Ярослав Дитъл
Болница на края на града (8)

Глава осма

Двама санитари внесоха в стаята на Пршемисъл Резек някакво платнище и в него, както моряците в хамак, висеше нов пациент. Окачиха го на специална конструкция над леглото.

— Ей, мой човек, в това гнездо ще престоиш шест седмици, та гледай да свикнеш с него — обясни му един от санитарите.

— На това гнездо ли му викате? — попита младият мъж. — Тъкмо за мен.

— Защо?

— Ами щото се казвам Пйенкава^[1], та ето че най-сетне си имам свое гнезденце. Защо ме сложиха в него?

— Щото като се е стоварила върху теб оная стена или каквото е било там, ти е строшила таза, а в гнездото той най-добре ще зарасне.

Младият мъж се усмихна:

— А, значи затова задникът ми е като натъртен, като че ли яката съм се издънил на пързалка.

Докато говореше, на вратата се появи Пршемисъл Резек, беше дошъл сам, макар и с бастуни.

— Такава пързалка е била, че си можел да се хлъзнеш направо в гроба — обясняваше санитарят. — А сега ще ти пратим сестрата да се погрижи за теб. Хайде, всичко хубаво!

Пршемисъл отиде до Вацлав и му подаде ръка:

— Добре дошъл, аз съм Резек.

Пйенкава засия:

— Пршемисъл Резек, нали? Най-техничният стик и най-точната ръка.

— Беше някога.

— Как така беше? Който може — може. Няма да мине много, ще хвърлите бастунчетата и — защитници, дръжте се! — Той му подаде ръка: — Вашек Пйенкава, понастоящем в гнездо.

Този добросърдечен млад човек веднага стана симпатичен на Пршемисъл.

— А как пострадахте?

— Във фабриката гръмна кислородът, всичко почна да гори, а аз, бунакът му с бунак, влязох да си взема транзисторчето. И покривът се срути върху мен, част от панела, по-голямата…

— Ама че късмет!

В стаята влезе сестра Хункова, важна и служебно сдържана, както винаги.

— Добър ден, вие сте новият пациент, нали?

— Добър ден, аз съм Пйенкава, но можете да ми викате Вашек.

Хункова се стъписа, не можа да реши дали този човек я занася или не. Ето защо каза строго:

— Никакви посещения извън часовете за свиждания, никакво пушене, нито внасяне на алкохол, телевизорът се пуска само от… аха, това не се отнася за вас.

— Останаха ли от мен някакви дрехи?

— Донесоха някакви, но са в окаян виц.

— Спокойно ги хвърлете, само че нямаше ли там някъде едно транзисторче? Не си спомням, когато покривът падна дали беше в ръката ми, или не.

— Има радио, но в стаите не е позволено.

Пйенкава попита недоумяващ:

— Защо? Че нали тук ще стане по-весело.

— Защото ще пречи на другите пациенти, а освен това за рехабилитационните упражнения пускаме наша музика.

Резек се ухили подигравателно:

— Отлична, от началото на века.

— Казах вече.

И тя зачака дали новият пациент няма да си покаже рогата.

Но Вашек Пйенкава рече необикновено добросърдечно:

— Е, знам, че ако поне мъничко можехте, щяхте да ми го донесете.

На Хункова просто дъхът й секна:

— Какво? А, да. Ще видим.

И излезе.

— Ама я размекнахте, както никой досега.

А Пйенкава каза простичко:

— Тя е много добро момиче.

Пршемисъл възкликна изумен:

— Кой? Хункова ли, дето й викат Рижавата кучка, тя ли е добра? Тя минава за най-лошата от целия персонал.

Но младият мъж отвърна спокойно:

— Ами! Грешите нещо. Познавам от пръв поглед, че е много добро момиче.

 

 

Сова се приближи до леглото, на което под контрола на апаратите лежеше Ема.

— Добър ден!

Сега тя изглеждаше по-добре, макар и да личеше, че е прекарала сериозна операция.

— Добро утро! Ох, горкичкият, как се оправяте с домакинството?

Сова неволно се усмихна.

— Оставете домакинството, вие как сте, как се чувствате?

