Йордан Радичков
Ноев ковчег (1)

Космическият удавник, или въведение към Ноевия ковчег

Трупът на един удавник ме измъчва непрекъснато. Когато е с гръб към мен, виждам върху плещите му страшни рани. Като че някакво хищно, непознато животно е ръфало големи късове от плътта му. Раните са пресни, едва ли не димящи, но странно е, че ни веднъж не видях да кървят. Аз моля за извинение, че започвам това свое въведение най-напред с раните, а не с лицето, но това става спонтанно. Тези рани представляват ужасна гледка, пред която изтръпвам. Лицето на удавника не ми е познато, ничие земно лице не ми напомня. Коси няма нито по лицето, нито върху главата, сякаш косопад е опасал всичко. И по тялото няма. Нито под мишниците, нито на някое друго място. Лицето е повехнало, женствено е и е спокойно. Очите са сиви. Когато срещне погледа ми, удавникът ми се усмихва приветливо и донякъде дори окуражително. От тази му усмивка чувствам как костите ми изстиват. Понякога той прави един особен жест с ръка, напомня жеста на плувец, загребващ прозрачната вода. Друг път е изцяло вцепенен. Носи се бавно посред клокочещата вода, със затворени очи, съвършено мъртъв.

Чувствам обаче, че подобно на крокодила, макар и да е затворил очите си, то той ме вижда през затворените клепачи и ме следи. Това ме смущава.

Понякога съм виждал морави петна по тялото му, подобни на петната на болестта СПИН. Тези морави петна са подпухнали, особено по хълбоците и по петите. Тогава и лицето му изглежда подпухнало, като че мъртвецът е започнал да се подува от водата. Друг път лицето и тялото са съвършено чисти и гладки. Ако се вгледам по-внимателно в лицето, забелязвам, че клепачите на удавника са полуотворени. Той ме наблюдава проницателно през тесните цепнатини на клепките. Боя се да не пропадна през тези цепнатини и да попадна в някакъв ужасен свят. Вцепенявам се, като ги гледам.

Така човек се вцепенява, когато върви бос по някоя пътека из гората, през сенчест дол или през цъфнала ливада и като върви и си подсвирква небрежно с уста, замръзва изведнъж, защото открива в нозете си змия. Човекът изпада в пълно вцепенение, докато змията пресече пътеката. Влечугото сякаш го е парализирало. Изпитвал съм го и мога да кажа, че в такива случаи сърцето на човек спира да работи. Дишането му също тъй спира. Това не е страх от змията. То е нещо повече от страха. Цялото същество на човека се изпълва с мистичен ужас.

Миг подир това обаче сърцето го блъска като с юмрук в гърдите, в ушите се чува остър писък. Тоя писък иде от раздвижената в жилите кръв. Тя е хукнала отново по жилите. Ако човекът се огледа около себе си, светът ще му се стори посивял и плосък, все едно че през него е минала гигантска нажежена ютия, изгладила е всичко и е заличила всякакъв релеф. А змията продължава да пълзи и да се отдалечава.

Трябва да мине време, докато природата възвърне постепенно цветовете и звуците си. Докато гората стане гора, долът стане дол, ливадата — ливада, а небето затрепти синьо и спокойно и пекне слънце. Изглежда, че тъкмо това е мигът, когато митическите египетски змии излюпват слънцето от космическото яйце!… Изневиделица се обажда птица, за да подвикне дружелюбно на изплашения човек: „Ей, човеко!“

Ето, приблизително такова чувство изпитвам, когато срещна трупа на удавника и го пропусна да премине през мене. Макар той и да отминава посред клокочещата и ромолеща вода, една съвсем лека утайка от него остава в мене. Чувствам го с цялото си същество, във всички ниши на тялото и на душата… И много други утайки има в нишите на тялото и на душата, но от какво са, не мога точно да си спомня. И на дъното на паметта чувствам как непрекъснато някаква утайка пада и се напластява. Зная, че кой повече, кой по-малко, всеки един от нас пропуска боледуващия свят през себе си. Някои задържат света по-дълго време в себе си. Той се залежава в тях като болник, страдащ от тежка, неизлечима болест. Тежък дъх започва да се носи от такива хора. Те заболяват заедно с болника и боледуват с тежката му прилепчива болест. Други пропускат боледуващия свят през себе си много внимателно. Те следят зорко да не би той да остави някоя драскотина в душата им или синина върху сърцето и ако усетят дори и най-малката тревога, затварят плътно преддверието на душата си, поглеждайки към света само през шпионката. Трети пък тъй са устроени, че са разтворили вратите си за целия свят и целият свят преминава през тях като през хан, без да се задържи там вътре ни за един миг.

