Ярослав Дитъл
Болница на края на града (18)

Глава осемнадесета

Един ден в болницата пристигна областният ортопед, изтормозен от непрестанните оплаквания на зарзаватчийката Добиашова. Той проучи всички протоколи, разговаря с лекарите и с пациента и после, придружен от директора на болницата, сподели пред ортопедите своето становище.

— Бих искал да ви кажа, че след като се запознах с документацията, стигнах до извода, че сте действали съвсем правилно, не е направена никаква грешка, нито що се отнася до приложения метод, нито след това. В този смисъл ще отговоря и на жалбата на госпожа Добиашова.

Най-открито изрази своето задоволство директорът:

— Доволен съм да чуя вашето заключение. Винаги съм наел, че на това отделение може да се разчита…

Областният ортопед зададе последния си въпрос:

— Бих искал само да попитам как възнамерявате да продължите лечението?

Всъщност той питаше главния лекар Блажей, но Арнощ предостави отговора на Карел Сова.

— Ние намираме, че не ни остава нищо друго, освен да направим нова операция, като евентуално поставим гентамицинова верижка.

— Съгласен съм.

Всички решиха, че с това случаят Добиаш е приключен веднъж завинаги.

 

 

Сова беше извел доктор Фастова на разходка с колата. Когато стигнаха до гората, оставиха автомобила на пътя и продължиха пеша.

Вървяха бавно между високите дървета, обгърнати от тишина.

— Мислихте ли за нас? — попита я той най-сетне.

— Не съм — отговори рязко Фастова. — За такива неща не мисля.

Отговорът й смути Сова.

— Не мислите ли?

— Не, защото предварително ми е ясно всичко.

— И какво ви е ясно?

— Че това е пълна глупост. Да се развеждаш — да се омъжваш — на тия години…

Мъжът до нея се почувства много нещастен.

— Очаквах го.

— Трънки сте очаквал! Аз очаквах!

— Сега не ви разбирам. Какво сте очаквала!

— Очаквах, че ще ликвидирам въпроса за нула време, но вие сте невероятно упорит дядка.

Беше се ядосала.

— Аз ли? — попита изумен Сова. — Че какво правя?

— Непрекъснато се врете в душевното ми пространство — недейте да свиквате така.

Той отстъпи съвсем смирено:

— Вече няма.

— Ами, няма! Аз най-неочаквано се хващам, че ви чакам вечер, че се ослушвам за вас, че сутрин бързам да ви видя, че дори вече се контролирам, каквато съм цапната в устата да не изтърся първото, което ми дойде наум, накратко казано — пълно обезличаване.

— Да ви призная — заговори Сова все по-объркан, — вече изобщо не мога да се ориентирам. Това ми прозвуча като някаква надежда за мен. Правилно ли го тълкувам?

— Нищо не тълкувайте! — възрази Фастова. — Все още не съм се предала, все още съм способна на някакъв отпор.

 

 

В деканския кабинет имаше поне двайсетина души, ако не и повече, които сновяха между преддверието на кабинета и заседателната зала зад него.

Доктор Цвах посрещна Карел.

— Радвам се да ви видя, господин докторе, елате да ви представя на декана.

Той го заведе при един не много стар мъж, представи го, деканът му стисна ръката.

— Много ми е приятно, че се запознавам с вас. Работата ви е забележителна. Запознайте се и с останалите членове на научния съвет…

Цвах го поведе и го представи на всеки от членовете на съвета — всичко му се струваше донякъде недействително, тези хора с прочути имена бяха любезни, мили, шегуваха се, всъщност от тях той познаваше само професор Халаба и доцент Шипова.

После влязоха в заседателната зала, накараха го да седне на видно място, деканът откри защитата, Карел благодари за вниманието, двамата рецензенти прочетоха и обосноваха своите становища, както личеше — доста благоприятни. Вторият рецензент беше именно доцент Шипова, а тя завърши изказването си с думите:

— … мое задължение е накрая да поставя въпроса, който се повдигна във връзка с вашата работа. На страница 13 вие сочите, че трудът ви е разработен въз основа на шестдесет операции, които сте направил сам. Но за един такъв кратък период обаче в една неголяма болница не е възможно да е имало толкова операции от този тип, следователно е очевидно, че сте осъществил сам по-малко от половината. Останалите са били направени наистина във вашето отделение, но преди постъпването ви в него и от други колет.