— Вече съм добре. Казвах ви, че ми няма нищо. Отрязали са ми половин метър черва и толкоз. А как сте с храната? Ами с разтребването? Бельото още няма нужда да се сменя, нали?

— Съседката ще се погрижи за всичко през тия няколко дни.

— Студничкова ли?

— Да, беше така любезна…

Новината изобщо не зарадва Ема.

— Ами да, мога да си представя каква кочина ще остави. Знам, че цялата къща вече мирише на загоряло мляко и препържена мазнина.

— Не мирише, аз поне нищо не усещам. А вие наистина ли сте добре?

— Е, след операцията бях малко като пребита, а и тия машини тук ме ядосват, ама, надявам се, че не сте ме оперирал вие.

— Не, аз не.

— Слава богу! И нито един от познатите доктори, дето идват у нас?

— Главният лекар Въртишка беше там.

На Ема й стана неприятно:

— Не бива да правите такива… такива неща. По-добре вече не го канете у нас.

Сова я успокои:

— Няма да го каня. Е, радвам се, че ви намирам в такава форма, слушайте ги тук търпеливо още малко. Довиждане!

— Как така довиждане? Кажете как е Карел?

— Замина си още същата вечер.

— Вие не го ли задържахте?

— Каза, че рано сутринта е на работа, че има два участъка.

— Това момче ще се съсипе там.

— Защо не ми казахте, че отивате при него?

— Не е задължително да знаете всичко. Само дето се ядосах в това Тинище. Нали там ми почнаха и болките.

Сова внимателно взе да я пита:

— Ядосала сте се? И защо?

— Щото Карел е като овен. С него не може да се приказва.

Сова я слушаше замислен.

— Там вече никакви приказки и увещания няма да помогнат.

— Тогава какво ще помогне, какво?

Сова само дълбоко въздъхна.

— Ако знаех само…

 

 

Лекарският екип излизаше от операционната. Всички бяха в зелено облекло, изцапани, опръскани с кръв, преуморени. И единствено Щросмайер разясняваше:

— Бети, не бива така да преживявате, ще се съсипете!

— Какво да правя, като винаги съм толкова напрегната.

— Малко напрегната трябва да бъдете, но не докрай. Това е все едно да изживявате всяко влюбване на сто процента. Някое трябва да е на петдесет, някое на седемдесет и пет — и едва когато дойде истинският, той с голямо Т, тогава вече хлътвате за цял живот.

Влязоха в кабинките, за да се преоблекат.

Щросмайер продължи:

— Размишлявате ли над моите думи, Елизабет?

— Размишлявам, но при мен е или на сто процента, или нищо.

— И таз хубава! Ами че на трийсет години вие вече ще бъдете бабичка. Докато аз — погледнете ме! — на петдесет съм все така жаден за живот.

Когато излезе в коридора, Алжбета тутакси зърна Пршемисъл.

— Накъде сте се запътил така достолепно, господине?

— Този ден е исторически за мен, мадам — отвърна хокеистът.

— И с какво е исторически?

— С това, че за пръв път излизам сам на разходка.

— Сериозно? В градината?

— Да. Не искате ли да дойдете с мен?

— Знаете ли, бих дошла. И то с далеч по-голямо удоволствие, отколкото на събранието, което ме чака.

— Значи няма да дойдете?

— Не мога. Друг път.

И двамата съжаляваха, и двамата го съзнаваха.

Разделиха се. Младежът излезе сам навън.

Слънцето ярко грееше и в това преходно време от апогея на пролетта към лятото природата просто кипеше.

Пршемисъл погледна към небето, пое дълбоко въздух и му се стори, че досега не беше преживявал нещо толкова хубаво и опияняващо. Вървеше бавно по пясъчната алея, опрян на бастуните, после опита и без тях, можеше и така. Отдалечаваше се все повече и повече и навлезе между дърветата, а когато се почувства уморен, потърси пейка. Откри я след първия завой — и на нея седеше Алжбета.

Той имаше чувството, че сетивата му го лъжат, че слънцето и въздухът, и дърветата, и неотдавнашната им раздяла, всичко това бе станало причина да я види тук.