Ако вие се отбиете в такъв хан, ще видите как ханджията щъка непрекъснато нагоре-надолу. Той държи всеки един посетител под око, нищо не убягва от погледа му. Заедно с това е обърнал към посетителите и ушите си (целият се е превърнал в слух!), за да може не само да вижда, а и да чува всичко, което се говори или разказва. Ще забележите как от време на време ханджията подхвърля по някоя възклицателна дума, за да се разбере, че и той е съпричастен с повествуванието. Но ще забележите също така, че както възклицава и си придава крайно учуден или състрадателен вид — според случая, — то миг подир това лицето му придобива неестествено свиреп израз. Той извиква неестествено свирепо: „Циц!… Циц, мома жено!“

Той наистина е слушал и чрез гримасите си е давал вид, че е съпричастен с това, което се говори в хана. Но и ни за миг не е изпускал с крайчеца на окото си козата, запътена към младите фиданки в градината му, разположена под самите прозорци на неговия хан.

„Фиданката!“ — извиква ханджията и излетява като космическа совалка през разтворената врата.

Ето как всеки уж е съпричастен със съдбата на другия! Той дори изтръгва и по някое и друго възклицателно от себе си! А всъщност през цялото това време непрекъснато е бил загледан към своите фиданки под прозореца и следи да не би изневиделица да се появи козата и да бастиса милите, прескъпи на сърцето му фиданки. Тук ханджията ми заприличва на оная част от нашата деятелна интелигенция, която уж все е съпричастна и все възклицава в полза на народното и на общественото повествувание и устройство, а всъщност е потънала до уши в своето собствено себеустройство!… Фиданката! Фиданката!… Циц, мома жено!

От година на година все повече ме обзема натрапчивото чувство, че с когото и да говоря, то той уж взема участие в разговора и дори се мъчи да надникне в очите ми. Но това е само привидно. Всъщност той нито ме гледа в очите, нито ме слуша, а е заслушан в нещо свое. Понякога дори е втренчен във вътрешността си. Има ли там вътре нещо, или няма, не зная, но той гледа втренчено и се ослушва… Мило му е!

Полека-лека и аз започвам да отвръщам по същия начин. Когато някой ми говори, слушам, но не се впрягам в разказа му. Че за какво ли и да се впрягам! Оставям мисълта си да се носи из собствените ми дивотии, отколкото да се носи из дивотиите на другите. Забелязвам, че много почнахме да се оплакваме. И се оплакваме главно от човека. Уж казват, че народът ни бил добър! Народът добър, а хората лоши! Как тъй, не знам! Лоша работа!… Затуй днешният човек с много слаба надежда похлопва на вратата на друг човек. Ако не му отворят, то той отива по-нататък, за да потропа на вратата на учреждението. А учреждението, където навалицата е като на воденица и е претъпкано от всякакви чиновници, постепенно свикна с тежкия дъх на човешката грижа, стана безразлично и дебелокожо като хипопотама. Някои дори по-дебелокожи и от хипопотама станаха. Те наметнаха сивите си чиновнически тоги и се превърнаха за съвременния човек в сиви оброчни камъни.

При старите оброчни камъни старовремският добродушен човек ходеше, за да принесе курбан и да омилостиви светиите, а при продължителна суша правеше молебени за дъжд. Нашият християнски свят бе пълен с оброчища и с оброчни камъни. Със замирането на вярата и с подмяната й с новото светоразбиране те тревясаха, покриха се с дива къпина, с тръни и с шипка, запустяха и заглъхнаха като стари турски гробища. От свети места се превърнаха в змиярници и в припеци на гущери. Сврака някоя може там да кацне и да поумува на глас. Понякога и сойка каца… И ето ги сега новите оброчища на администрацията! Съвременният човек преминава през тия оброчища от осем часа сутринта до осемнадесет часа подир обяд. И все едно че нищо!

А пусти живот все тече, не спира!

 

 

Кога за първи път видях удавника?

За първи път срещнах трупа му в една лятна дъждовна вечер. Връщах се от софийското село Мусачево към София с надеждата, че като стигна средногорския път, ще мога да намеря някоя попътна кола. Но вместо кола ме настигна буря. Дъждът плисна изведнъж. Заваля като из ведро. Големите крайпътни дървета се огъваха и стенеха под напора на бурята, тъй че да се търси подслон под тях, бе много по-страшно, отколкото да се върви по открития път. Само за няколко минути станах вир-вода. Когато блясваше светкавица, то тя осветляваше цялото поле чак до планините. Щом угаснеше, осветеното от нея поле и планините още няколко мига оставаха залепнали за очите ми. При всяка следваща светкавица предметите се разместваха. Крайпътните дървета се втурваха насреща, за да препречат пътя ми, но непроницаем мрак ги поглъщаше в утробата си веднага след светкавицата. Тъй че аз само можех да ги чувам как плющят, как пукат с клоните си или бучат. Мислех си, че при следващата светкавица ще видя тези гигантски дървета изтръгнати из корен да се носят по полето, гонени от сгромолясващите се отвсякъде гръмотевици.

