Робърт Дохърти
Отговорът (17)

16.

Кели Рейнолдс почувства как една капчица пот се стича по гърба й. Вече пет минути стърчеше върху напечената писта на авиобазата Нелис и спореше с младия лейтенант, който не желаеше да я допусне на борда на хеликоптера, отлитащ на редовен полет до Зона 51. Току-що бе долетяла тук право от Великденските острови, завладяна от желание да получи нова информация за „Меджик“, с едничката цел да спре приятелите си, преди да са потеглили на самоубийствената мисия.

И двамата млъкнаха и се обърнаха, когато наблизо спря лъскава лимузина и отвътре се показа униформен със златисти дъбови листа на петлиците.

— А, майор Куин! — извика радостно Кели.

— Госпожице Рейнолдс?

— Това вашият вертолет ли е?

— Моят.

— Мога ли да се кача? — Лейтенантът понечи да възрази нещо, но майор Куин й даде знак да го последва и той предпочете да замълчи. Рейнолдс знаеше, че Куин се старае всячески да запази симпатиите на журналистите. Всички останали членове на „Меджик“ бяха или мъртви, или в затвора. Куин пристъпваше по изопнато въже и всеки момент някой можеше да поиска и неговата глава.

— Току-що разговарях с професор фон Сеект — съобщи й, докато се качваха.

— Как е той? — попита с нескрита неприязън Рейнолдс, която знаеше от баща си за ужасите, на които са били подлагани затворниците в Пеенемюнде — мястото, където фон Сеект бе започнал кариерата си.

— Не много добре. Докторите му дават най-много седмица.

Кели изсумтя.

— Така беше и преди седмица. Корав излезе дъртият му копелдак. — Тя се огледа към отдалечаващата се писта. — И защо го посетихте?

Куин помълча малко, преди да отговори.

— Става нещо странно. — Той й преразказа накратко случая с Олейса и информацията, която бе получил от немския учен.

— Наистина ли смятате, че базата „Скорпион“ може да се използва в момента от тази организация СТААР?

— Това е единственото логично обяснение.

— И никой да не знае за това?

Куин кимна.

— Никой. Подобно нещо едва ли може да се следи от орбита, особено когато е под леда. А и нямам сведения наблизо да преминават спътници. Суровите атмосферни условия на континента също са солидна завеса за нежеланите посетители.

— Никога не съм чувала за правителствена организация, която да успее да запази толкова дълго булото на секретността — промърмори озадачено Кели. — Ще взема да се поразровя из това.

Хеликоптерът вече се приземяваше пред главния хангар на Зона 51.

— Добре, ще ви покажа всичко, което успях да науча — кимна Куин, докато слизаха.

Спуснаха се с асансьора в Куба и Куин я покани в дъното на залата, където се намираше неговият кабинет.

— След изваждането на скакалците — заговори той, — базата „Скорпион“ останала безлюдна за период от няколко години. Но през 1959 някой — без знанието на „Меджик“ — проникнал вътре и се настанил в кухината под леда. Всички помещения били преместени долу и в момента на повърхността няма нито една постройка. Самолетите, които летят до там, биват насочвани от предавател с постоянно меняща се честота.

— И чие дело е всичко това?

— Узнах, че разконсервирането на „Скорпион“ през 1959 г. е станало по нареждане на президента Айзенхауер. Открих копие от заповедта и съдържанието й е доста необичайно. Там например се казва, че нито един от наследниците му на президентския стол не трябвало да научава както за базата, така и за организацията, която я експлоатира. Името на тази организация е СТААР.

— Божичко — възкликна Кели. — Как са могли да го запазят в тайна през всичките тези години?

— Годишният бюджет на СТААР е определен на шестдесет и седем милиарда долара, заделяни от секретния фонд на правителството — продължи невъзмутимо Куин. — Средствата били депозирани в една и съща швейцарска банка, без никакви посредници или условия. Нищо чудно, че никой във Вашингтон не е знаел за съществуването им.

— Не, това е невъзможно.

— Напълно възможно — кимна Куин. — Доколкото можах да определя, СТААР не се е занимавала почти с нищо и тъкмо затова не е привлякла ничие внимание. Но най-интересното, което успях да открия — и което не е свързано с бюджет и финансови средства — е, че няма никакви писмени сведения за членовете на организацията. А би трябвало да има, колкото и да е потайна тази СТААР, все пак там работят хора. Дявол да го вземе, дори ЦРУ притежава списък на наемните си убийци.

