Ярослав Дитъл
Болница на края на града (19)

Глава деветнадесета

Снимките бяха окачени и Блажей, Щросмайер, Карел Сова и Петерка внимателно ги разглеждаха, като си обръщаха един на друг внимание върху важните детайли.

— За съжаление — каза Блажей — според мен е абсолютно очевидно, че ставните повърхности са сраснали и ставата е анкилозирала.

— Господа — викна Щросмайер, — ставата е тотално обездвижена и с нея нищо повече не може да се направи. Впрочем, това можеше да се очаква.

— Така е, очаквахме го — бранеше се Блажей, — но в никакъв случай не можехме да постъпим другояче.

— Е, той ще може да ходи — тихо отбеляза Карел.

— Обаче много лошо — възрази Щросмайер. — И от него в зарзаватчийницата няма да има никаква файда.

— Той знае ли вече? — попита Петерка.

— Не знае — отвърна Блажей.

— И жена му ли? — обади се пак Щросмайер.

— И тя — мрачно каза Арнощ и се обърна към Карел.

— Искате ли да се заемете с това?

Карел отначало не отговори, после нерешително предложи:

— Може би от вас ще го приеме, по-спокойно.

Щросмайер помисли, после каза:

— Абе, той ще го приеме, ама неговата безкрайно добра женичка…

Арнощ не искаше да се занимава повече с този въпрос:

— Добре, аз ще го уредя.

— По дяволите! Хиляди пъти бих предпочел да ми извадят още един зъб, отколкото да се разправям с нея — отбеляза Щросмайер, без да допуска, че точно в това отношение съдбата ще бъде несправедлива към него.

След два дни зарзаватчийката Добиашова потърси Арнощ Блажей и като не го завари в кабинета му, почука на отсрещната врата на лекарската стая.

Там Щросмайер беше сам, пиеше кафе и четеше.

— Добър ден! — започна както винаги учтиво Добиашова. — Съжалявам, че ви безпокоя, но не знаете ли къде бих могла да намеря господин главния лекар Блажей?

— Добър ден! — любезно поздрави Щросмайер. — Опасявам се, че днес вече няма да го намерите, замина извън града.

— А доктор Сова?

— Той трябваше да е тук, но оперира. Докараха пострадали от някаква катастрофа.

— Аз съм Добиашова, нали знаете…

— Знам, госпожа Добиашова… — и само така, от куртоазия, добави: — Господин главният лекар ми разказа за случая.

— А не ви ли каза как е минала операцията с джентлеменовите топчета?

— Гентамицинови, госпожа Добиашова, вие ги бъркате с нещо друго, също така заслужаващо интерес.

Ироничната му бележка мина покрай жената.

— Е, и как е минала?

Щросмайер нямаше никакво намерение да си вкарва таралеж в гащите.

— За съжаление пациентът не е мой, така че нямам представа.

— Но вие казахте, че господин главният лекар ви е разказал.

Докторът се смути, но само за миг.

— Глобално да, но не и за отделните етапи.

— Така че не знаете абсолютно нищо?

— Наистина съжалявам.

— И аз съжалявам, ще трябва да дойда друг път. Благодаря ви.

— Няма за какво.

— Довиждане!

Щросмайер я сподири с поглед, но изведнъж нещо го накара да се обади с безцветен глас:

— Госпожа Добиашова! Мисля, че все пак нещо знам.

Тя се обърна и го изгледа със съмнение.

— Знаете нещо?

— Седнете за малко.

Тя седна и напрегнато се взря в него.

— С гентамициновите топчета са успели да ликвидират възпалението, гнойния процес.

— Сигурен ли сте?

— Да.

В очите на Добиашова бликнаха сълзи на щастливо умиление.

— Слава тебе, господи. Че без него в дюкяна съм за никъде. Аз го чакам вече като милост божия. Ама и вие сте голяма работа! Ще ви се отплатя, както трябва, да не ми е името Добиашова.

Щросмайер я гледаше, слушаше я и се чувстваше все по-зле.

— Почакайте, госпожа Добиашова, още не съм свършил. Глезенът обаче остава неподвижен.

Жената се стъписа.

— Как така неподвижен? Не се ли движи?

— През това време костите са се сраснали, разбирате ли?

— Не. Защо сте им позволили?

Щросмайер само въздъхна:

— Госпожа Добиашова, ние, лекарите, не можем нито да позволяваме, нито да забраняваме на природата. Не гледайте какво пише по вестниците. Тук, в болницата, ние се сражаваме с нея за всяко нещо, дори за всяка дреболия. И ние я преборихме, като ликвидирахме възпалението, но тя пък ни отмъсти със срастване. В работата на лекаря победите и пораженията са навързани и понякога не се знае дали всъщност си спечелил, или де факто си загубил.

Подобни философии обаче не минаваха пред зарзаватчийката. За нея това беше опит да я объркат и блъфират. От предишното умиление не беше останала и следа — тя каза с каменна физиономия:

— Знаете ли какво ще направя? Ще ви съдя!