Нищо подобно не се случваше. Крайпътните дървета все тъй продължаваха да се усукват, да стенат и да вият в бурята. От едната ми страна просветваха радиоантените на гара Столник. От другата страна се издигаха сиви походни радиоантени. Дига някаква се мяркаше, зад дигата канал блестеше. Зад канала започваше поле. В полето стоеше необитаема къща, оградена с бодлива тел. Пазеха я зли кучета. Тази къща познавам отдавна, не помня вече от колко години. Никога не видях хора в нея. Никога не видях да блещука вечер светлина в прозорците й. Минавах често оттам и в двора винаги виждах вързани зли кучета. Това бяха вълкодави, избелели от старост, прегракнали от старост. При появата на човек лаеха неистово. Сега в бурята се бяха умълчали. Стоеха изгърбени и мокри в дъжда. На ярката светлина на светкавиците чак ребрата им прозираха като на рентген. Светкавиците ги изтръгваха светкавично от мрака и ги запечатваха светкавично в бедната ми глава. Далече отпреде ми димеха пещите на металургичния комбинат Кремиковци.

Ето това се виждаше на светлината на светкавиците.

Помня нея вечер и един железопътен кантон или по-точно бариерите край него. Камбаните на бариерите биеха, мъчейки се да надвикат бурята, за да предупредят за идването на влак, макар че влак отникъде не се виждаше, а и самите бариери на прелеза не бяха пуснати.

От двете страни на пътя бучеше вода. Над мен бучеше вода. Вятърът на пристъпи хвърляше в лицето ми вода, отвсякъде се лееше вода. Като че ли бях попаднал в утробието на световния потоп и присъствах на самото му зачатие.

При една от светкавиците съгледах, макар и за миг, трупа на удавник. Беше гол. Размерите му бяха неестествено големи.

Въпреки неестествено големите му размери водата го носеше с лекота. Тя преобръщаше удавника тъй леко, сякаш преобръщаше нещо надуваемо, нещо подобно на уголемен макет на човек, направен от съвсем лека материя.

При следващата светкавица го видях отново. Бе изправен, носеше се правостоящ през пътя, по-висок от железопътните бариери. Тъмнината го погълна, камбаните на железопътния прелез продължаваха да бият. В един миг си помислих, че те бият, предупреждавайки за удавника. Малко по-късно, при нова светкавица, видях пак този ужасен труп. Той се мъчеше да се задържи за едно крайпътно дърво. Стана отново тъмно. Не можах да разбера дали удавникът падна пряко на пътя, или бучащата вода го отнесе към необитаемата къща и към онези зли кучета, изгърбени под дъжда, чиито ребра прозираха на светлината на светкавиците.

Спрях се.

Отвсякъде се търкаляха гръмове и се гонеха един друг през тъмнината, като че ревящи стада подивели животни бяха се спуснали от небето и галопираха обезумели през бурята. Помежду тях и помежду бученето на водата започнах да долавям радиошумове. Зная, че с невъоръжено ухо е невъзможно да се улавят радиошумове, но въпреки това напрягах слуха си.

Макар и слабо, дочувах ясно далечно пиукане и пращене, духане в тръба. Някой безкрайно далече от мен духаше в тръба. Дори далечен смях дочух. Зловещ бе този смях, той идваше сякаш от самото дъно на Вселената, от преизподнята й.

Аз никога не съм бил в преизподнята и не вярвам някой да е бил, но ето че по една странна инерция, щом стане дума за нещо зловещо, нашето бедно съзнание се запътва към преизподнята. Защото всичко зловещо и страшно ние свързваме с нея. По същия начин и аз оприличих този зловещ смях като смях, идващ от преизподнята. То е защото в моето съзнание го свързвам с един особено зловещ и ехиден смях, който се продаваше в торбички. Да, именно в торбички! Това бе в Япония през 1970 година, по време на световното изложение в град Осака. Тези торбички бяха копринени, с втъкани в коприната копринени йероглифи и дракони. Вътре в тях имаше някакъв малък механизъм. Щом човек натиснеше механизма, откъм торбичката се разнасяше зловещ смях. От самото начало до края, докато механизмът се уморяваше, се сипеше само този зловещ и ехиден смях. По-ужасен сувенир не познавам! По време на световното изложение виждах десетки и стотици хора как купуваха торбичките със зловещия смях, за да се забавляват с него или за да го подаряват на близките и на приятелите. Така в онази година хиляди копринени торбички със зловещ смях се пренесоха и пръснаха по цялата земя.

