Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (32)

29

Фасадата на Болшой театър беше осветена, но отпред нямаше хора, което подсказа на Меткалф, че балетното представление е започнало. Той заобиколи и отиде в задната част на сградата, където се намираше входът за сцената. Беше заключен. Започна да чука с юмрук по вратата, докато висок, върлинест и плешив пазач със златни очила не отвори. Носеше тъмносиньо сако със значка, на която пишеше: „Държавен академичен Болшой театър. Охрана.“ Същото лого беше избродирано върху тъмносиньото му кепе.

Бдителността на пазача донякъде се изпари, след като видя мъжа, който стоеше пред него.

Облечен в бяла престилка, със стетоскоп около врата и черна кожена лекарска чанта, Меткалф убедително минаваше за съветски лекар. Маскировката му завършваше надменният му, дори властен поглед.

Оказа се проста работа да проникне в окаяната на вид болница. На практика там нямаше никакви мерки за охрана. Ключалката поддаде за няколко секунди и той я отвори безпроблемно с шперца си. Почти веднага откри гардеробната с белите престилки, грабна една, после намери стетоскоп и черна чанта в съседното складово помещение. Справи се за не повече от пет минути.

— Да, докторе?

— Аз съм д-р Чивадзе — представи се Меткалф, предполагайки, че грузинското име ще послужи като обяснение за лекия му акцент. — Току-що ме повикаха да прегледам една от балерините, която танцува тази вечер.

Пазачът се подвоуми.

— Коя?

— Откъде, дявол да го вземе, мога да знам. Една от примите, сигурен съм, иначе нямаше да ме извикат от вечеринката. Явно е нещо спешно. Навяхване или нещо такова. Сега, ако обичате, ме придружете до гримьорните.

Пазачът кимна и отвори по-широко вратата.

— Заповядайте, моля, оттук. Ще накарам някого да ви придружи до горе, докторе.

 

Млад сценичен работник с пърхот и пуберски мустачки придружи Меткалф през поредица тъмни, мръсни коридори в лабиринта зад сцената на Болшой. Младежът прошепна:

— Изкачваме три етажа и после вляво от сцената.

Той не продума повече, представлението беше в разгара си. Меткалф чуваше оркестъра да свири музика на Чайковски. Той позна темата от второ действие на „Лебедово езеро“.

За разлика от разкоша на публичните пространства в Болшой, зад сцената беше изненадващо мизерно. Минаха покрай смрадливи тоалетни, по скърцащи коридори с ниски тавани и липсващи дъски на пода, заобиколиха ръждиви стълби и мръсни тесни пасажи. Балетисти в костюми и силно гримирани лица се суетяха и пушеха. Когато доближиха сцената, Меткалф чу характерните тонове на обоя и арфата, високите трептящи звуци от оркестрациите на Чайковски и позна красивата мелодия на па дьо дьо от второ действие. Призрачна бледосиня светлина се процеждаше сред мрака зад сцената. Меткалф спря и установи, че се намира точно срешу нея.

— Почакай — каза той и дръпна сценичния работник за рамото.

Младежът го погледна учуден, че докторът се интересува от представлението.

Декорът беше вълшебен и бляскав: езеро, обляно от лунна светлина, на фона на нарисувана тъмна гора, няколко дървета, а в центъра Лана. Меткалф наблюдаваше изцяло погълнат.

Лана играеше Одета, кралицата на лебедите, облечена в тясно бяло трико, което подчертаваше тънкото й кръстче, и поличка от пера и тюл. Косата й бе опъната назад в стегнат кок, върху него имаше шапчица от пера. Беше нежна и уязвима, приличаше на истинска птица. Танцуваше с принц Зигфрид, а около тях шеметно се въртяха малки лебедчета, които в един момент се изтеглиха зад сцената, оставяйки само Одета и Зигфрид. Той грациозно я повдигна, после внимателно я свали, а ръцете му бяха обвили плътно тялото й. Тя го прегърна и изви лебедовата си шия интимно към него. Меткалф почувства смешен прилив на ревност. Това беше танц, нищо повече. Това бе работата й, а принцът бе неин колега.

— Добре — каза Меткалф. — Да отиваме в гримьорната й. Там ще я изчакам до антракта.