— Какво… — понечи да каже Кели, но Куин изведнъж се наведе над клавиатурата й започна бързо да въвежда някакви кодове.

— Гледай колко интересно. Току-що засякох видеосигнал до Агенцията за национална сигурност с краен получател СТААР.

— Откъде? — попита Кели.

Той посочи екрана на стената.

— От „Аврора“. — На стенния екран вече се виждаше електронната карта на Китай. Една малка синя точка блещукаше по протежение на западната граница, носейки се с шеметна скорост право към океана и международното въздушно пространство.

Кели знаеше, че „Аврора“ е свръхмодерен и строго секретен шпионски самолет на американските ВВС, наследник на прочутия някога СР-71.

— Да, да, „Аврора“ изпраща информация право към базата „Скорпион“ в Антарктида — добави Куин. — Поръчах едно копие и за нас. Може би ще узнаем нещо интересно.

 

 

Дълбоко под ледената шапка на Антарктида, в едно удобно кресло на командния център на СТААР, седеше жената, която бе управлявала през последните двадесет и две години организацията. Тя плъзгаше поглед по редицата от екрани на таблото пред нея. Всеки път, когато й трябваше поверително сведение или безпрекословно подчинение от когото и да било във Вашингтон, тя прибягваше до кода СТ-8, осигуряващ й всичко, което й е нужно — без излишни въпроси, а единственото, което другите знаеха за нея, бе името й — Лексина.

Беше избрана от предшественичката си заради вродената й интелигентност, лоялност и не на последно място, заради волята да се подложи на доброволно изгнание без право на връщане в базата „Скорпион“. Боец по природа, подобно на всички войници, Лексина жадуваше за мир, ала се готвеше непрестанно за война и не би пожалила дори живота си, ако се наложеше.

— Докладвайте местонахождението на доктор Дънкан! — нареди Лексина.

— Лети над океана — отговори Елек, който изпълняваше длъжността началник-щаб. В СТААР не беше разрешено да се използват други имена, освен кодовите. — След час и половина ще кацне в Корея.

— Кой трябва да ги чака там?

СТААР поддържаше не повече от двадесетина действащи агенти по целия свят. В добавка към петимата членове на базата „Скорпион“ това правеше удивително малобройна организация — още един фактор, който улесняваше свръхсекретното й съществуване.

— Зандра, вече е на летището. Тя ще ги инструктира. Работи под прикритие на агент от ЦРУ. Търкот я познава от операцията при Голямата цепнатина — това също ще помогне.

В СТААР бе стандартна тактика да се използват за прикритие различни шпионски организации. Лексина знаеше, че рано или късно това може да създаде проблеми, но в момента имаше по-важна грижа. За подобен случай бяха разработили и резервен план.

— Данните от разузнаването?

— Нищо не е идвало от Китай… — заговори Елек, но тя го прекъсна.

— Зная, че не е идвало нищо. Нали затова разреших на Дънкан и хората й да идат там. Интересува ме каква е обстановката?

— Изпратихме „Аврора“ да събере допълнителна информация и да заснеме района — докладва Елек, докато пръстите му пробягваха по клавиатурата. На екрана се появи електронна карта на Китай.

 

 

„Аврора“, свръхсекретният разузнавателен самолет на американските ВВС, летеше на дванадесет хиляди метра над територията на Китай със скорост 5М. Когато наближи района на зададената цел, той снижи скоростта до три хиляди километра в час, което бе достатъчно, за да бъде разгъната разузнавателната сонда.

Настанен в креслото зад пилота, офицерът от разузнаването извърши последна проверка на всички системи и след това ги включи на запис.

— Чудя се какво ли има там, долу? — промърмори пилотът, който за момента нямаше почти никаква работа. — Пари да ми дават, не бих отишъл в Китай в тези смутни времена.

Офицерът от разузнаването забеляза една червена лампичка да мига на страничното табло.

— Изстреляли са ракети! — съобщи той на пилота. — Получихме, каквото си търсехме. Прибирам сондата. Да изчезваме от тук.