Хората обичат да се забавляват. В това число обичат да се забавляват и с ужаси, какво да се прави!

Две или три лета поред наблюдавах по плажовете на нашето Черно море как мургави от слънцето жени се разхождаха нехайно, размахвайки още по-нехайно леки копринени торбички. Те щъкаха по нажежените пясъци, спираха се понякога да разговарят с познати мъже или жени и най-неочаквано натискаха механизма за задвижване на зловещия смях. Или пък влизаха да се къпят в морето, оставяйки под чадъра този ужасен механизъм. Най-много край торбичките се струпваха деца. Те така втренчено гледаха, сякаш вътре в торбичките бяха завързани на зъл възел всичките дяволи на ада. Постепенно механизмите на японците се развалиха, но зловещият смях остана, сви се като змия и потъна в здрачните ъгли на подсъзнанието. Може би тъкмо това да е преизподнята, дявол го знае! Макар и да се мъча да залича този смях, не успявам. По някакъв начин той най-неочаквано оживява и се появява релефно и чисто в съзнанието ми.

Неизтребимо е то като плъх!

Хвърлете плъх в тоалетната чиния, пуснете сифона с вода и влезте на другата сутрин в тоалетната. Вие ще останете слисани, когато видите, че плъхът не се е удавил и макар и да е бил изхвърлен през тоалетната на вашата къща, той е оживял, преодолял е целия ад на канализационните тръби и се е върнал отново при вас, мокър и лъскав като видра, с щръкнали неизтребими очи, с които се впива във вас, промъква се или се всмуква и хлътва в собствената ви преизподня…

Но да се върна пак в полето.

Въпреки че бе лято, бях почнал да треперя от студ. При една нова светкавица видях, че удавникът е отнесен от крайпътното дърво. Той лежеше от едната страна на пътя, между железопътните бариери и кучетата от безлюдната къща. Те бяха все така изгърбени, настръхнали и прозрачни. Пороят носеше огромния труп с лекота. Той ме гледаше със странно спокойствие. Някакво подобие на усмивка забелязах в гънките на устата му. Правеше някакви странни и много бавни движения с ръце, сякаш по глухоням начин ми обясняваше нещо извънредно важно, едва ли не съдбоносно.

Достраша ме, мокри мравки пропълзяха по мократа ми кожа. Постепенно започнах да разбирам, че това видение е халюцинация, плод на разстроени нерви и на болно въображение. Защо пресичаше пътя ми посред клокочещата вода, за да ме предупреди за някаква предстояща опасност ли? Каква опасност? От какво?

Не разбирах!

На кратки, но силно осветени интервали светкавиците продължаваха да изваждат от мрака това ужасно видение. То хвърляше върху всичко наоколо оттенъка на скопеца, на преждевременно състареното. Злите кучета от необитаемата къща стояха все така изгърбени. На светлината на светкавиците костните им системи продължаваха да се виждат като на рентген. Зад къщата водата стигаше до гърди, свличаше се от висока дига и се разливаше нашироко през високи царевици, помитайки ги с лекота.

Над тези полегнали царевици водата понесе и големия труп на удавника.

Повече не го видях. Радиошумовете в ушите ми заглъхнаха. Зловещият смях от японската торбичка секна изведнъж.

Хвърлих плъха обратно в клозетната чиния и пуснах водата.

 

 

В онази вечер не забелязах удавника да има рани върху плещите си. Мисля, че тогава той изобщо нямаше рани. Възможно е при краткостта на светкавиците да не съм могъл да разгледам достатъчно подробно всичко, не зная, но мисля, че тогава той все още нямаше рани. Неговите рани аз видях много по-късно, съвсем пресни, сякаш току-що ръфани от голямо животно, но не кървящи. Подир време започна да ме преследва натрапчивата идея, че това не са рани, ръфани от непознато за мен животно, и че е възможно този космически удавник да е Икар, на когото са се откъснали крилете при падането. Неговите рани ми изглеждаха като ями, откъдето са изкоренявани дървета. Но ако удавникът е бил Икар, то аз е трябвало да чуя шума и свистенето на крилата му, пращенето от тяхното откъсване, преди той да се сгромоляса при железопътния прелез и да се заблъска или понесе през клокочещата вода… Нищо подобно не чух в онази ужасна вечер освен търкалящите се гръмотевици, сигналите на железопътния прелез, радиошумовете и зловещия смях от японската копринена торбичка, извезана с копринени йероглифи и дракони… Бурята отнесе космическия удавник през повалените царевици, придържайки го в античния коридор за прелет на водоплаващи и блатни птици. По този миграционен коридор два пъти годишно от север на юг и от юг на север прелитат белите и сивите чапли, дивите патици, дивите гъски, дъждосвирците, калугериците, бекасината и блатният бекас, голямата бекасина — дублата, малката бекасина, наречена глухарче, свещеният червен ибис на старите египтяни, понякога и сабльоклюн ще прелети, както и потапници… В съзнанието ми останаха сигналите на железопътния прелез. Те звучеха тревожно и се мъчеха да надвикат тътена на бурята, изтегляща се постепенно на изток. Тези сигнали предупреждаваха за идването на влак… Влак обаче аз не помня да се е появявал през онази вечер. Но тревожните сигнали от прелеза помня, както и смълчаните зли кучета в двора на пустата къща. И досега не мога да си обясня защо стоеха вързани там тези кучета и какво пазеха в необитаемата къща.