— Страхувам се, че мястото ви не е тук — дочу той тих глас на английски с руски акцент.

Меткалф се обърна учуден — възможно ли беше да е проговорил мълчаливият сценичен работник? Но веднага разбра кой говореше. Позна русата коса, бледосините очи. Човекът от НКВД. Стоеше на няколко крачки от него с насочен пистолет.

— Да, това сте вие — каза агентът на НКВД съвсем тихо. Младият сценичен работник гледаше уплашено. — В първия миг не ви познах, но вие сте много находчив. Е, ако сте дошли за гледате госпожица Баранова, е трябвало да си купите билет като всички останали. Гости не се допускат зад сцената. Елате с мен, ако обичате.

Меткалф се усмихна.

— Пистолетът не е необходим, освен ако не възнамерявате да стреляте. А аз не допускам, че бихте стреляли по средата на па дьо дьо. Това ще разсее госпожица Баранова и ще развали удоволствието на зрителите, или греша?

Агентът кимна с безизразна физиономия.

— Предпочитам да не стрелям, но между възможността да избягате или да разстроя представлението наистина нямам избор.

— Човек винаги има избор — отговори Меткалф, отстъпвайки назад бавно.

Чувстваше тежестта на пистолет в джоба, но това не беше успокоително, тъй като докато се присегнеше за него, руснакът щеше да дръпне спусъка. Нещо в самообладанието на агента от НКВД му подсказваше, че няма да се поколебае да стреля.

— Дръжте си ръцете до тялото — нареди руснакът.

Меткалф извърна очи наляво и огледа въжетата и системата от макари около себе си. Високо над тях висяха чифт оловни тежести, повдигнати с помощта на въжета, привързани към железни куки. Постави ръце зад гърба си и отстъпи няколко крачки.

— Не стреляйте — каза Меткалф с леко треперещ глас, за да имитира страх. — Само ми кажете какво желаете.

Въжето! Беше до него. Можеше да го грабне. Бавно измъкна ножчето от задния си джоб, без руснакът да забележи, опря острието до стегнатото въже и се опита да го пререже. Резна веднъж, два пъти, прикривайки движенията си.

Агентът от НКВД се подсмихна подигравателно.

— Няма да ме заблудите. Не можете да избягате. Препоръчвам ви да дойдете с мен без съпротива.

— А после какво? — попита Меткалф.

Накрая той успя да пререже въжето, което се изплъзна от ръката му. Оловните тежести се издигнаха рязко нагоре, а после се понесоха бясно надолу към русолявия. Руснакът чу свистенето на въздуха, погледна нагоре и отскочи встрани точно когато тежестите щяха да го застигнат, отърва се на сантиметри. Но той вече не беше в позиция за стрелба, оръжието му не сочеше към Меткалф. Младият сценичен работник нададе вой и избяга.

Меткалф се хвърли към русия мъж. Той го повали на земята, притисна го с тежестта на тялото си и заби коляно в корема му.

Неочаквано откъм главната зала се дочу глъчка. Оркестърът вече не свиреше. Настана шумотевица. Но Меткалф не можеше да вдигне глава, за да разбере какво става. Русият се опита да се измъкне от хватката, извивайки тялото си, силните му ръце се бореха с Меткалф, но той му бе изкарал въздуха. Изведнъж върху главата на Меткалф се стовари удар, толкова силен, че той усети вкус на кръв. Беше пистолетът на руснака, който успя да освободи дясната си ръка и да замахне с оръжието.

Меткалф изстена, после заби още по-силно коляното си в стомаха на агента от НКВД и същевременно изкопчи пистолета от ръката му. Удари с него руснака в слепоочията с такава сила, че отначало си помисли, че го е убил.

Тялото на русия мъж се отпусна, ръцете му паднаха на пода, а бялото на очите му се показа. Беше изпаднал в безсъзнание, но докога?

Глъчката ставаше все по-висока. Към него се носеха някакви мъже, членове на екипа, тичаха с всичка сила, за да заловят нарушителя. Меткалф скочи на крака, но беше заобиколен.