Карел погледна доцент Шипова, после Халаба и след това декана, които попита:

— Можете ли да отговорите на този въпрос?

— Мога.

— Как?

— Истината е, че тези операции бяха направени от моя баща и резултатите ги получих от него.

В залата изведнъж настана потискаща тишина.

— Само от баща си или и от други?

Карел промълви едва чуто:

— И от други.

Деканът се огледа дали членовете на съвета имат някакви забележки, но никой не поиска думата, само доцент Шипова затвори папката си.

— Според установения ред — каза деканът — ще ви помоля да почакате отвън, сега научният съвет ще разисква и след това ще подложи на гласуване дисертацията ви.

Карел стана, поклони се и излезе.

Мина в кабинета на декана с намерение да излезе навън, но се спря до прозореца. След малко чу зад себе си гласа на Цвах:

— От Бор се получи писмо за тези операции.

Карел се обърна.

— Писмо ли? От кого?

— Нямам представа — отговори Цвах. — Никога през живота си не съм чувал това име. Но нали разбирате, то може и да не е истинско.

— Вече няма значение — каза Карел.

— Много ли хора четоха вашия труд? — попита Цвах.

Карел нямаше желание да говори повече за това.

— Блажей го е чел със сигурност, нали?

— Да.

— Друг някой?

— Не знам.

— Значи никой друг. Въпреки това не ми се вярва.

— Какво?

— Че Блажей би седнал да напише такова писмо — изненада го с отговора си Цвах.

— Мислех, че не сте били в много добри отношения.

— Абсолютно вярно. И имах да си връщам. И все пак този човек ми помогна, както никой друг.

— Той ли? С какво? — не го разбра Карел.

— С това, че ме изгони. Ако не беше той и до ден-днешен щях да си седя в Бор, третиран като последен аутсайдер, без сам да имам достатъчно сили да напусна. Със своето благородство вашият баща никога нямаше да направи това, което направи Блажей и аз чисто и просто щях да се погреба там. Трябва да уважаваме противниците, които ни нанасят честни удари.

— Но това писмо е по-скоро удар в гърба.

— Така е — съгласи се Цвах. — Тъкмо затова не вярвам, че го е написал Блажей.

Вратата зад тях се отвори и секретарката каза:

— Викат ви, господин докторе.

Карел се спря в средата на залата, дори не седна, деканът насреща също стана.

— Възложено ми е да ви съобщя, че научният съвет на факултета смята за невъзможно присъждането на кандидатска степен въз основа на вашата дисертация и е на мнение, че би трябвало, разбира се, след съответно няколкогодишно събиране и класифициране на собствени наблюдения, да напишете нов, напълно самостоятелен труд.

Деканът млъкна. Карел постоя още няколко секунди, после се поклони и без да каже дума, излезе.

 

 

Доктор Щросмайер влезе в пивницата, посрещнат с радостно възклицание от бившия главен лекар Въртишка.

— Колега, камък ми падна от сърцето!

— Че как иначе, нали идвам да подкрепя своята фаворитка.

— Само че фаворитката няма да дойде, не я е пуснала майка й, защото я болял корема, или не знам точно какво.

Щросмайер се уплаши:

— Надявам се, че не искате да кажете това, което си мисля.

— Хич не се плашете, ще седнете на осма дъска.

Щросмайер незабавно се обърна и тръгна към изхода.

Въртишка се вкопчи в ръката му:

— Вие наистина ли искате да ни предадете?

Щросмайер се спря засрамен.

— Какво ли в Чехия не наричат предателство!

И се остави да го поведат като овца към скотобойна.

Играчите вече седяха един срещу друг край определените им дъски, единствено последната беше заета само от едната страна. Там седеше стар мършав счетоводител, плешивият му, необикновено ръбест череп светеше, дори проблясваше.

При вратата Въртишка прошепна на Щросмайер:

— Началник на служба „Заеми“, някой си Шмейкал, внимавайте как ще започнете, тогава той дебне всяка грешка.

— Много ви благодаря. Днес той ще ми тегли чертата и с лихвите.

Междувременно Въртишка се беше приближил до споменатия Шмейкал.

