Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (14)

12

— Колко великолепна бе тази вечер — каза Рудолф фон Шюслер, докато галеше косите на Светлана Баранова. — Моят Червен мак.

Тя потрепери, когато докосна порцелановата кожа на шията й, и за миг той се зачуди дали беше от наслада или отвращение. Но после видя как устните й се разтегнаха в сладка усмивка и се успокои.

Носеше халата, който й бе купил в Мюнхен, ушит от най-фина, прозрачна розова коприна. Начинът, по който покриваше и едновременно очертаваше извивките на гърдите й, тънката й талия, сладострастната плът на стройните й и едновременно мускулести бедра, го възбуждаше безкрайно.

Тя бе най-апетитното блюдо, което някога късметът му бе поднасял, а Фон Шюслер си падаше по вкусната храна. Някои го намираха за пълен, но той смяташе себе си за добре нахранен, гастроном, човек, който обича да си угажда.

Но да се живее охолно в Москва бе почти невъзможно.

Храната, с която човек можеше да се снабди дори чрез германското посолство, бе лошокачествена. Апартаментът, който му предоставиха и който бе принадлежал на висш офицер от Червената армия, екзекутиран по време на чистките, беше достатъчно просторен. Вилата в Кунцево, край Москва, където той прекарваше уикендите, също беше прилична. Наложи му се да плати тлъста сума под масата на един руснак, за да наеме къщата, и трябваше да търпи недомлъвките на колегите си в посолството с по-малко късмет и без семейни пари, за да си позволят да правят специални сделки със съветските власти. Но си струваше.

Трябваше да внесе повече мебели, не можеше да се намери подходяща прислуга за вечерните приеми, а той самият отдавна се бе уморил от начина на живот в дипломатическите кръгове в този мрачен град. Всички говореха единствено за войната. А откакто руснаците подписаха пакта за ненападение с Берлин, това бе главната тема. Ако не беше срещнал Червения мак, сигурно щеше да се побърка.

Сякаш всичко се подреждаше идеално за него. Не беше късмет, не. То идваше да докаже онова, което баща му често повтаряше: най-важното на този свят е произходът. Потеклото — нищо друго не струва толкова. Той основателно се гордееше със своето потекло, с огромното имение край Берлин, което семейството му притежаваше от един век и повече, със заслугите на редица свои видни предци в служба на кайзери и премиери. И, разбира се, най-много със славния пруски генерал Лудвиг фон Шюслер, героят от 1848 година, който командваше армията при потушаването на либералните въстания, докато пруският крал Фридрих Вилхелм трепереше от страх и се готвеше да капитулира. Фон Шюслер имаше изострено чувство по отношение на изтъкнатото име, което носеше.

За нещастие винаги се намираха хора, които да смятат, че онова, което бе постигнал, се дължи само на името му. Така че Фон Шюслер често се улавяше да скърца със зъби заради това, че подценяваха качествата му. Той пишеше великолепни, красиво композирани спомени, които на места по стил напомняха на Гьоте, макар че изглеждаха като по калъп.

И все пак не се стигаше до втори секретар в германското посолство на толкова важен пост като Москва без интелект, умения и талант. Вярно, той дължеше работата си на стария семеен приятел, граф Фридрих Вернер фон дер Шуленбург, германския посланик тук, който бе доайен на дипломатическия корпус в Москва. Но за Бога, германското външно министерство бе фрашкано с аристократи — да вземем например самия външен министър Йоахим фон Рибентроп или неговия първи заместник Ернст фон Вайцзекер, или Ханс-Бернд фон Хефтен, или предишния външен министър Константин фон Нойрат… списъкът продължаваше. Кой друг можеше да цени по-дълбоко присъщото величие на германския народ, цивилизацията, която бе дала на света Бетовен и Вагнер, Гьоте и Шилер? Цивилизацията, която бе в основата на самата световна цивилизация?

Адолф Хитлер нямаше привилегията да притежава синя кръв, но пък имаше визия. Имаше какво да се каже за свежата кръв. Колкото и да беше досаден и славолюбив фюрерът, поне имаше отношение към величието на германския народ. Но в крайна сметка при цялата реторика за масите Третият райх копнееше за легитимност, която можеха да му дадат само аристократи като Фон Шюслер.

По тази причина той прекарваше уикендите в Кунцево в писане на мемоарите си. Неговият забележителен родственик Лудвиг фон Шюслер си бе направил труда да напише мемоари и така си бе осигурил място в историята. Рудолф ги беше чел пет или шест пъти. Той беше убеден, че собствените му мемоари ще са далеч по-стойностни от тези на предтечата му, тъй като времето, в което живееше, бе по-важно и много по-интересно.