 

 

Късно подир полунощ, вече вкъщи, бях посетен от Мао Дзедун. Той се появи съвсем безшумно в стаята ми. Стоеше на прага на отворената врата, тъжен и състарен. Бе като същество от друга цивилизация. Не зная защо, но всички мъртви ми изглеждат като че ли са от друга някаква цивилизация.

Мао Дзедун бе много смален подир смъртта си, не по-висок от пет– или шестгодишно дете. В едната си ръка държеше отпечатък от своя собствен портрет, а с другата си ръка го приглаждаше постоянно, мъчейки се напразно да изглади гънките му. Портретът бе мачкан и тъпкан с крака. Собственикът му по всяка вероятност го бе намерил на улицата.

Мъртвият човек се натъжаваше още повече, като виждаше, че не може да изглади гънките на смачкания си отпечатък, нито пък да изтрие петната по него. Освен мътни петна по лицето имаше следи от обуща и боси ходила. Тези, които бяха мачкали отпечатъка, изглежда, че го бяха и подритвали и тъпкали.

Двамата се гледахме, без да си говорим, както не си говорехме и с космическия удавник. Но макар мъртвият и да не ми казваше нито дума, аз мисля, че го разбирах. Да му помогна обаче, не можех, никой още не е успял да помогне на мъртвите! Можех само да му съчувствам. Не зная дали разбираше, че му съчувствам. Постоя на прага, после се обърна заедно с портрета си и се отдалечи бавно. Вървеше бавно, но много бързо се смаляваше. Стъпките му бяха безшумни. Шумеше тихо само жилавата хартия с отпечатъка.

Подир време започна да ме навестява често. Издебваше ме обикновено, когато съм сам. Тътреше сломен своя смачкан портрет, без да спира да го приглажда с ръка. Беше нещастен, че не успява да изглади портрета си, да премахне петната и да заличи отпечатъците от гумени ходила по него. Мъртвият, както и портретът на мъртвия бяха на една и съща височина, затова, като го носеше, тъжният човек винаги произвеждаше книжен шум около себе си, защото влачеше портрета по пода.

Понякога той го тътреше подире си. Портретът следваше унило своя водач и двамата имаха вид на китайска джонка в безветрие. Друг път той носеше портрета пред себе си като икона, издигайки в култ собствения си отпечатък, така че трудно бих могъл да кажа кой кого тътреше — дали мъртвият човек портрета си, или портретът теглеше на буксир мъртвия си стопанин. Всеки случай и двамата се появяваха и изчезваха подобно на два много стари йероглифа, скачени един за друг.

В китайската писменост почти всички йероглифи са двусрични, едната сричка обикновено е изображението, другата сричка е произношението. Никога не успях да разбера кое от двете е изображение и кое — произношение. При всяко ново появяване човекът и отпечатъкът избледняваха бавно и мисля, че занапред не ще бъда в състояние да разчитам каквото и да било, а ще чувам само шум на оризова хартия. И човекът, и неговият смачкан отпечатък имаха вид на деца, чиито играчки са счупени.

Посещенията на мъртвия китаец извикаха в съзнанието ми една огромна бронзова камила, застанала сред сиви пясъци. Тази камила бях виждал много отдавна, ако не бяха посещенията на китаеца, едва ли бих си я спомнил. Това бе камила от стара фотография. Пред нея стоеше китайско момченце, по панталонки и ризка, босо, потънало до глезени в пясъците. Момченцето гледаше втренчено камилата със своите детски монголоидни очи. Камилата държеше гордо главата си, тя стърчеше високо над момчето и с меланхоличните си монголоидни очи гледаше зад пясъците. Никъде нищо по-безнадеждно и по-самотно не видях в живота си от тази бронзова монголоидна камила и от малкото китайско момченце, потънало до глезени в сивите пясъци, втренчило поглед в нея.

