Ярослав Дитъл
Болница на края на града (3)

Глава трета

Един ден, ни в клин, ни в ръкав, без изобщо да се обади, в Бор пристигна синът на Сова — Карел. И не в родния си дом, а направо в клиниката. Вярно, главният лекар го посрещна сърдечно, но истината бе, че това посещение по-скоро го разтревожи:

— Имал си път насам и затова се отбиваш при мен, нали?

— Нямах път насам, татко.

— Дошъл си специално при мен?

Синът само кимна.

— Случило ли се е нещо?

— И да, и не.

— С главния лекар ли?

Карел отново кимна.

Сова се притесни:

— Някаква несполука при операция?

— Аз не — той.

— Не те разбирам.

— Той оперира тазобедрена става, през нощта състоянието на пациента взе да се влошава бързо, бях дежурен, реших веднага да реоперирам, отворихме го и представи си, с екартьор или кой знае с какво му бяха наранили стената на артерията, кървеше, а доцентът не беше забелязал. И аз я заших.

— Е, и?

— Ами — скандал. Защо не съм го извикал. Напразно му обяснявах, че се страхувах пациентът да не умре и сега той се чувства обиден или подведен, бил съм подкопал авторитета му, знаеш ги тия.

Сова продължаваше да разпитва:

— Прави ли от това някакви изводи?

— Гласно — не, но му нямам капчица доверие.

Сова се опита да го успокои:

— Но като изпълняваш задълженията си максимално добросъвестно…

Карел обаче избухна:

— Не бъди наивен, татко. Щом поиска, ще ме натопи при пръв удобен случай. Ще ми прореже конецът, когато зашивам някоя вена, ще почне кървене, при всеки друг това ще бъде дреболия, а при мен — груба небрежност.

— Мислиш ли, че е способен на това?

— Тоя дядка изпуска вече последния трамвай и никога не мога да бъда сигурен. — Изведнъж се сепна: — Извинявай.

Сова обаче не реагира на думите му:

— Ти вече си решил нещо?

— Да. Ще напусна.

Баща му почти се уплаши:

— Къде ще идеш?

— В друга болница.

— В клиника вече трудно ще намериш място.

— Не държа на клиника, държа на работата.

Сова стана:

— Прав си. И все пак е много жалко.

— Кое е жалко?

— Ами сега, на тридесет и пет години, точно когато хирургът узрява, да слезеш с едно стъпало по-ниско в работата си. Този главен лекар знае прекалено добре, че си един от най-добрите там, ако не и най-добрият.

— Което му е абсолютно безразлично.

— На него — може би, но на теб не бива да ти бъде все едно. Ти си длъжен да защитаваш това, на което си способен…

Карел направо извика:

— Татко, разбери за бога, че ми е обидно да защитавам това, на което съм способен. Не аз оплесках операцията, а пък на всичко отгоре трябва и да се защитавам!

Сова тихо възрази:

— А ти не можеш ли да си кажеш, че той е стар човек, който подир две-три години ще излезе в пенсия — ти не можеш ли съвсем разумно да прецениш положението и да издържиш?

— Винаги съм си мислел, че ще издържа и десет години, но сега не съм сигурен, че ще издържа и час повече.

Възрастният мъж мълчеше. Беше така угнетен от откровеното признание на сина си, че не намираше какво да каже.

— Дори и заради мен ли не би могъл?

Карел попита тихо:

— Удар в гърба, така ли?

Главният лекар се извини:

— Може би, донякъде… но ти ме разбираш, нали?

Карел въздъхна:

— За това ли дойдох? Всъщност, какво ли друго можех да очаквам аз, глупакът му с глупак. Е, всичко хубаво! И поздрави Ема!

— Какво да й предам?

— По-добре нищо… Или й кажи, че все още съм онова малко хлапе, което се оставя да го разкандардисат благородните и съвсем погрешни приказки на баща му. Довиждане!

Сова направо беше щастлив:

— Благодаря ти, с удоволствие ще й предам.

 

 

Вратата на лекарската стая се отвори и вътре надникна млад, около двадесет и петгодишен мъж, с доста приятно и интелигентно лице.

