Ярослав Дитъл
Болница на края на града (7)

Глава седма

Алжбета и Ржехорж влязоха в стаята, където лежаха четири родилки. Едната от тях беше Дана Кралова.

Алжбета и носеше бонбониера, а хирургът — рози. И двамата бяха по бели лекарски престилки.

— Охо, гледай ти, какви гости са ни дошли!

— Мила Данушка — подхвана тържествено Алжбета, — вече знаем всичко, дъщеря Елишка, три килограма и петдесет, четиридесет и девет сантиметра — остава ни само да честитим. А тази бонбониера не съм я получила от пациентка, както би могло да ти се стори на пръв поглед, днес никой нищо не ни е носил. И розите не са крадени… — Тя се обърна към Ржехорж: — или може би са крадени?

Ржехорж поклати глава.

— Честито! Какво чувство изпитваш като майка — дарителка на живот?

Кралова беше истински трогната:

— Благодаря ви, толкова сте мили, аз, дето съм плакала за последен път на четиринайсет години, сега едва си удържам сълзите, не знам от какво е.

Алжбета я целуна, Ржехорж й подаде ръка.

— Ще ти пратим психолог да ти обясни. Но все още не си ни казала за чувството.

— В началото беше направо неприятно, дори когато за пръв път ми показаха Елишка, не ме обзе каквато и да било майчинска страст, но щом отворят вратата към детската стая, вече ми се струва, че разпознавам гласчето й между останалите, а като ми я донесат, за да я кърмя, тогава… е, с две думи, стига сте ме изповядвали, ами по-добре ми дайте носна кърпа.

В същия миг вратата се отвори широко и в стаята вкараха количката с бебетата. Те лежаха в нея едно до друго като малки бели франзелки.

— Е, аз тръгвам — каза бързо Ржехорж — радвам се, че те намерих в толкова добро настроение и — довиждане в операционната.

Но Кралова го хвана за престилката:

— Къде бързаш, нали трябва да ти покажа Елишка.

Лекарят беше силно смутен:

— Не бих искал пред мен…

— Възможно ли е лекар да се срамува така?

Възрастната медицинска сестра й подаде детето:

— Това е най-доброто момиченце в цялата люпилня…

Щом видя бебето, Алжбета викна възторжено:

— Значи това е дългоочакваната Елишка. Прекрасна е!

— … и нежна… — присъедини се Ржехорж.

Сестрата усърдно добави:

— И оченцата й са като на таткото, нали доктор Кралова?

— Сто на сто! — отвърна Кралова, без да й мигне окото.

— Страшно сте наблюдателна.

— Нали знаете, дългогодишна практика…

Тя продължи да разнася децата и на всяка майка казваше по някоя добра дума.

Алжбета попита шепнешком:

— Как й хрумна това за таткото, идвал ли е някой?

— Моля ти се, кой? — сопна се Кралова. — Тук има такъв обичай — да казват на майките, че детето прилича на таткото, това винаги ги радва. И аз не възразявам.

Ржехорж се реши:

— Сега вече наистина си тръгвам. Довиждане, Дана!

— Чао!

Щом той излезе, Кралова веднага попита Алжбета:

— Как вървят работите между вас?

— Ами… май че добре… — малко смутена отвърна Алжбета, — макар и да не мога да твърдя, че ме е обзела някаква страст, както казваш ти.

— Аз говорех за майчинска страст.

Алжбета се загледа в бебето:

— Майчинската май ще ме обземе много по-скоро.

— Имаш време. Дай ми я.

Момичето я попита внимателно:

— Дана, не трябва ли да вдигна телефона и да набера някакъв номер или пък да пратя телеграма?

В първия момент Кралова не разбра за какво става дума:

— На кого?

— На някого, който може би ще се радва да види дъщеря си.

— Ти да не си превъртяла? — ядоса се Кралова. — Нали ти казах, че е моя и само моя. И с никого няма да я деля.

Алжбета искаше още веднъж да се убеди:

— Значи не съжаляваш? И не се чувстваш самотна?

