Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (9)

8

В Париж живееше един фалшификатор, когото Меткалф познаваше от няколко години и комуто вярваше, доколкото можеше да си позволи да вярва на когото и да било в живота си под прикритие. Ален Дюкроа не беше обикновен фалшификатор, разбира се, но нацистката окупация го промени, както промени мнозина други. Ветеран от Първата световна война, осакатен от битката при Сома, Дюкроа притежаваше много таланти: поет, собственик на известна книжарница и издател. Издателство „Дюкроа“ бе специализирано в публикуването на книжки с анекдоти, приказки и фолклор, красиво оформени поредици от творби на известни и не толкова известни поети. Печатната преса, която се намираше в студио зад книжарницата, Ален Дюкроа използваше за още нещо — прецизна изработка на карти за самоличност, шофьорски книжки, разрешителни на СД, германски паспорти и всичко друго, от което се нуждаеше малобройната армия от смели бойци на Съпротивата. Беше добър човек и вършеше много ценна работа.

Под прикритието на Даниел Ейхен Меткалф беше търсил услугите на Дюкроа за някои документи за себе си и за свои приятели. Меткалф не разкри истинската си самоличност не само заради собствената си безопастност, но и заради сигурността на самия Дюкроа. Възрастният фалшификаторзнаеше, че Ейхен е черноборсаджия, полезен за него и за колегите му от съпротивата. Ейхен не се занимаваше с политика, както Дюкроа отдавна се убеди, но симпатизираше на каузата му или най-малкото можеше да се разчита на него.

Меткалф се нуждаеше от помощта на Дюкроа. Тъй като щеше да напусне Франция с влак под името Николас Мендоса, му трябваха документи, издадени от правителството във Виши. А Дюкроа бе единствения в цял Париж, който имаше нужните формуляри и бе в състояние да подправи безпогрешно правителствените печати и подписи.

„Либрери Дюкроа“ се намираше на „Авеню дьо л’Опера“. Витрините на книжарницата бяха елегантно аранжирани, излагайки изумително красивите книги, които Ален Дюкроа печаташе и подвързваше на ръка. Минувачите често спираха да се любуват на томовете, подвързани в тъмночервен марокен с релефни извивки отзад и ръчно изрисувани златни листа. Някои имаха подвързия от телешка кожа или велен, с листа с мраморни жилки ръчна изработка и златни ръбове, а предните и задните корици украсени със златни, червени и черни орнаменти.

Единственото дразнещо нещо във витрината бе малък портрет в рамка на маршал Петен с надпис под него: „Вандю“ („Продаден“). Беше каламбур, горчива шега: Петен беше продал цяла Франция. Не беше много мъдро да държиш подобно нещо във витрина, помисли си Меткалф. Трябваше да се скара на Дюкроа. Имайки предвид важната секретна работа, която вършеше, беше по-здравословно да прикрива политическите си пристрастия.

Меткалф отвори вратата. Камбанките, закачени пред входа, зазвъняха, когато той влезе. В книжарницата, препълнена с рафтове и маси с наредени върху тях томове. Поезия и литературни есета, някои писани от самия Дюкроа, нямаше никой.

Всъщност не съвсем.

— О, даниел! — прозвуча плътен баритон откъм задния край на дюкяна. — Къде се загуби?

Дюкроа, хубав здрав мъж в шейсетте години с къдрава бяла коса, се появи върху инвалидната си количка. Макар да бе парализиран от времето на предишната война, той изглеждаше силен и атлетичен. Ръцете му бяха огромни, загрубели и мускулести.

Дюкроа се здрависа с Меткалф, стискайки ръката му яко.

— Сигурно си дошъл да си купиш новото издание на „Цветята на злото“, а? Добър избор. Корицата е от черен марокен с червен хастар и форзац с мраморни жилки, ръчно оцветен. Красив том, макар че не аз трябва да го казвам. Да не говорим за печатарското изпълнение…

— Тази снимка на Патен на витрината — прекъсна го Меткалф.

— Да — изкиска се Дюкроа. — Героят от Вердюн, но аз плюя на него.

— По-добре да плюеш насаме. На твое място бих махнал тази малка закачка от витрината.

Дюкроа сви рамене.

— Съгласен съм — каза той. После добави шепнешком. — Да поговорим отзад.