— Разбрано. — Пилотът включи допълнителната тяга и двамата усетиха, как телата им се притискат към меките облегалки. Само за петнадесет секунди самолетът удвои скоростта си, оставяйки далеч назад китайските противовъздушни ракети — за изненада на техните оператори, които сигурно се блещеха в опразнените си екрани.

— Прехвърлям записа — обяви офицерът от разузнаването, когато не след дълго се озоваха над Тихия океан.

Записът първо преминаваше през специално кодиращо устройство, а едва след това се излъчваше към комуникационния спътник, който на свой ред щеше да го ретранслира към Южна Корея. Краен получател трябваше да е Зандра и, разбира се, шефовете й в базата „Скорпион“, но точно в този случай информацията щеше да пристигне и в Куба при майор Куин.

 

 

— Разполагаме с копие от записа — обяви доволно Куин.

— Имаше ли друг адресат, освен Антарктида? — попита Кели Рейнолдс.

— Да, една ретранслация към базата Осан в Южна Корея. На пръв поглед прилича на уголемена карта на Западен Китай.

— Търкот и Нейбингър трябваше да пристигнат в Осан за инструктаж — произнесе замислено Кели.

— Не разбирам. Кой всъщност ръководи тяхната операция? Мислех, че е ЦРУ.

— Щом ти не знаеш, аз откъде да знам? — попита Кели. — Но това може да означава, че свръзката им в Осан не е от ЦРУ, а от СТААР.

— Възможно, възможно — съгласи се Куин. — Който и да е, разполага с най-актуална информация за обекта на проучване.

— Каква е политическата обстановка в Китай? — попита Кели. Чувстваше се потисната в тези дълбоки подземия.

— От Си Ен Ен най-добре ще ни отговорят — ухили се Куин и извика на един от екраните новинарската емисия. Репортерът стоеше на някаква улица в Хонконг, отзад се виждаха забързани минувачи. Макар вече официално част от Китай, доскорошната британска колония все още се радваше на особен статут и журналистите използваха това обстоятелство, за да душат за пресни новини от материка. Гласът на репортера се открои от уличната глъчка:

— Според непотвърдени сведения части на Двадесет и шеста армия са заели позиции около столицата Пекин. Все още не знаем дали тези съобщения отговарят на истината, нито дали правителството възнамерява да ги използва за сплашване на населението.

До момента обстановката в столицата изглежда спокойна, но има слухове за сражения из провинцията, особено в западните райони, където различни етнически и религиозни групи от доста време търсят начин да се освободят от опеката на Китай.

Говори се също така, че бунтовниците били подпомагани от диверсионни групи, прехвърляни през тайванската граница. Нашият екип получи официално предупреждение, че трябва да напусне страната до двадесет и четири часа, в противен случай ни заплашва арест. Очевидно Китай се готви да затвори границите си с външния свят, а Революционният комитет отново е завладян от ксенофобия.

Засега това е всичко от…

 

 

Куин намали звука и се обърна към Кели.

— Нещо ново от ЦРУ или АНС? — попита го тя.

— Потвърждават за движението на войските. Двадесет и шеста армия наистина се е разположила близо до столицата.

— А тайванците?

— Наистина прехвърлят специални части, подготвени за диверсионна и партизанска война, за да подпомагат бунтовниците. Положението без преувеличение е много сериозно. Скоро правителството ще затвори границите, а нашите хора ще останат вътре. Как мислиш, толкова ли е важно онова място в Китай?

— Не зная — поклати глава Кели. — Търкот и Нейбингър бяха много запалени, но според мен неизвестният от Антарктида дърпа конците. Чудех се само кой може да е и какви са му мотивите.

— Кой — ясно. СТААР. Ясно е също и че разполагат с неограничена власт.

— Добре ще е, ако държим връзка с района. Нищо чудно да им дотрябва нашата помощ.

— Разчитай на мен.

— Какво става с жената от СТААР, която поиска от теб скакалец и пилот?

— Изглежда чака нещо.

— Чака какво?

— Знам точно колкото и ти.

 

 

Дежурният офицер към Първи дивизион за специални операции (ПДСО), който бе разположен в покрайнините на Окинава, вдигна глава, когато монтираният в ъгъла на стаята сателитен приемник внезапно подаде мелодичен сигнал за получаване на съобщение. Той остави книгата, надвеси се над машината и изчака търпеливо, докато разпечатката се източи през процепа. Сетне плъзна поглед по съдържанието и изведнъж очите му се разшириха.