Но Алжбета се засмя на удивлението му и извика:

— Добър ден, господине, как се чувствате, господине?

— Какво правите тук, мадам?

— Изпреварих ви. — После обясни: — Видях от прозореца накъде отивате и понеже събранието, поради недостиг на присъстващи и излишък от слънце се отложи, изтичах през другия вход и ето ме тук… — С престорена небрежност тя додаде: — Мисля, че доста отдавна вече седя на тази пейка.

— Извинете ме, че дойдох на срещата толкова късно. Той се отпусна до нея.

Алжбета се радваше като малко момиче.

— За днес ви прощавам.

Наоколо минаваха самотни пациенти и оглеждаха младата двойка.

— Тук е чудесно, нали? — каза малко неуверено лекарката.

— Страшно хубаво.

— Сякаш не сте в болница.

Младежът я погледна отстрани, беше хубава, весела, сияеща.

— Точно това не — непрекъснато се чувствам в болница.

Тя се обърна към него с недоумяващ поглед.

След малко Пршемисъл продължи:

— В сегашното положение се чувствам неравноправен.

— А когато сте се запознавал с момичета в качеството си на голяма хокейна звезда, равноправно ли е било?

— Изглежда, че не.

— Мисля, че е било още по-неравноправно.

Пршемисъл взе да се вайка:

— Защо ние двамата не се срещнахме някъде другаде, например… например във влака.

Алжбета се разсмя:

— Обръщам ви внимание, че във влак много трудно се запознавам с мъже. Примерът, който посочихте, не беше сполучлив.

— Не беше. Просто трябва да изляза от болницата и да ви чакам някъде навън, като че ли никога не съм бил тук. Тук дори… — той я погледна — тук дори не мога да ви хвана за ръката.

Алжбета се разсмя на сериозния тон, с който той говореше:

— Освен да се престоря, че ви меря пулса.

И сякаш на шега тя го хвана за китката. Пршемисъл сложи ръка върху нейната, после бавно я поднесе към устните си, за да я целуне.

 

 

Дана Кралова започна тихо, а после викна ужасена:

— Ти явно си полудяла!

Разбира се, казваше го на Алжбета.

— Ти явно си права.

— Най-добрият човек, когото някога съм срещала сред лекарите! Още повече лекар, към когото ти очевидно изпитваш симпатия, а сега спокойно го отблъскваш, само защото в парка си се държала с някого за ръчичка.

— Не беше само държане за ръчичка.

— Не ми разправяй, че сте устройвали там някаква оргия.

— Не, разбира се. В този смисъл наистина само се държахме за ръчичка, но иначе…

— Иначе какво?

— Иначе всичко.

— Значи ли това, че ще се жените?

— Изобщо не. Когато той излезе от болницата, ще трябва да си потърси някаква работа, макар и да си е наумил, че пак ще играе хокей…

— Това само стига, за да видиш колко е зрял душевно, какъв е жизненият му кръгозор. Дори не допуска мисълта, че би могъл да се занимава с нещо като хората.

— Само че той смята, че щом се играе както трябва, хокеят е също почтен занаят, като всеки друг.

— Благословени са бедните духом. И тая негова мания, която просто ме вбесява. Имам към теб само една молба, или съвет, или искане. За нищо на света не казвай на Ржехорж, такива налудничави отношения бързо се разпалват до бяло и подир тях не остава дори и пепел. А така ще проиграеш най-добрия шанс в живота си.

Алжбета отвърна решително:

— Напротив, трябва да кажа незабавно на Ржехорж.

Кралова наистина се ядоса:

— Ако го направиш, ще те провъзглася за невменяема.

— Дана, моля те, мисли за мен, каквото искаш, но в никакъв случай няма да понеса такива полуотношения и получувства…

Сега вече Дана й крясна:

— Но аз не го искам от теб до живот. Искам само да не съсипваш това, което имаш. Защото недей да мислиш, че като си сама, си силна. Това чувство бързо ще отмине и тогава ще остане единствено самотата.

Алжбета я погледна, тонът, с който Дана й говореше, беше за нея нов и необичаен.

— Не те разбирам.

