Робърт Дохърти
Отговорът (14)

13.

Вторият страж-компютър представляваше златиста пирамида, висока шест метра. Намираше се на четиристотин метра под повърхността на Марс, в пещера, издълбана в твърда скала. Изходът на пещерата бе зазидан преди пет хиляди години и единствената връзка с онова, което ставаше горе, бяха разположените на повърхността датчици.

През последните няколко часа Вторият страж бе задействал програма за проверка на всички системи, които бяха под негов контрол. Най-важният проблем беше енергетичният запас. Студеноядреният реактор подаваше едва четиринадесет процента от първоначалната си мощност, което бе крайно недостатъчно и налагаше да бъдат преустановени голям брой важни програми.

За щастие Създателите бяха предвидили подобна възможност. Вторият страж пренасочи по-голямата част от тези четиринадесет процента към повърхността, където съществуваха алтернативни възможности за добиване на енергия.

 

 

В центъра за управление на Лабораторията за реактивни проучвания бе поставен голям червен цифров часовник, на който се изписваше времето до момента, когато „Викинг“ щеше да приключи с маневрата за смяна на орбитата и да се озове над Сидонийския регион. Оставаха по-малко от три часа до този момент.

Междувременно хората на Кинсейд бяха направили онова, което първоначално смятаха за невъзможно — да разгънат мачтата на „Наблюдател“ с прикачения на далечния й край видеостереоскоп и да я ориентират към Марс — макар и не постоянно, а само в дванадесет процента от времето, тъй като станцията продължаваше да се върти около оста си. Все пак този процент постепенно нарастваше благодарение на усилията на инженерите да стабилизират полета на „Наблюдател“ и същевременно да синхронизират работата на видеостереоскопа с въртенето на модула. С известен късмет и още малко време инженерите се надяваха да постигнат пълноценно наблюдение с видеостереоскопичния прибор към повърхността на Червената планета.

Един от големите стенни екрани в предната част на залата показваше бавно местещо се изображение от видеостереоскопа — виждаше се Лицето, наблюдавано под доста остър ъгъл, и разположената в основата му пирамида. Всеки път, когато поглеждаше към него, Лари Кинсейд усещаше по гърба му да преминават студени тръпки. Мисълта, че там долу съществуваха следи от цивилизация, която още преди хилядолетия бе пътувала свободно между звездите, го караше да се чувства дребен и незначителен.

Тъкмо сверяваше новопостъпилите данни от авиоинженерите, следящи за движението на „Наблюдател“, когато вниманието му неочаквано бе привлечено от вълнение и шум в предната част на залата.

Още щом вдигна глава, той веднага разбра причината за суматохата. Грамадната пирамида в основата на Сидонийските руини, се разтваряше. Четирите й стени бавно се раздалечаваха като разцъфващо под лъчите на Слънцето цвете, а вътре се очертаваше черен правоъгълник.

Кинсейд познаваше добре размерите на пирамидата и остана дълбоко впечатлен от мащабите на конструкцията, която би била в състояние да осигури подобна маневра. Той се наклони напред, завладян от любопитство. След още пет минути стените заеха вертикално положение, ограждайки черния квадрат. Всички в залата бяха замрели с погледи, вперени в екрана, където събитието се предаваше на живо от милиони километри.

Внезапно в горния край на всяка от стените на пирамидата се появи ослепителна светлина. Тя продължаваше да се засилва, обхващайки ръбовете на пирамидата, а страните й започнаха да се снижават към повърхността на планината. След още петнадесет минути и четири завъртания на видеостереоскопа стените най-сетне легнаха хоризонтално на земята. Яркото сияние, което отразяваха, почти заслепяваше наблюдателите.

— Какво, по дяволите, е това? — попита някой в залата.

Кинсейд се досещаше за отговора, колкото и невероятен да му се струваше — най-вече заради размерите на конструкцията.

— Слънчеви колектори — произнесе той.

Подобни колектори се използваха при всички космически сонди и орбитални станции и Кинсейд бе добре запознат с възможностите им за приложение. Той извади джобния си калкулатор и се зае чевръсто да пресмята.

— Исусе Христе! — прошепна смутено, когато на екранчето блесна окончателният резултат. Колектор с подобни размери би осигурявал достатъчно енергия, за да бъде захранен град с големината на Ню Йорк, а Кинсейд подозираше, че енергоприемниците на пришълците притежаваха далеч по-висок коефициент на полезно действие от техните.

— Интересно за какво ли е нужна толкова много енергия? — попита той, но никой в залата не го чу. Той погледна отново към екрана и забеляза мъничка светла точка в центъра на черния квадрат, точно под мястото, където се бяха събирали върховете на стените на пирамидата.

— Не можем ли да получаваме по-детайлно изображение?

— Не — поклати глава един от операторите.

— Интересува ме какво е онова вътре в пирамидата.

— Трябва да почакаме, докато се приближи „Викинг“. Той ще ни даде по-близък план.