СТРОГО СЕКРЕТНО: ГРИФ СТ-8.

ДО: КОМ-ДИР 1ДСО / СЪОБЩ.1

ОТ: НАЦИОНАЛНОТО КОМАНДВАНЕ ЧРЕЗ ЦРУ

ОТНОСНО: ТРЕВОГА /ТАНГО СИЕРА / КОД СТ-8

ЗАЯВКА: ЕДИН МС-130

НАПРАВЛЕНИЕ: АВИОБАЗА ОСАН

ВРЕМЕ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ: НЕЗАБАВНО

КРАЕН КОНТАКТ: КОДОВО НАЗВАНИЕ ЗАНДРА, ЦРУ

КРАЙ

СТРОГО СЕКРЕТНО: ГРИФ СТ-8.

Дежурният офицер сграбчи телефона и набра номера на командира.

 

 

— Това е Циан Лин — Нейбингър чукна с пръст върху сателитната снимка, на която се виждаше голяма планина. На таблото до нея бе поставено и термално изображение на района. Останалите кимнаха мълчаливо. Бяха кацнали в Осан преди по-малко от десет минути и майорът, който ги очакваше на пистата, незабавно ги ескортира до този празен хангар, пред вратите на който имаше удвоен патрул.

— Доста голям район — подметна Търкот, който разглеждаше картата с присвити очи. — Как ще открием Че Лу?

Всички се обърнаха при шума от отваряща се врата.

— Виж ти, кой идва насам — промърмори озадачено Търкот, загледан в стройната, мургава жена.

— Капитан Търкот, доктор Дънкан, вече се познаваме — произнесе жената. — Професор Нейбингър, името ми е Зандра.

Нейбингър вдигна учудено вежди.

— Гъркиня ли сте?

— Това е само кодово название — тя махна с ръка към монитора. — Вярвам, уверихте се, че разполагаме с цялата информация за Циан Лин, включително и с електронни карти на района.

— Какъв е планът? — попита Търкот.

— Излитате от тук. Аз ще бъда вашият командир на ПОБ.

— Гъркиня или не, ще трябва да говорите на английски — завъртя недоволно глава Дънкан. — Какво е това командир на ПОБ?

— ПОБ е съкращение за предна оперативна база — обясни Търкот. — В Специалните части това е щабът за оперативен контрол на дислоцираните войскови подразделения. — Той посочи двамата си приятели. — Това сме ние, нали?

Зандра поклати глава.

— О, не, капитане. Ще ви придружава отряд за специално предназначение от любимите ви барети.

— Отряд за специално предназначение? — попита Дънкан.

— Да, който включва шест човека, всеки специалист в своята област: оръжия, подривна дейност, спешна медицинска помощ и свръзка — по един човек, плюс командир и експерт по разузнаване.

— И аз ще дойда — тупна се по гърдите Нейбингър.

Зандра отново поклати глава.

— Капитан Търкот ще може да предава директно всичко, което открие в Циан Лин, а също и да установи двустранна връзка за разговор с професор Че Лу. Вие сте твърде ценен, за да…

— Или идвам, или няма да чуете и думичка за помощ от мен.

Зандра го погледна учудено.

— Заради гробницата е, нали? Не можете да пропуснете тази възможност? Е, добре. Разбирам ви. Можете да отидете.

— Аз пък ще остана тук с вас — рече Дънкан и застана до Зандра.

— Къде са хората? — попита нетърпеливо Търкот.

— Чакат ви в съседната стая. От няколко часа обсъждат плана. Не знаят действителната цел, само къде отиват и че трябва да ви върнат обратно живи и невредими.

— Как ще стигнем до там? — попита Търкот.

— Поискахме от Окинава да ни заделят един МС-130. Мисля, че скоро ще бъде тук. Това е най-бързият и най-безопасният начин.

Търкот потупа Нейбингър по рамото.

— Някога да си скачал с парашут?

— Я спри за малко! — подскочи уплашено ученият. — С парашут?

За първи път в очите на Зандра блесна весела искрица.

— Ако искате да видите гробницата, ще трябва да скачате. Не се безпокойте, при височина от сто и петдесет метра все едно, че слизаш направо от рампата на самолета. Парашутът е с автоматично отваряне.

— Значи нямаме много време — заяви Търкот. — Предполагам, че излитаме още тази вечер?