— Господин счетоводител, мога ли да ви представя вашия съперник? Доктор Щросмайер.

Мършавото човече вдигна поглед, устните му се разтегнаха в приветлива усмивка и откриха два реда конски зъби.

— Приятно ми е, господин докторе, слушал съм много за вас.

— Изключено! — възрази Щросмайер. — Никога не съм имал повод да донеса при вас, в спестовната каса, дори една крона.

— Имам предвид вашата известност като лекар.

— Тук тя за нищо няма да ми послужи.

Въртишка побърза да се отдалечи:

— И така, няма да ви преча, успех!

И той поощряващо намигна на Щросмайер.

От другата страна председателят му направи знак, че му стиска палци.

Шмейкал протегна свитите си в юмрук ръце:

— Избирайте, господин докторе!

Щросмайер посочи лявата ръка. Счетоводителят я отвори, показа се черна фигурка.

— Аз съм с белите. Започвам.

И моментално направи първия ход.

Щросмайер едва беше успял да се огледа, да премести първата фигура, а Шмейкал вече правеше следващия ход.

Щросмайер отговори неуверено и видя, че счетоводителят беше изненадан — явно бе направил някаква глупост.

Шмейкал зиморничаво започна да трие ръце.

Щросмайер се хвана за това като удавник за сламка:

— Студено ли ви е?

— На мен ли? Не — пророни човечето. — Само малко, на краката.

— Тук? На краката? — удиви се Щросмайер. — И отдавна ли страдате от това?

— От кое?

— От нарушено кръвообращение.

— Аз ли?

— Ходил ли сте на лекар? — продължаваше да го атакува с въпроси Щросмайер.

— Момент! — извика съперникът му.

Той посегна към една фигура, посегна към друга, после премести първата. И тутакси съжали.

— Всъщност, какво представлява това нарушено кръвообращение?

Щросмайер направи ход и отговори:

— Нарушено кръвообращение ли, би трябвало да знаете.

Шмейкал съвсем се изнерви:

— Чувал съм, но… аз ли съм наред?

— Разбира се.

— Сега трябва да се съсредоточа.

Той се замисли и както се беше вглъбил в себе си, Щросмайер го попита тихо:

— Потят ли ви се ръцете?

— Какво? Понякога.

— А как сте с дишането?

— Какво ми има на дишането?

— По-добре играйте.

Шмейкал нервно премести една фигура.

— Понякога дишам много трудно. Например в края на тримесечието. Какво означава това?

— Веднага ще ви обясня — каза любезно Щросмайер. — Но преди това, с ваше позволение, ще ви взема коня.

Счетоводителят се смая как го беше допуснал.

— Вие ми взехте коня?

Щросмайер кимна, после добави:

— А сега ви казвам шах. Шах, господин счетоводител!

Шмейкал взе да търси пролука, през която да измъкне царя от железната обсада и избръщолеви:

— Сега вече съвсем ми се смръзнаха краката, ръцете ми се изпотиха и ми духа на главата.

— Нищо ви няма — успокои го Щросмайер, — в опасност е вашата царица, а не вие.

Около тях започнаха да се събират нови и нови играчи.

Счетоводителят каза отчаян:

— Как не обърнах внимание на дамата, досега не ми се беше случвало такова нещо.

— Вие говорите така, сякаш се предавате?

Един от играчите викна:

— Господин Шмейкал, за бога, какво чакате още, хвърляйте кърпата на ринга^[1]!

Шмейкал събори царя и простена:

— Поздравявам ви, вие сте по-добър!

Към Щросмайер се спуснаха всички играчи, начело с Въртишка:

— Колега, вие спечелихте точка, на която изобщо не разчитахме.

 

 

Малката Ханка отвори широко вратата и викна доволна:

— Здравей, татко, идваш точно навреме.

Карел Сова не беше в особено добро настроение.

— Здравей! Защо съм дошъл точно навреме?

— Защото някой трябва да ми направи домашното по математика.

Целунаха се и дъщерята го поведе към стаята си.

На вратата на всекидневната се показа бившата му жена.

— Добре дошъл! — и тя му подаде ръка.

— Благодаря.

— Много бързо си приключил със защитата. При нас това понякога продължава безкрайно дълго.

— Мина бързо — отговори той.