За мен това малко момченце, застанало пред бронзовия кораб на пустинята, постепенно започна да се превръща в символ на човека, изправен пред монголоидните очи на вечността. Зад тях, безнадеждна и безкрайна, се сивееше вълнообразната пустиня. Възможно е и ние с вас да сме там някъде!… Не настоявам!

Всичко, разказано дотук, се случи през лятото, в топло време, при извънредно силна активност на Слънцето. После дойде мократа софийска есен. Мокротата попи една част от виденията, други останаха като неясни петна по влажни стени. Подир есента настъпи зимата. У нас зимите обикновено идват от север, но през последните години зимите на няколко пъти идваха от югозапад, откъм Италия, и много често се случваше Южна България да бъде засипвана със снежни преспи и да се прекъсват пътните съобщения, докато на север от Балкана владееше нормална зима.

В един зимен ден бях на брега на Малкия Искър, на изток от София. Чаках прелет на диви патици. Споменах по-преди, че при прелета си от север на юг дивите патици, дивите гъски, блатният бекас, бекасините и калугериците, дъждосвирците и червеният ибис се придържат към въздушния коридор за прелет. В много стари времена тук се е очертавала бреговата ивица на голямо езеро. Водоплаващите и блатните птици са се придържали при своя прелет за бреговете на това езеро и ето че сега, подир хиляди години, птиците все още продължават да се придържат за отъпкания от праотците въздушен път към южните морета, към Близкия Изток, Индия, Африка или Австралия. За разлика от птиците човекът отдавна е загубил тези свои коридори. Техните стени са порутени и буренясали и той наникъде вече няма да мигрира освен във въображението си!… И може би някой ден нагоре, към звездния свод, към тъмната и враждебна Вселена!

И тъй, аз стоех при реката, бреговете й бяха бели от снега. Бели бяха и върбите, и тополите от двете й страни. Цялото заснежено поле се белееше. То излъчваше чистота и спокойствие. Далече в дъното сивееха планини, загърнати наполовина в сиви облаци. Залутани снежинки се въртяха из въздуха, танцуваха и падаха леко в краката ми.

Прелетяха бърнета. Стрелях. След изстрела те се повдигнаха нагоре, набраха височина и продължиха полета си на югоизток, към Турция. Върху реката се посипаха сачми. Погледнах там, дето цамбурнаха сачмите, и дълбоко под водата зърнах загадъчна усмивка.

По реката, величествено и бавно, като подводница, се носеше голият и огромен труп на моя космически удавник.

Той изпълваше коритото на реката от бряг до бряг, усмихваше се, загледан втренчено през мен, сякаш бях направен от прозрачна материя. Постепенно втренченият му поглед се разми, стана разсеян, лицето започна да се състарява много бързо, да гъбясва и сравнението със скопец натрапчиво нахлу в съзнанието ми.

Докато се изтегляше по течението на реката, това величествено видение ми предаваше или втълпяваше някакви свои мъгляви мисли, без да говори. То изцяло бе потопено във водата и дори и да говореше, нямаше как по мърдането на устата да разбирам неговите думи.

Помня, че в главата ми отново нахлуха шумове. Започнах да долавям плясък на вода и шепот, далечно ехо от далечно сриване на планини, зловещия смях от копринената японска торбичка, стъпките на бягащи йероглифи и дракони. Долових дори усилията на хвърления в клозетната чиния плъх, който се бореше отчаяно да се измъкне отново на повърхността — не е ли от него този плясък на вода?… Удавникът се полуобърна, целият вцепенен.

Тогава видях зеещите рани върху плещите му. Те не кървяха, водата не се обагри в червено от раните.

Трупът се изтегляше величествено между белите брегове на реката. Там, където тя се стесняваше и по краищата я покриваше тънка ивица лед, удавникът разбиваше с трясък леда.

Гледах всичко туй като хипнотизиран.

Някой започна да шепне вътре в мене, че трябва непрекъснато да се събират трохите на живота. Цялата сиромашия и сухоежбина да се събира, като се скъта всичко и се запази, за да се пренесе през времето. Подобно на Ной, който събра и пренесе през потопа в своя ковчег цялата твар на земята. Благодарение на това животът отново можа да се размножи.

Но ако животът се размножи отново, то той получи ли се? — попитах оня, дето шепнеше в мене.

Той не ми отговори.

Аз и досега не зная дали животът се е получил и ще може ли той един ден изобщо да се получи?