— Как така самотна? Че ние сме две — аз и Елишка.

Думите й излъчваха голяма доза самочувствие.

 

 

Арнощ Блажей седеше в своята „Хонда“ недалеч от входа на болницата и внимателно наблюдаваше кой влиза и кой излиза.

Най-сетне дочака — на вратата се появи Ина.

Той я остави да мине край него по тротоара и когато тя вече се отдалечаваше, запали мотора, включи на скорост и потегли подир момичето.

Настигна го, отвори отсрещната врата и помоли:

— Ина, може ли да те закарам?

Тя се изплаши много. Огледа се, но явно наоколо нямаше никакъв познат. Бързо се качи в колата.

— Ти си ме чакал?

Арнощ разбра, че момичето си обяснява тази среща посвоему. Каза колебливо:

— Няма да стоим тук, нали?

Подкара колата и след миг вече бяха далеч. Спря чак в началото на гората. През всичкото време, докато пътуваха. Блажей мълчеше. Сега в смущението си извади цигара и й предложи:

— Още ли не пушиш?

Тя поклати глава. Започна да се досеща, че срещата в никакъв случай няма да бъде любовна.

— С парите всичко ли е наред, получи ги, нали?

Тя кимна.

— Още веднъж ти благодаря. Много.

Тя мълчеше.

— Имам към теб една молба. Научих, че дирекцията на болницата оказва голям натиск върху Сова да не работим на едно и също място… ние двамата. Засега не съм се съгласил, но все пак си мисля, че положението не е добро. По-специално моето. — Той я погледна. Ина не отговори. — Ето защо искам да ти предложа: не би ли помолила да те преместят.

Сега предпочиташе да не я гледа.

— Навсякъде ще те вземат. Пък ако искаш, лесно ще го уредя. Можеш ли да го направиш заради мен?

Момичето се стараеше с все сила да остане външно спокойно.

— Да, ще се преместя.

В следващия миг обаче отвори вратата и бързо слезе.

Арнощ беше смаян.

— Ина!

Но момичето дори не се обърна и стремглаво пое към града.

Блажей изскочи от колата и забърза подир нея.

— Защо бягаш? Не исках да те обидя. Само те помолих. Това в края на краищата е в интерес на двама ни. Ина, поне да те закарам до вас.

Напразно!

Ина все по-бързо се отдалечаваше. Арнощ постепенно забавяше крачки, докато изостана безнадеждно, после се обърна и тръгна към колата си.

Същата привечер, когато се връщаше с линейката към болницата. Роман Яхим забеляза на шосето Ина, която вървеше към града. Това много го изненада.

— Здравейте, Ина, откъде идвате? — попита я, когато спря.

— А, аз само така се разхождам — отговори момичето, но Роман забеляза, че е разплакано.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Вече свършвате ли работа?

— Да. Тъкмо откарах в Петровице едни близначета.

Ина изведнъж се реши:

— Романе, искате ли да идем тази вечер на кино?

Роман не можеше да повярва:

— Аз? Ние двамата? С огромно удоволствие. Какво дават?

— Не знам. Може ли да се кача?

Роман бързо отвори вратичката, струваше му се, че сънува.

 

 

Нощ.

Заместник главният лекар — доктор Щросмайер спеше облечен — с белите дрехи и със сандали.

Вратата се отвори и в стаята влезе дъщеря му Ирена. Тя се изкашля и каза тихо:

— Татко! Татко, събуди се!

Не беше така лесно да се събуди доктор Щросмайер.

Ирена се огледа, понечи да запали нощната лампа, но бутна канчето, оставено на масата, то падна на пода и издрънча.

Щросмайер тутакси скочи на крака, грабна слушалката на телефона и каза:

— Щросмайер… докарали ли са някого?

Ирена най-сетне намери ключа на лампата и я запали.

— Аз съм, татко, здравей!

Беше в дълга вечерна рокля, по-скоро ефектна, отколкото хубава. И ужасно неуместна за обстановката тук.