— Добър ден! Не се сърдете, че ви безпокоя, но търся майка си… — Той огледа помещението, в което Алжбета седеше сама пред пишещата машина. — Но както виждам, и тук я няма.

Младата лекарка добави:

— Като изключим това, че не знам коя е майка ви…

— Извинете — Яхимова, старшата сестра.

В това време откъм коридора се зададе Щросмайер:

— Здрасти, Романе, майка ти тъкмо строява в четири редици подчинения й сестрински персонал. Така че, бягай да го спасяваш.

— Тичам. Благодаря!

Щросмайер затвори вратата и веднага заяви:

— В нашия бюфет асортиментът е такъв, че ми иде да им платя, за да го затворят и да се захванат с нещо по-полезно.

— Това синът на старшата сестра ли е?

— Да. Добро момче, може би стотина пъти се опита да влезе медицина, но не успя, та сега кара нашата линейка. Харесва ли ви?

Алжбета призна спокойно.

— Ами да.

— Тогава — внимание! — вдигна показалец Щросмайер. — Тук вече няколко лекарки се омъжиха за шофьори.

— Е, и какво?

— Е, и нищо. Добре я карат. Разбира се, доколкото човек може да твърди това за семейство, в което сам не е накиснат.

Тези думи много заинтересуваха Алжбета:

— Но лекарите не се женят за момичета от подчинения им персонал, нали?

— Колкото и да е странно — не — призна Щросмайер. — Само от време на време, когато някой лекар се забърка с някоя сестра и тя ловко го притисне до стената, но това са изключения.

— Излиза, че ние, лекарките, сме по-демократични от вас, мъжете.

Щросмайер се изтегна на дивана.

— Къде ти демокрация в болница! Тук сме като в казарма. Всъщност ще видите колко демократичен ще бъде старият, като започнем днес да обсъждаме направените операции и гафовете, които сме допуснали.

Колкото и да е странно, този ден предсказанията на Щросмайер изобщо не се сбъднаха. Главният лекар поздрави усмихнат всички присъстващи и каза нещо, което никой досега не беше чувал от него:

— Времето днес е чудесно, нали?

Спогледаха се удивени, откакто се помнеха, за първи път им се случваше да се говори тук за времето.

— Забелязах, че в един от улуците на поликлиниката са си свили гнездо лястовици.

Арнощ каза злорадо:

— А тук летят и гълъбици — около Щросмайер.

Всички, освен Яхимова, се засмяха, дори и Сова. Щросмайер обаче изръмжа:

— Ти внимавай обаче някоя да не те нацвъка!

Сова смени темата и заговори съвсем делово:

— Бих искал да ви запозная с оперативната програма за следващите дни. Най-напред, както ни информираха интернистите, можем да преминем към окончателно решаване на случая Пршемисъл Резек. Ще започнем от лакътя… — Той извади рентгенова снимка и я вдигна срещу прозореца: — Несъмнено всички сте запознати с неговото състояние, касае се за фрактура или по-точно за отчупване на част от улната^[1]. Разгледах случая и стигнах до извода, че всъщност не се налага операция.

Всички наостриха слух.

— Ако отново наместим и гипсираме добре целия лакът, можем да постигнем същия резултат. На всичко отгоре ще спестим на пациента една операция. Иска ми се да действаме максимално внимателно, чакат го още много операции.

Сова се огледа, сякаш искаше да разбере дали някой няма да възрази. И наистина, Блажей вдигна ръка като в училище.

— Господин главен лекар, позволете да ви обърна внимание, че това нещо е старо — от двайсет и три дни. В лакътя са настъпили функционални изменения и…

Сова го прекъсна:

— Ще наместим с изтегляне и ще гипсираме.

— Тоест под наркоза? — попита Блажей.

— Естествено.

— Но щом ще бъде под наркоза, по-добре направо да оперираме. Заиглянето е единственият възможен начин в случая. — Той взе снимката и нагледно обясни: — Ето тук и тук ще вкараме надлъжно две игли — така ще постигнем максимален ефект.

Главният лекар го остави да довърши, после каза:

— Очаквах, че ще направите такова предложение, колега…

Арнощ му отговори находчиво:

— А аз очаквах, че вие ще излезете с предложението за гипса.