— Нищо не разбираш. То не може да се разбере. То трябва да се изпита. — И поиска да смени темата: — Ах, този Ржехорж, къде ли е с детето?

За щастие вратата се отвори, влезе Ржехорж с Елишка, седнала в нещо като количка.

— Здравейте, уведомяваме ви, че сме гладни.

— Очаквахме ви вече с нетърпение.

Кралова взе да сваля презрамките и палтенцето на детето.

Ржехорж каза:

— Тръгнеш ли покрай болницата, поне сто и петдесет сестри ще поискат да видят какво возиш в количката.

— От което ти съответно си много горд — отгатна Алжбета.

Кралова обаче си го обясняваше по съвсем друг начин:

— Само че тези сто и петдесет сестри са по-скоро любопитни да видят детето на една неомъжена лекарка.

Когато Алжбета и Ржехорж излязоха от стаята на Дана Кралова, изведнъж се почувстваха някак притеснени. Бяха вече пред неговата врата и хирургът попита: — Днес май нямаш време за мен, нали?

За негово учудване момичето отговори:

— Имам.

— Сега, веднага?

— Сега, веднага.

Влязоха, хирургът се зае да прибира някои разхвърляни вещи.

— Седни, не предполагах, че ще дойдеш, не си ли жадна?

— Не.

— Ами… да пусна някаква музика, може ли?

— Пусни, само че през това време аз ще говоря.

— Разбира се. Имам нова плоча на Бах. Прелюдии. — Ржехорж измъкна плочата от обложката, сложи я на грамофона и го пусна: — Ще намаля звука, за да не ти пречи.

Колкото повече говореше той, колкото по-внимателен беше към нея, толкова по-зле се чувстваше тя.

Музиката издигаше все по-високо своя свод — неефектно, просто, затова пък толкова по-въздействащо.

Странно, тя успокои Алжбета, подкрепи я и я оправда:

— Искам да ти кажа, трябва да ти кажа, че се появи един човек, който влезе в моя живот. А по този начин и в твоя. Нищо не се е случило между нас, но мисля за него, а не за теб. Трябва да ти го кажа, защото много бих искала още дълги години да бъдем приятели. Ако, разбира се, след всичко това смяташ, че е възможно.

Ржехорж я изслуша с наведена глава, после само кимна. Нищо повече.

Алжбета предпочиташе той да каже нещо, но усещаше, че мъжът не е в състояние, че ако започне, вероятно ще се разплаче. И затова тя прошепна едва чуто:

— Благодаря ти.

 

 

Днес „двойката“ изглеждаше просто невероятно. Мъже стояха притиснати до стената, подаваха се изпод креватите, седяха на масата и на прозореца — всеобщо удоволствие и глъч.

Пйенкава сияеше, а гласът му се носеше над всички:

— Момчета, ама че ме зарадвахте, само гледайте да не съборите стените, щото такъв панел да ви фрасне по задника, е все едно да те цапардосат с траверса зад ухото.

Шефът на бригадата, дебел и космат, взе да обяснява:

— Мили Вашек, ние толкова дълго се карахме кой да дойде при тебе на свиждане, че накрая пристигнахме всички.

— Много сте ми добрички, така поне ще мога да проверя кого е настигнала оная пещ, като гръмна и как?

Мнозина от момчетата наистина бяха със синини и лейкопласт или с гипсирани ръце.

— Горе-долу се ядва — каза бригадирът. — Само ушите ни пострадаха, докато ни измъкваше навън като зайци.

Думите му предизвикваха отново весела гълчава.

— Рекохме да ти купим подарък, ама какъв? Първото предложение беше за часовник, но го отхвърлихме — часовник е подарил княз Шварценберг на лесничея Хромадка за вярната му служба. После имаше няколко други предложения, около трийсетина, и накрая ти купихме часовник.

Той измъкна от джоба си синя кутийка, отвори я и в нея матово проблясна нов модел ръчен дигитален часовник — да ти е драго да го гледаш.

Погледът на Пйенкава скачаше от часовника на момчетата и обратно.

— Ама, момчета, не разбирам защо.