Щросмайер попита смаян:

— Нас ли? И за какво?

— За изгубена работоспособност, за нереализирана печалба, за инвалидност и други такива.

— Но нима не разбрахте — опита се да я вразуми Щросмайер, — че всеки лекар прави всичко, което знае и може, за да вдигне пациента си на крака?

— При мен идва да пазарува един адвокат — внимателно, като яйца в полог редеше думите си зарзаватчийката, — та той ми каза, че на мое място отдавна да ви е дал под съд…

Щросмайер все още се опитваше да я вразуми:

— Нима не ви обясних достатъчно ясно, че лекарят не е всемогъщ, че той непрекъснато търси и обмисля, и се измъчва заедно със своя пациент?

— И големи пари ще искам — хвърли последния си коз Добиашова — набийте си го в главата, ще ми плащате с години като попове.

Беше толкова напористо в ожесточението си, че Щросмайер каза тихо:

— Тогава към всичките тези злодеяния, които ми изредихте, добавете още едно.

— Какво?

— Обида, краво недна!

 

 

Роман отвори вратата на сестринската стая и без да поздрави, попита Хункова:

— Кажи ми направо, Ина при теб ли живее?

— Ами… живее — му отговори уклончиво тя.

— А кой е той?

— Кой?

— Този, от когото чака дете?

— Това не знам.

Той й кресна:

— Не ме лъжи!

Но когато някой й крещеше, Хункова ставаше начаса войнствена.

— А ти не ми викай!

Роман пристъпи към нея и едва сега тя видя колко е съсипан.

— Марта, искам да се разбера с тях, кажи ми името му, за нейно добро е.

Беше й мъчно за него.

— Романе, остави, вече нищо не можеш да направиш!

Той едва не се разплака:

— А може би той не държи на нея, пък аз ще я приема и с детето. Кажи й!

Някой почука, на вратата застана Арнощ Блажей.

— Сестра, необходими са ми заявките за…

Без да каже нито дума, Роман Яхим тръгна към вратата, всъщност към Арнощ. Сякаш имаше да урежда с него някакви сметки. Но когато го доближи съвсем, каза:

— Пардон! — и се промъкна покрай него навън.

Щом той си отиде, Блажей попита тихо:

— Какво става с Яхим?

Марта размисли за миг — дали да му каже или не — после с известно злорадство се реши:

— Ина го напусна.

Арнощ замръзна на мястото си.

— Сега ли?

— Казала му, че детето не е от него.

Беше му на устата да попита дали е казала от кого е.

Но се сдържа.

— И къде е отишла?

— При мен.

— Тя живее у вас?

— Само за няколко дни, докато постъпи в родилното.

— И после?

— Не знае.

Сега вече Хункова говореше съвсем свободно.

— И какво искаше той?

— Да се върне.

— С чуждото дете? — не можеше да повярва Арнощ.

— И с него.

Този отговор направо го слиса.

— Не забравяйте да ми приготвите заявките. До утре.

 

 

Секретарката на директора беше затънала в работа. Отговаряше по двата телефона или по-точно казано — отбиваше от своя шеф атаките на околния свят.

— Не, господин директорът днес няма да има време… в никакъв случай. Добър ден. Обадете се след обяд или по-добре утре… Трябва да изчакате или се обърнете към заместника му инженер Станек…

Вратата се отвори и влезе доста висок мъж с много ироничен поглед. Той известно време наблюдава изнемогващата секретарка, после поздрави:

— Добър ден! Директорът, доктор Брунцлик, тук ли е?

— Господин директорът днес няма време, очаква комисия от Министерството на здравеопазването.

— Комисията съм аз — каза мъжът и се представи: — доцент Хибнер.

Останалото доцент Хибнер лично съобщи на самия директор и лекарите от ортопедията:

— Пристигнах пръв, за да мога като представител на комисията да подготвя всичко за нейната ритмична работа, останалите членове ще пристигнат след няколко часа. Не е прието комисия като тая да обсъжда на място проблема, но като имаме предвид агресивността на тъжителката и в интерес на работата в ортопедията, ще приключим целия случай още тук, в Бор. Вече проучихме протоколите, сега ще направим само заключително разследване. Като го завършим и проведем необходимите разговори, ще задам на всеки член от комисията четири въпроса: първо — дали лечението е проведено правилно; второ — дали са положени или не нужните грижи за пациента; трето — дали сегашното състояние на пациента е било неизбежно и четвърто — дали отделението е било в състояние само, със свои сили и средства, да се справи с подобен случай.

Докато той говореше, в кабинета цареше дълбока тишина.

Доцентът погледна в книжата, които държеше:

— Лекуващ лекар на Рудолф Добиаш е бил доктор Сова, нали така?

— Да — отвърна Карел.

— Отговорен за целия ход на лечението е бил главният лекар Блажей, така ли?

— Да.