Присъстващите възприеха това като поредна размяна на леки удари — атмосферата ставаше все по-напрегната.

Сова обаче не показа с нищо, че е засегнат.

— Естествено! Това не е първият ни спор!

— За съжаление не и последният.

— Защо за съжаление? — попита главният лекар. — Мисля, че трябва да пъхаме желязо в пациента само когато това е безусловно необходимо. Ако възприемем вашия подход, младежът ще трябва да претърпи две операции: първо, когато вкарваме иглите и после — когато ги вадим.

Блажей веднага отговори:

— И по вашия метод са две.

— Защо две?

— Първата, която вие не наричате операция, но всъщност е операция, и втората — когато се образува лъжлива става и ще трябва да я оперираме.

Двамата продължаваха да говорят спокойно, сякаш ставаше въпрос за дреболия, макар че за Арнощ беше по-трудно да поддържа добрия тон.

— Не съм убеден, че ще се образува лъжлива става — поклати глава главният лекар.

— А аз съм сигурен.

— Интересно. Моля ви, колеги, кажете си мнението — всички.

Обърна се към Щросмайер, но той се колебаеше. Цвах поиска думата:

— Смятам, че в случая се касае за типично противоречие между консервативно и модерно тълкуване, но дефиницията „консервативно“ и „модерно“ е неточна. Както е известно от публикациите…

Щросмайер, отчаян, заби поглед в тавана, Блажей изръмжа:

— Достатъчно се обучавахме вече.

— Смятам — сепна се Цвах — че би трябвало да предпочетем оня метод, при който пациентът…

Блажей изджавка:

— Гипс или игли?

— Гипс.

Естествено, Блажей не беше доволен:

— Много трябваше да чакаме…

— А какво мисли колегата Щросмайер? — се поинтересува главният лекар.

На Щросмайер му стана неприятно, че го попитаха.

— Не разбирам защо е тази караница. Кой ще оперира?

— Още не е уточнено — отвърна предпазливо главният лекар.

— Тогава нека реши оня, дето ще прави операцията. Всеки от двата метода си има своите предимства и недостатъци, затова този, който оперира, трябва да е убеден, че го прави по възможно най-добрия начин.

Главният лекар, усмихнат, го изобличи:

— Така че в борбата между консерваторите и модернистите вие сте неутрален?

— Аха — изпъшка Щросмайер, което вече съвсем не се хареса на Арнощ.

— Момент. Защо неутрален? Ако ти оперираш, какво ще направиш?

Щросмайер се поколеба, но само за миг, после отговори:

— Аз бих шибнал там игли.

Блажей викна победоносно:

— Аха, това вече е друга песен.

Главният лекар обаче остана спокоен. Сякаш спречкването все повече го забавляваше.

— Остава колежката Ченкова, тя още не си е казала мнението.

Момичето се изчерви:

— Като имам предвид своя нищожен опит, мисля, че няма смисъл да участвам в дискусията.

Сова внимателно я коригира:

— Ние тук не дискутираме, ние разговаряме. Разговорът всъщност е много по-ценен от дискусията, защото при дискусията целта е да убедиш другия, докато при разговора — да научиш нещо. И така — кажете.

Алжбета започна колебливо:

— Аз… аз също мисля, че трябва да се… заигли, може би защото пациентът ще претърпи още операции — на крака и то много скоро една след друга.

Главният лекар попита:

— И според вас иглите ще ускорят нещата, така ли?

Блажей отново не се сдържа и викна:

— Разбира се, че ще ги ускорят.

Главният лекар мълчеше. Останалите също притихнаха. Напрежението достигна своя връх.

Тогава Сова каза меко:

— Благодаря ви за изразените мнения, съгласен съм с колегата Щросмайер…

Блажей не го разбра:

— Тоест — с какво сте съгласен?

— С това, че в случая трябва да реши този, който ще оперира.

— Е, да, но кой ще оперира?

Главният лекар отговори още по-спокойно:

— Аз ще оперирам.

Това подейства като студен душ, който накара Щросмайер искрено да се разсмее, докато Блажей страшно се ядоса.

