Йордан Радичков
Ноев ковчег (9)

Тъмният трюм

Понеже в бележките си отделих твърде много място на хлебарката от трюма, то тука искам да разкажа с няколко думи и за самия трюм. Трюмът на ковчега ми е много тъмен. Като в рог е тъмно вътре и аз постоянно се препъвам из него. Обикновено вземам със себе си ветроупорния фенер от палубата. Всяка вечер паля фенера и го окачвам на палубата не за да бъда забелязван, а за да не връхлети някой отгоре ми и да превърне малката ми лодка на трески… Но и с фенера не мога да осветя навсякъде. Непрекъснато на пътя ми се изпречват високи прагове, пропадала или груби издатини, тъй че ако човек не внимава, то той може да строши главата си! Всякакви ниши има, коридори, внезапни входове към слепи помещения, пропадащи надолу стълби, водещи към по-ниски нива или пък катерещи се нагоре към някоя теснина.

Светлината на петролния фенер изважда от мрака различни сандъци. Някъде те са подредени, другаде са струпани или са разхвърляни безразборно. Подир сандъците следват дървени клетки, предназначени за различни твари. По пътя непрекъснато се изпречват и слепи стени. До една от тях може да се види вълча клюса (капан). Тя е зинала до краен предел — как ли не си е разчекнала челюстите, дявол я знае! На върха на железния й език има забодена стръв. Всъщност това не е език, а ужасно жило!… Остава само някой хищник да пристъпи в тъмата и да посегне към стръвта.

Не зная обаче дали хищникът би намерил пътя към клюсата, или аз сам ще трябва да се погрижа да го побутна леко към нея и да му посоча стръвта върху жилото?… Ще го убоде то, ще го убоде! Чак в самото сърце ще го убоде!…

По-добре е да чакам, стръвта сама ще примами хищника!

Като се мине покрай тези слепи стени и покрай раззинатата клюса, се стига пак до нова ниша, коридор или стълба, изчезващи в гъстия мрак.

Тъй плътен е този мрак в коридорите и слепите помещения, че може дори да се пипне с пръст като нещо материално. Отначало при допира с този мрак изтръпвах, но с времето привикнах с него… Тежък дъх иде от трюма. Той се заражда от мрака, полепнал по тавана и по стените. Самата дума мрак ми се струва лепкава и като се спирам сега за миг над нея, забелязвам как тя започва дори да шава леко. Като някой паяк шава помежду другите думи, застанали неподвижно по местата си!

Понякога долавям слабо въздушно течение. Навярно съм забравил някъде отворена врата или прозорец. В началото не разбирам и не се сещам къде може да съм оставил отворена врата или прозорец и като се полутам из тъмното с петролния фенер, оставям накрая фенера в краката си и започвам сам на себе си да се смея.

Ами че моят трюм няма ни врати, ни прозорци, за да може да духа отнякъде или да става течение! Той има само тежкия дървен капак към палубата, това е единственото място, през което може да се влезе или да се излезе от него!

Ето и сега капакът е вдигнат, квадратният отвор към палубата леко светлее. Навън е нощ. Част от дървената стълба се вижда, а далече-далече в нощта блещука звезда. Тази звезда се мъчи да надникне в трюма, но освен част от дървеното стълбище, от ветроупорния петролен фенер и моя милост, то тя нищо друго не може да види.

И макар да е много далече, на милиони светлинни години далече от мене, чувствам я как стопля душата ми, защото право в нея уцелва. Изглежда, че тъкмо в душата ми е искала да надникне далечната звезда, повдигайки се на пръсти чак оттам, от дъното на Вселената, а не в тъмните и слепи лабиринти на трюма… Но питам се тогава, този тъмен трюм не е ли всъщност само една малка, една нищожна част от собствената ми душа, не повтаря ли той и не имитира ли нейните внезапни прагове и слепи помещения, дълбоките й ниши и теснини, най-неочакваните й ъгли и пропадала, водещи към по-ниски нива и към изоставени помещения; към пусти хамбари, потънали в глухота; към грубо ковани сандъци и клетки; към грозни карцери? Ако повдигна фенера над главата си и се вгледам по-внимателно, то бих могъл да зърна някоя своя страст как се свива в ъгъла на карцера. Като някое куче се свива в тъмния ъгъл и потръпва, сякаш трескаво от грозна треска. Ужасно нещо! Противно! Отвратително!

Разбирам го, че е противно, но не мога ни да го убия, ни да го изхвърля навън!

Нерядко из лабиринтите дочувам шум на пера. Така птичка прошумява с перата си или пък прилеп (прилепи тук има много). Но аз зная, че това не е нито птичка, нито прилеп, ами е някой порив на собствената ми душа, той ще прошуми с крила, ще се поблъска в слепите стени и ще падне по гръб, за да издъхне бавно и самотно в тъмнината. Всяка тръпка на това издъхване ще премине през сърцето, защото нищо в трюма на моя ковчег не може да се случи, без то да бъде отбелязано от сърцето… Хубаво е, че вътре в трюма тупти сърцето!