— Здравей! Колко е часът?

— Два и половина.

— Какво е станало? Откъде идваш?

— Нищо не е станало, имахме концерт и после малък банкет, дойдоха да ни видят от Прага.

Щросмайер все още не разбираше защо беше дошла.

— Аха, ами чудесно! Как мина?

— Отлично, колосално, Бохун каза, че най-сетне ще се измъкнем от тази дупка и ще бъдем независими.

— Е, радвам се. Доста дълго не си идвала да видиш майка си…

Дъщерята с готовност обеща:

— Още утре ще прескоча…

— Е, не е речено още утре…

— Непременно ще прескоча, ужасно е от моя страна, имахме адски репетиции на новата програма, но това не ме оправдава.

Щросмайер слушаше този изблик на самокритичност и не знаеше какво да мисли. Затова мълчеше и чакаше.

Подир малко Ирена изтърси:

— Татко, трябват ми пари.

— Колко?

— Колко имаш у себе си?

— Сега ли?

— Долу ме чака такси.

Най-сетне хирургът загря:

— Банкетчето не е платено, а?

— Платено е, но после Бохун поръча за всички няколко рунда коняк…

— … а не е имал пари за тях…

— Той казва, че да инвестираш навреме е най-голямото изкуство, разбираш ли?

Щросмайер си измъкна портфейла.

— За щастие не ми се налага да го разбирам. Тук имам петстотин, шестстотин, шестстотин и трийсет крони.

— Ами тогава ми дай петте стотака, можеш ли?

— Е, мога, няма да умра от глад, я.

Дъщерята грабна банкнотата от петстотин крони и стана. Видя, че баща й си затваря портфейла и бързо реши:

— Или, знаеш ли какво, услужи ми с шестстотин, за по-сигурно. А трийсетте ми ги дай за таксито.

Щросмайер се възпротиви:

— Но на сутринта няма да имам дори за кифла.

Ирена му възрази със смях. Целуна баща си по бузата:

— Кифла ще си купиш с дребните, джобът ти сигурно е пълен. Довиждане! И благодаря!

И тя в своя вечерен тоалет се шмугна през вратата навън.

Щросмайер пъхна празния си портфейл в джоба, угаси лампата и легна, за да поспи още.

 

 

И отново караха Пршемисъл Резек на операция — този път самият той се шегуваше с „белите“ санитари:

— Е, господа, това е последното ми пътешествие, отдайте му заслуженото.

Операционната още тънеше в полумрак, предметите лъщяха със студен блясък. Из залата шетаха сестри и подготвяха всичко за предстоящата операция. Количката се приближи до масата с хидравлично устройство, което позволяваше да се манипулира свободно с нея.

Анестезиологът се зае с Пршемисъл. Не беше Кралова, а непознат лекар, който действаше чисто професионално:

— Името ви, моля?

— Господин докторе, мен тук ме знаят всички от Шумава до Татрите.

Лекарят не беше настроен за такива приказки, а освен това правилникът го задължаваше да попита.

— Трябва да сверя името и презимето ви.

— Пршемисъл Резек.

Колкото и да беше учудващо, това не направи никакво впечатление на анестезиолога. Той погледна картона и кимна:

— Съответства. Имате ли изкуствена челюст?

— На моите години?

— Имате ли или не?

— Нямам.

— И така, започваме.

Той се готвеше да го упои, но Пршемисъл изведнъж се възпротиви, сякаш от това зависеше животът му.

— Моля ви, не знаете ли дали доктор Ченкова е тук?

— Да, тук е и се мие.

— Моля ви, моля ви, може ли да поговоря с нея?

— Ще ни забавите.

— Само три думи.

Анестезиологът се поколеба, но после отиде при Алжбета.

— Колежке, пациентът иска да говори с вас.

Алжбета усети погледите на всички останали и се изчерви:

— С мен?

— Да му кажа ли, че нямате време?

— Не, отивам.

И бързо, за да избяга от погледите, влезе в операционната. Пршемисъл се обърна към нея и направи опит да се пошегува:

— Добър ден ви пожелава вашият пациент-рицар без страх и свян.

