Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (33)

Глава 33

Докато очакваха резултатите от биопсията на костния мозък, а Финтан тънеше в море от посетители и картички с благопожелания, животът продължаваше.

Тъй наречената „кариера“ на Лоркан го притесняваше. На сутринта, след като Ейми изпрати при него ченгетата, отиде на прослушване за дубльор на Хамлет. При това не за някаква смотана любителска постановка, а за истинска пиеса с истински актьори и истинска публика, която плащаше истински пари.

Цяла седмица, докато чакаше отговор дали е получил ролята, Лоркан не спираше да си повтаря: „Ако не я получа, ще умра. Просто ще умра.“

Очевидно смъртта щеше да почака. В понеделник вечер се обади агентът му и го зарадва с новината, че е поканен на второ прослушване. Имало само още трима кандидати.

Лоркан още не беше говорил с Ейми, макар тя да бе оставила над сто съобщения на телефонния му секретар. На някои от тях звучеше весело.

— Здрасти! Обажда се Ейми. Надявах се да те заваря у дома. Е, няма значение. Все пак трябва да пийнем по едно някой път. Чао засега!

Тези послания обикновено идваха рано надвечер. По-късно, към девет часа, тонът й ставаше сериозен.

— Ейми е. Трябва да говоря с теб. Налага се да обсъдим някои проблеми. Не можем да оставим нещата в това положение. Безотговорно е. Длъжен си да ми се обадиш. Звънни ми!

После, след полунощ, Ейми изгадняваше. Гласът й звучеше пиянски и хленчещ.

— Аз съм. Обаждам се да ти кажа, че вече няма да ти се обаждам. Имам много предложения от други мъже. И се радвам, че не си ми гадже. През цялото време се държеше отвратително с мен. Ти си абсолютен садист, а аз се запознах с един чудесен мъж в службата. Той мисли, че съм прекрасна. Исках да знаеш, че няма нужда да се тревожиш за мен, защото съм добре. Разбра ли? Много съм добре. Никога не съм била по-щастлива и…

Времето за съобщения изтичаше и връзката прекъсваше. След секунди Ейми звънеше отново.

— Аз съм — повтаряше тя. — Извинявай, извинявай! Не си садист, а в службата няма никакъв мъж. Моля те, звънни ми, защото се чувствам ужасно.

Останалата част от съобщението бе запълнена с хлипане. Лоркан не отговори на нито едно от обажданията й.

 

Във вторник сутрин, когато се качи в метрото, Лоркан смяташе, че всички във влака сигурно знаят колко е важно пътуването му. Атмосферата около него като че ли бе наситена с напрежение. Виж ги, мислеше си със съжаление, отиват в мизерните си служби. Но пък сигурно е хубаво да не се тревожиш за нищо. Бремето на непризнатия гений бе доста тежко. Но какво да се прави.

След като слезе от влака, сключи сделка със себе си. Ако стигнеше до театъра, без да стъпи на пукнатина в тротоара, щеше да получи ролята. Ами ако не я получеше?

— Ще умра — прошепна ужасено той. — Няма да имам друг избор. Просто ще умра.

Лоркан бе последният от четиримата кандидати и още в началото на прослушването го обзеха ужасна неувереност, дива завист и омраза. Останалите изглеждаха по-млади, по-високи, по-богати, по-добре образовани, по-опитни и с повече връзки от него. Мразеше да се чувства така. Но както винаги скри емоциите си зад фасада от арогантност.

Най-после дойде и неговият ред. Изпълни монолога на Хамлет, застанал сам под прожекторите на сцената. Високото му слабо тяло бе изкривено от нерешителност. Красивото му лице изглеждаше объркано.

— Изпълнението му е добро — промърмори Хайди, асистент-режисьорката.

— Така е — съгласи се режисьорът.

След като приключи, Лоркан прехапа устни, за да не започне да ги умолява:

— Моля ви, кажете ми, че бях добър. Моля ви, вземете ме за пиесата.