Меткалф последва Дюкроа през магазина, минаха през няколко двойни врати и се озоваха в приличащата на пещера стая с каменен под, където се помещаваха ръчната печатарска преса, букволеярницата, която се използваше за изливане на печатарски букви от разтопено олово, и работните маси, на които Дюкроа подвързваше книгите.

Меткалф обясни от какво има нужда. Дюкроа кимна и се замисли с притворени очи.

— Да, да — отговори най-накрая той. — Мисля, че имам няколко формуляра. Ще проверя. Много е трудно да се снабди човек с тях. Трябваше да се свържа с шефа на една от големите печатарски фирми в Париж, мой стар приятел. Той работи за правителството и има запаси от празни формуляри. Печатът на външното министерство съм изработил сам от олово. Но ще се наложи да набера текста на линотип, тъй като всичко трябва да е изрядно. Граничарите са тъпи, общо взето, но веднъж можеш да попаднеш на някой с набито око, а ние искаме да избегнем катастрофа, нали?

— Точно така — съгласи се Меткалф.

— Напоследък чета прекалено много поезията на Бодлер и разсъждавам върху онова, което казва: „Изкуството се постига с много работа.“ Не че съм велик художник, но за да изработиш нещо такова като хората, се изисква известна артистичност и голяма концентрация. Е, добре!

Той се завъртя, протегна се към масата зад него и измъкна тънка книжка от една купчина. Подаде я на Меткалф.

— Това, мон шер, е подарък за теб. „Федра“ на Расин. Може да почетеш, докато чакаш. Разположи се удобно в магазина. Подвързията не е съвсем изсъхнала, така че внимавай. Красива е, нали? Адски трудно е да се намери телешка кожа в наши дни. Германците изпращат всичките ни крави в Германия.

— Красива е — каза Меткалф. — Ще почета с удоволствие.

— Ако изчакаш няколко минути, ще проверя какво мога да направя. Ще те уведомя дали изработката на документа ще ми отнеме един или дванадесет часа. Спешно ли ти трябват?

— Спешно, скъпи Ален.

— Ще се постарая. Излез отпред и пази магазина, докато поогледам тук. Ако Расин не ти допадне, чувствай се свободен да претършуваш книжарницата. Можеш да откриеш истински бижута, уверявам те. Как се бе изразил Ламартин? „Сред боклука човек може да открие скъпоценни камъни.“

Меткалф се върна в книжарницата и заразглежда рафтовете без особено любопитство. Той не посещаваше често книжарници, а точно в този момент му липсваше търпение. Беше напрегнат, безпокоеше се, че въвлича своя приятел.

Фалшифицирането на визи не беше провинение от същия калибър като печатането на фалшиви купони за храна или нещо подобно. Ако разкриеха Меткалф, можеше да пострада Дюкроа. Тази мисъл го накара да потрепери от ужас. Меткалф доброволно се бе съгласил да работи под прикритие. Но Дюкроа беше интелектуалец, собственик на книжарница, литератор. Не шпионин. Беше смел и даваше своя принос в съпротивата, трябваше на всяка цена да го предпази.

Няколко минути по-късно мислите му бяха прекъснати от звъненето на вратата. Влезе клиент, около четиридесетгодишен мъж. Меткалф бе обхванат от притеснение, от натрапчивото усещане, че нещо около този мъж не бе наред. В това време на лишения той изглеждаше добре нахранен. Беше със загладен косъм и издаваше привилегированост в елегантно ушития си костюм. Косата му бе късо подстригана като на военен и носеше очила без рамки. Дали не беше германец? Обувките му изглеждаха скъпи, бяха идеално лъснати и кожени. Французите вече не се обличаха по този начин.

Меткалф се направи, че разглежда издание на Корней върху един от рафтовете на равнището на очите му, като в същото време тайно изучаваше току-що влезлия мъж. Дървеният под скърцаше, докато той разглеждаше наоколо. Явно търсеше нещо или някого.

Меткалф наблюдаваше мълчаливо. Когато мъжът се извърна малко настрани, той забеляза леката издутина над китката му: пистолет в кобур.

— Мили Боже — помисли си Меткалф. — Проследили са ме.

Минута по-късно чу да спира кола до тротоара пред книжарницата. Позна модела по звука на мощния двигател, преди да види черния ситроен. Беше автомобил на Гестапо. Шофьорът носеше гестаповска униформа. От задната седалка се измъкна някакъв човек — още един цивилен агент в елегантен костюм.