Бригадата многозначително се разкашля, а нейният шеф приключи въпроса с думите:

— Е, сега няма какво да се разправяме…

Един час по-късно той обясни всичко на главния лекар Сова:

— Исках само да ви кажа, господин главен лекар, че след експлозията нашият Вашек Пйенкава измъкна от огъня единайсет души от бригадата, излизаше и пак се гмуркаше, та исках да ви кажа: много държим да оздравее.

Сова каза учуден:

— Но той самият не спомена нищо за единадесетте спасени. Обясни, че всичко се е случило, защото се е върнал за транзистора си.

— Това е вярно, но транзисторът беше в моя джоб. А когато всичко се срути, Вашек ме прикри с тялото си. Можете ли да ми кажете какво всъщност му има?

— Освен различните натъртвания, драскотини и обгаряния, има и фрактура пелвис, счупване на таза, по-точно на двете рамена на срамната кост. Загубил е много кръв — в нашето отделение за реанимация и интензивно лечение са му прелели близо два литра. За щастие не е прекъснат тазовият пръстен и както показват досегашните изследвания, не е увреден пикочният канал и каквото и да било в тази област.

— Значи след време нищо няма да му има, а?

Сова премисляше доколко следва да предвижда бъдещето, обаче после, без всякакви задръжки, увери бригадира:

— Твърдо вярвам, че ще бъде така.

Бригадирът му подаде ръка:

— Ако има нужда от нещо, ще ви оставя нашия адрес, това момче поначало е от детски дом и си няма семейство, та ние сме му всъщност семейството.

 

 

Сутрешна визитация в детската стая. Едно от момченцата имаше висока температура — направо пламтеше. Но над него беше пламнал от гняв и главният лекар Сова. Без да се съобразява, че има и други хора, които го слушат, с тих глас режеше Цвах:

— Колега, вие ли бяхте дежурен тази нощ?

— Да, господин главен лекар.

— И как си обяснявате сутрешната температура от близо четиридесет градуса?

Този път Цвах не се държеше самоуверено, нито пък снизходително:

— Вирусна инфекция.

— А във връзка с болката в тазобедрената става?

— Рентгеновата снимка не показа нищо.

— И това ви беше достатъчно?

Цвах мълчеше.

— Защо не направихте пункция в ставата? Защо не сте назначил антибиотик?

Цвах мълчеше.

Блажей каза полугласно:

— Да ида ли да се разпоредя?

— Ако обичате.

Арнощ взе малката Кларка на ръце и я изнесе навън.

Сова престана да се занимава с Цвах.

— Моля, продължаваме визитацията.

В амбулаторията Блажей и Яхимова бързо приготвиха инжекцията с антибиотика.

След малко там влезе жена на средна възраст.

Арнощ я погледна и я поздрави:

— Здравей, Драхунка!

— Здравей, какво става?

— Един занемарен коксит.

Лекарката се приближи до момиченцето и повдигна главичката му.

— Този случай е мой, аз ви изпратих детето вчера по обяд.

Блажей само подсвирна.

После детската лекарка разговаря и със Сова.

— Колежке, моля за извинение…

— Вие не сте виновен, господин главен лекар.

— Все едно че съм… Но ви обещавам, че ще се погрижа за всичко. Нашият лекар-специалист, който разполага с толкова много възможности, не е открил това, което вие сте открила в детската амбулатория. Благодаря ви!

Двамата се ръкуваха, после Сова извика на старшата сестра:

— Доктор Цвах тук ли е?

— Чака да го извикате.

— Кажете му, че го моля да дойде.

Цвах влезе тихо и тихо затвори вратата. Не знаеше дали да поздрави, или не, бяха се видели преди малко, затова само леко се поклони.

— Седнете.

— Благодаря!

Седна. Сова остана за миг замислен и тогава именно заговори Цвах:

— Бих искал да ви кажа, господин главен лекар, че напълно осъзнавам грешката и провинението, което допуснах. А също, че това е недопустимо за лекар.

Той млъкна и зачака.

Сова бавно кимна:

— Да, недопустимо е.

— В никакъв случай няма да търся оправдание, няма да ви се сърдя, ако постъпите според правилника.

— Работата не е в правилника, колега, и двамата го знаем — с него се решава само един или друг конкретен случай.