Дъщеря му го поведе пак към своята стая, като отстрани майка си.

— Не го бави повече, че няма да свършим!

Карел се извини с поглед на Катержина и се остави да го водят. Жена му каза само с приветлив глас след тях:

— Е, честито!

От вратата на детската стая обаче той страшно тъжно отговори:

— Няма за какво да ми честитиш. Изхвърлиха ме.

Бившата му жена застина на мястото си.

— Не се притеснявай. И аз не станах доцент.

Сега пък той се изненада:

— Сериозно ли? И защо?

— За съжаление — така е. Но няма да го обсъждаме, нали?

— Правилно, светът иска човек да се държи така, сякаш всичко е в реда на нещата.

— Да, по-добре се преструвай, че всичко е наред и не разправяй какви неприятности имаш.

В този миг Карел почувства тази жена много близка.

Вечерта обаче Алжбета сипеше гръм и мълнии:

— Блажей е невероятен подлец. Понеже не го допуснаха и понеже няма да го преживее, решава да повлече след себе си и теб.

Карел се опита да възрази:

— Никой не знае дали е бил Блажей, никой не каза.

— Как така? Нали само той чете твоята работа?

— Да, но…

— Такава свинщина с нищо не може да се оправдае. Тук всяко благородство е неуместно.

— Но по принцип те са прави. Повече от половината операции не са мои.

Това обаче не беше никакъв аргумент за Алжбета.

— Нима в другите болници колегите не си помагат? Веднъж ще помогне един, после пък друг ще помогне на него. Но нашият многоуважаем господин не може да го понесе и ти стоварва удар като най-обикновен доносник. Ти трябва да му го кажеш, трябва, дори ако се наложи да напуснеш отделението.

Той нищо не отговори. Само тихо отбеляза:

— Отбих се за малко при Ханка. Двете те поздравяват.

 

 

Вацлав Пйенкава тъкмо захапа печената филийка, лицето му се изкриви от болка и той не успя да сподави стона си.

Жена му тутакси отиде при него:

— Какво стана, какво стана?

— Нищо, изглежда не захапах както трябва.

Но тя вече беше забелязала синята подутина на венеца му и изненадана попита:

— Вашек, какво е това?

— Къде? Не мога да видя.

— Кой го направи?

— Не знам. Изглежда съм си ударил брадата в панела.

Но опитът му да се пошегува не можа да я заблуди.

— Вашек, ти си се бил с някого, нали?

— Не — отвърна Пйенкава. — Само фраснах веднъж Рудла и той мене и после, за съжаление, ни разтърваха.

— И защо се биеш с най-добрия си приятел?

— Защото разправя тъпи вицове.

Тя се досети:

— Вицове за нас двамата?

— Да. И не ме питай какви.

Марта седна на мястото си. Притихнала, бледа, наскърбена.

Мъжът й я погледа, погледа и тихо почна да разказва:

— На първия етаж живеят Новакови и нямат деца, а на втория Прохазкови и имат шест, и всичките с големи бузи. Един ден господин Новак причаква господин Прохазка и го пита: „Не се сърдете, господин Прохазка, но как го правите, та имате толкова много и толкова хубави деца? Ние така се стараем, а ето на̀ — нямаме“. А господин Прохазка вика: „Много е просто, господин Новак. Стига да имате сапун и метла с дълга дръжка“. „Сапун и метла с дълга дръжка ли? Не ви разбирам“ — чуди се господин Новак. — „Ами че то е ясно — смее се господин Прохазка. — Със сапуна измивате хубавичко вашата госпожа, а с дръжката удряте по тавана, аз идвам и всичко останало вече е моя грижа“.

Вацлав Пйенкава млъкна и настана пълна тишина. После той се надигна и отиде при жена си, прегърна я и се помъчи да я окуражи:

— Не го вземай присърце. Като си имаме бебе, ще счупя с дръжката на метлата чутурата на тоя…

А тя се постара да отговори, колкото може по-весело:

— Знам, и ще се радвам, като го направиш.

 

 

По слабо осветения през нощта коридор вървеше Арнощ Блажей — сам, с ръце в джобовете на престилката. Влезе в кабинета си. И с учудване установи, че там се беше настанил гост — доктор Щросмайер.

— Ти ли си?