Сова го попита:

— Имате ли някакви възражения, колега?

— Никакви! — отсече Блажей. — Само съм съгласен, че разговорът е по-ценен от дискусията, защото в случай като този дискусията е безсмислена.

— Не е безсмислена — поправи го главният лекар, — когато някога станете главен лекар, ще разберете, че съм бил прав.

— Страхувам се, че докато тук се смени главният лекар, на мен всичко ще ми стане безразлично — отвърна с леден глас Блажей.

Тези думи вече направиха тягостно впечатление. Това пролича по лицата на всички присъстващи, на лицето на Сова също. Макар че той успя да го прикрие най-добре от всички.

 

 

Когато вечерта Арнощ Блажей се връщаше у дома, пред къщата спря черна лимузина, от която слезе стар възпълен мъж, облечен в официален тъмносив костюм и бяла риза с пъстра вратовръзка. Щом забеляза Блажей, той викна сърдечно и весело:

— Здравей, зетко, ние с теб живеем в една къща, а се виждаме от дъжд на вятър.

Блажей обичаше искрено този бодър мъж с вечно натъпкана чанта.

— Здравей, татко! Така е, защото май много работим.

Той искаше да седне в колата, за да я вкара в гаража, но тъстът му го спря:

— Няма смисъл да я палиш, аз ще те бутам.

— Защо ще буташ?

Но таткото беше като малко дете:

— Страхуваш се, че съм толкова слаб в коленете, та няма да мога ли? Ха! Я сядай!

Блажей седна зад волана и неговият тъст с весело пухтене вкара колата в гаража.

— Готово! Ти май си мислеше, че зад директорското бюро костите ми са се размекнали, а? Не се бой, старият Кованда не се предава така лесно.

— Макар че и за директорите важат някои биологически закони — отбеляза Арнощ.

— Ами да, тези твои закони вече ми пращат призовки, но аз се правя, че не ги забелязвам… — И той отново се разсмя високо. — То и моите заместници сегиз-тогиз ми намекват, че вече ми е време да се оттегля на заслужена почивка.

— И там ли се правите, че не ги забелязвате? — попита го Блажей.

— Смея им се право в очите — отвърна категорично тъстът.

Вече бяха влезли и спряха пред дървеното, светло и не особено красиво стълбище. Тъстът се раздели с Арнощ долу, като го тупна по гърба.

— Отбий се на чашка, все стоите горе, затворени като в кула.

— Ще намина.

Арнощ се качи на втория етаж, където в отвореното антре, в пълен контраст със стила на къщата, се редяха стари ракли, скринове, венециански огледала и други антики. И телефонът беше стар и тъкмо звънеше.

Блажей вдигна слушалката, послуша малко и отговори:

— Аз съм…

Преди да каже още нещо, на вратата застана жена му. Поздрави я само с кимване, тя му отговори по същия начин.

— Не, още не — каза той по телефона. — Какво ще му мисля, трябва само да гледам дали няма да ми падне отнякъде чувал с мангизи. Но понеже още не ми се е случвало такова нещо, надали… както искаш… Дочуване!

Той остави слушалката и целуна жена си, която го чакаше.

— Здравей!

— Здравей!

Виждаше, че тя гори от нетърпение да разбере кой го беше търсил.

— Един тип, който иска да ми продаде „Хонда“.

Междувременно той влезе в банята и започна да си съблича сакото, ризата, фланелката. После прибра всичко в гардеробчето. Жена му го наблюдаваше.

— Това същата кола ли е, в която миналата седмица са те видели с някаква госпожица?

— Да, същата — неговата, и госпожицата беше негова. Само че е много скъпа.

— Госпожицата ли?

Той се изми старателно и се изтри.

— Защо ли не си спестих това обяснение?

Блажейова само привидно смени темата:

— Ще вечеряш ли?

Минаха в кухнята, претъпкана със сервизи от фин декориран порцелан. Блажей си отвори бутилка бира, жена му взе да приготвя вечерята.

— Къде е Верунка?

— Долу, при баба си.

Той седна на масата, но затишието не продължи дълго.