Доцентът приключи предварителния разговор.

— Благодаря ви и същевременно моля всички да бъдете на разположение на членовете на комисията.

— Всички може би не е необходимо — възрази Блажей, — достатъчно е само ние двамата, които се занимавахме непосредствено със случая.

— Не, всички! — повтори доцентът. — Комисията може да се заинтересува от неща, които да се отнасят до работата на цялото отделение, затова се налага да бъдат всички лекари и старшата сестра.

Отсега си пролича, че доцент Хибнер и главният лекар Блажей си приличаха много и поради това още от пръв поглед бяха станали един на друг крайно антипатични.

 

 

Автомобилът-ветеран стигна до болницата и спря, Пйенкава изскочи от него, изтича от другата му страна и със замах отвори вратата. После помогна на Ина да слезе. Тя пристъпваше крайно внимателно с отхвръкналото си коремче. Пйенкава измъкна сака й.

— Аз ще ти го нося, Ина.

— Благодаря, много си добър, но няма нужда. — И тя взе сака. — Изобщо не зная как ще ти се отблагодаря.

Вацлав каза унило:

— Кой знае. Може би някой ден вместо мен ще докараш тук Марта.

 

 

И така, доктор Блажей отиваше по коридора на първия етаж на разпит при комисията от министерството, Ина по също такъв коридор, но на втория етаж — отиваше да ражда, той беше тръгнал от единия край на коридора, а тя от другия, така че макар изобщо да не подозираха, двамата по своеобразен начин щяха да се срещнат, и двамата ги чакаха наистина тежки мигове.

Блажей се запъти към вратата на директорския кабинет, вън, в коридора седеше неподвижна и чакаше госпожа Добиашова.

Арнощ мълчаливо й кимна, тя отговори по същия начин, но почти незабележимо.

После Блажей седна на стола, отреден за „разпитваните“, срещу него се беше настанила цялата уважаема комисия, нейният говорител, доцент Хибнер, започна:

— Вас, господин главен лекар, решихме да поканим в края на нашето разследване. Бихте ли могъл, ако обичате, да направите преценка на целия случай, евентуално да посочите какви обективни и субективни причини са довели до него?

Арнощ Блажей не обичаше да му държат такъв тон, а ситуацията, в която се беше озовал, му беше противна до дъното на душата, затова отговори малко по-раздразнено, отколкото беше уместно:

— Мисля, че само ще ни изгубя времето, ако отново повторя това, което вие сами несъмнено вече знаете и което имахте възможност да проучите.

Хибнер, разбира се, не обичаше подобни неучтиви отговори.

— Не се бойте, господин главен лекар, всичко е проверено от нас и то най-старателно, но ние, естествено, имаме опит с документация от такъв характер.

— Какъв опит?

— Ами такъв, че в някои болници записите са непълни, дори и допълнително поправяни.

Думите му възмутиха Арнощ.

— Покажете ми кои данни са непълни или допълнително поправени!

Комисията се развълнува. Нейният най-възрастен член — бактериологът, професор Рибак взе да ги умирява:

— По-спокойно, моля. Не виждам причини за раздразнение.

— Аз не се дразня — отвърна Блажей остро, — само моля господин доцента да ми покаже кои данни сме фалшифицирали.

— Нямах предвид вас — бранеше се не по-малко остро Хибнер, — казах в някои болници.

Но Арнощ като булдог не допускаше да падне и най-малката сянка на съмнение върху неговото отделение.

— Намирам, че подобно твърдение е също неуместно, тъй като не изключва възможността това да се прави и при нас.

Членовете на комисията се спогледаха — ама че серт човек!

— Доволни сме да чуем, че във вашето отделение всичко е в пълен ред — отбеляза Хибнер. — Означава ли това, че е в реда на нещата и случаят с глезенната става и нейното гнойно възпаление?

— Питате ме за нещо, което вече сами знаете.

Но Хибнер не го остави да се измъкне.

— Знаем вече много и все пак ни интересува вашето становище по въпроса.

— То е същото, както към всеки от лечебните процеси, провеждани тук с десетки и стотици.

— С това искате да кажете, че имате повече такива случаи на упорито гноене?

— Нямаме повече, но от време на време се случва, както навсякъде другаде.

— Какъв е процентът на гнойните усложнения при оперирани пациенти?

— Не го зная наизуст. Лекар-хигиенист при нас е доктор Щросмайер. Можете да го извикате.

Доцентът се споразумя с поглед с бактериолога и каза на директора:

— Ще бъдете ли така любезен?

Когато Зузана се появи на вратата и даде знак на Щросмайер, че трябва да се яви пред комисията, той се учуди:

— Аз ли? Значи знаменитата комисия е в задънена улица.

Но пред комисията Щросмайер отговори на въпроса кратко и ясно:

— През изминалите три години процентът на гнойните усложнения при нас беше съответно две цяло и четири, две цяло и две, а през тази година едно цяло и осем. Ако не греша, в сравнение с други здравни заведения сме доста под средния процент.