Е, Москва беше скучна, но в поста му в руската столица имаше слава, напомняше си често той. Съвсем скоро Германия щеше да спечели войната. Беше неизбежно. Единствената страна, която донякъде разполагаше със силата да надвие Германия, беше Русия, но Сталин проявяваше покорство и отстъпчивост. След като това станеше, Фон Шюслер можеше да се оттегли в своя замък с чувство на изпълнен дълг към правителството и да язди любимите си коне сред красивата германска природа… Щеше да завърши и да изглади мемоарите си, които щяха да предизвикат възторжени отзиви.

Смяташе да отведе със себе си и своето бижу, Червения мак, единственото нещо, което разсейваше сивотата в Москва. За това трябваше да благодари на своя стар приятел д-р Херман Берендс, който беше СС унтерщурмфюрер дер резерв (Вафен-СС). Бяха състуденти от университета в Марбург. И двамата защитиха там докторати по право и тренираха заедно фехтовка. Берендс, който бе много по-страстен фехтовач от Фон Шюслер, с гордост носеше белезите си: дълбоки резки на бузите от шпагата. След университета пътищата им се разделиха. Фон Шюслер постъпи на външнополитическа служба, а Берендс се присъедини към СС. Но продължиха да поддържат контакти и Берендс му довери тайната си точно преди Фон Шюслер да отпътува от Берлин. Той сподели с него като приятел с приятел тайна, която бе научил. Тайна, от която сметнал, че старият му състудент може да извлече полза.

Берендс му разказа тайната на Михаил Баранов, героя от руската революция. И когато Фон Шюслер се запозна с дъщерята на стария човек на прием в германското посолство малко след пристигането си в Москва… Е, както гласи германската поговорка: Ден герехтен хилфт Гот — Бог помага на праведните. Произходът отново се оказа решаващ. Този път решаваща бе не само синята кръв на Фон Шюслер, а и поразяващото потекло на балерината. Тайната на нейния баща. „Когато бащите ядат кисело грозде, зъбите на децата им получават скомина.“ Колко вярно, колко вярно.

Той не я изнуди — не, не, би било погрешно да се погледне от такъв ъгъл. Беше просто начин да започне с нея връзка, да си осигури нейното внимание. Спомняше си как тя пребледня, когато я дръпна в едно ъгълче по време на приема в посолството и спомена какво знае за баща й… Но това беше минало. Оказаха се абсолютно верни думите на баща му: Марс отваря вратите към Венера. Първата целувка получаваш насила. Втората — от страст.

— Изглеждаш много кротка тази вечер, скъпа моя — каза той.

— Просто съм уморена — отвърна красивото момиче. — Знаеш, че представлението е уморително, Руди.

— Но ти въобще не приличаш на себе си — настоя той.

Той я хвана за гърдите и стисна зърната й. Отначало му се стори, че тя смръщи лицето си, но Фон Шюслер бързо осъзна, че бе по-скоро израз на удоволствие. Премести другата си ръка по-надолу и започна да я гали. Тя обаче като че ли не реагира там, долу, но беше нормално: беше момиче, което очакваше да бъде увещано, крепост, която трябваше да се превземе. Поначало не беше най-горещата в сексуално отношение жена, но жените бяха различни. Тя просто по-бавно се възбуждаше.

Хвърли му онзи поглед, който той познаваше като страстен, макар че отстрани някой би могъл да го сметне за… гневен. Но не, беше страст. Тя бе пламенна кобилка.

Протегна се към кутията с немски шоколадови бонбони — руският шоколад беше неописуем — и поднесе един до устните й. Тя поклати глава. Той вдигна рамене и го пъхна в устата си.

— Мисля, че без теб бих полудял — призна Фон Шюслер. — Ще полудея от скука. Няма нищо по-неприятно от скуката, съгласна ли си?

Лана не срещна погледа му. Тя все още изглеждаше далеч от тук. На лицето й имаше странна усмивка. Той никога не знаеше за какво мисли тя, но това нямаше значение. Харесваше загадъчните жени.

Щеше да е отлична награда, която да отнесе със себе си в Берлин след края на войната.

 

Вашингтон

 

Президентът винаги настояваше сам да приготвя питиетата за себе си и за своите посетители. Тези вечер забърка коктейл от сок от грейпфрут, джин и ром. Беше противен, но Алфред Коркоран се престори, че му харесва.