— Ти наистина ли няма да ме попиташ колко ще ни струва „Хондата“, макар че знаеш как мечтая за нея?

— Като нямаме на ръка повече от няколко стотачки има ли смисъл да те питам?

— Може би някой ще ни даде назаем.

— Не казвай някой, като имаш предвид баща ми. Или може би греша?

— Разбира се, че не грешиш.

— А не искаш ли прекалено много от него? Даде ни жилището, обзаведе ни до последното перде, какво повече? И за колата ти даде назаем.

Блажей ненавиждаше до смърт подобни дискусии — а тази не беше първата.

— Нали му ги върнах.

— Да, ама след колко месеца? — отхвърли отговора му Блажейова. — Не ми се иска да го преживея отново.

Блажей направи последен опит:

— Че какво ще им стане на тях? При заплатата на баща ти и при неговите премии…

— На тях нищо, но на мен… — думите й прозвучаха като присъда.

— Значи дори няма да ги попитаме?

— Значи дори няма да ги попитаме!

Настана продължителна тишина. Арнощ се хранеше бавно, но скоро спря, надигна се, отиде отново в банята и започна да се облича. Жена му го гледаше изненадана:

— Отиваш ли някъде?

— Щом като не мога да питам тук, ще ида да търся отговор на друго място.

— При онази госпожица, дето си я возил в колата ли? — изрече мрачно жена му.

— Стига да може — отсече Арнощ. — Лека нощ!

И излезе, преди още тя да му отговори. Спусна се бързо по стълбите, тъстът му се показа на вратата.

— Пак ли те викат? Нещо тъжно?

— Много тъжно.

— Вие, докторите, сте по-зле и от нас, директорите.

 

 

Стигна до болницата, спря пред общежитието. Изскочи бързо от колата, почака да отминат двама случайни минувачи и влезе. Завари Ина на дивана — лежеше с книга в ръка. Нощната лампа светеше, книгата бе разтворена, но момичето спеше. Гледката беше прекрасна. Блажей не можеше да й се насити. Той отиде на пръсти до леглото, отпусна се на колене пред него и целуна момичето по лицето. При втората и третата целувка Ина се събуди.

— Добър вечер! — прошепна Арнощ.

Ина се уплаши:

— Какво се е случило?

— Не се плаши, нанкай, стана ми малко мъчно за теб.

Но това не успокои момичето.

— Вие сте излязъл от къщи?

— Нали вече бяхме на „ти“?

Но Ина настояваше:

— Ти искаше тази вечер да си бъдеш у дома.

— Човек предполага, господ разполага. — И отново я прегърна. Ина нямаше нищо против, но искаше да получи отговор:

— Няма ли да ми кажете?

Блажей я поправи:

— Няма ли да ми кажеш?

— Няма ли да ми кажеш?

— Ще ти кажа.

— Някой ни е видял?

— Видял ни е. Но главното беше „Хондата“.

— Заради парите ли?

— Да.

Той млъкна, не му се искаше да разказва повече.

Ина седна, докторът махна с ръка:

— Разбира се, не е задължително да я имам тая „Хонда“, само ме вбесяват априорното й нежелание да ми достави каквато и да било радост, вкиснатото й упорство, чудовищният й страх да не би…

Ина тихо го прекъсна:

— Ще ми бъде много приятно да имаш „Хондата“.

Арнощ сякаш не я чу.

— Цената е страшна! Никога няма да имам толкова пари!

— Колко?

— Като се приспадне стойността на моята кола — още четиридесет хиляди. Аз по-скоро исках да видя дали ме разбира, или не. Но сега ми стана ясно, че е абсолютно…

Ина каза тихо:

— В понеделник ще ти ги донеса.

Отначало Блажей не я разбра:

— Какво ще ми донесеш?

— Може ли до понеделник?

Блажей беше смаян:

— Какво до понеделник, какво до понеделник, откъде ще намериш дотогава четиридесет хиляди?

— От зестрата — отвърна делово Ина.

Арнощ ахна:

— Ти имаш зестра?

— Татко внесе на всяка от нас по осемдесет хиляди.

— За бога, какво работи баща ти? — попита изумен Блажей.