Втурна се вдясно към метална стълба и започна да се изкачва по нея. Тя водеше към мост, изграден от метални подпори и дървени плоскости. Мостът водеше право към сцената. Когато стигна до него, вдигна нагоре стълбата, за да попречи на мъжете да го последват. Затича по моста и за първи път видя какво се бе случило, след като отряза въжето и освободи тежестите. Сега му стана ясно защо музиката спря. В театъра се носеше олелия от паникьосани гласове. На сцената се бе спуснала тежката черна противопожарна завеса, която отряза видимостта към представлението без предупреждение. Публиката беше решила, че някъде в театъра е избухнал пожар и повечето от хората се опитваха да се измъкнат навън.

Мостът водеше до друг тесен пасаж. Меткалф затича по него, докато накрая стигна до дървена платформа. Виковете откъм театъра ставаха все по-силни, по-уплашени, докато членовете на екипа се опитваха да заловят нарушителя в бяла лекарска престилка, който бе спуснал завесата по средата на „Лебедово езеро“. Меткалф мина по платформата и изведнъж се озова в пълен мрак. Продължи пътя си, опипвайки наоколо. Приличаше на тесен тунел с нисък таван. Гласовете и виковете откъм сцената заглъхнаха. Той вървеше, препъвайки се и прикривайки с ръце лицето си, за да го предпази от евентуални невидими препятствия.

Тясна ивичка светлина на пода му подсказа, че отпред има друга врата. Меткалф спря, опипа рамката, после бравата на тежката дървена врата. Завъртя топката и отвори. Намери се в слабо осветен коридор, който му се стори познат. Да! Спомни си го от последния път, когато дойде да търси Лана. Беше минавал по този коридор. Поспря да миг, за да се ориентира, после смени посоката и свърна зад ъгъла, преди да стигне до коридора с гримьорните. На третата врата имаше табелка БАРАНОВА С. М. Вратата беше леко открехната.

Втурна се към нея, но чу отвътре гласове. Тя беше там! Облечена в лебедовия си костюм, с шапчицата от пера върху косата й. Разговаряше с млад мъж с розови бузи.

— Няма нищо — успокояваше мъжът прима балерината. — Фалшива тревога. Повреда в съоръженията зад сцената, както изглежда.

Тя вдигна очи и се облещи.

— Стива! — извика Лана. — Какво правиш…

— Бързо, Лана. Чуй ме!

Той изгледа асистента, после вдигна въпросително очи към Лана.

— Всичко е наред, Стива. Това е Иля, мой приятел. Онзи, който ме предупреди.

— Не, съжалявам, Лана. Трябва да поговорим насаме.

Той посочи към вратата, Иля кимна смутено и излезе от гримьорната.

Тя се втурна към Меткалф и го прегърна. Сценичният й грим беше плътен, очите й бяха очертани с черна линия, която подчертаваше красотата й.

— Какво правиш тук? Облечен, както виждам, като лекар. Не бива да идваш тук. Стива, какво става?

— Лана, стана много опасно. Трябва да се измъкна от страната и искам да дойдеш с мен.

— Какво? Какви ги говориш?

Той й разказа набързо за Тед Бишъп, за агента от НКВД, който го бе проследил до явката.

— Направили са връзка. Знаят за мен. Видели са ме да измъквам документите. Знаят за отношенията ни. Никак не е трудно да съберат две и две. Не мога да позволя това. Няма да го позволя!

— Стива — викна Лана. — Тук навсякъде дебнат опасности. Аз сама взех решение да направя това, което направих, а не защото ти си ме принудил. Дълбоко вярвам, че причината е благородна, че ще донесе добри резултати за родината ми и за баща ми. Не, няма да тръгна с теб, разбираш ли? А сега трябва да изчезваш от тук.

— Няма да си тръгна без теб.

Лана го погледна уплашена.

— Не, Стива, не мога да напусна Русия.

— За теб тук е опасно.

— Аз не живея тук, защото е безопасно. Това е моят дом. Моята кръв.

— Лана…

— Не, Стива!

Беше безсмислено да се спори с нея, беше вбесяващо! Меткалф съблече бялата лекарска престилка и заедно със стетоскопа я мушна в празната черна докторска чанта.