Хибнер се обърна към бактериолога и той кимна, че е така.

— Благодаря ви — каза доцентът на Щросмайер, който в същия миг понечи да излезе.

— Можете да останете — спря го доцентът, — вие сте и заместник на главния лекар, така че това засяга и вас.

После той огледа членовете на комисията. Вече показваха признаци на лека умора и нетърпение.

— И тъй, да приключваме полека-лека. Извикайте още веднъж доктор Сова.

Секретарката вдигна слушалката.

Алжбета беше намерила свободна минута, за да отскочи до Карел.

— Как мислиш, гладко ли върви?

— В никакъв случай.

— А аз мислех, че е от ясно по-ясно.

— Има ли нещо в медицината, което да е еднозначно? — попита нервно Карел. — Ако поискат, винаги ще ти открият грешка. Те са от големите пражки клиники и ние за тях сме провинциални нули.

На вратата застана Зузана и му даде знак да се яви пред комисията.

Карел беше неприятно изненадан.

— Пак ли? И защо?

Зузана, разбира се, нямаше и понятие.

Карел, потиснат, пророни към жена си:

— Какво ти казах.

Той тръгна, настроението му никак не се нравеше на Алжбета.

Доцент Хибнер поведе заключителен разговор с тримата.

— Не се среща често една обикновена фрактура на глезенната става да бъде последвана от няколкомесечно лечение и накрая — от трайна инвалидност; с цялата си отговорност ние трябва да потърсим причината за това състояние и критично и самокритично да отделим същественото от несъщественото и второстепенното.

Той се обърна към Блажей:

— Значи вие сте убеден, че от ваша страна не е било пренебрегнато или забравено нищо, което да е станало причина за сегашното състояние на пациента?

— Не, нищо.

Доцентът се обърна към Карел:

— А вие смятате ли, че досегашният ви опит и качества, както и опитът и качествата на целия колектив тук, са позволявали да се справите с подобна задача?

Карел отвърна нервно:

— Всички, естествено, мислим, че действахме правилно, но винаги съществува и друга потенциална възможност.

— Не ви разбирам — изненада се доцентът. — Искате да кажете, че е можело да се постъпи и по друг начин?

— Искам да кажа, че ние правим всичко в условията на една провинциална болница и че нашият подход, преценен през погледа на най-големите капацитети в тая област, би могъл да изглежда не съвсем професионален.

Думите му поразиха Щросмайер и Блажей.

— В какъв смисъл, например? — попита Хибнер заинтригуван.

— Например по отношение на това дали дозите антибиотик са били достатъчно големи, дали, след като обработихме раната и поставихме дренаж, трябваше веднага да я зашием или да я оставим отворена, дали втората операция не трябваше да бъде направена по-рано и тъй нататък. Ще бъдем доволни, ако вие, като капацитети в своята област, ни кажете мнението си и ни посъветвате.

— Това ли е всичко?

— Да.

Доцентът приключи обсъждането:

— Благодаря ви и…

В този момент Блажей поиска думата.

Доцентът му я даде с неудоволствие:

— Но съвсем кратко, ако обичате.

— Бих искал да кажа, че за разлика от доктор Сова, смятам, че професионално сме достатъчно зрели, за да овладеем подобен случай и че понятието провинциална болница изобщо не е равнозначно на лоша или изостанала болница.

— Благодаря ви — каза Хибнер. — А сега ви моля да ни оставите сами, комисията ще обсъди всичко и ще съобщи заключението си както на тъжителката, така и на директора на болницата.

Тримата станаха, мълчаливо се поклониха и излязоха.

Най-отпред вървеше Блажей, гледаше право пред себе си, без да забелязва, когото и да било наоколо, напъхал юмруци в джобовете на престилката си, отмина, без да поздрави както секретарката, така и Добиашова.

След него вървеше Щросмайер, като от време на време кимаше разсеяно за поздрав. Карел ги следваше бавно с погребална физиономия.

Когато двамата с Щросмайер влязоха в лекарската стая, завариха Алжбета, която ги чакаше нетърпеливо, беше дошъл и Петерка, който вземаше всичко на шега.

Алжбета вдигна въпросително поглед към мъжа си, той обаче не й отвърна, после тя погледна Щросмайер, който само махна с ръка, че не си струва да се приказва.

Нищо не можа да разбере. Но отговорът дойде в следващата минута, когато вратата се отвори с гръм и трясък, на прага застана побеснял Арнощ Блажей и се провикна към Карел:

— Можете ли да ми кажете какво целите? Или искате да се докарате пред началството и затова плюете на болницата, която ви даде работа, или пък умирате от страх и сте готов на всичко, само и само да се отървете? Но във всеки случай аз няма да позволя да се гаврите с нас, гарантирам ви!

Алжбета ахна, Петерка беше заинтригуван, а Щросмайер слушаше строг и съсредоточен.