Меткалф усети прилив на адреналин при влизането на втория агент на Гестапо в магазина. Явно са ме следили — осъзна той с ужас.

Бързо прецени наум ситуацията. Разполагаше с оръжие, прибрано над глезена, където не се забелязваше. На теория бе разкрит, но това не означаваше още, че трябва да извади пистолета и да стреля. Беше крайна мярка. Не биваше да рискува да убие агент на Гестапо, особено преди отпътуването от Париж. Това щеше да усложни нещата.

В случай че можеше да избяга, разбира се. Имаше двама души, които вероятно имаха заповед да арестуват, а не да убиват.

Но кого възнамеряваха да арестуват?

Дюкроа беше най-уязвим. В края на краищата Меткалф не правеше нищо друго, освен да разглежда книгите. Ако се оставеше да го отведат в Гестапо, нямаше да се случи нищо. Но ако нахлуеха в задната стая, докато Дюкроа вършеше нелегалната си работа, французина със сигурност го чакаше екзекуция.

Трябваше да предпази Дюкроа. Да го предупреди на първо време.

Тихичко Меткалф прокара пръст през редица от книги, сякаш търсеше конкретно заглавие, и внимателно се премести на съседния стелаж. Движеше се бавно, съсредоточено, с търпението на читател, изцяло погълнат от книгите.

Първият агент на Гестапо вдигна очи, наблюдавайки внимателно движенията на Меткалф. Вместо да побърза, Меткалф нарочно се забави, за да разсее подозренията на германеца. Той спря, измъкна една книга от рафта, разтвори я и се зачете. После поклати глава, върна я на мястото й и продължи към задната част на книжарницата. Изплъзвайки се от полезрението на двамата германци, скрити зад дългия и висок стелаж, той ускори крачки, като внимаваше да не вдига шум.

Накрая стигна до двойната врата, която водеше към работилницата.

Бутна я леко, за да не изскърца.

Дюкроа говореше по телефона. Меткалф се успокои, че наоколо не се виждаха никакви изобличителни улики, нямаше и печати на Вермахта, нито формуляри за документи, нищо такова.

Дюкроа се обърна и се усмихна на Меткалф.

— Имаш нужда от мен в магазина? Някой клиент иска да плати сигурно?

— Гестапо — отвърна Меткалф шепнешком — Двама. Ако си извадил нещо, веднага го прибери. Бързо!

Дюкроа го погледна учудено. Меткалф продължи:

— Има ли заден изход?

Винаги си осигурявай авариен изход — гласеше първата заповед на Корки. Меткалф обаче бе пропуснал да се подсигури.

— Забравих да ти дам обложката на Расин — протестира Дюкроа.

Той вдигна покрита с плат кутия от тезгяха и се обърна към Меткалф.

— По дяволите, нямаме време за това — каза задъхано Меткалф. Той огледа работилницата, търсейки изход. — Ти не разбираш. Дошли са хора от Гестапо. Трябва да изчезвам оттук, ти…

— Трябва да си изпълня дълга — прекъсна го Дюкроа с учудващо спокоен глас. Обложката падна на пода, разкривайки огромен „Лугер“, насочен в гръдния кош на Меткалф. Дюкроа държеше огромното оръжие с две ръце, а лактите му бяха опрени плътно върху ръкохватките на инвалидната количка. Меткалф се облещи срещу дулото на пистолета.

Той мръдна едната си ръка, за да измъкне собственото си оръжие, но Дюкроа изкрещя:

— Не мърдай! Или ще стрелям!

Зад гърба на Меткалф се чуха стъпки. Той се обърна и видя двамата агенти на Гестапо да влизат с насочени пистолети.

— Ален — процеди през зъби Меткалф. — Какви ги вършиш, по дяволите?

— Съветвам те да не правиш резки движения — каза Дюкроа. — В противен случай няма да се поколебаем да те убием. Тези господа искат само да си поговорят с теб и аз те съветвам да проявиш отзивчивост. Виж, пистолетът е насочен точно срещу гръбначния ти стълб. Мръднеш ли, стрелям и воала, ето виж. Прекарваш остатъка от живота си в инвалидна количка като мен. Ако оцелееш, разбира се. Нищо под кръста надолу не функционира. Но се отразява великолепно на ума. Няма да има повече тичане след жените. Да не говорим за мазолите, които излизат по дланите. Но не се безпокой… Какво казваше онзи английски поет? „Хората винаги ще са любезни към теб…“ Ще се молиш да умреш, повярвай ми.