— Добър ден! Случило ли се е нещо?

— Аз самият не мога да си го обясня, но изведнъж се разтреперах като заек и страшно ми е нужно някой да ми каже, че всичко ще мине добре.

Момичето виждаше, че той наистина трепери и се постара да каже с най-спокоен глас:

— А защо да не мине добре? Ние тук сме в пълен състав заедно с главния лекар, след час всичко ще свърши.

Резек й благодари с поглед.

— Това ми е напълно достатъчно. Мисля, че междувременно бих могъл да подремна, какво ще кажете?

Беше направо трогателен.

— И аз мисля, че така ще бъде най-добре. Лека нощ!

— Лека!

Алжбета му махна с ръка и даде знак на анестезиолога, че може да продължи. А самата тя се върна в умивалнята. Връщането й, разбира се, не мина без коментара на Щросмайер:

— Бети, не отричайте — между вас и оня младеж започва нещо неизказано красиво.

— Ама че сте, той чисто и просто се страхуваше.

— Ние покоряваме женските сърца, като се преструваме на безумно смели или пък — а то е много по-рафинирано — като се правим на бъзливи момчета, които при вас търсят закрила.

Алжбета понечи да му отговори нещо, ала Сова обяви със спокоен, но повелителен тон:

— Моля, започваме!

 

 

Вечер.

Съдовият хирург Ржехорж, облечен в тъмен костюм, с букет цветя, увит в целофан, се запъти към вратата на Дана Кралова. Похлопа и зачака.

Лекарката отвори и се показа с пръст на устата — детето спи и трябваше да внимават да не го събудят.

— Добър вечер! Извинявай, Алжбета не е ли тук?

— Не. Днес изобщо не е идвала. Заповядай, влез!

— Не искам да те безпокоя.

— Разговорите не пречат на Елишка, пречи й отварянето и затварянето на вратата. Ела!

Ржехорж влезе и видя детето в кошчето — беше очарователно.

— Прекрасна е.

Дана забеляза колко е официален.

— Знам, цялата се е метнала на татко си. Хей, слушай, те днес изглеждаш така, сякаш си тръгнал да предлагаш на някоя ръката си.

За нейно голямо удивление той кимна.

— Имам чувството, че наистина съм тръгнал.

— Тоест, на Алжбета.

— Тоест, на Алжбета — повтори Ржехорж.

— И тя знае, че ще дойдеш да й направиш съдбовно предложение, а си позволява да не бъде вкъщи?

— Тя не знае.

— Но навярно се досеща.

— Тя и не предполага.

— Искаш да кажеш, че дори не сте говорили за това?

— Не. Мен не ме бива да говоря за такива работи, а на Алжбета сигурно и през ум не й минава.

Кралова разпитваше все по-настойчиво:

— Сега ако ми кажеш и че вие двамата дори не ходите, ще падна.

Хирургът все повече се притесняваше.

— Ами то, нашето ходене е — как да кажа, някак официално. Слушаме заедно музика, ходим на кино и в клуба, но иначе — нищо.

— Все още не разбирам, затова ще премина към детайлите. Вие целували ли сте се вече?

— Не.

— Не сте се целували, а ти идваш да й искаш ръката?

— Доста странно е, нали? — притеснен попита Ржехорж.

— Ами още не съм чувала за такива случаи. А ти?

— И аз не съм — призна си хирургът. — Но ние двамата отлично се разбираме, така че си казвах… Ще оставя тук тези цветя и…

В същия миг на вратата се почука и в стаята влезе Алжбета. Тя погледна Дана, после Ржехорж.

— Здравейте, добър вечер! Какво прави Елишка?

— Чакаше те, но ти не дойде и тя взе, че заспа. Но щом си тук, ще прескоча да купя „Феминар“^[1].

И без да чака съгласието на Алжбета, незабавно стана и излезе, като при това с поглед заповяда на Ржехорж да действа. Алжбета се любуваше на Елишка.