Карел отговори мъртвоблед, като гневът му се усилваше с всяка дума:

— На никого не плюя, с никого не се гавря, но и не се държа като световен шампион. Знам как гледат на нас хората от такива комисии и знам също, че могат да ни накиснат, когато си пожелаят.

— Вас ще накиснат, мен не — викаше Блажей. — Ще накиснат онзи, които им се остави.

— Не ставайте смешен — съскаше Карел, — с такива приказки можете да смаете само някоя медицинска сестра на нощно дежурство, но не друг.

Това беше удар под пояса и всички го почувстваха.

А на Арнощ му се наложи да си поеме дъх, преди да отговори:

— Вижте какво, господинчо, ние прекарваме тук целия си съзнателен живот на хирурзи и под ръководството на вашия баща свършихме доста работа, вършим я и до днес. И щом като тази работа беше годна да влезе в дисертацията ви, сега имайте поне добрината да не я мърсите в момент, в който всички искаме да я защитим.

— Най-сетне! — изрева Карел. — Значи все пак вие ме издадохте във факултета.

— Никого не съм издавал.

— Не ви вярвам! Нито на една дума!

— В такъв случай не разбирам защо все още стоите в моето отделение.

— Защото не съм сигурен дали аз съм тоя, който трябва да си отиде.

След тези думи Щросмайер вече не издържа и рече:

— Струва ми се, че попрекалихте.

— Не мисля. Тук вие сте спец в тази област.

И той скочи и стремително излезе от стаята.

Арнощ Блажей изгледа колегите си, после отрони тихо:

— Извинете ме за тази сцена. Можех да му го кажа на четири очи.

И също излезе. Петерка се вторачи изумен подире му.

— Колега, по очите ви познавам, че час по-скоро трябва да ви обясня значението на думичката спец.

Едва затворил вратата след себе си, Арнощ съгледа Марта Хункова, която просто летеше сияеща и щом го зърна, му прошепна радостно:

— Има син, син има! Всичко мина чудесно, момче и половина!

Блажей й отвърна с отсъстващ поглед:

— Благодаря ви!

 

 

Доцент Хибнер тъкмо съобщаваше на зарзаватчийката Добиашова резултата от проверката:

— На първия въпрос, дали лечението е било проведено правилно, повечето от членовете на комисията отговориха: да. На втория въпрос, дали са положени нужните грижи за пациента, всички отговориха: да. На третия, дали сегашното състояние на пациента е било неизбежно, всички отговориха: да, а на четвъртия, дали въпросното отделение е било в състояние със свои сили и средства да се справи със случая, повечето от членовете на комисията отговориха: да. Това заключение, което ще получите и в писмен вид, е окончателният отговор на вашето оплакване и то не може да се обжалва, освен в съда.

Добиашова го изслуша внимателно, после каза, без да й мигне окото:

— Ще подам жалба срещу вас, срещу всички.

Директорът на болницата несъзнателно притисна към слепоочието си носната кърпа.

 

 

Вечерта Карел се прибра вкъщи и от мига, в който влезе в хола и поздрави тихо Алжбета, от този миг жена му не свали от него изпитателен поглед — както гледаме някого, когото не познаваме достатъчно добре или се съмняваме, че е човекът, за когото сме го смятали досега.

И докато преминаваше от хола в кабинета, от там в банята, докато се миеше, преобличаше, преглеждаше пощата, жена му не го изпускаше от очи.

Когато най-сетне той седна в трапезарията да вечеря, Алжбета каза:

— Трябва да те попитам нещо.

— Питай!

— Какво всъщност стана на комисията?

Реакцията му беше толкова бърза, сякаш отдавна беше подготвил отговора си:

— Повече за това не искам и да чувам, камо ли да говоря.

— Но аз искам само да разбера дали… — направи още един опит Алжбета.

— Казах, че повече за това няма да говоря.

Тя настоя:

— Но за мен е важно, разбери…

Отговори й с остър, нетърпящ възражение тон:

— А на мен вашите истории ми дойдоха до гуша.

— … и се измъчвам.

Той отблъсна приборите:

— Казах вече — нито дума!

И напусна трапезарията.

 

 

В тази спокойна вечер коридорът на родилното отделение беше осветен приглушено от нощното осветление. Зад завоя се появи фигура в бяла престилка.

Дежурната сестра — съвсем младо момиче — излезе от стаята си.

— Добър вечер, господин главен лекар!

Блажей се поколеба.

— Сестричке, бих искал да видя Ина — Яхимова. Дали е заспала вече?

— Елате с мен.

Тези думи си размениха шепнешком и се отправиха с тихи стъпки към стаята. В нея имаше само три легла, Ина лежеше на първото и спеше.

Арнощ се приближи до нея, сестрата излезе.

Гледаше я — беше пребледняла, а може би и отслабнала, но красива както никога досега.

Копнееше да я целуне или поне да я погали, но не направи нито едното, нито другото, само бръкна в джоба си и извади малък портокал. Остави го на нощното шкафче и излезе.