Отнесеното от реката видение ми внушаваше, че трябва старателно да събера разпръснатото и да го пренеса в трюма. Но досега нали все това правех! Нали уж все Ноеви ковчези ковях и правих! През целия си живот все това правих, ковчегостроителствах, макар нищо да не успях да пусна на вода! А и не зная дали някога ще се намери някой да надникне в трюма и да прелисти нещо, или само ще хвърли един бегъл поглед и ще побърза да се отдалечи.

 

 

Въпреки това ден из ден започна да ме преследва натрапчивата идея и манията, че аз подобно на библейския Ной ще трябва да събера не само мизерията на своя живот, но и цялата мизерия и величественост на този въшкав живот, дето го живеем с вас, мили ми четецо! За въшкавия живот аз по-нататък ще пиша. Ако четецът има търпение, ще стигне и до въшкавия живот… Как ще бъде всичко това подредено, още не зная. Зная само, че мисълта е много натрапчива и въображението ми рисува дивни картини под сивите планини в далечината, загърнати от сиви облаци. Каква величествена сивота!

Сега като пиша, си спомням, че стъпках много внимателно снега около себе си и че седнах върху своята раница да пия чай. Пушката държах между коленете, за да бъда готов и да стрелям, ако нещо прелети. Отвсякъде ме заобикаляше тишината на снежното поле. Дори залутаните, танцуващи из въздуха снежинки, като падаха, стъпваха на пръсти, внимаваха и те да не нарушат тишината. Трупът на удавника се бе изтеглил по течението на реката. Вече не го виждах, само лека пара виждах как дими между бреговете, а водата потръпваше като от убождане.

Отпивах от горещия чай и гледах полето. От брега на реката се виждаха железопътният кантон и бариерите, познати ми от лятото. Запустялата къща се виждаше, оградена с бодлива тел, както и две неясни петна върху снега пред къщата. Знаех, че тези две неясни петна са злите кучета на необитаемия дом.

От време на време поглеждах и към реката и си спомням, че се питах тогава възможно ли е картина, нарисувана от въображението, да бъде отразена във водата като в огледало?

Не зная за съществуването на такъв физически закон, но смея да твърдя, че при изключително голяма концентрация човек е в състояние да види отразен въображаем образ или събитие. Може би това да граничи с лудостта, но не ще бъда аз първият, който ще хвърли камък подир лудия!… Помня също, че макар и седнал върху раницата сред снега, аз все още продължавах да се повдигам на пръсти вътре в себе си и чувах как от много далече бучи и се стича вода.

Това бучене идваше от дъното на Вселената. Освобождаваше се енергия.

Знаех, че всичко е плод на болното ми въображение, но въпреки това мисълта за свой собствен Ноев ковчег ме изпълваше с трепет. Тя се загнездваше все по-навътре и по-навътре в съзнанието, сви се там в него подобно на дървояд и започна, без да бърза, настойчиво и постоянно да чопли мозъка ми.

Спомням си, че посред белия сняг си представих как се нося през времето със своя Ноев ковчег. Видя ми се красиво и величествено. Но за съжаление, бе за кратко време.

Изведнъж и с много голяма яснота аз видях как около мен, по бреговете на реката, през самата вода, през полето, по сивеещите в далечината планини и зад планините подтичват непознати за мен хора. Всеки един носеше плавателно корито под мишница, всеки един бе съсредоточен в своята идея или мания да пътува с коритото си през времето. Някои вървеха подобно на бурлаки, теглейки отподире си с въжета тежки гемии. Художници бързаха да нарисуват картините си, навсякъде по снега бяха разположени стативи. Помежду стативите им крачеха поети, рецитирайки гръмко неясни стихове. Каменоделци дялаха с длета човекоподобни фигури, като същевременно ги и укрепваха с дървени скелета. На едни места издигаха паметници и бюстове, на други места събаряха паметници и бюстове. Интересно ми беше, че и при строителството, и при разрушението работеха с патос и с въодушевление. Стъклописци стъклописваха, а до тях акуратни мъже бележеха акуратно музикални ноти по петолиния, тананикайки си тихичко. Ехтяха надалеко гласовете на филмови режисьори, увеличени неколкократно чрез ларингофони. Режисьорите се мъчеха да запечатат на филмовата лента откъси от живота, както и неговите подобия. И политици видях да се трупат и да ръкомахат. Всеки един политик с едната си ръка ръкомахаше, а с другата стискаше под мишница плавателното корито, с което се канеше да пътува през времето. И артисти също така видях — всеки артист носеше по няколко маски, постоянно сменяше маските, чудейки се с коя от тях да остане. Някои маски бяха захвърлени в снега. Между тях имаше тъжни, имаше засмени, замислени също тъй имаше. Тези захвърлени по пътя маски бяха картонени знакове на театралната бутафория. И мрачни типове забелязах в навалицата как издълбават с ножчета собствените си имена върху лицата на християнски светци, за да останат по този начин и те във времето. Светците гледаха кротко мрачните типове, без ни един мускул да трепне по лицата им, и се молеха на Бога с известните на всички ни думи: „Прости им, Господи, те не знаят какво вършат!“. Един луд зареждаше пистолета си — той отиваше да убие някаква известна личност, та по този начин да премине през времето и да надмогне смъртта. Знаем, че през времето може да премине единствено човешкото дело, макар че като се обърнем назад в историята, виждаме, че от това дело са ни останали само малко камъни и малко думи. Една източна поговорка твърди, че всичко се бои от времето, но че времето се бои от пирамидите!… Ако понякога описваме части от живота, то аз мисля, че по този начин ние правим отчаяни опити да съживим тези части за втори живот, много по-дълъг от истинския, и да надмогнем смъртта. Зная, че е нескромно, но какво да се прави, щом не можем да се примирим с мисълта за смъртта!