Нямаше представа, че актьорът, когото всъщност искаха за дубльор, бе приел главната роля в „Ледената комета“, затова когато Хайди му съобщи, че го наемат, отначало я погледна невярващо, а после самочувствието му се издигна до небесата. Разбира се, че ще го вземат! Защо да не го направят? Той беше най-добрият! Страховете му се изпариха.

— Поздравления! — усмихна му се тя.

Лоркан й се ухили небрежно.

— Знам, че ще сте само дубльор на Фрейзър Типет, но се справихте добре.

— Да. Пък може Фрейзър Типет да претърпи ужасен инцидент. Човек никога не знае.

Лоркан стисна палци, усмихна се ослепително на Хайди и си тръгна.

Нейната усмивка изчезна — Фрейзър Типет й бе гадже.

На следващия ден Лоркан трябваше да участва в реклама за масло. Беше ходил на прослушване преди шест седмици и бе безкрайно благодарен за ролята. Телевизионните реклами се заплащаха изключително добре. Напълно възможно бе да изкараш достатъчно, за да преживееш цяла година. Но сега, когато се завръщаше на сцената, мамутското му его се обади. Защо пък да е благодарен за рекламата? Какво от това, че щяха да му платят хиляди? Имаха късмет, че се бе съгласил да участва, и възнамеряваше да им го напомни.

В определения час, всъщност четиридесет минути по-късно, той влезе в ледения склад без прозорци, където щяха да да снимат. Посрещна го тълпа от изпаднали в истерия хора — продуценти, режисьори, рекламни директори, гримьорки, фризьори и какви ли не още.

Аз контролирам всичко това, помисли си доволно Лоркан. Завърнах се!

— Къде беше? Опитахме се да те открием на мобилния, но агентът ти твърди, че нямаш такъв! — извика продуцентът Фиън.

— Така е — усмихна се Лоркан. — Нямам мобилен телефон.

— Защо?

— Не те оставят на спокойствие — излъга Лоркан.

Всъщност нямаше пари да си купи.

След като изкачи планина от оранжеви кабели, за да се ръкува с важните клечки от рекламната агенция и производителите на масло, Лоркан бе отведен в гримьорната. После към него се приближи младо момиче с четка за коса и лак, но Лоркан я хвана решително за ръката.

— Не ми пипай косата — твърдо каза той.

— Но…

— Никой не ми пипа косата, освен ако аз не наредя.

Лоркан се отнасяше към косата си като към любимо куче, печелило безброй награди от киноложки изложби. Глезеше я, грижеше се за нея и не желаеше да я поверява в ръцете на непознати.

Дойде време за гардероба. След милион преобличалия двете модистки си признаха, че Лоркан изглежда най-добре в собствените си дрехи — избелели джинси и тюркоазена копринена риза, от която очите му изглеждаха виолетови.

— Добре, можеш да си останеш с тях — съгласи се Манди.

— Но трябва да ги изгладим — бързо добави Ванеса.

Искаше й се още веднъж да го види по гащи. Никога не бе срещала толкова красив мъж. Дълги мускулести крака, широк гръб и гърди, гладка златиста кожа, която молеше да бъде погалена.

Най-после, два часа след пристигането си, Лоркан бе почти готов.

— Първи дубъл — извика режисьорът и камерата заработи.

По средата на циментовия под бе направена уютна всекидневна. Лоркан трябваше да опъне прекрасното си тяло на лилаво кадифено канапе, да кръстоса крака, да сложи чиния с препечени филийки в скута си и когато камерата спре върху лицето му, да повдигне вежди и да попита: „Истинско масло?“ После да отхапе от филийката, да направи секси пауза и да продължи с мила усмивка: „Защото го заслужавам.“

На прослушването се представи чудесно. Беше направо ослепителен. Ако даваха „Оскар“ за ценители на масло, Лоркан със сигурност щеше да го получи. Но хората, които го наеха, не знаеха, че не бе ял от два дни и прекрасното изпълнение се дължеше най-вече на глада му.

Сега обаче нещата бяха различни. Имаше роля в сериозна пиеса, беше истиски актьор и не желаеше никой да се съмнява в това. Затова преигра и каза с приповдигнат тон, сякаш рецитираше Шекспир:

— Истинско масло?