— Дойдох при теб — отговори доктор Щросмайер.

— Какво има?

В гласа на Щросмайер не се долавяше и следа от присъщата му закачливост:

— Станало е нещо, което хич не ме засяга, но все пак трябва да ти го кажа.

— Какво е то?

— Арнощ, тук за теб се шири грозна клевета.

Блажей пребледня, помисли, че става дума за Ина.

— Кой я разпространява? Тя ли?

Щросмайер разбра, че Арнощ е на друга вълна.

— Не е това, което си мислиш, не е.

Блажей бързо и рязко го прекъсна:

— Нищо не си мисля.

— Говори се, че си донесъл във факултета, че Карел не е правил толкова операции, колкото е посочил в работата си и заради тоя донос са го отрязали.

Блажей посрещна думите му с непресторено удивление:

— Отрязали ли са го?!

Сега смаяният беше Щросмайер.

— Че ти не знаеш ли?

— Попитах го, а той ми каза, че са го са го отложили.

— Това отлагане е за години и трябва да си смени темата.

— Не му завиждам.

— Аз също. Но да се върнем на клеветата.

— Виждам, че и вярваш.

— Не вярвах и не вярвам — отговори твърдо Щросмайер. — Затова, ако обърна внимание, казвам „клевета“. Но тук има нещо, дето не с наред.

— А именно?

— Ти си единственият, който е чел работата му и е знаел за операциите. Можеш ли да си го обясниш?

— Не.

— Жалко.

— Във факултета също са я чели, например Цвах.

— Цвах не е имал причина да го клепа.

— Докато аз съм имал.

Щросмайер строго потвърди:

— Докато ти си имал.

Двамата дълго мълчаха.

— Не си много сигурен дали трябва да ми благодариш, че те уведомих, нали?

Главният лекар въздъхна тежко:

— Благодаря ти.

 

 

Доктор Сова спря колата си пред здравния пункт, паркира я до някаква друга, която се намираше там, и изскочи навън като младеж.

Грабна лекарската си чанта и бързо влезе вътре в чудесно настроение, обзет от светли очаквания.

Взе стъпалата по две и горе веднага се насочи към стаята на доктор Фастова.

Почука и без да дочака отговор, влезе с поздрав:

— Добър ве…

Но в същия миг забеляза, че до прозореца беше седнал някакъв мъж, около петдесетгодишен, спортен тип, а доктор Фастова я нямаше.

Бившият главен лекар не доизрече поздрава си.

Мъжът стана и много любезно каза:

— Добър вечер! Позволете да ви се представя — инженер Фаст. — И той подаде ръка на вцепенилия се Сова.

— Приятно ми е. Сова.

— Веднага си помислих, че вие сте главният лекар Сова, жена ми много ми разказва за вас.

Тъкмо на това Сова не повярва особено, но какво да се прави?

— Колежката Фастова е излязла…

— Само за малко, да купи нещо за из път. Трябва ли ви?

— Ами… ако има малко време само да се разберем какво ще правим.

— Имате предвид утре ли?

— Утре също — апатично промълви Сова и излезе. — Засега довиждане!

Доктор Фастова дойде при него след доста време.

Сова беше седнал в креслото си, не четеше, дори не беше запалил лампата.

Отначало тя не можа да се ориентира в полумрака.

— Тук ли сте?

— Тук съм — отговори главният лекар.

— Може ли да светна?

Вместо отговор той сам запали лампата. Светлината заля едната от стените и част от тавана и стаята изведнъж стана по-приветлива.

Фастова погледна Сова и седна срещу него.

— И така — какво да правим? Синът има неприятности в училището, искат да го изключат, дъщерята е бременна, мъжът ми зарязал своята мацка или тя — него, все тая, и всички в един глас викат: „Майчице, върни се при нас, ние тук не можем без теб!“

Сова я слушаше и мълчеше.

— Нещо не сте много словоохотлив.

— Какво трябва да кажа?

— Ами например, дали да не го сграбча за яката и да го изхвърля навън.

Сова каза:

— Децата си не можете да сграбчите за яката.

— Вие говорите като моето по-лошо „аз“.

Той неволно се усмихна. Тази жена всеки път съживяваше у него някаква бодрост или борбена решимост.

— А какво ви казва вашето по-добро „аз“?