Когато минаваше край сестринската стая, с поклон благодари на момичето.

То обаче го попита:

— Не искате ли да видите и сина й!

Това така го изплаши, че взе да пелтечи:

— Не, не, това не, благодаря ви, не.

И сега неговото отдалечаване приличаше по-скоро на бягство.

 

 

Вацлав Пйенкава гаврътна чашата, пълна с подозрително прозрачна течност, и жена му, която гледаше някакви естрадни певици по телевизията, отбеляза без лош умисъл:

— Ти днес май ще се напиеш.

Мъжът й си наля отново и отново гаврътна чашата, после бавно и сериозно отговори:

— Искам да се напия.

В първия момент Марта не обърна внимание на думите му, толкова беше погълната от шоуто, но после като че ли те стигнаха до нея и тя попита:

— Защо искаш да се напиеш?

— Защото искам да ти кажа нещо, което на трезва глава няма да мога да ти кажа.

— И какво искаш да ми кажеш?

Пйенкава известно време умува, за да намери най-точните думи и изведнъж изстреля:

— Намери си мъж!

— Какво?!

— Намери си мъж, който да ти направи дете.

Сега тя разбра или поне смяташе, че разбира.

— Искаш да се разведеш с мен ли?

Отговорът му я изненада:

— Нищо подобно! Само знам, че много искаш да имаш дете, а с мен няма да го дочакаш.

Каза го засрамен, а тя го изгледа втрещена, в нея започваше да се надига някакъв ропот, дори гняв, но все пак успя да се овладее, обгърна с две ръце главата му, притегли го към себе си и бавно заговори:

— Вашек, никога повече не ми говори такива неща. Аз искам дете от теб и ако няма да е от теб, не желая и няма да имам от никой друг. Разбра ли?

— Исках само да ти кажа, че няма да се сърдя, ако…

И изпълнен с благодарност, той взе да я целува и прегръща. И не успя да забележи, че очите й бяха пълни със сълзи.

 

 

Телефонът иззвъня.

Съпругата на главния лекар вдигна слушалката.

— Моля.

Глух женски глас, който имаше далечна прилика с гласа на Яхимова, попита:

— Госпожа Блажейова?

— Да. Кой се обажда?

— Една ваша позната.

— Коя?

— Няма значение — каза Яхимова. — Но може би ще ви заинтересува това, че вчера, по време на нощното си дежурство, вашият мъж е посетил в родилното отделение своята някогашна приятелка Ина.

Това съобщение разтърси Блажейова. Но въпреки това тя успя да се овладее, посегна към календара, погледна вчерашната дата — там беше написано от ръката на Арнощ „свободен ден“ и каза:

— Напразно се стараете. Мъжът ми снощи не беше дежурен.

И затвори телефона.

На лицето й се появи израз на огромно облекчение.

 

 

В приемното отделение бяха докарали един млад здравеняк, който се канел да се вмъкне в някакво жилище, но паднал от корниза на втория етаж. От силните болки в крака той ругаеше като хамалин:

— Гадове мръсни, направете нещо, бе, няма да ме оставите тук да хвърля топа.

Щросмайер и Петерка го чуха още от вратата.

— Щом така мило ни помолихте — каза Щросмайер, — ще направим нещо за вас. Боцнете му долсин!

Сестрата взе да приготвя инжекцията.

— От никакъв корниз не съм падал — ревеше крадецът, — аз никога няма да падна, ами онова лайно ме видя от стаята и ми прищипа пръстите с прозореца. Случвала ли ви се е някога такава гадост?

— В днешно време всеки гледа само как да изпързаля другия — отвърна Щросмайер и му заби иглата в мускула. — Дори един крадец не пускат вече в жилището си. Рентген!

 

 

Арнощ Блажей и жена му се приготвяха за излизане.

Тя се любуваше на себе си в огледалото, той хвърляше една подир друга вратовръзките.

— Днес изобщо никъде не ми се ходи.

— И дума не може да става — възрази Блажейова. — Знаеш добре колко са ни нужни тези хора.

— Пребит съм, искам да си работя по дисертацията, защо тъкмо днес трябва да ходя на някакво глупаво честване. Нали е все едно дали ще бъдем там или не.

— След като съм обещала, значи не е все едно!

— Аз ще им се извиня и ще си останем вкъщи.

За да сложи край на този разговор, тя му подаде старинен медальон на златна верижка.

— Закопчай го!

Той взе финото украшение и го сложи на врата й, за да съедини двата края на верижката.

Жена му неочаквано се засмя:

— Можеш ли да си представиш кой ми се обади днес?

— Кой?

— Всъщност не знам, защото не си каза името, но беше женски глас и ми съобщи, че снощи по време на дежурство си бил в родилното при Ина Яхимова. В първия момент така се паникьосах, че изобщо не можах да си спомня какъв ден беше вчера, нито че ходихте с татко на събрание на ловното дружество, но после погледнах календара и видях, че не си бил дежурен. Казах на добрата душа да не се напряга толкова.