— Майстор по покривите — каза Ина. — А мама е готвачка.

— И колко деца сте?

— Три дъщери.

Това малко го обърка. После попита:

— И ти можеш да се разпореждаш със зестрата си?

— Мисля, че татко ми вярва.

Но Арнощ си помисли само за едно:

— А той няма ли да си го обясни с това, че…

— … че искам да се омъжа за вас… за теб?

Лекарят бурно възрази:

— Не, не това, не… всъщност, да.

Ина каза тихо:

— Не се плаши, знам, че ти никога няма да се разведеш с жена си.

Блажей въздъхна изумен:

— Не знам какво да кажа.

 

 

Доста преди два часа подир обед, както винаги по това време, пред болницата се беше струпала голяма тълпа. Всеки носеше пакет или издута чанта, околните цветарници също бяха обсадени.

Старата портиерка отключи вратата, близките на болните плъпнаха във всички посоки и по всички стълбища нагоре.

Щросмайер видя началото на това нашествие и викна:

— Свижданията започват, спасявайте се, кой както може! — И изчезна в лекарската стая. Там седяха Алжбета и Цвах. Щросмайер продължи да рисува картината на апокалипсиса:

— Роднинската стихия наводни стаите. Тя ще натъпче болните с шницели и кейкове, ще напъха в чашите китки цветя и ще разясни на своите мили и драги, че са разпитали съседите и че на друго място ще ги лекуват другояче и по-добре.

Докато той бърбореше. Цвах стана и бързо излезе. Тъкмо затвори вратата и Щросмайер каза на Алжбета, която пишеше на машина по системата на кълвача:

— Видяхте ли го. Бети? Денят за свиждания — ето го Цваховото поле за действие. Както се вика — сега той се реализира. Излиза в коридорите, обикаля стаите, усмихва се на всички и дава ценни съвети на роднините. Който има нужда от утеха — утешава го, който настоява за пророческа прогноза — моля, заповядайте! При това с лекота събира благодарностите за успешните операции, при които само е държал екартьорите, а не отказва и бакшишите.

Алжбета се смееше:

— Вие сте страшно опасен човек.

— Аз ли? Де да беше така, о, колко щях да съм доволен. Но аз съм само едно пале, което джавка край стократно препиканата ограда. — Той се надигна от стола си: — Отивам при шефа. В такива дни той също се спасява, както може. И знаете ли къде?

— Не знам.

— При душовете. Защото като има свиждания, никой не се къпе. Там сядаме и обсъждаме философски въпроси.

— Какви например?

— Дали, когато лекуваш пациента, лъжата е по-необходима от истината и доколко.

Но Щросмайер не намери своя главен лекар, защото на път към душовете го връхлетя дъщеря му с вик:

— Татко, той си отиде!

Щросмайер не разбираше за какво става дума:

— Кой си отиде, къде си отиде?

— Отиде си от къщи и взе сума неща.

От тези нейни думи не му стана по-ясно.

— Какви неща е взел?

— Куфара, несесера, дрехите, обувките…

— Не те разбирам, защо ще взима твоите дрехи и обувки?

— Не казах, че е взел моите — своите дрехи и обувки взе — вече много троснато отвърна Ирена.

— Но щом са негови, смятам, че може…

— Какви ти негови — викаше дъщеря му, — всичките тия неща аз съм му ги купувала.

— А, така ли? И все пак, щом са подарък, едва ли ще искаш да ти ги връща.

Тя наистина се възмути:

— Как да не искам? Аз го обличам от главата до петите, а той после се вдига и беж да го няма. Не, така не!

Лекарят гледаше дъщеря си със смесени чувства. Ядосана, нещастна, тя жадуваше за мъст. Въздъхна дълбоко:

— Слушай, Ирена, не искаш ли да плюеш на всичко това?

— На кое?

— И на куфара, и на несесера, и на дрехите, и на обувките, и на твоя Мирек.

Ирена го погледна смаяна:

— Какъв Мирек, откъде ти хрумна, аз ти говоря за Тума.

Сега смаяният беше Щросмайер:

— Кой е този Тума?