— Щом не искаш да дойдеш с мен, ми помогни да се измъкна незабелязано. Страхувам се, че твърде много хора видяха лицето ми. В момента ме издирват. Всеки момент ще Дойдат тук.

— Чакай — каза тя.

Лана отвори вратата и излезе в коридора. Меткалф я чу да разговаря с някого. Върна се след минутка.

— Иля ще ти помогне.

— Имаш ли му доверие?

— Залагам живота си. Също и твоя. Той познава всички тайни изходи. Освен това кара камиона с декорите, така че може да те измъкне от Москва.

— Но къде?

— Има един склад в покрайнините на града, където Болшой съхранява по-обемистите декори, както и онези, които вече не се използват. Там поправят седалките. Има пазач, но той лесно може да се подкупи.

Меткалф кимна.

— И има място да се скрия там?

— Има много място. Поне за няколко дни ще можеш да останеш.

— Не се нуждая от толкова много време. Просто ми трябва място, където да измисля следващия си ход.

Някой почука на вратата. Влезе Иля и подаде на Меткалф огромна маска за лицето и черна роба с качулка.

— Това е костюмът на барон Фон Ротбарт — каза той. — Резервният. Никога не го използва.

Меткалф взе костюма впечатлен.

— Злият гений. Магьосникът, който е превърнал Одета в лебед. Добра идея. Това май е единственият възможен начин да се движа из театъра, без да виждат лицето ми.

Иля се усмихна благородно.

— За приятелите на Лана съм готов на всичко. Лана, Григориев нареди представлението веднага да бъде възобновено.

— Стива — каза Лана и се притисна към него. Прегърна го нежно. — Не е нужно да ти казвам, че бих предпочела да съм с теб, отколкото на сцената.

— Ти принадлежиш на сцената, Лана — отговори Меткалф.

— Не говори така!

— Но това е истината — настоя Меткалф. — Искам да кажа, че единствено там си истински жива.

— Не — възрази тя. — Аз се чувствам жива само когато съм с теб. Но и всичко това — тя обходи с ръка своята гримьорна — също е част от мен. Ще се видим скоро, Стива. Иля ще се погрижи за теб.

Тя го целуна по устните и бързо побягна от гримьорната.

Коридорът пред редицата с гримьорни гъмжеше от хора с различни костюми, които бързаха към сцената. Някаква жена, която явно бе от ръководството, пляскаше с ръце и подканяше балетистите да побързат. Благодарение на хаоса Иля успя да се промъкне незабелязано с Меткалф, който беше надянал маската и черната роба. В очите на околните Меткалф беше образ от постановката на име барон Фон Ротбарт. Единственият риск беше евентуалната поява на истинския барон Фон Ротбарт. Но слава Богу, това не се случи.

Меткалф забеляза двама души от охраната сред актьорите. Те оглеждаха внимателно лицата на минаващите покрай тях и ги разпитваха на висок глас. Меткалф мина на няколко стъпки от единия пазач, молейки се да не го спрат и разпитат, но той сякаш беше невидим. Пазачите не му обърнаха никакво внимание. Маската на лицето му не само го прикриваше, но служеше и като оправдание за присъствието му тук. Беше артист, следователно нямаше за какво да го спрат.

Рискът да го хванат като че ли намаля, след като двамата свиха към част от коридора, който явно рядко се използваше и която Меткалф не беше виждал преди. Тя водеше към стръмно стълбище. Иля му даде знак с пръст. Двамата заслизаха тихо по стълбите.

От долния етаж обаче изскочи пазач и вдигна ръка да спрат.

Стомахът на Меткалф се сви.

— Хей, Володя — викна му Иля с весел глас. — Какво, по Дяволите, става?

Пазачът познаваше асистента на Лана.

Търсим външен човек, облечен в лекарска престилка — отвърна той.

— Лекар? Не съм го срещал, съжалявам — каза Иля.

Той продължи надолу по стълбите, а Меткалф го последва.

— Само за минутка! — викна пазачът след тях.

Иля се обърна. Меткалф замръзна.

— Обеща ми два билета за представлението в края на седмицата — напомни му пазачът. — Кога ще ги получа?

— Имам предвид — отговори Иля. — Хайде, бароне, трябва да вървим.