Не им оставаше друго, освен да се заредят с търпение.

 

 

Дънкан държеше малка бележка, която току-що й бе донесъл куриер от флотския комуникационен център на острова.

— Имаме разрешение за пътуване до Китай — обяви тя. — Сега вече можем лично да проверим какво има в онази гробница.

— От кого е разрешението? — попита Търкот.

— Не зная — от някакво Национално управление, с гриф СТ-8.

— Никога не съм чувал за подобен гриф.

— Според инструкцията трябва да действаме максимално бързо и да избягваме всякакви усложнения от международен характер.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — промърмори недоволно Търкот.

Останалите се бяха скупчили около малкия телевизор и следяха онова, което ставаше с марсианската пирамида.

Дънкан все още бе съсредоточена върху предстоящото.

— Ясно е, че китайците няма да ни пуснат, тъй че няма смисъл да ги питаме. Значи, влизаме инкогнито, свършваме си работата и дим да ни няма. — Тя погледна към Търкот. — Майк, това изглежда е по твоята част. Тук пише, че ще бъдем прехвърлени в нашата база Осан в Южна Корея, където ще ни чака свръзка от ЦРУ. Човекът ще ни помогне да се доберем до гробницата и да се срещнем с Че Лу.

— Да не губим време — изправи се решително Търкот.

— Чакайте — изпречи се на пътя им Кели Рейнолдс. — Мисля, че не бива да се захващаме с тази работа.

— Кели… — понечи да заговори Нейбингър, но тя го спря с ръка.

— Не разбирате ли — само ще създадем нови проблеми. И без това Аспасия скоро ще бъде тук. Защо не изчакаме? Ако в онази гробница наистина има аирлиански артефакти, те несъмнено му принадлежат. Ако пък са на бунтовниците, не е наша работа да се месим. Проблемът пак ще е негов.

— Да де, така е било и по времето на Атлантида — усмихна се мрачно Нейбингър.

— Питър е прав — подкрепи го Търкот. — Не можем да приемаме ролята на зрители. Това засяга и нас.

— Нима точно ти не разбираш? — обърна се към него Кели. — Ще стане, както тогава в Германия. Без никакви причина ще пострадат невинни хора.

Лицето на Търкот се изопна. Въпреки това той се пресегна и взе ръцете й в своите.

— Не, Кели, този път ще бъде различно.

— Аз ще остана тук и ще чакам. Останете и вие — помоли се тя, като местеше поглед по лицата им.

— Не можем — поклати глава Лиза Дънкан. — Ти си имаш твоя работа, а ние — наша.

— Ако си бях свършила както трябва работата, след като измъкнахме Джони от Дълси, сега нямаше да е мъртъв — произнесе тъжно Кели. — Но вместо това тръгнах с вас. Този път обаче не съм съгласна.

— И ние не те молим — рече й Дънкан. — И без това става въпрос за секретна военна операция. Искам само да го запазиш в тайна.

— Не мога да го направя — поклати глава Кели.

— Послушай, Кели — намеси се ядосано Търкот, — ако китайците разберат за нас, някой може да пострада. Някой от нас.

— Това е единственият начин да ви спра — инатеше се Кели. — Ще кажа на всички.

— Няма да ни спреш по никакъв начин — рече Търкот. — Отиваме каквото и да стане.

— Мътните ви взели! — избухна Кели. — Защо? Защо трябва да се държим така — сякаш сме врагове. Та ние живеем на една и съща планета. Китайци и американци, руснаци и японци. Ами южноафриканците — защо трябваше да го крият от нас? Не виждате ли, че воюваме помежду си? Няма да бъдем готови за онова, което Аспасия очаква от нас, ако продължаваме в същия дух. Хора срещу хора.

— Не става въпрос за война — възрази спокойно Търкот, — а да узнаем каква е истината. Сами да я узнаем. — Той излезе от палатката и останалите го последваха. Само Кели стоеше в средата, заслушана във воя на вятъра.

 

 

За по-малко от десет минути Че Лу и групата изплашени студенти изминаха обратния път до вратите. Когато ги доближиха, установиха, че не само са затворени, но и затиснати с нещо отвън, защото колкото и да се мъчеха, не можаха да ги поместят и на сантиметър.

Една бърза проверка на запасите установи, че разполагат с вода за няколко дни, стига, разбира се, да я ползват икономично.

Светлината вероятно бе най-големият им проблем. Седмината имаха общо осем фенерчета. Че Лу изчисли, че ако ги палят едно по едно, осветлението ще стигне най много за шестдесет часа.

— Чуйте ме добре — обърна се тя към смълчаната и явно уплашена група. — Не можем да излезем навън. Може би Ло Фа ще се върне да провери как сме, но честно казано, малко се съмнявам да го стори. Тъй че, трябва сами да търсим изход.

— Кой може да го е направил? — попита Фунинг, едно от момичетата.

Че Лу помисли малко и се спря на най-логичното обяснение.

— Военните.

— Но защо?