— Моето по-добро „аз“ се обажда само когато се опитват мен да ме изхвърлят за яката — а сега мръснишки мълчи. Така че с готовност предоставям цялото решение на вас.

Той й отговори много натъжен:

— Има ли изобщо какво да се решава?

— Я виж ти! — ядоса се Фастова. — Сега, когато тъкмо и между нас всичко започна! Или не е започнало?

— Започна.

— Ето на̀!

— Но трябва да помогнете на дъщеря си и на сина си.

— Макар и да знам, че като всички подрастващи ще плюят на мен още щом ги измъкна от локвата и ги оближа?

Сова тежко въздъхна.

— Въпреки това.

Доктор Фастова се разфуча:

— С такива съвети можете да отидете да ви препарират, благородие недно благородно!

И трясна подир себе си вратата така, че цялата къща се раздруса.

 

 

Арнощ вкара колата в гаража, заключи го и пое нагоре по стълбите.

Церемонията по посрещането на таткото оставаше неизменна. Децата изскочиха от стаята си.

— Добър вечер, татко!

— Добър вечер! Бяхте ли послушни?

— Бяхме.

В това време се появи и жена му и снизходително каза:

— С малки изключения — бяха.

После той седна на масата, без да сваля поглед от жена си, която сервираше вечерята.

Блажейова забеляза, че я гледа и това донякъде я смути.

— Уморен ли си?

— Доста. В отделението сме трима души и половина, а на това отгоре все някой отсъства. Днес трябваше да освободя Петерка, понеже се налагало да се яви за нещо във връзка с казармата, вчера Щросмайер беше в съда като вещо лице, онзи ден Сова защитава в Прага дисертация…

Жена му каза „мимоходом“:

— А, вече е ходил? И как е минало?

Блажей каза също „мимоходом“:

— Как може да мине? Сигурно добре.

— Въпреки че половината от операциите не са негови?

— Те не знаят.

После, както бяха седнали един срещу друг с децата от двете страни, добави:

— Освен ако някой не им го е казал.

Жена му се държеше великолепно. С нищо не се издаде. Само отведнъж вниманието й изцяло се насочи към децата:

— Дай, аз ще ти го нарежа!

Изчака я и едва когато тя отново взе своите прибори, каза:

— Сова не е защитил дисертацията си в Прага.

Ножът и вилицата й дръннаха по чинията.

Но после, в здравите ръце на жената, която тутакси се бе съвзела, отново почнаха да вършат работата си.

Блажей се обърна към жена си и пак в присъствието на двете весели, безгрижни деца каза:

— Няма ли да ме попиташ?

— Какво?

— Защо беше тая мистификация в началото, че е защитил?

Тя трябваше да отговори и каза твърдо:

— Ами навярно са научили отнякъде. И какво от това?

Погледна я тъжно:

— Само че има едно но…

— Какво?

— Цялата ортопедия знае, че единствено аз съм чел неговата дисертация…

И като не получи никакъв отговор, довърши:

— Ако съм поне мъничко честен, трябва да напусна болницата.

 

 

Ина довърши писмото, сложи го в плик и го опря на пепелника. После вдигна пълната чанта, облече приготвения шлифер, с другата ръка взе дамската си чанта и измъкна от нея ключовете.

Тихо, възможно най-тихо излезе в антрето.

Но нищо не можеше да убегне от вниманието на бившата старша сестра, нито навремето в ортопедията, а още по-малко сега, в дома й.

Щом вратата се открехна, и Яхимова вече беше в антрето. Моментално обгърна с поглед Ина и нейния багаж.

— Излизаш ли, Инушка?

— Да, ще занеса прането.

— Но Роман ще го закара с колата, няма защо ти да го мъкнеш.

— Не е тежко.

— Не, не, в никакъв случай няма да позволя, толкова път има да биеш, ако искаш, ще дойда с теб.

— Не отивам там, а при една приятелка, ще ми дава някои неща за бебето.

И без да се бави повече, излезе, за да не трябва да отговаря и на друга въпроси.

Яхимова остана в недоумение, цялата тази работа не й харесваше.

Изтича до телефона и набра бързо пет цифри.

— Аз съм, Романе.

— Здравей, мамо!

— Романе, Ина си отиде.

— Къде е отишла?