— Но друг подобен не съм имал, господин главен лекар.

— И да, и не. Знаете, че още преди няколко години много се колебах дали да дам съгласието си за вашата атестация. Накрая ме убедихте и аз го дадох. Но си мисля, че не направих добре. Вие нямате ли същото усещане?

— Не разбирам какво общо има това, господин главен лекар.

— Тогава ще ви го кажа по друг начин: не ви ли смущава, че останалите колеги от отделението ви считат за нещо като аутсайдер? За вас това би трябвало да бъде конфузно и оскърбително.

Цвах отговори колебливо:

— Отдавам го на традиционно грубото поведение на всички хирурзи.

— А не ви ли смущава и това, че по-младите колеги вече получават по-сложни задачи от вас?

— Разбира се, че ме смущава. Но аз чакам своя шанс, господин главен лекар, аз умея да чакам.

— А няма ли да бъде по-мъдро, ако осъзнаете действителното състояние на нещата и преминете на друго място, където вашите познания и определени — така да се каже — организаторски способности, ще бъдат използвани по-добре?

— Искате да кажете, че би трябвало доброволно да си търся друго място, така ли?

Сова кимна:

— Тъкмо това имам предвид.

В стаята беше тихо, толкова тихо, че и муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

В момента, в който Цвах вече трябваше да каже нещо, вратата стремително се отвори, появи се Яхимова и извика с глас, който не оставяше никакво съмнение:

— Господин главен лекар, бързо, вашата госпожа Ема!

Сова не попита нищо, бързо скочи от стола и изтича навън.

Цвах остана на мястото си.

Старшата сестра го попита:

— Вие тук ли ще чакате господин главния лекар?

— Не, вече не е нужно.

Сова влезе в отделението, до леглото на Ема стоеше доктор Диас. Приближи се, Ема лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

— Как е?

— Много зле.

— С летален изход?

— Направихме кардиограма — обширен преден инфаркт.

— Какво й давате?

— Вече само долсин.

Край. Край.

Сова хвана ръката на старата жена.

Ема отвори очи.

— Вие тук ли сте?

— Ема!

— Трябва да ми обещаете…

Слушаше я, сякаш от всяка нейна дума зависеше много.

— Какво?

— Че ще отидете при Карел…

Тя гаснеше пред очите му, докато угасна съвсем.

— Край! — каза тихо анестезиологът.

Сова кимна, обърна се бавно и тръгна. Вървеше едва-едва.

 

 

Този ден сестра Хункова се среса особено грижливо. После също така грижливо оправи якичката на бледосинята си блуза, накрая нещо не й хареса, започна да я разкопчава, съблече я и взе да търси друга, чиста.

Младата сестричка я гледаше озадачена:

— Защо я махаш, нали сутринта я облече.

— Но вече е два часа следобед.

После Хункова взе от шкафа транзистора и излезе.

Беше нервна и се оглеждаше при всеки шум от отваряща се врата. Скоро стигна до целта, към която се беше запътила, но тъкмо тогава отсрещната врата рязко се отвори, излезе Яхимова и каза строго, както винаги.

— Сестра, в „двойката“ ли отивате?

Хункова изпадна в паника:

— Да, всъщност — не, всъщност искате ли нещо?

— Премерете температурата на счупения таз.

— Да, разбира се, точно за това отивам.

И радостна се устреми към вратата на стаята.

— Къде отивате? — спря я гласът на Яхимова.

— В „двойката“, нали казахте…

— А носите ли термометър?

— Не.

Старшата сестра не я попита нищо повече, само вдигна поглед към тавана.

Вацлав Пйенкава взе термометъра, зарадва се на транзистора:

— Значи е жив и диша.

Той го включи и предоволен взе да движи стрелката по скалата.

— Може ли?

— Щом като съм ви го донесла…

— Много сте добра, ще ви защитавам от всички.

Хункова надуши опасност и реагира така, както беше свикнала — рязко, злобно, неприязнено, недоверчиво.

— Някой ме е топил, така ли?

Но монтьорът беше самото спокойствие:

— Не, не. Седнете при нас, за да ми седнат сватове.

