Йордан Радичков
Ноев ковчег (13)

Небето прокапа

Погледнах през една от пролуките между дъските и се стъписах. На палубата на малката ми лодка видях моите мъртви приятели — писателя Емилиян Станев, когото споменах по-преди, артиста Григор Вачков с малък вързоп на рамо и режисьора Методи Андонов със сива гуцулска шапка. Тропайки по палубата с подкованите си обуща, Емилиян Станев показваше на двамата си спътници как именно турският султан тъпчел с папуците си черешовите костилки, разхвърляни по калдъръма под прозореца му, въобразявайки си, че по такъв начин стъпква и самата рая. Той бе облечен в ловен костюм, носеше белгийска ловна пушка, богато гравирана.

Тъй както тропаше, имитирайки турския султан, изведнъж спря и се вгледа в небето над себе си. Небето бе чисто, звездно и безкрайно дълбоко. Двамата спътници на писателя също се спряха и погледнаха и те към небето.

Те видяха как по него с голяма скорост се носи метеорит. Гришката попита:

„Това, бае Емилияне, не може да се уцели, нали?“

Без да каже нито дума, Емилиян свали пушката от рамото си, насочи я към носещия се по небето метеорит и като даде нужното предварение, натисна спусъка. „Туммм!“ изстена пушката и блъвна пламък из дулото си. Пламъкът й бе като опашката на Халеевата комета.

Удареният от изстрела метеорит се пръсна мигновено, разжари се и започна да пада като бенгалски огън към земята. Емилиян скърши пушката, продуха цевта, припълни, а пръснатият метеорит още продължаваше да искри, падайки към земята. Гришката и Методи гледаха със сияещи очи. Методи стискаше с ръка бялата си брада. Той умря млад, на четирийсет години, с черна брада, сега брадата му бе бяла. Лицата и на тримата бяха сиви, барутени, като лица на хора от друга цивилизация. Далече зад тях, почти на хоризонта, съгледах покойния ми баща. Макар че беше далеко, виждах го съвсем отчетливо. Той бе потънал до пояс в мъгли. Гледаше към ковчега, леко монголоидното му лице бе замислено, но приветливо. И то бе като лице на човек от друга цивилизация. Той бе най-млад от всички, на трийсет и девет години.

Пръснатият от Емилияновия изстрел метеорит продължи да пада. Искрите му се посипаха върху плещите на баща ми и изгаснаха. Баща ми отърси с ръка метеоритните сажди от раменете си, като продължаваше да ме гледа замислено и приветливо.

Извиках, но никой отвън не ме чу. Може би ние още не знаем как да викаме мъртвите, за да ни чуят… Опитах се да вдигна капака. Не помръдна. Бе тежък като надгробна плоча. Не ми оставаше нищо друго, освен да наблюдавам милите на сърцето ми покойници, като залепя лице до тесните пролуки между дъските на палубата.

Мъглите навън се раздвижиха, тръгнаха към ковчега и скриха баща ми.

Върху палубата останаха само тримата нощни посетители.

Следях ги през тесните дъсчени пролуки. Те насядаха. Емилиян приглаждаше с ръка цевите на пушката, без да бърза, и обърна внимание на Гришката и на Методи върху някакви особености на жената. По всяка вероятност той продължаваше някакъв разказ, започнат от по-рано, преди още да се появят на палубата.

Той обясняваше на своите слушатели, че женските бедра горе в края били слепени. „А!… Не може да бъде!“ — възкликна Методи, стискайки с една ръка брадата си. Гришката плясна с ръце и рече: „Не думай, бае Емилияне!… Как тъй, слепени!“ Като поприглаждаше цевите на пушката, Емилиян обясни на двамата си слушатели, че бедрата на жената, тъй както се издигат нагоре, подобно на две мощни мраморни колони, постепенно се доближават едно към друго и се слепват.

Двамата Емилиянови спътници се спогледаха и си рекоха един на друг: „Как тъй в предишния си живот не сме го забелязали това!“… Те бяха във висша степен учудени. Гришката попита: „При всяка жена ли, бае Емилияне, е така?“ Емилиян му отговори, че при всяка е така, но че малцина мъже го забелязват и затова не могат да го оценят.

В този момент една голяма водна капка падна тежко върху палубата досами нозете на Гришката и се пръсна. „А!“ възкликна Гришката и се взря в небето.

„Какво има?“ попита го Емилиян.

„Небето изглежда, че прокапа!“ отговори Гришката, продължавайки да се взира в дълбокото звездно небе.

Емилиян протегна длан и малко подир това върху нея падна голяма водна капка. Подир нея падна още една… после още… и небето закапа равномерно.

„Наистина капе! — рече Емилиян. — Ще трябва да се подложи нещо на капчука!“

Гришката се порови във вързопа си и извади от него празна консервна кутия. Остави я на палубата пред себе си. Водните капки започнаха да падат в кутията. Отначало звънко, а след това се удряха в нея вътре все по-глухо и по-глухо. Върху палубата пропълзя мъгла и започна нежно да се увива около тях. Когато консервната кутия се напълни и преля, Методи я взе и плисна водата зад борда. Той я върна на старото й място, капките отново започнаха да падат и да откънтяват в нея.

Тримата продължиха да разговарят помежду си и да ръкомахат, но след като мъглата пропълзя и взе да ги обгръща нежно, аз престанах да чувам думите им. Чувах единствено водните капки, как падат глухо в консервната кутия. Тъй както говореха, смееха се, учудваха се или ръкомахаха, тримата постепенно почнаха да се стопяват и изгубват в обгръщащата ги отвсякъде мъгла. А водните капки все тъй продължаваха да падат и да отекват равномерно и глухо в консервната кутия.

Опитах се отново да повдигна капака на палубата. Този път натиснах с всичката си сила. За голяма моя изненада капакът се отвори съвсем леко, като че ли от само себе си. Ковчегът слабо се люлееше. Палубата се накланяше ту на едната, ту на другата си страна. Окаченият върху нея ветроупорен фенер се поклащаше и едва-едва мъждукаше. Небето отгоре бе звездно, дълбоко и чисто.

Поради люлеенето на ковчега не смеех да се изправя. Пропълзях на четири крака до консервната тенекиена кутия. Тя се бе напълнила. Водата от нея преливаше и се стичаше по палубата. Плиснах водата зад борда и оставих кутията на старото й място. Водните капки продължиха да падат равномерно в нея. Изглежда, че в тази ръждясала тенекиена кутия капеше водният часовник на самата Вселена. По този начин тя отмерваше изтичащото време.

Чух стъпки.

В отвора на трюма видях да се показва големият сив плъх от плевнята. Той помириса въздуха, пропълзя по палубата и пропадна зад борда. Подир малко се чу плясък на вода. Тежко цопна големият сив единак зад борда. Припляска с лапи и притихна. „Хъ! Хъ!“ — рече някой окуражително зад мене. Обърнах се. В края на палубата, до едва мъждукащия фенер, бе кацнал един съвсем унил папуняк (циганско петле). Именно този унил папуняк ми викаше: „Хъ! Хъ“, за да ме окуражи и да ми каже, че не съм съвсем сам на палубата на ковчега.

Въпреки присъствието на папуняка или тъкмо поради това изведнъж се почувствах безкрайно сам и ми дожаля. Дожаля ми неудържимо, страшно ми дожаля за целия мой мизерен животец! Бедният мой въшкав животец!

Дожаля ми за него и се разплаках.

О, мой бедни животецо!

О, мащехо моя!