Робърт Дохърти
Отговорът (36)

35.

— Не можем да останем задълго тук — промърмори Харкър, докато оглеждаше местността. Малко след зазоряване бяха забелязали няколко китайски вертолета, но за щастие те не бяха разкрили позицията им.

Търкот разбираше безпокойството на баретите. Бяха обучени за действие, беше им втълпявано, че оцеляването във вражеска територия е свързано с постоянно движение и смяна на местоположението. Нямаха търпение да поемат към най-близката граница, дори по пътя си да срещнат непреодолима преграда. Лошото беше, че от същата тази граница ги деляха най-малко хиляда километра, а Монголия едва ли бе най-примамливата цел. Просто ги сърбяха ръцете да се захванат за нещо, преди китайците да се появят.

Но Търкот знаеше, че единствената възможност да се измъкнат от тук, бе някой да забележи руническия символ, който бе подредил точно на мястото на катастрофата. Не някой — Лиза Дънкан. Не знаеше със сигурност дали ще прегледа снимките от сателита, но това бе една възможност.

— Това пък какво е? — произнесе О’Калахан, който стоеше изправен и гледаше на изток.

Търкот се надигна и веднага го забеляза. Бързо и на ниска височина право към тях се носеше един скакалец. Скоро дискът се озова над тяхната позиция и внезапно спря. След това се спусна бавно, докато се приземи точно върху мястото, където се бе разбил вертолетът. Баретите вдигнаха оръжията си и се прицелиха.

— Не стреляйте — предупреди го Търкот.

Горният люк се отвори и отвътре се подаде женска глава.

— Размърдайте се! — викна им тя. — Живо!

Търкот не се нуждаеше от ново подканяне. Изтича при скакалеца, следван от Харкър, Декемп и О’Калахан, изкатери се по гладката метална стена и скочи вътре.

Пилотът на скакалеца се бе излегнал в една от двете централни вдлъбнатини, пристегнат с колани и с ръце върху пулта за управление. Жената, която ги извика, стоеше до вграденото допълнително табло за връзка. Търкот веднага я оприличи на Зандра — в първия миг дори помисли, че е тя, но веднага забеляза някои дребни разлики.

— Уф! — въздъхна О’Калахан, който бе скочил последен. Явно за първи път попадаше във вътрешността на подобна летателна машина и най-странното, естествено, беше прозрачната обшивка, която позволяваше да се следи всичко отвън. Нито един от специалистите в „Меджик“ не бе успял да установи по какъв начин е било постигнато това безценно свойство на аирлианския метал. Още по-трудно бе за несвикналите да запазят самообладание, след като скакалецът се издигна във въздуха.

— Аз съм Олейса — представи се жената.

— И от кои сте? От Аспасия или от Артад? — попита я Търкот.

Жената го погледна безизразно.

— Аз съм от СТААР. Дойдох тук, за да ви откарам в Южна Корея — при Зандра.

Търкот поклати глава.

— Налага се да продължим към Голямата цепнатина в Африка.

Пилотът вдигна глава от седалката.

— Авиобазата Осан — нареди му кратко Олейса. Пилотът кимна и отново насочи вниманието си към управлението.

— Слушайте… — понечи да заговори Търкот, но жената вдигна ръка.

— Ще отидем в Африка, но след като вземем Зандра. Няма да ни отнеме много време.

— Ами „изтребителите фу“?

— Все още не са ни засекли.

— И ако ни засекат?

— Ако ни засекат — ще вземем мерки.

 

 

Лиза Дънкан се вцепени от изненада, когато, още щом се спусна в скакалеца, се озова в прегръдките на Майк Търкот. Намираха се на една от пистите в авиобазата Осан, а районът наоколо бе блокиран от полицейски коли със запалени светлини.

— Благодаря ти — бе всичко, което промълви Търкот със сподавен глас. Чувстваше се на ръба на силите си след всичко, което бе преживял през последните няколко дни.

— Налага се да тръгваме час по-скоро — припомни им Зандра, която също бе влязла в скакалеца. Освен нея, единствени пътници бяха Олейса и пилотът. Баретите и О’Калахан вече се бяха прехвърлили в базата.

— Към Голямата цепнатина, нали? — попита Търкот.

Зандра кимна.

— Знаеш ли как може да се освободи рубинената сфера?

— Нейбингър ми каза.

— Хубаво.

— А вие защо не знаете? — попита Търкот, докато скакалецът набираше плавно височина в югозападна посока.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами нали работите за аирлианците. Искам да кажа, че сте на тяхна страна. Защо тогава не знаете? Нищо чудно и вие самите да сте аирлианци.

— Не съм аирлианка, нито работя за тях — отвърна Зандра. Аз защитавам човешката раса.

— Мислех, че сте на служба в СТААР.

— Така е.

— Но какво означава това име?