— Забранено ни е по време на дежурство да седим по стаите.

— Какво ли не забраняват у нас…

— Само че ако тук нахълта старшата сестра, тогава бягай, спасявай се! И без това тя е тая, дето разнася клюки за мен, нали?

— Старшата сестра ли? — попита Вацлав. — Според мен тя е жена на място.

— Ха! Какво знаете вие? Тя ни кара да тичаме от сутрин до вечер.

— Но като вземете тук да командвате вие, всичко просто ще хвърчи, а подът ще бъде толкова чист, че на него ще може да се обядва, не съм ли прав?

Хункова попита изумена:

— Как ви дойде наум, че някога аз ще бъда тук старша сестра?

— Това ми е ясно още от самото начало. Вие имате такива ужким зли очи, а всъщност гледате да правите добро. А то е главното.

Хункова трябваше да седне.

— Само че мен тук никога няма да ме направят старша.

— Как няма? Щом аз съм го разбрал, ще го разберат и те.

Сестрата каза с известно стеснение:

— Тук всички мислят, че съм глупава.

— А не сте ли? — попита младият мъж съвсем невинно.

Хункова настръхна — към такива въпроси беше необикновено чувствителна.

— Какво?!

— Кой и кога напоследък ви е дал да разберете, че, меко казано, не сте дообмислила нещо докрай?

Хункова отговори искрено:

— Сега, пред вратата, старшата сестра.

— И защо?

— Ами задето идвах да ви премеря температурата без термометър.

— А вие носехте ли термометър или не?

— Не носех.

— Е, виждате ли, била е права.

— Не беше, защото аз идвах да ви донеса радиото, а не да ви меря температурата.

— Само че преди да дойдете при мен, сте си сресала косата, облякла сте чиста блузка, а че за камуфлаж е трябвало да вземете и термометър, сте забравила. Така или иначе — глупаво.

Хункова погледна втренчено този наистина добросърдечен, но същевременно ужасно откровен младеж и кипна:

— Какви ги измисляте, че заради вас… аз… косата… и нова блуза, какви ги измисляте?

Тя стана и понечи да излезе, но Вацлав я спря на вратата с едно-единствено изречение:

— И аз заради вас поисках гребенче и огледалце, та да се среша на прав път.

Сестрата се смути, не знаеше какво да прави по-нататък. Монтьорът добави тихо:

— Само че ако вие бяхте забелязала, аз щях да съм доволен, а пък вие се ядосахте, че аз го забелязах.

Следващото изречение на медицинската сестра Хункова се равняваше на катарзис:

— Вече не съм недоволна, вече съм доволна.

 

 

Цвах обикаляше колегите си с лист хартия в ръка съобщаваше:

— Фонд „Кафе“ ви уведомява, че за изминалия месец всеки дължи по тридесет и осем крони и шестдесет халера.

И на всекиго показваше списъка и сметката. Арнощ Блажей измъкна от плика със заплатата си банкнота от петдесет крони, Алжбета имаше дребни, Щросмайер се заоплаква:

— Трийсет и осем крони и шейсет! Че това ще ме разори, що ли се включих в този фонд, като всъщност не обичам кафе.

Той отвори шкафчето, взе портфейла си, измъкна от него две банкноти по двайсет крони, прибра го и когато вече затваряше вратичката, си даде сметка, че нещо не е наред. Взе отново портфейла и преброи парите в него. Сетне изумен възкликна:

— Вие може и да се смеете, но някой ми е свил седем стотачки.

Разбира се, никой не се засмя, всички се обърнаха към него. Арнощ каза:

— Кой може да ти вземе седем стотака? Тук никога нищо не се е губило.

— И аз бих искал да знам.

— А не си ли ги оставил някъде другаде?

— Невъзможно! Защо ще отделям от заплатата си седем стотачки и ще ги слагам другаде?!

Това беше истина, срещу която нямаше какво да се възрази.

Настана неприятна тишина.

Блажей попита всъщност само Цвах и Алжбета:

— Да е идвал при вас някой, някой пациент, и да сте го оставили тук самичък?

Те поклатиха глава.

