Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (35)

Москва, август 1991 г.

Посланик Стивън Меткалф се боеше от тази среща, както никога през живота си. Докосна пистолета, скрит в джоба на сакото му, усети металната хладина върху пръстите си. Докато правеше това, си спомни казаното от стария му руски приятел: Никой друг освен теб не може да стигне до него. Пазят го повече и от мен. Само ти можеш да се добереш.

Придружаван от своя стар руски приятел и обграден от охрана, Меткалф крачеше по тихия и тъмен коридор. Намираха се във вътрешността на Кремъл, епицентъра на съветската власт, място, което Меткалф беше посещавал десетки пъти. Но в обградената със стени крепост, наричана Кремъл, имаше много сгради, а точно в тази Меткалф никога не беше идвал. Тя беше разположена в североизточния ъгъл на комплекса и в нея се помещаваше Президиумът на Върховния съвет. Именно в тази неокласически стил постройка шефът на съветската тайна полиция Лаврентий Берия беше арестуван през 1953 година при опит за държавен преврат след смъртта на Сталин.

Подходяща е, помисли си Меткалф зловещо.

Тук, в тази сграда, е кабинетът на човека, когото повечето московски наблюдатели смятат за най-силния в Съветския съюз, по-силен и от Горбачов — или по-точно, отколкото Горбачов беше.

Благ човек със скромно поведение на име Степан Менилов. Мъж, за когото Меткалф само беше чувал. Менилов беше властта зад трона, апаратчик от кариерата, който държеше лостове на властта, за когото повечето хора дори не знаеха, че съществува. Всъщност той не само държеше лостовете, говореше се, че си служи с тях, все едно че свири на огромен църковен орган. В границите на своите владения той упражняваше своята власт, оркестрирайки сложното взаимодействие между инструментите с изкусността на виртуоз. Той беше Диригента.

Менилов беше секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз и заместник-председател на всемогъщия Съвет за отбрана — орган, който контролираше КГБ, Външно министерство, Министерството на отбраната и на вътрешните работи. Председател беше Горбачов, но той в момента беше свален и задържан като затворник в луксозната си вила в Крим.

Старият приятел на Меткалф го беше информирал за Степан Менилов. Той беше на петдесет и седем години, хардлайнер, оръжеен експерт, отгледан от своята прабаба, а после от чичо в малко селце в Кузнецкия басейн. Изкачил се бързо по стълбата на съветската индустрия, станал секретар на ЦК, отговарящ за военнопромишления комплекс, носител на наградата „Ленин“ за вярна служба на родината.

Меткалф обаче не бе подготвен предварително за онова, което видя, когато вратата на кабинета на Менилов се отвори и на прага застана самият той — неговата външност. Беше висок, строен и изключително красив, а не с външност, която човек очаква от някого, който дърпа въжетата зад кулисите. Движеше се с необикновена елегантност и самоувереност, стисна силно ръката на Меткалф. Той помоли генерала да остане в антрето, тъй като желаеше да разговаря насаме с американеца.

Докато се настаняваше зад огромното, украсено с резба махагоново бюро на Диригента, с Меткалф се случи нещо необичайно — той сякаш онемя. Забеляза, че върху бюрото лежеше черното куфарче със съветските ядрени кодове.

— Виж ти, виж ти, виж ти — каза Степан Менилов, — легендарният Стивън Меткалф. Емисар на Белия дом, над нещата, над партийните пристрастия. Не се съмнявам, че носи послание от Овалния кабинет. Послание, което по-късно в случай на нужда може да се отрече. Разговор, какъвто не се е състоял. Много умно наистина — показва ниво на потайност, за което не съм подозирал, че вие, американците, сте способни — той разпери ръце, докато се облягаше на стола с висока облегалка. — Въпреки това ще ви изслушам. Но първо искам да ви предупредя. Само ще слушам и нищо повече.

— Това е, което ми трябва. Но не съм тук от името на Белия дом. Мисията ми не е официална. Само искам да поговоря открито при най-строга поверителност с човека, който единствен притежава властта да спре тази лудост.

— Лудост? — каза рязко Менилов. — Това, което виждате днес в Москва, е краят на лудостта. Връщане към стабилност.