— Разбира се. Хората от отряда вече са разработили подробен план за действие. Те ще ви инструктират накратко. Отивате, срещате се с Че Лу, ако я откриете, и се прибирате незабавно. Намерите ли аирлиански артефакти — вземате ги. Имаме сведения, че професорката е била затворена заедно с нейните студенти вътре в подземната галерия. Пред гробницата има войници. Тъй че, както се казва, ще ударите с един куршум два заека.

 

 

— Спрете! — нареди Че Лу, макар че студентите следяха всяко нейно движение и вече бяха замръзнали неподвижно.

— Загасете светлината — обърна се тя към Ки.

Изведнъж ги обгърна мрак. Че Лу премигна и напрегна очи.

— Ето там — посочи тя. В дъното на тунела се виждаше съвсем слабо сияние. — Да вървим.

Ки отново включи фенерчето, Че Лу протегна напред бамбуковата пръчка и процесията тръгна. Когато приближиха още малко, вече можеха да видят, че светлината иде от тънък лъч, който пресичаше тунела косо от левия горен край към десния долен. Че Лу първа го доближи предпазливо и изведнъж въздъхна успокоено. Лъчът сияеше с неподправена слънчева топлина, прониквайки през един малък отвор в тавана. Тя надникна през отвора, колкото да се увери, че е дълъг и прекалено тесен, за да определи на какво разстояние е повърхността. Все пак я завладя надежда, че по-нататък може да има и по-широки отвори, през някой от които да изпълзят.

— Съвсем като в Голямата египетска пирамида — произнесе замислено тя. — И там са прокарани множество тесни канали, от които се виждат строго определени небесни съзвездия. — Тя посочи с пръст долния отвор. — Императорската гробница вероятно е в тази посока.

— Щом прилича на пирамидата, там има ли втора врата, от която да се излезе? — попита Ки, най-прагматичният от всички.

— Не — призна Че Лу. — Има само един вход и той е бил разрушен, за да не могат да влизат крадците. — Тя се отпусна на пръстения под. — Да починем преди тръгване.

 

 

— Защо просто не попитаме тази Олейса? — предложи Кели Рейнолдс.

— Не мисля, че ще пожелае да разговаря с нас — отвърна Куин. — Но може би си заслужава да опитаме.

Двамата излязоха от Куба и взеха асансьора за Първи хангар. Масивните врати се плъзнаха встрани и те се озоваха в грамадно помещение, изсечено във вътрешността на скалистата планина, на площ от километър и двеста метра. Три от стените, подът и таванът също бяха от скала, докато четвъртата представляваше сложна система от замаскирани плъзгащи се врати, от които се излизаше на летищната площадка.

Куин и Кели заобиколиха единствения скакалец, който се помещаваше в хангара, спряха при една странична врата и няколко минути тропаха по нея безрезултатно.

— Дявол да го вземе! — изруга ядно Куин.

— Хайде да надникнем в кораба-майка — предложи Кели, върнаха се в предната част на хангара и се качиха на минивлакчето, с което се стигаше до Втори хангар. Малко по-късно влакчето напусна тунела между хангарите и пое край стената на помещението, където от години се намираше корабът-майка. Макар само преди няколко седмици Майк Търкот да бе взривил покрива на хангара с помощта на поставените там заряди, за да попречи на генерал Гулик да стартира двигателите на кораба, сега значителна част от галерията бе грижливо почистена от инженерните специалисти — достатъчно, за да се види, че корабът-майка изобщо не бе пострадал при срутването.

Кели погледна нагоре. През отвора на тавана се виждаше синьо небе, а розовите лъчи на утринното слънце трепкаха по черната броня на гигантския кораб. Макар че не го виждаше за първи път, Кели се почувства зашеметена от колосалните му размери — дълъг почти километър и половина, с форма на пура, положен в черна метална люлка от същата сплав, от която бе и бронята му.

Близо до носа бе издигнато скеле със стълба, по която можеше да се проникне във вътрешността му. Учените и специалистите от КИСПП все още се колебаеха дали да продължават с изследванията на мощния му двигател, или да изчакат по-нататъшния развой на събитията. Докато разглеждаше черното издължено туловище, Кели изведнъж бе споходена от мисълта, че може би тъкмо корабът-майка е причината Аспасия да се върне отново на Земята.