Той продължи по стълбите, Меткалф го следваше плътно.

В края на стълбището Иля го поведе по друг лабиринт от пасажи, докато стигнаха до метална врата. Той помъчи ключалката и накрая успя да отвори. Врата за животните.

— Животни?

— Коне, мечки, понякога дори слонове, когато представя ме „Аида“. Животните не влизат през официалния вход. Иначе ще изпоцапат целия театър с изпражненията си.

Меткалф си свали маската. Минаха през тъмния тунел, който миришеше на животински екскременти. Циментовият под беше покрит със слама. Тунелът извеждаше до навес, където бяха паркирани няколко камиона с изрисуван върху тях надпис „Държавен академичен Болшой театър“. Иля се затича към двойната врата, отключи и я отвори. Отвън бучаха автомобилите от уличното движение. Той скочи в кабината на един от камионите. Меткалф заобиколи отзад, отвори вратата и се качи. Каросерията беше пълна с гигантски декори, но той успя да се смести и затвори вратата.

Двигателят забуча, после запали. Иля даде газ и камионът потегли.

Меткалф седна върху мръсния под, който се разтресе, когато камионът увеличи скоростта. Миризмата от недоиз-горели газове беше непоносима.

Меткалф се отпусна, приготвяйки се за дълъг път до покрайнините на града. Макар да беше пълен мрак, образът на Лана светеше в съзнанието му. Спомни си за начина, по който отхвърли предупрежденията му, целуна го и побягна към сцената. Нейната храброст, пламенност, нейната страстност.

И как отказа да я отведе със себе си извън страната. Беше дълбоко разочарован, но същевременно я разбираше. Тя не можеше да изостави баща си, да напусне родината си. Не и заради Стива. Тя беше силно привързана към страната си. Това бе печалната истина.

Изведнъж камионът спря, двигателят угасна. Нямаше и пет минути, откакто тръгнаха от Болшой. Какво ли се бе случило? Двигателят не угасна сам, Иля го изключи умишлено. Той не можеше да спре камиона насред движението. Заослушва се за някакъв сигнал, за гласове. Но не чу нищо.

Изправи се и се скри зад едно от огромните рисувани пана за всеки случай, ако претърсваха камиона. Застанал между два декора, той зачака.

Вратата се отвори и вътре нахлу слаба жълта светлина. Меткалф стоеше, без да мърда, надявайки се, че ако претърсваха камиона, нямаше да се вглеждат много-много. Който и да беше, щеше да види декорите от Болшой и после да затвори вратата.

Защо? — чудеше се Меткалф. — Защо ги спряха?

— Отзад е — каза познат глас.

Гласът на Иля.

После се чуха още няколко гласа, последвани от стъпките на някой, който се качи в каросерията. Меткалф изстина. Отново чу гласа на Иля.

— Повярвай, тука е.

Но как можеше да е Иля? А ако беше, с кого говореше.

Някой отметна паното, изваждайки Меткалф на показ. Двама мъже го осветиха с фенерче. Двама униформени. Униформени на Болшой? Дали бяха пазачи?

Не. Той разпозна униформите, свитата на кълбо змия и кинжала върху пагоните. Но нямаше логика.

Двамата мъже го хванаха и го измъкнаха от камиона. Меткалф веднага осъзна, че нямаше смисъл да се съпротивлява: камионът бе обграден от униформени офицери. Иля, пушейки, разговаряше с неколцина от тях: държанието му показваше, че не е изненадан. Той познаваше тези хора или им сътрудничеше.

Камионът беше спрял в някакъв вътрешен двор — район, който беше виждал на снимки. Място, където се бе надявал никога да не попадне.

Закопчаха му белезници и го поведоха, а от двете му страни се бяха наредили униформени мъже.

— Иля — викна Меткалф. — Кажи им, че има някакво недоразумение.

Но Иля вече бе скочил в камиона, хвърли фаса от цигарата си върху циментовата площадка, махна приятелски на мъжете и потегли.

Войниците задърпаха Меткалф към арковиден вход, чиито жълти тухли му бяха познати и от които му се доповръща.

Намираше се в главната квартира на НКВД. На „Лубянка“.