— Страшно е чаровна.

Ржехорж малко нервно се съгласи:

— Страшно — тоест много.

Алжбета едва сега го огледа.

— Отивате ли някъде?

Той се уплаши.

— Да… отивам… — после събра смелост: — тоест при вас.

— При мен?

— Алжбета, извинете, наумил съм си го и сега ще го направя, пък да става каквото ще: дошъл съм да ви поискам ръката…

Тя не изглеждаше шокирана, нито много изненадана.

— Знам, вие ще възразите, че не сме отишли нито толкова далеч, нито сме толкова близки, но аз съм убеден, че никога няма да срещна друг човек, с когото без задръжки и с такава радост бих прекарал целия си живот.

Понечи да каже още нещо, но трепна, запъна се и зачака мълчаливо.

След малко момичето разбра, че трябва да отговори нещо.

— Благодаря ви за това признание. Аз също мисля, че ще се разбираме, дори съм убедена. Но някак си не съм достатъчно подготвена или настроена за такова нещо. Никак, никак не ми се ще да ви загубя, но и не искам да се омъжвам. Сигурно си противореча, като казвам това, нали?

— Разбирам ви — увери я Ржехорж.

— Вие сте страшно добър към мен, Владимире — и за всичко това много ви обичам.

После тя обхвана с две ръце главата му, привлече го към себе си и нежно го целуна по челото.

Ржехорж въздъхна:

— Алжбета, ще ви чакам толкова, колкото искате.

 

 

Тази вечер главният лекар беше сам и затова сам си свари кафето. Сложи на масичката салфетка, постави чашата върху нея й седна с книга в ръка.

В бравата на външната врата се превъртя ключ — безпогрешен знак, че си пристигаше Ема.

Сова чу стъпки в хола и извика весело:

— Добър вечер, Ема! Добре дошла, как прекарахте при племенницата?

В същия миг вратата се отвори, появи се Карел, наметнат с мокър дъждобран, и каза:

— Добър вечер, татко! Ема е зле.

Сова очакваше всеки друг, но не и него.

— Как така зле? Какво правиш тук?

— Аз я докарах. Тя не беше при племенницата си, а при мен, и там й прилоша.

Сова бързо стана.

— И къде е сега?

— В колата, мисля, че трябва да я откараме в болницата.

Главният лекар реши моментално:

— Да вървим.

По пътя към колата Карел му обясни:

— Прилича на перитонит, но нещо ме смущава. В Тинище започна като банално неразположение, но тук вече се влоши, тя непрекъснато казва, че нищо й няма, не дава да я прегледам, както трябва, но при докосване коремът е страшно чувствителен…

— Никога не се е оплаквала от подобно нещо, познаваш я добре. Лекували сме я за сърцето, за разширени вени и за склероза, но коремът никога…

Стигнаха до колата. Карел отвори вратата, лампичката в купето светна и Сова видя Ема полулегнала и мъртво бледа. Той надникна вътре:

— Ема, какви ги вършите?

Но дори и в този труден за нея момент тя остана вярна на себе си:

— Карел пак ви е уплашил. Просто тая бричка ме разнебити. Щом си легна, утре вече нищо няма да ми има.

— Радвам се да го чуя. И така — отиваме в болницата.

Каза го с тон, нетърпящ възражение.

Седна до Карел и потеглиха.

Дежурният лекар ги попита:

— Къде да я настаним, господин главен лекар?

Сова се замисли за миг, погледна въпросително Карел.

— В хирургията.

Вече бяха тръгнали нататък, когато Сова изведнъж спря:

— Ако не ви затруднява, бихте ли изпратили кола за доктор Въртишка? Да му кажат, че го моля…

Сова и Карел вървяха подир количката, на която лежеше Ема. И това приличаше донякъде на траурно шествие.

Жената беше затворила очи, личеше, че й е много зле.

Преди да стигнат в хирургията, Карел попита тихо:

— Въртишка не е ли вече пенсионер?

— Да, пенсионер е.

