Йордан Радичков
Ноев ковчег (11)

Снежен валяк

Седях на палубата и гледах как деца си играят в снега. Мислено бях с тях и им се радвах.

Групата бе много пъстра. И момченцата, и момиченцата бяха облечени с червени и сини якета. Почти половината имаха шушлякови грейки и бяха обути в червени или жълти апрески. Носеха многоцветни плетени шапки, а повечето от момиченцата имаха на шапките си големи помпони. Някои бяха загуглени с гугли, но бързо развързаха гуглите, защото се стоплиха от играта. По-предпазливите и послушни деца носеха ръкавици, макар че ръкавиците им отдавна се бяха намокрили. На много момченца ръцете се бяха зачервили силно от снега и от тях се вдигаше пара. Те често духаха в шепите си, за да ги стоплят.

Навсякъде се мяркаха червени бузи.

Посред чистия сняг, облечени в своите шарени дрешки, първолачетата бяха като пъстри пъргави буболечици, появили се изневиделица на поляната. В началото те се бутаха, препъваха се едно друго, замеряха се със снежни топки или се търкаляха по снега. Някои лягаха по гръб, за да отпечатат себе си, други рисуваха с пръстчета, трети пишеха големи букви. Много от тях, като не знаеха какво да правят, тъпчеха снега, ритаха го, загребваха го с ръце и посипваха с него главите си.

По същия начин децата си играят с морето. Те се втурват към морето буквално като отвързани. Веднага започват да го тъпчат и ритат, гребат вода от него и я разхвърлят наоколо с шепите си, нагазват до колене и започват да маршируват. Вдигайки високо голите си пети, те бият силно с тях по водата. Мъчат се да раздразнят или да събудят морето. После излизат на брега, отстъпват назад, засилват се и скачат вкупом право отгоре му. Искат да го разплискат!

Сетне се потапят чак до дъното, изчезват от поглед, за да започнат едно по едно да показват главиците си над водата… Те се опитват с всички средства да предизвикат морето, да го събудят и да го накарат да се заиграе с тях. Но морето си остава равнодушно към закачките им.

Тъй и снегът остана равнодушен…

Като се налудуваха и умориха, децата започнаха да търкалят малки снежни валяци. Те ги трупаха един върху друг. По-сръчните се заловиха да правят от тези валяци снежни човеци. За кратко време на поляната се появиха няколко снежни човека, обърнати в различни посоки. Те бяха различни и по големина. Някои стоеха леко наклонени на една страна, сякаш се ослушваха.

Правенето на снежни човеци внесе известен ред на поляната. Играта на пъстрите пъргави буболечици доби човешки смисъл. Малчуганите все тъй продължаваха да щъкат живо по поляната, но вече имаха определена цел.

Аз мислено бях с тях и им помагах.

Подир снежните човеци дойде ред на един голям снежен валяк. Този снежен валяк се търкаляше от три момченца. Когато той наедря и почти се изравни по височина с децата, то те не бяха в състояние да го бутат по-нататък. На помощ им дойдоха още няколко момченца.

Те напънаха с рамо и валякът пред тях се затъркаля.

Търкаляше се, но и набъбваше. Растеше не само на дебелина, ами се и издължаваше. Децата продължаваха да го бутат, впрягайки всичките си сили.

По едно време валякът се запъна, сякаш бе срещнал преграда по пътя си. Опитаха се да го разклатят — не помръдна. Повикаха още деца на помощ. Помощта не закъсня. В центъра се образува нещо като ударно ядро. Първите го подпряха с рамена и с ръце, някои подложиха гръбчетата си, запънаха се и като натиснаха, валякът поддаде, размърда се и внезапно се разполови на две.

Част от децата започнаха да се катерят и пързалят по разполовения на две валяк, докато го стъпкаха и изравниха със земята. Една малка група се залови да прави нов валяк. Някои останаха да духат на ръцете си или ги бяха пъхнали под мишниците, за да ги стоплят.

Новият валяк се преобръщаше, лъкатушеше и едрееше. Децата не го оставиха ни за миг да спре, ами все бутаха и бутаха. Той се поклащаше и отстъпваше назад, сякаш бягаше от първолачетата. Но като отстъпваше под натиска им, снежният валяк все повече и повече се уголемяваше, набираше енергия, пълнеше се с мъртва сила. От различни страни към него започнаха да прииждат още деца. Всяко едно от тях си намираше малко местенце помежду другите и щом се наместваше, започваше енергично да бута.

Валякът отстъпваше, но след всяка измината стъпка ставаше по-бавен. Децата продължаваха да бутат.

Аз мислено им помагах.

Изпод тромавата снежна топка се показа земя. По пътя си освен сняг валякът започна да насмита суха трева, замръзнали бучки пръст, ланска шума. С наедряването той постепенно и погрозняваше, загубваше своята симетричност, ставаше по-груб. Децата обаче не обръщаха внимание на загрубяването му. Те чувстваха как преодоляват съпротивата му и това ги опияняваше.

Приличаха ми на малки сизифовци.

Но ето че на едно място снежният валяк спря. Малчуганите се опитаха да го размърдат. Усилията им останаха напразни. Те се разпръснаха и го обградиха от всички страни. Отново ми напомниха пъстри пъргави буболечици, изненадани и разтревожени от това, че голямата им снежна играчка не иска повече да върви. Как тъй досега вървеше, а ето че отведнъж не иска да върви!

Някои заудряха с юмручетата си, взеха да ритат и блъскат с лакти, обаче студената грамада не се помръдваше, ами продължаваше да стои пред тях като нещо непреодолимо. Неугледен и груб, снежният валяк бе облепен със суха трева, с градински боклуци и ланска шума. Помежду тревата, градинските боклуци и ланската шума се виждаха корубите на измрели буболечки, черупки от охлюви, бучки пръст, песъчинки. Върху чистия сняг на поляната, преоран от децата, той изглеждаше мръсен.

Малчуганите се помаяха около него, разпръснаха се лека-полека и започнаха отново да се замерят със снежни топки, да се бутат и спъват.

По пъртината откъм гората се зададоха жени. Те говореха високо и щом излязоха на поляната, веднага привикаха децата при себе си. Децата се затичаха към жените, затъвайки до колене в снега. Поляната бързо опустя.

Всъщност не опустя съвсем!

На нея останаха да стърчат няколко снежни човека, обърнати в различни посоки, както и големият снежен валяк.

Загледан в студената му грамада, в един миг си помислих, че не деца са си играли допреди малко в снега, а че самото човечество си е играло, като е бутало пред себе си някаква своя много важна, може би съдбоносна идея. Накрая то се е изтощило или разочаровало. Изоставило е идеята по средата на пътя и се е преместило на друго място, за да започне отново да бута пред себе си следващата своя много важна, може би съдбоносна идея.

Мислено бях с него и му помагах.