— Защото някой им е наредил да го направят. Някой в Пекин се е сетил, че не е трябвало да ми разрешават да идвам тук и това е бил най-лесният начин да ме спрат. — Тя запази за себе си обезпокоителната възможност информаторът да е тъкмо Ло Фа.

— Сега всички ще умрем! — проплака Фунинг.

— Все още сме живи — тросна й се Че Лу, — тъй че престани да хленчиш. Изпадала съм и в далеч по-страшни положения. — Тя посочи с ръка главния тунел. — По-нататък започват два странични ръкава. Все някъде ще стигат. Ако се съди по историческите записки, дължината на тунелите в гробницата надхвърля няколко километра. Не може да не открием друг изход.

— Ами ако ни постигне онова, което се случи с Тай? — попита уплашено Фунинг. — Ако се натъкнем на подобна клопка?

— Ще бъдем предпазливи — опита се да я успокои Че Лу и вдигна бамбуковата пръчка, която използваше за бастун. — Завържете накрая й кърпа. Ще я държим напред, тъй че кърпата да виси надолу. Така ще разберем, ако се натъкнем на друг подобен лъч.

— А ако има лъчи и в двата странични тунела?

— Е, тогава наистина сме в безизходно положение и ще бъдем обречени. Но не бива да се предаваме, докато не го разберем със сигурност. Хайде, ставайте.

— Аз ще нося бастуна — предложи неочаквано Ки.

— О, благодаря ти — кимна Че Лу.

— Да тръгваме — отвърна Ки и пое навътре в тунела, с пръчката в едната ръка и фенерчето в другата. Останалите неохотно го последваха в колона.

 

 

— Я погледнете това — рече Нейбингър и им подаде бележката, която бе получил от шофьора. Намираха се в джипа, който трябваше да ги откара на летището. Дънкан вече бе уговорила самолет и пилотът ги увери, че ще летят въпреки лошото време. Настроението в кабината беше мрачно, Нейбингър седеше до шофьора, а Дънкан и Търкот се бяха настанили отзад.

— Какво има? — попита Търкот.

— Това е преводът на китайския надпис върху камъка. — Нейбингър зачете високо: — Тук пише: „Чинг Хо стигна това място, както му беше наредено. Той изпълни дълга си, според разпорежданията.“

— Кой е тоя Чинг Хо?

— Като се качим на самолета ще направя справка — обеща Нейбингър.

Търкот почувства леко побутване. Обърна се и видя, че Дънкан е свела глава към него.

— Съжалявам за онова, което каза Кели — прошепна му тя. — За Германия… Направи го, за да те засегне. Искаше да те спре, да се откажеш.

— Значи знаеш за Германия?

— Разбира се. Затова избрах точно теб, когато търсехме подходящ човек, когото да внедрим в Зоната.

— Защото участвах в една шибана, предварително обречена на провал операция, в която загинаха невинни хора?

— Хайде, не говори така — успокои го Дънкан. — Ти не си виновен. Нито убийствата са твое дело. Опитал си се да му попречиш.

— Но бях там.

— О, стига, Майк. Време е да разбереш, че не носиш никаква вина. Избрах те, задето си отказал медала. По това разбрах, че имаш чувство за отговорност.

Шофьорът спря недалеч от летището. Навън продължаваше да вали. Нейбингър вече излизаше. Дънкан положи ръка на рамото на Търкот.

— И помни — каза му тя, — следващите събития доказаха, че съм избрала точно този, когото трябва.

 

 

От три часа майор Куин не вдигаше глава от своя лаптоп, ровичкайки неуморно из различните кодове и входящи номера, разрешаващи достъпа до системата за сателитна комуникация на Министерството на отбраната. Накрая откри онова, което търсеше, но информацията само внесе допълнителен смут, вместо да изясни нещата.

Олейса, странната гостенка, поддържаше сателитна връзка с някаква наземна станция, разположена не къде да е, а в Антарктида. На всичко отгоре, според официалните документи тази станция не съществуваше и само на едно място се споменаваше, че вероятно принадлежи на някаква организация на име СТААР.

Куин се облегна в креслото и се замисли. После се сети нещо, въведе нова команда и получи достъп до скритата камера, от която можеше да следи какво става в страничния хангар, даден за ползване на Олейса. Не беше особено изненадан, че екранът остана черен, а отдолу излезе съобщение, че камерата е била изключена.

— Така значи — кимна той, готов да приеме новото предизвикателство. — Все някъде ще открия нещо за тази СТААР. — Той се наведе над компютъра и понечи да напише нещо, но спря, осенен от внезапно хрумване. Антарктида? Съществуваше връзка между континента и „Меджик-12“ и той вече се досещаше кой може да го осветли по този въпрос. Единственият оцелял член на групата. Куин знаеше и къде ще го открие — в болницата на авиобазата Нелис, където Вернер фон Сеект, учен, някогашен нацист и член на СС, преживяваше последните си подарени дни, благодарение на чудесата на съвременната медицина.