Всичко това беше толкова неприятно за Щросмайер, че той каза, за да сложи край:

— Всъщност, така ми се пада. Занапред ще внимавам повече.

Но това не прозвуча много убедително.

На вратата се почука, в стаята надникна Яхимова:

— Добър ден, трябва ми епикризата на пищяла.

Това се отнасяше за Алжбета.

— Написах я вече — отвърна момичето. — Един момент!

И докато тя търсеше епикризата, Арнощ попита:

— Не сте ли виждала някой да влиза тук, имам предвид през последните два часа?

— Не, само вашата дъщеря, но вие сигурно говорихте с нея, нали?

Тези думи, отправени към Щросмайер, му подействаха като удар по главата.

— Какво? Ирена ли? Аха… да, разбира се.

Алжбета подаде епикризата на Яхимова.

— Ето я.

— Благодаря!

Старшата сестра излезе и затвори вратата.

Всички някак нерешително погледнаха Щросмайер, а той промърмори, облян в студена пот:

— Трябва да ви се извиня, аз… ама съвсем бях забравил, че тези пари ги взе… впрочем, че тези пари ги дадох на Ирена. Простете ми…

И разбира се, на всички им стана ясно каква е работата.

 

 

Духовата музика засвири „Свети ми, слънце златно“, върху ковчега на Ема изтрополиха първите буци пръст. Около гроба стояха само неколцина роднини, а също Сова с Щросмайер, Алжбета, Цвах, Яхимова и Ина.

Музиката спря да свири и главният лекар забеляза колата на Карел, която тъкмо спираше пред вратата на гробището. Карел слезе и забърза към тях.

Ритуалът свърши, присъстващите започнаха да изказват съболезнованията си на роднините.

Карел отиде при баща си.

— Добър ден!

— Добър ден!

— Карах родилка и не успяхме да стигнем до болницата, трябваше сам да се справям, много се забавих.

— Всичко наред ли е?

— Вече да.

Те бавно се приближиха до сестрата на Ема, за да й изкажат съболезнованията си.

Карел погледна ковчега.

— Какво стана?

— Инфаркт.

— Много ли се мъчи?

— Разви се страшно бързо.

Синът видя, че останалите си тръгват.

— Върви, искам да остана малко тук.

— Ще дойдеш ли после у дома?

— Ще дойда.

Хората се разотиваха, колите потегляха.

Щросмайер понечи да се сбогува със Сова:

— Господин главен лекар, ние тръгваме…

Главният лекар го прекъсна:

— Моля ви, може ли да дойдете с мен?

— Но това си е чисто семеен помен…

Сова гледаше Карел, който стоеше над гроба — самотна фигура сред ниските паметници и храсти.

— Аз също не познавам никого от нейното семейство.

— И все пак…

— Трябва да поговоря с вас.

Каза го така, че неговият заместник дори и не помисли да пита повече.

Около богато наредената трапеза бяха насядали близките на Ема, хора предимно от село, и водеха приглушен разговор. Сова започна тихо да обяснява на Щросмайер:

— Казват, че можеш да оцениш един човек, едва когато го загубиш. За разлика от други твърдения, това е вярно. Ема беше добрият дух на тази къща и на мен страшно ми липсва нейното неудовлетворение от всичко, което правех.

— От всичко — едва ли.

— Почти от всичко. След като тя си отиде, къщата заглъхна и замря. Останаха само стените и мебелите. — Той се сепна: — Извинете, че ви занимавам с това, за друго ви помолих да дойдете. Искам да ви кажа, че реших при първа възможност да се пенсионирам.

Щросмайер чак се уплаши:

— Какво?!

— Да речем, от следващото тримесечие.

— Казахте ли вече на някого?

— Не. Мислех, че вие пръв трябва да го чуете.

— Не го и казвайте, защото според мен това е чиста глупост.

Сова беше абсолютно спокоен, за него въпросът беше приключен.

— Сега май ще ми се разсърдите, колега, но ви го казах, не за да чуя мнението ви, а за да се съобразите с този факт.

Щросмайер беше поразен.

В стаята влезе Карел.

Сова прошепна на своя заместник:

— Имам малка молба: пред сина ми — нито дума затова.