— И тук няма ли да се обидят?

— Аз няма да искам той да прави нещо вместо тях, искам само да я види.

Вкараха количката в амбулаторията на хирургията. Младият лекар видя Сова и с жест го покани да влезе. Сова се обърна към Карел — да дойде и той. Но Карел отказа:

— Ще почакам тук.

Седна на пейката в безлюдния, слабо осветен коридор. Чувстваше се уморен. Огледа се, прочете табелките на отсрещните врати, хирургията — това беше някога неговото царство.

После вратата отново се отвори, излязоха Сова и дежурният хирург.

— Доктор Диас, това е моят син, хирург.

Синът подаде ръка на дежурния лекар и лаконично поправи баща си:

— Участъков лекар.

— Изглежда доста зле — каза Диас. — Има нещо там, нещо, което я мъчи, предлагам морфин, а ако не помогне — да я отворим.

Карел само кимна, но Сова каза:

— Имам една молба: преди да даваме каквото и да било, много бих искал да я види бившият главен лекар Въртишка. За мен той е един от най-добрите диагностици.

Почти незабележима сянка на недоволство пробяга по лицето на хирурга, но тутакси изчезна.

— Ако нямате нищо против — добави Сова.

— Изобщо не, само не зная къде да го намеря.

— Вече изпратих за него.

В този момент вратата на асансьора се отвори и от него излезе споменатият Въртишка.

Сова се запъти към него.

— Много мило, че дойде.

— За теб винаги — каза старият хирург.

Той се ръкува с всички и веднага влезе в амбулаторията.

Карел остана отвън. Беше много уморен. Изтри лицето си с голяма носна кърпа и зачака.

След време облеченият в бяла престилка Въртишка и останалите излязоха от отсрещното помещение, където зад полуотворената врата лежеше Ема.

— Има нещо, но какво — не се осмелявам да определя категорично. Обадете се да изпратят някого от вътрешното отделение, иначе за морфина съм съгласен, но в същото време бих взел кръв за изследване, бих направил рентгенова снимка и… и бих приготвил операционната.

Всички го слушаха. Хирургът Диас беше човек на действието:

— Аз да отида да се разпоредя, нали?

— Бъдете така любезен, колега — помоли го Въртишка, опря се с ръка на рамото на Сова и въздъхна: — Това са единствените мигове, когато старите хирурзи се срещат.

— За съжаление.

 

 

След операцията Пршемисъл спеше — въпреки че лампата светеше.

Алжбета влезе, отиде до леглото, сложи ръка на челото му, после хвана леко китката на ръката му, нямаше причини за тревога. Тръгна си, от вратата угаси лампата и колкото и да беше странно, това събуди младежа.

— Кой е?

— Аз.

Хокеистът видя, че лекарката е в цивилни дрехи:

— Не сте ли дежурна?

— Не.

— Не сте дежурна и въпреки това дойдохте?

— Няма нищо особено, живея съвсем наблизо.

— Чака ли ви някъде някой?

— Не, защо питате?

— Седнете за малко.

Тя виждаше, че не може да му откаже.

— Ето, сядам.

— Не се страхувайте, няма да се опитвам да разбера как е минала операцията.

— В ортопедията това се разбира след доста време.

Устните на младежа бяха напукани от температурата, очите му блестяха. И все пак той се усмихваше.

— Може да си помислите, че съм глупав хлапак, но съм сигурен, че е минала успешно… И искам да ви кажа, освен това, че заслугата е ваша.

— Моя ли? — възрази Алжбета. — Не, не е вярно. Аз само заших раната.

— Няма значение кой какво е правил. Оня, който забива гол, невинаги има най-голямата заслуга за него. Но вие ме направихте.

— В какъв смисъл съм ви „направила“?

— Знаете ли, така се казва за треньор, успял да направи отбор, който играе не като другите, който впечатлява, по друг начин печели и по друг понася пораженията. Ето това направихте с мен вие. И аз никога няма да го забравя.

Алжбета приемаше думите му със смесени чувства — те я радваха и я смущаваха.