— Един наш закупчик. Нали ти казах за него преди един месец, когато бях тук за пари…

— Но ти ми каза, че само си му хвърлила око…

— Е, виждаш ли, че знаеш за него…

— Знам, но не разбирам. А защо трябваше веднага да го вземаш при себе си?

Ирена подскочи:

— Можех да предположа, че няма да ми помогнеш, а само ще ми четеш проповеди!

И преди той да се опомни или да възрази, Ирена вече беше изчезнала.

Часовете за свиждане свършиха и Алжбета влезе в стаята на Пршемисъл с великолепен букет от рози.

— Добър вечер!

— Добър вечер… — отвърна хокеистът, — или все още е следобед.

— Да, така е.

В същия миг тя забеляза, че точно срещу Пршемисъл на стената бе закачен на видно място един спортен екип.

— Това вашият екип ли е?

Пршемисъл беше много горд:

— Да, донесоха ми го. Ох, как ми се иска да го облека още сега.

Алжбета не намери думи, за да отговори веднага. Този допинг й се струваше много неуместен и опасен. Момъкът долови безпокойствието по лицето и.

— Като малко момче съм, нали?

— Не, не. Както виждате — нося ви нещо. Даде ми го едно красиво момиче — вече не пускаха да се влиза. — Тя му подаде букета: — Каза, че ви поздравява Яна.

Пршемисъл погледна букета, после го остави настрана:

— Яна ли? Не познавам никаква Яна.

Алжбета, разбира се, беше изненадана:

— Ами? Не е възможно.

Той повтори категорично:

— Вече казах — не я познавам.

— Русокоса, красива, елегантна и много мила…

Пршемисъл махна с ръка:

— Колко ги имаше такива…

Надменността му засегна Алжбета.

— Щом сам си го внушавате, не разбирам защо се опитвате да го внушите и на мен.

Тя му обърна гръб и излезе.

 

 

Карел Сова-младши крачеше бавно и замислено по улицата към дома си в Прага. Когато свърна към входната врата, от спрялата пред нея кола се чу тихо:

— Карел!

Обърна се и видя баща си. Сова не беше сигурен дали синът му се зарадва на тази среща или не.

— Здравей, татко!

Сова отвори вратата, синът му седна до него, без да каже нито дума. Но след малко попита:

— По работа ли беше тук?

— Да.

Доста дълго и двамата мълчаха. За Сова мълчанието ставаше вече непоносимо и тъкмо тогава синът му каза.

— Е, хванаха ме в капана.

— Не те разбирам.

— Ако ми го бяха разправяли, щях да изкрещя, че не е възможно.

Главният лекар разбра всичко, но остави сина си да говори.

— След работа — вече се бях облякъл, един колега отвори бутилка — родил му се син. Бутилката му я беше донесъл някакъв пациент. Изпихме едва по трийсетина грама, в това време дотича старшата сестра, станала била голяма катастрофа, имало много ранени, всички, дето са подръка да се преобличат и мият. Колегата се чупи, а аз се приготвих и отидох. След половин час пристигна старият и може да си представиш какво стана по-нататък.

— Алкохол по време на работа?

— Точно така.

— А той как разбра?

Карел отвърна огорчен:

— Както винаги в Чехия — помогнаха му някои добри приятелчета. Но и без друго беше все едно при какви обстоятелства е станало.

— Когато се касае за алкохол — не е все едно.

Едва сега Карел кипна:

— И това ми го казваш ти, когото взех, че послушах!

Бащата тихо си пое дъх, Карел добави шепнешком:

— Аз съм пълен идиот!

Мина доста време, докато Сова попита:

— Имаш ли къде да отидеш?

— Защо питаш?

— За да разбера не искаш ли да дойдеш при нас?

— Не, не искам.

След малко Карел хвана дръжката на вратата:

— Ще се качиш ли с мен горе?

— Мисля, че не. Извини ме пред Ханичка.

— Лека нощ!

— Лека нощ!

Карел отвори вратата, лампичката в колата светна. За пръв път двамата се погледнаха в очите.

— Разбира се, аз не те упреквам.

— Къде ще идеш?

— В областния институт за народно здраве, с право веднъж седмично да оперирам — под контрол…

Баща му не знаеше какво да отговори.