— Стратегическо-тактически алианс за антиизвънземно реагиране — обясни Зандра. — След като хората от „Меджик“ откриха кораба-майка и скакалците, президентът Айзенхауер знаеше, че Земята е била посещавана от пришълци. Време беше да се помисли за това как ще действаме, в случай че ни предстои контакт с някаква форма на извънземен живот. Създаден бе комитет от изтъкнати по онова време специалисти, включващ психолози, военни експерти, социолози, физици — всички, които можеха да помогнат с нещо. След неколкоседмична мозъчна атака се роди решението за тази, тогава все още хипотетична ситуация: трябва да бъде основана тайна правителствена организация, която в случай на контакт да вземе нещата в свои ръце.

Зандра спря да си поеме дъх и се огледа. Летяха над Индийския океан, но скоро щяха да свият към бреговете на Африка. Вътре в скакалеца цареше тишина. Всички я слушаха напрегнато.

— Едно от най-важните изисквания, които поставиха експертите, бе споменатата организация, която получи названието СТААР, да бъде снабдена с изключителни пълномощия, които да й позволяват да действа, когато е необходимо, дори без административни процедури на висшестоящите инстанции. Преобладаващото мнение на специалистите било, че при подобна обстановка СТААР ще трябва да работи в неизследвана територия и следователно да взема решения на място и според случая.

— Което е напълно в разрез с нашите демократични принципи за управление — отбеляза сухо Лиза Дънкан. — Управление от човек, избран чрез пряко гласуване от народа.

— Според мен решението е разумно — възрази спокойно Зандра. — Вместо да прехвърля огромни средства на СТААР и по такъв начин само да увеличава бумащината, президентът Айзенхауер просто е поставил в разположение на алианса всички възможни лостове, с които разполага държавата, включително армията, ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и прочее. От нас се искаше само да действаме, когато удари часът.

— И през цялото това време сте чакали? — попита Търкот.

— Да.

— Защо не предприехте нещо по-рано?

— Защото съществува едно ограничение в президентския указ. Нямаме право да действаме превантивно, а само при наличие на контакт с чуждоземска раса.

— А сега какво? — продължаваше разпита Търкот.

— Сега вече контактът е налице и ние излизаме на сцената.

— И какво възнамерявате да направите?

— Не съм сигурна — призна Зандра. — Не сме взели окончателно решение, тъй като не разполагаме с достатъчно информация. Възможно е да посрещнем Аспасия и аирлианците миролюбиво, но не е изключен и въоръжен конфликт. — Тя се обърна към комуникационното табло. — Бих искала да се допитам до Лексина — тя е моят пряк началник.

Търкот и Дънкан изглежда нямаха какво да възразят и Зандра включи предавателя.

— Лексина, тук е Зандра. При мен са Майк Търкот и доктор Дънкан.

От микрофона се разнесе тъничък глас:

— Капитане, у вас е информацията, която ни е нужна, за да вземем особено важно решение. „Изтребителите фу“, които, както знаем, са под контрола на Аспасия, извършиха нова поредица от враждебни действия. Но преди да определим ответната ни реакция, нека чуем какво сте открили в Циан Лин. Какво точно е узнал професор Нейбингър от стража?

— Нейбингър беше убеден, че Аспасия идва на Земята, за да си възвърне кораба-майка и да унищожи планетата. — Търкот се опитваше да предаде само най-важното от наученото. — Цианлинският страж показа в друга светлина историята, която узнахме на Великденския остров: според него бунтовникът е бил Аспасия, а Кортад или аирлианската полиция, водена от някой на име Артад, се опитвали да спасят човешката раса.

— И на кого да вярваме? — попита Лексина.

— На никого.

— Защо смяташ така, Майк? — намеси се Дънкан.

— Защото не разполагаме с никакви доказателства, само с противоречиви истории, които не изглеждат особено достоверни. Не бива да забравяме най-важното — Земята е нашата планета. Тези аирлианци са се настанили тук неканени, направили са своя база, взривили цял един континент, когато не съумяли да изгладят различията си, и сега се опитват да ни въвлекат в техния конфликт. Казвате, Аспасия бил защитник на човешката раса, стараел се да не се намесва в самостоятелното ни развитие. Но и с нищо не е помагал, така ли е? Както и останалите аирлианци. Слушайте, това не е „Стар Трек“, на карта е заложена съдбата на цялото човечество. Хайде пак да повторим твърденията на двете страни: според стража на Аспасия, той е разрушил Атлантида и е оставил своя компютър под Великденския остров, откъдето и до ден днешен се управляват „изтребителите фу“. Компютърът на Артад пък твърди, че потопяването на Атлантида е дело на Артад, който скрил своя страж в Джамилтепек — по-късно негова жертва стана генерал Гулик — оставил атомната бомба в Голямата пирамида, което предполагам означава, че пирамидата е била вдигната по негово указание и следователно представлява един вид намеса в развитието на египетската цивилизация, да не говорим за нещастниците, загинали при построяването на онзи участък от Великата китайска стена, където е изписан староруническият символ „Помощ“. Не е тайна, че „изтребители фу“ са придружавали „Енола Гей“ при полета й до Хирошима и Нагазаки, но не са се намесили по никакъв начин. Какво излиза накрая — стоят тук, уж не пречат, но и не ни помагат с нищо. Защо да мислим, че сега ще е различно? Според мен, Аспасия идва тук, движен от собствените си интереси, не от грижа за нашите. Тъй че, въпросът е защо се връща точно сега? С какво са се променили нещата?