— Благодаря ви, но сега вече трябва да спите.

Младежът каза обезсърчен:

— Не ме пращайте да спя, когато ви правя любовно признание. Обаче лекарките в болниците са се наслушали на такива неща. И ги приемат като излияния на приковани към леглото сакати хора, с които трябва да се държат снизходително.

Момичето отговори тихо:

— Не ви смятам за сакат. Лека нощ. — И тя стана, за да си тръгне.

— Не ми се сърдете. Наистина съм жалък, щом като говоря така с вас.

— Няма нищо.

Младежът отново избухна:

— Не ми казвайте постоянно, че няма нищо, щом като има. И не ми прощавайте всичко като на малко момче.

Тя мълчеше.

Мълчаха и двамата.

После Пршемисъл започна съвсем спокойно:

— В живота си имах лошия късмет, че винаги всичко ми вървеше. Когато бях малък, майка ми ме показваше като най-хубавото хлапе, което го взеха дори в телевизията; другите момчета едва почваха да припечелват първите си крони, а у нас се надпреварваха да идват агенти, които даваха и наддаваха, само и само да мина в техния клуб; докато другите момчета щурмуваха първите си момичета, аз не смогвах да ги отблъсквам и докато другите за пръв път излизаха зад граница, аз за един сезон сменях Монреал, Стокхолм, Москва, Давос, понякога в Прага едва успявахме да се прехвърлим от един самолет в друг. И после изведнъж всичко рухна — на едно право шосе със скорост сто и трийсет километра в час.

И с почти същата скорост от мен се отдръпнаха и агентите с парите, и момичетата, които се въртят около стадионите, и самолетите, които ви откарват, където пожелаете. И вече не съм хубавото момче, нито дяволски бързият център-нападател, сега съм само пациент с изпотрошени кости и с глава, която бучи. Мен тия шарлатани не ме интересуваха, пътуванията ми бяха досадни, плюех на кресливите трибуни, както и на момичетата и изобщо презирах всичко това, но когато се лиших от него, изведнъж се почувствах като наркоман, на когото са отнели наркотика. Презирах всичко това, а когато го нямаше вече, си мислех, че ще полудея. Защото от всичките ми десетки и стотици познати и от хилядите по трибуните останахте само вие — всъщност не останахте, тъй като там, в предишния ми живот, вас изобщо ви нямаше.

И изведнъж се лепнах за вас, не ви попитах дали ви е приятно или не, присвоих си над вас някакво право, което нямам — така че не ми се сърдете, вече няма да се повтори.

Беше тих и смирен, а Алжбета не можеше да откъсне поглед от него.

— Лека нощ! Всичко хубаво!

В следващия миг той не можа да повярва на ушите си — младата лекарка каза тихо, дори нежно:

— Не ме пращайте да си вървя, когато искам да остана тук, при вас.

 

 

Вратата на операционната се отвори и оттам излязох! Въртишка и Диас, и двамата в зелени престилки, опръскани в кръв и с маски, увиснали на врата.

— Мезентериална тромбоза — съобщи Въртишка на Сова, — запушен кръвоносен съд, който храни червото — на доста голям участък, изрязахме почти седемдесет сантиметра, засега всичко е наред. Ще я пратим в реанимацията и ще видим какво ще стане по-нататък.

— Страхувате се от усложнения?

— В такива случаи се появяват — почти винаги. И се страхувам, че с тях вече трудно ще се оправим.

Показа се количката с Ема, която спеше бледа, толкова безжизнена и толкова неприличаща на себе си.

Направиха й път и гледаха след нея, докато количката се скри зад ъгъла.

После Сова каза бавно на Въртишка:

— Благодаря ти, че остана.

Той му подаде ръка, после и на Диас.

— Благодаря ви.

След това с тях се ръкува и Карел.

Нищо не трябваше да си казват, всичко беше ясно.

Излязоха вън в нощта, улиците бяха безлюдни, пусти, никъде ни жива душа.