— Не знам. Но взе големия червен сак, първо каза, че ще отнесе прането, а като поисках да й помогна — че отива при приятелка, за бебешки дрешки, но сакът беше пълен, разбираш ли?

— Не.

— И аз не разбирам. — Тя погледна през прозореца, Ина тъкмо се качваше в автобуса. — В момента се качва в автобуса.

— Кой номер?

— Трийсет и пет.

— Добре, мамо!

И той бързо затвори телефона.

Яхимова остави бавно слушалката.

Ина седеше в полупразния автобус със сака в скута и спокойно гледаше пред себе си.

След завоя зад автобуса се появи жълта „Лада“ и за няколко секунди го догони. Щом той спря на спирката, „Ладата“ също спря, щом потегли — и „Ладата“ тръгна.

Ина я забеляза доста късно, но прие факта спокойно, може би с известно облекчение.

На следващата спирка тя стана и слезе. Тръгна право към колата на Роман, отвори вратата и седна.

Роман я попита кратко:

— При коя приятелка отиваме?

— При Марта Хункова.

— Тя ли има бебешки дрешки?

— Не.

— Тогава защо?

Ина попита със съвсем безцветен глас:

— Майка ти не ти ли прочете писмото по телефона?

— Какво писмо?

— Написах ти писмо.

— На мен ли? Защо?

— Защото съм пъзла.

Едва сега Роман рухна. Натисна рязко спирачките и закова колата на място.

Някой зад него гневно натисна клаксона, заобиколи го и с жест му показа, че е кретен.

— Отивам си, Романе.

— Сега ли?

— Сега дори е късно. Не мога повече така.

— Някой държи ли се лошо с теб?

— Не, не! Но детето не е твое.

Ето че дойде… От известно време той усещаше, че някаква опасност бе надвиснала над него. Сега само глухо попита:

— А чие е?

— Няма значение. Ако можеш, прости ми, знам, че много те нараних. Извинявай.

Тя отвори вратата и слезе.

Роман гледаше как си отива от него, беше мъртво блед, по челото му бе избила студена пот. Механично включи на първа скорост и с ревящ мотор потегли след нея.

Предното колело се качи на тротоара, колата се насочи към Ина, без тя да подозира каквото и да било.

Когато на тротоара беше вече цялото шаси. Роман забеляза как групичка шестнайсетгодишни младежи го сочат и се кикотят.

Слезе на платното и бясно подкара колата.

 

 

Доктор Фастова качваше куфарите си в колата — мъжът й носеше другия багаж.

— Това май е всичко.

Жената се огледа, после въздъхна:

— Виждам, че дипломатическият корпус няма да се появи да ни изпрати. Карай!

Вече се качваше в колата, когато от вратата на здравния пункт излезе Сова в бяла престилка, в ръката си държеше розова пъпка.

— Обиколих цялата градина — обърна се той смутен към лекарката. — Това е първата, която се разтваря.

Фастова се мъчеше да прикрие колко е трогната:

— Ето, това сте целият вие! След всичко, дето ви надробих тук, сте и сантиментален, и със склонност към кича…

— Вие се трудихте за тези рози повече от мен и винаги бяхте искрена.

Личеше, че той още се контролира пред мъжа й.

Не обаче и доктор Фастова. Тя го притегли към себе си, а на мъжа си заповяда:

— Ти не гледай!

Зърна на прозореца главите на три от „момичетата“ и отбеляза:

— Те нека гледат, вещици!

И без да се притеснява, се посвети на Сова.

— Сова, вие сте най-добрият мъж, когото познавам. Понятие нямах, че съществуват такива хора. Много жалко, че този най-добър мъж не можа да се събере с толкова лоша жена, каквато съм аз.

После тя притегли главата му и както беше смутен, го целуна по двете бузи и по устата.

— Добре е, че ви има на този свят. И ако моите негодници ми вдигнат кръвното, събирам си багажа и незабавно идвам при вас.

Преди Сова да успее да отговори, тя седна в колата и рязко нареди:

— Карай! Какво стоиш?

В прозорчето се мяркаха очите й, пълни със сълзи.

Веднага след това колата изрева и потегли. Сова стоеше и гледаше как се отдалечава — всичко беше свършило — и той, който винаги бе самотен, стана още по-самотен.