Седнаха в любимата стая на президента в Белия дом, кабинета на втория етаж, уютно помещение, препълнено с библиотеки от махагон, кожени дивани, модели на кораби и картини с морски сюжети. Тук той обичаше да чете, да се занимава с колекцията си от пощенски марки, да играе покер. Тук приемаше и най-важните си посетители. Рузвелт беше седнал във високо кресло с червена кожена тапицерия. Всеки път, когато видеше стария си приятел, Коркоран се дивеше колко атлетично телосложение има Франклин. Ръцете му на борец и раменете бяха толкова широки, че ако човек не виждаше покосените му от детски паралич крака, щеше да остане с впечатлението, че е много по-едър мъж, отколкото в действителност.

Президентът отпи глътка от питието си и направи гримаса.

— Защо, по дяволите, не ми призна, че е отвратително?

— Всъщност аз не си падам много по рома — отговори учтиво Коркоран.

— Ти никога не си откриваш картите, Корки, стари човече. Сега разказвай какво се случи в Париж.

— Неколцина отлични агенти изгоряха.

— Искаш да кажеш, че са били убити. Гестапо?

— Смятаме, че е работа на СД. Явно е изтекла информация.

— Момчето, което се е измъкнало, знае ли защо си го изпратил в Москва?

— Разбира се, че не. Истината трябва да се поднася в умерени дози. И като хубавото червено вино никога да не се сервира предварително.

— Смяташ, че е щял да откаже, ако е знаел истината?

— Не точно. Мисля, че нямаше да направи каквото трябва, със сигурност не достатъчно усърдно.

— А сигурен ли си, че ще успее?

Коркоран се поколеба.

— Дали съм сигурен? Не, господин президент. Не съм сигурен.

Рузвелт се обърна, за да вижда лицето на Коркоран. Очите му бяха проницателни и сини.

— Да не искаш да кажеш, че той не е най-подходящият за задачата?

— Той е единственият подходящ.

— Ужасно много зависи от този единствен агент. Твърде много, бих казал. — Президентът пъхна в устата си своето седефено цигаре и запали клечка кибрит. — Великобритания е в беда. Не съм сигурен колко още може да издържи нацистките бомбардировки. Камарата на общините е почти разрушена, Ковънтри и Бирмингам са сринати със земята. Успяха да свалят самолетите, но никой не знае колко още ще издържат. Да не говорим, че британците са на ръба на финансовия банкрут. Нямат пари да ни платят за боеприпасите, които поръчаха и от които отчаяно се нуждаят, за да отблъснат нацистите. Конгресът никога няма да се съгласи да им дадем заем. А и всичките тия американски патриоти, които ме обвиняват, че се опитвам да въвлека страната във войната.

Той си дръпна от цигарето, а огънчето от цигарата му просветна като гаснещо слънце.

— Не сме готови да воюваме — намеси се Коркоран.

Рузвелт кимна тъжно.

— Господ ми е свидетел, че е точно така. Още не сме започнали да се превъоръжаваме. Но голата истина е, че без нашата помощ Великобритания ще свърши до няколко месеца. А ако Хитлер разгроми Великобритания, всички ще се окажем пред дулата на пушките. Има и още нещо.

Президентът вдигна папка от края на масата до себе си и я подаде.

Коркоран стана, взе я и я отвори, след като си седна отново на мястото. Кимаше, докато преглеждаше съдържанието.

— Директива номер шестнадесет — каза президентът. — Подписана от Хитлер. Нацистите я наричат „операция Тюлен“ — свръхсекретният им план за нахлуване във Великобритания на двеста и петдесет хиляди германски войници. Парашутен десант, последван от дебаркиране на амфибийни части, пехота… Не мисля, че Великобритания ще оцелее. Ако германците изпълнят замисъла си, цяла Европа ще се превърне в Трети райх. Не можем да позволим това да се случи. Разбираш ли, Корки, че ако твоят агент не се справи, всички сме обречени? Отново те питам: твоят човек бива ли го?

Коркоран присви очи, докато дърпаше от цигарата си „Честърфийлд“.

— Признавам, че рискът е огромен — каза той със смутен глас, — но не по-голям, ако стоим със скръстени ръце. Когато простосмъртни се заемат да променят хода на историята, нещата може много да се объркат.

— Корки, ако и една думичка от този план се изплъзне навън, последиците ще бъдат немислимо ужасни.

Коркоран загаси фаса от цигарата си и се изкашля.

— Ще дойде момент, когато младежът ще стане безполезен. Понякога корабът ти започва да се пълни с вода и се налага да изхвърлиш баласта през борда.

— Ти винаги си бил кръвожадна душа.

— Приемам го в добрия смисъл.

Президентът се усмихна студено.

Коркоран вдигна рамене.

— Всъщност смятам, че той няма да оцелее при тази мисия. Ако оцелее и се наложи да го жертвам, така да бъде.

— За Бога, Корки, във вените ти кръв ли тече или ледена вода?

— На моята възраст, господин президент, кой може да направи разликата?