И все пак — не! От главния вход изтича Алжбета. Беше малко изненадана, че среща тук своя главен лекар, той изглежда — също.

— Добър вечер! — Алжбета бързаше да се прибере.

Сова обясни на сина си:

— Това е доктор Ченкова, работи при нас.

Карел дори не погледна подире й. Зае се да отключва колата.

— Ще те закарам.

Когато пристигнаха. Сова предложи:

— Не искаш ли да преспиш тук? Къде ще вървиш нощем?

Карел трябваше да откаже:

— Започвам работа в шест сутринта. Няма смисъл да оставам.

— Ами ще се обадим по телефона някой да те замести…

— Няма кой. Там съм сам на два участъка.

Сова го погледна изненадан. После каза отстъпчиво:

— Тогава — лека нощ! И карай внимателно.

— Лека нощ!

Подадоха си ръце. Сова слезе.

Колата потегли. Бащата замислен проследи с поглед нейните светлинки.

 

 

Пред вратата на болницата спря колона от сватбарски украсени автомобили. От тях слязоха младоженецът Роман, майка му — старшата сестра Яхимова, бащата Галушка и младоженката Ина.

Изглеждаха прекрасно.

Яхимова започна да вади от колата подноси, покрити със снежнобели салфетки, после всички влязоха в болницата.

Щом слязоха от асансьора, свърнаха в радостно оживление по познатия им до болка коридор.

Роман, младоженецът, почука на вратата на амбулаторията, после широко я отвори. Там бяха всички дежурни сестри и всички лекари. Роман провъзгласи сияещ:

— Многоуважаеми господа и дами, позволихме си да ви донесем от нашите сватбени сладкиши, за да ни помните с добро.

После в стаята влезе Ина в булчинската си рокля и сестрите ахнаха:

— Ина, колко си хубава!

Всички се изредиха да я прегръщат и целуват. Когато дойде ред на Щросмайер, той викна:

— Ето в това момиче можех да се влюбя, ама остава ли ми време за такива неща?! Романе, погледни ме, за да видиш какво значи неподправена човешка завист!

Главният лекар Сова се обърна към младоженците:

— Ина, Романе, моите поздравления, пожелавам на вашия брак много хубави чувства, уважение и толерантност.

Ина и Роман продължаваха да приемат благопожеланията. Галушка наливаше вино.

— За днес край на фелдшеруването, нали? Тъй че, който може, да пие за дъщеря ми.

Яхимова предлагаше на всички чудесни сладкиши, от които на човек можеха да му потекат лигите. Когато дойде при Щросмайер, тя го попита угрижена:

— Не мислите ли, че са чудесна двойка?

— Разбира се — отвърна хирургът, — но вие го казвате така, сякаш става дума за някаква болест.

— Само дано потръгне — въздъхна Яхимова. — Стана така изведнъж, толкова неочаквано.

Ина и Роман стигнаха до Арнощ Блажей и той, съзнавайки, че е под силно наблюдение, каза:

— Ина, желая ви всичко най-хубаво в бъдещия живот, от сърце ви го желая, на никого не го желая толкова, както на вас… и на вас, Романе, разбира се. Бъдете щастливи!

Ина отговори тихо, но решително:

— Благодаря ви, господин докторе, ще бъдем!

И тя целуна мъжа си по бузата.

Алжбета дръпна Ина настрана и й прошепна:

— Ина, пожелавам ти не само добър мъж и куп деца, но и всичко, което ти самата желаеш.

Младоженката смотолеви:

— Благодаря!

Алжбета си помисли, че не прозвуча твърде пламенно.

— Сигурно е много хубаво, когато се жениш… искам да кажа — нали си щастлива?

Ина и този път отговори повече от уклончиво:

— Хубаво беше, дойдоха страшно много хора.

Алжбета за трети път наивно попита:

— Но аз искам да знам дали се радваш, дали си щастлива?

Ина се огледа и забеляза, че Яхимова събира подносите.

— Трябва вече да вървим, там ни чакат.

И този отговор вече потресе Алжбета.