— Моля те, елате в Бор — трябва да обсъдим всичко на спокойствие.

— Няма какво толкова да обсъждаме — отвърна синът му, докато слизаше от колата.

 

 

Този ден помещението, в което лекарите пиеха кафе и пушеха, беше пълно. Хирурзите тъкмо бяха приключили операциите и както си бяха по зелено облекло, мнозина и с престилки, разговаряха и обсъждаха болничните клюки и вицове.

Блажей попита Щросмайер:

— Кой е наред днес?

— Пршемисъл Резек — счупения лакът.

Блажей подсвирна:

— А-ха, гипсовият концерт на шефа. Значи аз съм свободен.

Щросмайер го сръга — главният лекар стоеше почти над него. Но Арнощ демонстративно стана и тръгна да излиза.

Пациентът, за когото ставаше дума, хокеистът Резек, вече беше докаран в операционната зала. Кралова го подготвяше за наркозата, Алжбета се приближи до него. Момъкът високо я поздрави:

— Добър ден, доктор Ченкова!

— Добър ден!

Погледна го — личеше, че днес той вече не се страхува.

— Сърдите ли ми се?

Този въпрос също й се стори неуместен.

— Аз ли? Никак. Хайде по-добре да се съсредоточим върху вашия лакът.

— Знам — прошепна той. — Искам само да ви кажа, че от моя страна… аз, разбира се, че я познавам.

Кралова изгледа с любопитство Алжбета — какъв е този странен предоперационен диалог. На Алжбета й беше много неприятно.

— Може ли да започнем?

— Готова съм — отвърна анестезиоложката.

— Ние също. Ще повикам главния лекар. — Алжбета тръгна, натъженият Пршемисъл успя все пак да й каже:

— Извинете ме.

И отново започна обрядът на обличането, завързването на маските, опъването на ръкавиците и стихчето за обляната в светлина маса и спящото момче, за двамата мъже и момичето, които се бореха с ръката, с лакътя, с всеки пръст, нежно и с насилие, бързо и с неимоверно търпение.

А когато всичко свърши и те се събличаха в умивалнята, сваляха маските и смъкваха ръкавиците, изведнъж започнаха да говорят непривично високо, за да се освободят от напрежението.

— Господа инженери, вече си мислех, че тая кост няма да помръдне — пръв се обади Щросмайер.

— Там всичко беше вече силно зафиксирано — отвърна замислен главният лекар.

Алжбета попита, по-скоро за да се увери:

— Рентгенът обаче показа, че все пак добре се е наместила, нали?

Сова я поправи:

— Засега. Хирургът никога не може да каже дали операцията е успешна или не. А ортопедът пък — изобщо. Ще видим какво ще ни донесат следващите седмици.

Той влезе в съблекалнята — там вече нямаше жива душа. Когато се отправи към своята кабина, отнякъде долетя тежка въздишка. Обърна се и през пролуката на завесата забеляза стария хирург Въртишка.

— Ти ли си, Збинек?

— Аз съм.

И отново чу тежка въздишка. Сова дръпна завесата. Старият главен лекар седеше там все още в операционно облекло, с пребледняло, потно лице. Сова се уплаши:

— Случило ли се е нещо?

— Нищо. Само че вече свърших.

— Какво си свършил?

— С оперирането.

— Това може да е моментно неразположение.

— Къде ти! От няколко седмици го забелязвам. Сега мисля само да не го забележат и останалите. Карел, толкова е мъчително да оперираш и при това да мислиш как да държиш инструментите, та да не бие на очи. Свършен съм. По-добре сам да реша, отколкото да ми го кажат колегите. По-добре сам!

Сова търсеше думи за утеха:

— През тези четиридесет години не се ли настоя над операционната маса?

Хирургът се усмихна тъжно:

— Така е. Бяхме тук двамата с теб.

Сова отвърна по-бързо, отколкото беше необходимо:

— Но аз не съм забелязал такова нещо при мен. Ръката ми не трепери.

— Карел, когато почне да трепери, ще бъде вече късно.

Тези думи прозвучаха на Сова като безапелационна присъда.