Арнощ гледаше жена си — как говори и как при това се забавлява, колко е самоуверена и самонадеяна. И по-скоро като тиха забележка, отколкото като рязка реплика, от устата му се изплъзна:

— Но аз си тръгнах от събранието.

Жена му по инерция продължи:

— … но като че ли съм чувала някога този глас… — И едва тогава се сепна: къде си ходил?

— В болницата.

— Защо?

И Арнощ й отвърна с явно облекчение:

— За да ида при Ина.

Тя му издърпа двата края на верижката.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че детето е мое.

Погледна го, сякаш не вярваше, че може да е истина. После, без да каже дума, излезе.

Той я чу да бърза надолу по стълбите към баща си. Усмихна се и се просна напреки върху съпружеското легло.

 

 

Щросмайер разглеждаше рентгенова снимка и обясняваше на Петерка:

— Тоя здравата се е цапардосал. Виждате ли — тук и тук, и тук — раздробено пертрохантерно счупване. Намерете някого от хирургията да ни държи екартьорите и започваме.

Той влезе в амбулаторията, където лежеше пострадалият крадец.

— Много рискован занаят имате, младежо. Трябва да ви оперираме.

— Мамка му стара! — викна крадецът. — Ами ще можете ли?

— Не по-зле, отколкото вие лазите по корнизите! — успокои го Щросмайер.

 

 

Както си лежеше. Арнощ Блажей долавяше шумовете от цялата къща.

Ето, сега долу се хлопна врата, сега някой се качваше по стълбите, явно жена му, сега тя идваше тук.

И вече беше в стаята.

Блажейова заговори заплашително, но делово:

— Цялото семейство е на мнение, че в никакъв случай че можем да останем повече тук. Така или иначе, татко излиза в пенсия и не е обвързан с Бор. Ще отидеш в друга болница, където ще ни дадат квартира, междувременно нашите ще продадат къщата, ще дойдат при нас и там ще купим нещо.

Той я гледаше изумен.

— Ти не смяташ ли да се разведеш с мен?

Тя малко се смути, но после отговори:

— Щом ще се местим оттук и заради децата…

— Но аз няма да напусна болницата. Тя има нужда от мен и аз от нея.

Блажейова повиши тон:

— Нима не разбираш, че тук напълно си се компрометирал?

— Представи си, на мен пък ми се струва, че един главен лекар се компрометира много повече, като издаде свой колега лекар и той не може да защити кандидатската си дисертация, отколкото ако има извънбрачно дете с една медицинска сестра.

Блажейова пребледня и каза вече по-тихо:

— Но ти не бива да се вясваш повече там.

— Напротив!

— Това твоята последна дума ли е?

— Съвсем последна.

Тя изрече на един дъх:

— Тогава си събирай нещата и се махай!

Колкото нейният гняв растеше, толкова по-спокоен ставаше Арнощ.

— Ще ги събера и ще се махна.

 

 

Операцията беше започнала. Щросмайер оглеждаше цялата „местност“. Петерка като негов асистент също я оглеждаше, младият хирург срещу него държеше екартьорите, при апаратите стояха Дана Кралова и нейната медицинска сестра.

— Няма що, чудесно изглежда — констатира Щросмайер. — На тоя апаш костта му е съвсем раздробена. И така — най-напред ще наместим изпотрошените частици и ще поставим пирон-плака. Дана, как е?

— При мен е наред.

— Тогава започваме. Но преди това, сестра, изтрийте ми челото, че днес се потя като послушница пред посветяване.

 

 

Две пълни чанти — това беше всичко, с което Арнощ Блажей напускаше своя досегашен дом.

Той хвърли още един последен поглед към прозорците, откъдето подозираше, че го наблюдават и не се сдържа, поклони се леко и каза едва чуто:

— Благодаря ти, господи, за този миг!

Колата беше в градината, а не в гаража — нали щяха да излизат тази вечер.

Хвърли чантите в багажника, затвори го с трясък, после отключи пътната врата, върна се, хвана дръжката на вратата, но колата се оказа заключена. Опита другите врати — те също бяха заключени. За по-сигурно пребърка и джобовете на шлифера си. Ключовете ги нямаше.

Разбра всичко.

Отвори багажника, извади чантите и ги помъкна навън. Хвърли зад себе си през вратата ключовете от къщата и пое пеша към новия си живот.

 

 

Щросмайер с всичка сила зачукваше пирон-плаката на нужното място. Петерка придържаше крака от едната страна, младият хирург държеше екартьорите, Щросмайер само сумтеше:

— Тая мръсница не ще да влезе… ще влезеш, гадино такава! Ама и тоя бандитски кокал е твърд и не поддава като… е, най-после, уф… сега вече пасна… какво ще кажете, колега?

Старият хирург едва си поемаше дъх.

— Стана един път!