— Отлична работа — се чу глас иззад Меткалф.

— Стремежът ми е да се харесвам — каза Дюкроа, свивайки рамене, като същевременно стискаше здраво оръжието, сякаш не бе минало много време от дните му на фронта.

Меткалф мислеше трескаво, адреналинът му се покачи.

Беше в капан.

Стоеше неподвижно, но погледна през рамото си. Двамата цивилни агенти на Гестапо бяха насочили оръжията си срещу него. Бяха на около три метра и пристъпваха по-близо. Три пистолета бяха насочени срещу него. Превъзхождаха го. И най-малкото рязко движение щеше да му коства живота за секунди. Нямаше никакво съмнение.

Как и защо се случи това, не разбираше. Беше такава бъркотия. Не беше за вярване. Какъв натиск бяха упражнили над Дюкроа? Какви заплахи? Какъв подкуп му бяха предложили?

А да не би Дюкроа да е бил в комбина с нацистите от самото начало?

Докато Меткалф се опитваше да разбере логиката на всичко това, другата част от мозъка му изчисляваше какъв е рискът, ако се хвърли срещу Дюкроа… Нямаше смисъл. Той беше в ръцете им.

Но защо? Какво знаеха за него? Дали са разбрали за прикритието му? Или просто Дюкроа го бе издал заради опита му да се сдобие с фалшиви документи. Това обаче не поставяше ли Дюкроа в опасност?

— Майн Херен — каза Меткалф с почуда в гласа. — Не смятате ли, че прекалявате?

— Ръцете до тялото — изкомандва единият агент.

Меткалф бавно свали ръцете си и ги прибра към тялото си. Поклати бавно глава с изражение на недоумение и съжаление.

— Може ли най-после някой да ми обясни какво означава всичко това?

— Хер Ейхен, ще поговорим по-късно. Приготвили сме за целта стаята за разпити. За момента ще дойдете с нас и няма да правите никакви излишни движения, тъй като имаме заповед да стреляме.

Заповед. Тези двамата значи действаха по нечия заповед от горе, от по-висши офицери. Те бяха роботи, улични агенти от нисък ранг, а това бе добре, сметна Меткалф. Не действаха по своя инициатива, а по заповед от горе.

Меткалф се усмихна и хвърли поглед към Дюкроа. Очите на французина обаче бяха ледени, ръцете му все още бяха в позиция за стрелба. Не предизвика у него никакво съчувствие, никакво признание за старото им приятелство. Той изглеждаше напълно чужд човек — безмилостен, непоколебим.

— Господа — каза Меткалф, — не трябва ли поне да ме уведомите защо ме отвеждате?

Той чу звънтенето на камбанките на входната врата.

— Обърнете се, ако обичате — каза единият германец. — Тръгнете към вратата. С прибрани ръце.

— Не, през задния изход, моля — намеси се Дюкроа. — Никой не бива да го вижда да излиза през магазина ми.

Той посочи с пистолета си дъното на работилницата, където Меткалф бе забелязал, че има врата. Тя вероятно водеше към алеята.

— Има ли нещо общо с документите? Документите, които използвам, за да доставям на Герхард Маунтнер коняк, цигари, хайвер? Или на фрау Маунтнер копринени чорапи и парфюми? Господа, наистина, това не може да е сериозно.

Замесвайки името на човека номер две в щаба на Гестапо в Париж, негов клиент, Меткалф изстреля най-тежките си патрони. Тези улични агенти, покорни до мозъка на костите си, едва ли щяха да направят нещо против желанията на толкова високопоставен началник като Маунтнер.

— Напълно сериозни сме — отвърна кротко вторият германец с нотка на огромно удоволствие в гласа. — Върху заповедта за арест стои подписът именно на Герхард Маунтнер. Изпълняваме личната заповед на групенфюрер Маунтнер. Тръгвайте, моля.

Блъфът му не успя! Хитростта му бе разобличена. Сега не оставаше нищо друго, освен да тръгне с агентите. Отново погледна Дюкроа, който все още не бе променил позата за стрелба, макар че по челото му бяха избили капки пот. На устните на фалшификатора се четеше тънка усмивка. Любителят на поезия оценяваше иронията, възхищаваше се на представлението, в което разказвачът се оплита в мрежата на собствените си измислици.

