Зрението ми е отлично.

Всички избухнаха в смях, дори самата Кетрин.

— Абсолютно нормално — ухили се Тара. — Идеалната госпожица.

— Понякога и аз не мога да се понасям — съгласи се Кетрин.

— Ох! Ох! — извика Финтан, като сложи ръка зад ухото си. — Ох, дявол да го вземе! Имам ужасни болки във врата. И в стомаха. Истинска развалина съм. Проклетият грип! Чувствах се страхотно цял ден и реших, че съм се отървал от него.

Кетрин отвори уста да му се скара, но забеляза разтревожения поглед на Сандро и замълча. Финтан се обърна към Тара:

— А ти как си в това гадно време? От какво страдаш днес?

— От недохранване — въздъхна Тара. — Вече съм във фазата, когато стомахът се подува. Заболяването ми е напреднало и бедрата, задникът и останалите ми части също се подуват.

— Като говорим за ядене — намеси се Кетрин, — не е ли време да си поръчаме пица?

— Храна? — възкликна Финтан възмутено. — Не докосвам подобно нещо! Ние, хората от модните среди, никога не ядем.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Не мога! — извика той и се потупа по корема. — Миналия четвъртък глътнах един аспирин и качих цял грам. Вече съм почти четиридесет кила! Ето какво слушам непрестанно в службата. Пълен кошмар! Е, добре, поръчай ми голяма „Четири сезона“ с двойно количество кашкавал, домати, гъби, салам, шунка…

Всички зачакаха да каже „Майната му! Поръчай ми две големи пици и готово!“, както правеше винаги, но този път Финтан замълча. Кетрин му напомни за втората пица, но той отвърна:

— Не съм гладен. И една ще ми стигне.

— За мен голяма „Куатро фромаджо“ — твърдо отсече Сандро.

Той беше от онези щастливи дребосъци, които можеха да се тъпчат колкото си искат, без да качат и килограм.

— Толкова съм гладна, че мога да изям цяло агне — извика Тара. — Но няма да си поръчам нищо, на диета съм. Нали знаете, когато съм на диета, ям колкото обикновено, но непрестанно мисля за храна. Вечно съм гладна като вълк. Искам да ям, когато съм нервна — повиши глас тя. — И когато съм развълнувана, пак искам да ям. Също и когато съм разтревожена. И дори когато ми се драйфа, единственото нещо, което успокоява стомаха ми, е храната. Животът ми е истински кошмар! — довърши тя с писклив глас.

Останалите замълчаха съчувствено за момент, после Кетрин попита:

— Значи обичайното?

— И няколко чеснови хлебчета с кашкавал — добави Тара.

Кетрин направи поръчката и четиримата се настаниха пред телевизора да гледат „Посланика“.

— Страхотно е! — отбеляза Финтан, когато започнаха рекламите. — Добро, чисто, старомодно забавление. Също като в прекрасните отминали дни.

— Не трябваше да поръчвам толкова много храна — прекъсна го Тара с нисък глас. — Наистина не трябваше. Иска ми се да не го бях правила. О, Господи, не биваше да го правя!

— Не си задължена да изядеш всичко — успокои я Кетрин.

— Нямам избор — изплака Тара, отново обзета от истерия. — Нямам избор! След като го поръчах, няма да мога да се въздържа и ще изплюскам всичко. Нямам грам воля. А цялото ми бъдеще зависи от това. О, Господи — задави се тя, — какво ще стане с мен?

След тези думи избухна в бурен плач. В същия момент пристигна доставчикът на пица и докато Кетрин и Сандрс утешаваха Тара, Финтан отиде да уреди сметката. Не можа да устои и хвърли поглед към улицата, за да види дали красивият викинг още се разхожда там. Но Лоркан отдавна бе изчезнал.

 

Веднага щом заваля, Лоркан забърза към къщи. Не обичаше да стои под дъжда, защото красивата му копринена коса неизбежно се превръщаше в рошава безформена топка. Страхуваше се, че ако се затича, няма да изглежда изискан, затова когато след двадесет минути се прибра в апартамента си, приличаше на Роналд Макдоналд и му се наложи да си измие косата. Е, бездруго тази вечер щеше да си прави маска. В момента, когато Финтан напразно оглеждаше улицата, Лоркан се готвеше да увие главата си в розова хавлия. Той втри остатъка от балсама в краищата на косата си, усмихна се като за пред камера и прошепна:

— Защото го заслужавам.

Финтан се върна при останалите с кутиите пица.

— Съжалявам — хлипаше Тара. — Адски ми е трудно в момента — Томас, рожденият ми ден, дебела съм и изкарах кошмарен ден на морето, а неизтриваемото ми червило се оказа пълен боклук! Но всичко ще се оправи, когато сваля няколко кила и оплета пуловер на Томас… Ужасно съжалявам!

— Няма за какво да съжаляваш — утеши я Финтан.

— Точно така — подкрепи го Сандро.

— Не и когато си с нас — добави Кетрин.

— Ние сме най-близките ти приятели! — извикаха тримата едновременно.