— Или както казва народът — изръмжа Щросмайер, — дърпаш се, не дърпаш, то си влезе… ха…

Той не довърши, олюля се, смъкна маската, сякаш тя го душеше, и за всеобщо изумление бавно се свлече на пода, като помете от масичката на операционната сестра десетки ножички, клещички и игли…

Успя само да каже с извинителен жест:

— Аз вече няма да мога да ви помогна.

Първа се опомни Дана Кралова. Спусна се към него и викна:

— Не мърдайте, не мърдайте! — После се обърна към санитаря: — Количка, веднага! — А след това на сестрата: — Следете операцията! — И накрая на Петерка: — Вие продължавайте!

Заповедите й раздвижиха всички, някой докара количка, сестрата зае мястото на Дана, а бедният Петерка се провикна към нея, докато останалите внимателно слагаха Щросмайер на количката:

— Но аз не мога да я довърша, извикайте главния лекар.

И така, докато през едната врата изкарваха Щросмайер, през другата се стрелна навън Андреа.

Тя претича през умивалнята, телефонът беше чак в помещението за почивка. Набра номера, в сестринската стая Зузана вдигна слушалката.

— Ортопедията.

— Ти ли си, Зузана? Извикай бързо Блажей от къщи — Щросмайер колабира по време на операция, изглежда инфаркт, и някой трябва да дойде да я довърши.

— Какви ги приказваш! — ахна Зузана.

— Действай! Бързо! На масата пациентът лежи разфасован и при него е Петерка. Дочуване!

Тя затвори телефона, а Зузана тутакси взе да набира номера от списъка, който се намираше под стъклото на масата.

Блажейова вдигна слушалката.

— Добър вечер, обаждам се от ортопедията, търся господин главния лекар.

— Няма го вкъщи.

— Не знаете ли къде мога да го намеря?

— Не зная — отвърна глухо Блажейова. — И не ме интересува.

Телефонът щракна. Зузана се облещи.

Дана Кралова се върна бързо в операционната и съобщи на Петерка и на останалите:

— Обширен инфаркт на предната стена. Колегите вече го поеха. Можем да продължим.

— Не можем — простена Петерка. — Чакаме главния лекар.

От вратата надникна Зузана:

— Не можах да открия главния лекар, жена му каза, че не знае къде е и ми трясна слушалката.

— Тогава извикайте Сова! — нареди Дана.

Дежурната сестра от отделението обаче каза:

— Няма да го намерите, замина за Прага.

Петерка пребледня като стена.

— Сега я втасахме! Аз няма да мога да я довърша сам.

— Какво ви остава? — попита Кралова.

— Да се завинти пирон-плаката и да се зашие раната.

— Никога ли не сте го правил?

— Само съм асистирал.

Дана се замисли, после направо му нареди:

— Този път ще го направите сам!

— Ами ако стане разместване? — ужаси се младият лекар.

— Няма да го допускате!

Той я изгледа, после погледна своя млад асистент, операционната сестра, Андреа и Зузана.

— Значи… започваме! Готови ли са всички?

Кимнаха.

— Сестра, подайте ми борера!

Дадоха му го, той пъхна бургията в първото отверстие и внимателно почна да пробива костта.

 

 

С двете чанти в ръце Блажей излезе от асансьора и тръгна към своя кабинет.

Сестра Зузана, която идваше запъхтяна от операционната, си помисли, че има халюцинации.

— Ще се побъркам, господин главен лекар, търсих ви под дърво и камък.

— Какво се случило?

— И жена ви каза, че не знае къде сте, а пък вие сте тук!

— Какво става? — попита невъзмутимо Арнощ.

— Докато оперираше, доктор Щросмайер получи инфаркт и сега там остана само Петерка.

Блажей пусна чантите и се втурна надолу към операционната.

Петерка оглеждаше работата си на екрана и безкрайно развълнуван питаше сам себе си и всички наоколо, но най-вече Дана Кралова:

— Как мислите, дали стана добре?

Зад него се чу гласът на Арнощ:

— Мисля, че всичко е както трябва.

Младият лекар се обърна, погледна изпитателно своя шеф — и най-изкусителните думи на царицата на красотата нямаше да му прозвучат така: като райска музика…

 

 

Щросмайер лежеше, апаратите, към които беше включен, работеха, само че той не проявяваше признаци на живот.

Блажей и Петерка стояха до него, Кралова обясняваше:

— Засега е в шок, но се надявам, че това състояние няма да продължи дълго. Лошото е, че инфарктът е втори.

— Не съм предполагал, че е имал такова нещо — каза Петерка.

— Никой не предполагаше.

Като наближи кабинета си. Арнощ Блажей съзря двете чанти, прилежно оставени до вратата.

Тъкмо отключваше, когато се появи сестра Зузана.

— Господин главен лекар, днес тук ли ще спите?

Арнощ се усмихна едва забележимо:

— Да, ако позволите, и както изглежда, не само днес.