Лиза Дънкан се обади първа, след кратко мълчание.

— Стражът в Джамилтепек — ние го преместихме, а след това беше унищожен.

Търкот кимна.

— Ти беше права, че сферата е един вид апокалиптично оръжие. Според Нейбингър тъкмо унищоженият страж е отговарял за контрола над рубинената сфера. Зная как да освободя сферата — продължи Търкот. — Но тя ще падне в бездната и ще предизвика верижна реакция, която може да унищожи цялата планета. Грешката на „Меджик“ е била, че са извадили стража от Джамилтепек — сега сферата е лишена от защита. Ето я промяната, която Аспасия е чакал. Спомнете си също, че те взривиха „Викинг“, тъкмо преди да ни подаде директна картина от марсианската им база. Два „изтребителя фу“ потопиха „Пасадена“ и целият й екипаж загина. Кога стана това? След като Аспасия се събуди. Изглежда вторият страж е прав — Аспасия не е такъв приятел на човечеството, за какъвто се представя и какъвто бихме искали да срещнем в първия си контакт. А ето, че сега идва на Земята с флотилия от шест кораба. — Търкот огледа един по един присъстващите. — Какво ни остава? Или да легнем по гръб с вирнати крака и надежда да ни почешат одобрително по коремчетата, или… да се бием. Няма абсолютно никакъв начин да решим кой от двата пътя да изберем, преди да е станало твърде късно.

Гласът на Лексина изпълни краткотрайната тишина, която последва речта му.

— Прав сте. Според една от директивите в президентския указ, трябва всячески да възпрепятстваме кацането на пришълци, освен ако не разполагаме с абсолютно сигурни доказателства за тяхната добронамереност. Така че, от гледна точка на СТААР, по-нататъшният начин на действие вече не буди съмнение. Ние ще се противопоставим на Аспасия.

Търкот потърка замислено брадичката си. Мина му през ума, че Кели Рейнолдс би дала мило и драго да присъства на този разговор. Все още не можеше да се отърве от подозрението, че СТААР не казва цялата истина за себе си. Някога в рейнджърската школа ги учеха, че първо се действа срещу най-голямата заплаха, а сега тя беше Аспасия. После — когато може — щеше да си разчисти сметките със СТААР.

 

 

Търкот сигурно щеше да остане изненадан, ако знаеше, че в действителност Кели Рейнолдс присъства на техния разговор. Двамата с майор Куин се бяха надвесили над апарата, който предаваше обсъждането, излъчвано по специален канал от скакалеца към тайната база „Скорпион“ в Антарктида. Куин бе успял да го засече, благодарение на връзките си в Агенцията за национална сигурност.

— Но какво правят те! — подскочи Кели, след като разговорът приключи. — Аспасия им каза, че идва с мир. Трябва да му вярваме.

— Кажи го на хората от „Пасадена“ — отвърна мрачно Куин.

— Те първи стреляха! — възрази Кели.

— Да, така е. Но „изтребителите фу“ можеха да не унищожават подводницата. Достатъчно беше да обезвредят торпедата и да продължат.

— Това е автоматична реакция! — не се предаваше Кели. Тя се пресегна и сграбчи Куин за ръката. — Моля те, дай ми един скакалец. Искам да отида при стража на Великденския остров преди да се е случило нещо непоправимо.

Куин сви рамене и кимна. И без това бе затрупан със задачи.

— Вземи „Скакалец 6“ — рече той. — Ще предупредя пилота.

 

 

— Космическият център е засякъл „изтребител фу“, който лети в посока към нас — разнесе се гласът Лексина от говорителя. — Налага се спешно да евакуираме хората си. Освен това има данни за повишена активност на „фу“-та в района на Голямата цепнатина. Мисля, че Аспасия размества пешките си.

— Успех!

„Известна активност“ бе твърде неточен израз.

Два Ф-14, вдигнати от борда на „Джордж Вашингтон“ следяха „изтребителите фу“ от дистанция осемдесет километра. Именно те се оказаха първите жертви, когато неочаквано „фу“-тата свърнаха обратно и ги доближиха, предизвиквайки спиране на двигателите им. След това се насочиха към лагера в Етиопия, снижиха се над вертолетната площадка и унищожиха всички паркирани там машини с плътни лъчи златиста светлина.

Единствените оцелели бяха полковник Спиърсън и няколко души от специалния отряд. Заели позиция във входа на тунела, те очакваха да бъдат подложени на унищожителна атака и непрестанно изпращаха радиосигнали за помощ.

 

 

„Ноктите“ бяха на по-малко от осем часа път до Земята и постоянно меняха позициите си. Но всеки път, когато някой от тях застанеше отпред, от носа му за кратко бликваше златиста светлина.

Дори пилот-ветеран от Втората световна война би могъл да познае какво правеха — изпитваха оръжията си, за да се уверят, че функционират правилно.