Думите му прозвучаха като началото на монолога на Хамлет. Хората и в най-далечните краища на помещението се намръщиха, а операторът едва не оглуша. Никой нямаше да се учуди, ако Лоркан бе продължил с: „Истинско масло? Това е въпросът. Да ядеш или да не ядеш…“

— Стоп! Стоп! — извика режисьорът. — Добре, втори дубъл. И този път по-кротко.

Когато камерата се приближи към него, Лоркан изкрещя:

— Чакайте малко! Това наистина ли е масло?

— Да — потвърди Мелиса, която отговаряше за препечените филийки.

— Пфу! — драматично изсумтя Лоркан и метна чинията на канапето. — Пфу! Пфу! Пфу! Да не се опитваш да ме убиеш? Това нещо запушва артериите.

Господин Джаксън от компанията производител го изгледа ужасено.

— Донесете ми нискокалорично масло — нареди Лоркан.

Мелиса се втурна към най-близкия магазин, а Джереми, който отговаряше за наемането на актьорите, се спусна да успокоява господин Джаксън и да го уверява, че Лоркан ще свърши чудесна работа, нищо че не вярва в продукта. Но дори след пристигането на нискокалоричното масло Шекспировата драма продължи.

— Десети дубъл. Лоркан…

— Истинско масло? — прогърмя гласът му. Този път звучеше като Макбет.

Всички зачакаха продължението, „Истинско масло ли виждам пред себе си? И ножът за масло в ръката ми? Ела да те прегърна“.

— Стоп! Стоп! — извика Майкъл. — Моля те, Лоркан…

— Кой е този клоун? — попита господин Джаксън, като затърси с поглед младия мъж от рекламната агенция. — Поговорете с него, моля ви. Майкъл и Джереми не могат да се справят.

Лоркан страхотно се забавляваше. Видя как господин Скъп костюм от рекламната агенция се приближава към него и доволно си помисли, че отново му се дава възможност да покапризничи.

— Какво ще кажеш да си малко по-небрежен? — предложи Скъпия костюм. — Направи го по-разговорно.

— Как се казваш? — високомерно попита Лоркан, макар че вече се бяха запознали.

— Джо. Джо Рот.

— Добре, Джо Рот, позволи ми да ти кажа нещо. Правил съм повече реклами, отколкото жени си чукал. Да ми казваш как да играя е все едно да учиш баба си как да смуче пишки.

Джо въздъхна. Можеше да мине и без това. Имаше си достатъчно проблеми, включително и важна презентация на следващия ден. Ролята на бавачка на разглезени актьори не му се нравеше. Особено като се има предвид, че не той бе избрал кретена, а го бе наследил от уволнения си предшественик. Но в крайна сметка отговорността падаше върху него.

Лоркан го изгледа презрително. Сърбеше го да се скара с някого. Зачуди се дали би могъл да разплаче Джо Рот — отдавна не бе имал такава възможност. Но за негово учудване Джо просто любезно повтори предложението си, а това разтърси Лоркан. Кой беше този нахалник с огромна заплата и неочаквано самообладание?

Джо Рот бе по-твърд, отколкото Лоркан очакваше. Нужни бяха сериозни мерки. За да подчертае, че всичко зависи от него, Лоркан все повече преиграваше. Накрая, по време на двадесет и втория дубъл, изхленчи нагло:

— Каква мотивация имам?

— Хонорар — безстрастно отговори Джо и се облегна на стената.

— Аз съм творец! — високомерно заяви Лоркан.

— Може би точно там е проблемът — сухо отвърна Джо. — Ние искахме актьор.

Лоркан присви очи.

Манди и Ванеса се побутнаха и погледнаха Джо възхитено.

— Добре. Започваме отново — извика режисьорът. — Нови филийки, Мелиса. Двадесет и трети дубъл.

— Истинско масло? — запита Лоркан с нормален тон.

Всички си отдъхнаха облекчено.

Лоркан отхапа от филийката, усмихна се на камерата и със същия мелодичен глас каза:

— Истинското масло причинява инфаркт.