Спомням си още, че в онзи зимен ден навалицата никак не ме отчая, напротив! До известна степен тя ми даде кураж да се заловя енергично със своята работа.

Както казва апостол Павел, когато тичат по игрището — всички тичат!… Не можех аз единствен да остана със скръстени ръце. Зная, че се нагърбвам с непосилна задача. Моята черупка може въобще да не тръгне. Тя може да потъне като камък на дъното още в самото начало, при първата вълна. Но нали надеждата ни крепи! Трябва да повярвам много силно в работата си. Тази вяра ще ме крепи да работя, да преодолявам всякакви съмнения, всяка греда и ребро да одялам спокойно, всеки гвоздей уверен да кова и да вдигна знаме на палубата! И мото! Много е хубаво, когато една работа има свое мото! Тогава тя върви! Съвременният свят още няма свое мото. Той затова и не върви, а се бута. А и животът няма мото! (На живота всъщност мото не му трябва!)

Ако умра, преди да съм завършил, и всичко край мене се разпадне, то дано моят четец не се погнуси, ами посегне към написаното. Надявам се да останат там отпечатъци от паметта… Всеки един строи кораба на своя живот и сам по себе си светът е една огромна корабостроителница. Но колкото и напрегнато да се взираме, рядко ще видим как някой малък плавателен съд се откъсва от сушата и слиза на вода. А труд в гигантската човешка корабостроителница кипи денонощно!

Как ми се иска да напиша тези бележки със силата и с размаха на запорожците, когато писаха своето прочуто писмо до султана, подпитвайки го саркастично за таралежа и дали султанът би имал любезността, след като си свали гащите, да седне със своя гол задник върху таралежа! И други подобни!… Но где такава сила в мое време?… Где такъв размах у мен самия?… Отвсякъде околовръст е теснота! Душевна несгода и теснота! Делничност просмуква дните ми! Чувствам как постепенно и жестове, и мисъл все по-делнични и маломерни стават. Дали не започвам да се усуквам около себе си и да се оплитам като какавидата на копринената буба?

Наред с всичко туй разбирам, че написаното по-нататък ще страда откъм чистота на жанра. Залъгвам се с надеждата, че недостатъкът може лека-полека да се превърне в предимство. Ще имам грижата да събирам само части от живот, макар и тези части да са бедни. Но нали са части все пак от цялото. Живи впечатления ще събера, това, което съм видял с очи и пипнал с пръст, стига то да има свой цвят и свой мирис. И по-малко ще съчинявам! Макар че аз и съчинението не отхвърлям!

Съчиненият от човека живот протича при голямо напрежение на мисълта и на въображението. Мисълта и въображението са в постоянен спор и в съревнование със самия живот. В подобна работа мисълта и въображението тичат непрекъснато напред-назад, изпреварвайки непрекъснато събитията и фактите. А ако спрат и постоят при тях, обработват ги внимателно, обръщат ги предпазливо и често пъти може да се види как хващат някое събитие или някой факт с по два пръста и го изхвърлят навън с погнуса. Все едно че умряла мишка са намерили и хващайки я с два пръста за опашката, я хвърлят гнусливо в кофата за смет. Тъй в търсене и в съпоставяне на фактите, в постоянно тичане, в спор и несъгласие със самия себе си бедният писач превръща манията си в графомания. Много често бедният писач стои забил нос в някой дребен незначителен факт и се чуди как по-нататък да продължи… Но дотук достатъчно!

И тъй, нагърбвам се със задачата да продължа по-нататък, като започна отново да сковавам бедния плавателен съд и лека-полека да пълня трюма му. Нямам никакви шансове за успех, но при всеки случай си казвам окуражително: „Хайде, удавнико, на добър час!“

Все пак е по-добре да се удавим в океана, отколкото да се удавим на сушата!