— Краят на реформата, искате да кажете. Прекратяване на забележителните промени, които Горбачов предприе.

— Прекалената промяна е опасна. Тя носи само хаос.

— Промяната наистина може да е опасна — каза Меткалф.

— Но в случая с вашата велика нация много по-опасно би било да не се промени. Нали не желаете да се върнете към мракобесните дни на диктатурата? Свидетел съм на времената на Сталин, знам какво е терор. Не трябва да се допуска тия времена да се върнат.

— Посланик Меткалф, вие сте видна личност в собствената си страна. Лъв сред американските дипломатически среди и това е единствената причина да се съглася да ви приема. Но вие не можете да ни наставлявате как да дирижираме съдбата си.

— Съгласен съм. Но мога да ви кажа какви ще са последиците от този държавен преврат, който вие и вашите съмишленици оглавявате.

Степан Менилов сви веждите си в онова особено изражение на скептицизъм и инат, което бе толкова познато на Меткалф.

— Това заплаха ли е, г-н посланик?

— Ни най-малко. Това е прогноза, предупреждение. Говорим за връщане към оръжейната надпревара, която вече съсипа страната ви. За смъртта на стотици хиляди ваши сънародници в граждански войни по света. Не е изключено и ядрена катастрофа. Гарантирам ви, че Вашингтон ще направи всичко по силите си да ви изолира.

— Наистина — каза студено Диригента.

— Наистина. Ще бъдете изолирани. Търговският обмен, от който толкова много се нуждаете, ще намалее. Ще спрат продажбите на зърно и народът ви ще гладува, а бунтовете в резултат на всичко това ще хвърлят Русия в хаос, който не можете да си представите. Току-що разговарях със съветника по въпросите на националната сигурност на президента на САЩ, така че дори мисията ми тук да е неофициална, имам подкрепата на властите, уверявам ви.

Диригента седна по-напред и подпря ръцете си върху бюрото.

— Ако Америка смята, че може да се възползва от сегашните разногласия в съветското ръководство и да ни заплашва, допускате голяма грешка. В мига, в който предприемете някаква стъпка срещу нас, където и да било по света, няма да се поколебаем да използваме всичко, с което разполагаме, всяко оръжие от арсенала ни.

— Вие не ме разбирате — прекъсна го Меткалф.

— Не, сър, вие не ме разбирате. Не бъркайте вълненията в Москва със слабост.

Той посочи към ядреното куфарче.

— Не сме слаби и няма да се спрем пред нищо да защитим интересите си.

— Не се съмнявам в това, а и не е в наш интерес да проверяваме вашата решимост. Онова, което искам да кажа, е, че все още не е твърде късно да се отдръпнете от бездната и че само вие можете да го сторите. Предлагам ви да свикате членовете на вашия Извънреден комитет и да им кажете, че оттегляте подкрепата си за тях. Без вас техните планове ще пропаднат.

— А после какво, посланик Меткалф? Обратно в хаоса?

— Никога вече не можете да се върнете в миналото. Сега всичко е различно. Но можете да помогнете за истинска, мирна промяна. Чуйте, никой не може да седи върху трон с щикове.

Мъжът, известен като Диригента, се разсмя.

— Казвате, че познавате страната ми. Но явно не знаете, че в Русия най-опасен е хаосът. Липсата на ред е най-голямата заплаха за нашето благоденствие.

— Ще е нужен огромен кураж от ваша страна, ако оттеглите подкрепата си за тях — продължи да упорства Меткалф.

— Но ако го направите, можете да разчитате на нашата подкрепа. Ще ви предпазим — обещавам ви. Имате думата ми.

— Вашата дума! — присмя се Менилов. — И защо трябва да ви вярвам? Ние не значим нищо един за друг — ние сме две подводници, които се разминават в океана.

— Така изглежда на пръв поглед. Нека да ви разкажа една история.

— Мисля, че откакто сте тук, все това правите — разказвате ми истории. Всичките съм ги чувал, г-н посланик. Всички до една.

— Моите уважения — отговори Меткалф, — но точно тази не сте я чували.