Веднъж имах случай да наблюдавам как една трудолюбива мравка тичаше нагоре-надолу, търсейки нещо изгубено. Докато тя щъкаше и душеше с нос по пътя си, ето че на едно място се препъна и спря.

Сърцето, изглежда, почувства, че мравката се препъна по пътя си, защото за един миг трепна и спря. То очакваше мравката да продължи пътя си. Малката буболечица постоя, постоя, помириса мравешката пътека пред себе си и тръгна чевръсто по нея.

Сърцето — и то тръгна!

Друг път забелязах как една птичка, прелитайки над ковчега, изтърва от човката си слънчогледова семка. Семката тупна съвсем леко върху палубата. И съвсем тихо. Мисля, че тя дори не произведе звук. Но ето че сърцето мигновено трепна и се сви, а птичката през това време се върна, намери изтърваната слънчогледова семка, вдигна я от палубата и отлетя по пътя си. Сърцето веднага започна да се свива и да се разпуска много енергично. Ако някой го погледне отстрани, ще си помисли, че се е зарадвало за туй, че птичката намери изтърваната върху палубата слънчогледова семка.

В трюма си имам една глупава сойка. Тя непрекъснато пренася дъбови желъди от едно място на друго и неведнъж се е случвало, както лети и размахва тромаво крилата си, да изтърве някой желъд от човката. Това глупаво същество, освен че пренася желъда в човката си, се занимава още и със сто други странични работи, а акълът му мисля, че е навсякъде другаде, но не и в желъда. Желъдът, като падне, започва да подскача по пода и такъв трясък произвежда, че се чува из целия трюм. Забелязал съм, че тогава сърцето дори не трепва. Трясъкът от желъда на глупавата сойка ни най-малко не смущава неговата равномерна пулсация… Наистина, странно същество е сърцето!

Понякога при съвсем незначителен повод то реагира извънредно силно, ускорява своята пулсация или почти замира. Помня, че една нощ някакъв съвсем слаб шум се чу откъм трюма. По-скоро напомняше някаква въздишка, отколкото шум. Такива шумове се носят постоянно не само в трюма на моя ковчег, а мисля, че се носят непрекъснато и из Вселената. Сърцето притихна, неговата пулсация едва-едва се забелязваше. Помислих си, че се ослушва, за да долови откъде може да идва този съвсем слаб, тих и странен шум. Дълго стоя така, сетне започна да засилва своята пулсация, но правеше това много бавно и предпазливо. Работеше и едновременно се ослушваше дали слабият и загадъчен шум няма да се повтори. Тръгнах с петролния фенер из трюма. Сърцето следеше всяка моя стъпка.

На едно място се спрях, видях пред себе си търкулната сажда. Вдигнах я, за да я видя по-отблизо на светлината на фенера.

Бе съвсем лека, черна сажда.

Не зная откъде се бе отронила, дали от някой комин, или бе овъглената душа на някого? Тъкмо тя бе произвела този слаб, малко загадъчен, приличен на въздишка шум, като стресна сърцето и го накара да притихне.

Добре е, помислих си с радост, че имам такъв чувствителен приятел! Иначе как ще забележа, че някоя сажда се е отронила от въздуха и се е търкулнала в тъмния трюм на ковчега ми!

Но говорех аз за лекото въздушно течение, идващо като че от разтворена врата или прозорец.

Въпреки че навън цари пълно безветрие и никъде няма отворени ни врата, ни прозорец, аз продължавам да чувствам как едно леко, едва доловимо течение движи застоялия и тежък въздух в трюма… Тъй и в неуютния живот и при най-пълно безветрие, ако човек напрегне сетивата си, ще долови едно съвсем леко движение на въздуха, зародило се от някоя тайно открехната врата или тайно открехнат прозорец. Като че самото време открехва тайно врати и прозорци, за да не се задуши животът в собствената си непроветреност. Аз не искам тук да говоря за ураганните ветрове, които движат историята, въртят вятърните мелници на човечеството и мелят мливото му, за да хранят неговия дух. Думата ми е за слабите, едва доловими и съвсем тихи въздушни течения. Те са заченати в самата утроба на неподвижното.

Тези леки въздушни течения разместват, макар и много бавно, тежките въздушни пластове в трюма. Те раздвижват също така тежките пластове и на самия живот, за да не се залежи нищо на едно място и животът да не заприлича на неизлечимо болен човек, потънал сред възглавниците и завивките на своя смъртен одър. Възможно е и поради тези именно съвсем леки и едва доловими въздушни течения животът никога да не бъде повалян на смъртен одър и да не се залежава тежко.

Препъвайки се из тъмното, понякога си мисля, че наред с всичко този трюм е една малка, макар и нищожна част от душата на света. Не повтаря ли той всъщност и не имитира ли дълбоките ниши и теснини на световната душа?… Нейните лабиринти и слепи помещения?… Тъмните й кладенци и бездните й?… И най-после не повтаря ли онези пълни с шеметни височини и бездни вътрешни Хималаи, които човечеството катери още от зората на своето появяване и не ще успее никога да изкатери?