— Добре — каза Меткалф. — Сигурно има някаква ужасна грешка, но всичко ще се изясни на улица „Сосе“.

Той тръгна към дъното на работилницата, покрай линотипната машина. Единият от агентите го следваше плътно, държейки го за лакета. В другата си ръка носеше насочения револвер. Вторият агент вървеше отзад.

Меткалф забеляза с периферното си зрение, че Дкжроа бе свалил пистолета най-после и се насочваше с количката към магазина, явно за да обслужи клиента, който влезе, още повече, че кризата отмина. Остана само с двамата агенти на Гестапо, но те все още го превъзхождаха.

Както крачеше, той наведе засрамено глава и започна да трепери от страх.

— О, Боже — мърмореше Меткалф. — Това е ужасяващо. Отдавна се страхувах, че може да се случи.

Коленете на Меткалф се подгънаха и той падна на пода, ридаейки силно. Беше трепереща развалина, обхваната от страх. Агентът до него отпусна ръката му мигновено под тежестта на свличащото се тяло на Меткалф. Падайки на пода, Меткалф повлече германеца със себе си, после се обърна светкавично и блъсна главата му в каменния под. Чу се как черепът на гестаповеца се пукна от удара в камъка. Очите му изскочиха от орбитите си, виждаше се само бялото.

За части от секундата Меткалф скочи на крака с валтера на изпадналия в безсъзнание германец. Скри се зад металната преса и стреля срещу другия германец.

— Пусни оръжието или ще умреш — викна германецът, но върху флегматичната му преди това физиономия се четеше страх. Той стреля срещу Меткалф, но куршумите отскочиха от металния корпус на линотипната машина. Прикрит зад нея, Меткалф промуши дулото на откраднатия пистолет в един от процепите на машината, внимателно се прицели, докато нов откос от куршуми издрънчаха върху метала. Гестаповецът се втурна към Меткалф, стреляйки, но изстрелите рикошираха от метала.

Изведнъж Меткалф усети остра болка в бедрото си. Един куршум бе облизал плътта, разкъсвайки плата на панталоните му. Стисна зъби и стреля отново, улучвайки германеца в гърлото. Мъжът извика от болка и падна. Той притискаше ръката, от която бликаше яркочервена артериална кръв. Дясната му ръка натисна още веднъж спусъка на пистолета, който сочеше към циментовия таван. Агентът се отпусна на пода, ревейки като животно. Надничайки иззад пресата, Меткалф видя, че изстрелът му е бил смъртоносен. Мъжът още не бе издъхнал, но постепенно губеше съзнание. Ревът му се превърна в немощно хъркане.

Меткалф се обърна и побягна към задната врата. През десния му крак премина спазъм от болка. Дочу шум от тът-рене и се обърна да разбере откъде идва. Беше първият гестаповец, когото удари. Лежейки на едната си страна, той протегна напред ръцете си, сякаш се опитваше да се прицели. Явно не осъзнаваше, че Меткалф му бе взел оръжието.

Меткалф стреля, улучвайки го в корема. Германецът се отпусна моментално на пода. Този път ако не бе мъртъв, най-малкото беше сериозно ранен.

— Значи, най-накрая убих човек — помисли си тъжно Меткалф и въздъхна с облекчение. Изведнъж отекна нов изстрел. Той се притисна плътно към стената, до дълъг дървен стелаж, който стърчеше достатъчно навън, за да му послужи за прикритие.

На светлината откъм книжарницата се очерта силуетът на Дюкроа в инвалидната количка. Французинът стреляше срещу Меткалф с отмерени движения и смъртоносна точност. Куршум след куршум разцепваха дървените рафтове на сантиметри от главата на Меткалф. Чекмедже, пълно с оловни отливки, падна на пода с трясък, разпилявайки съдържанието си.

Меткалф стреля. Единият от куршумите се удари в металната седалка на инвалидната количка, друг — в едно от колената, а трети се заби в челото на Дюкроа.

Гледката бе ужасна. Парче от челото на Дюкроа излетя заедно със силна струя кръв и фалшификаторът се отпусна върху количката.

Меткалф замръзна за миг на място, онемял, после си заповяда да се спасява.

Втурна се към телата на агентите от Гестапо, претърси джобовете им и извади всички документи, значки и карти за самоличност. Можеха да му послужат.

Притича до задната врата, сграбчи топката на бравата, отвори и изскочи на затъналата в боклуци алея.