Йордан Радичков
Ноев ковчег (5)

Хлебарката

Като казвам, че чак хлебарките в трюма на ковчега се размърдаха, то относно хлебарките искам да отбележа, че по мое време ги имаше много не само в трюма на малката ми лодка, но ги имаше навсякъде из селищата на планетата. А и в София също така имаше много хлебарки. Санитарно-епидемиологичната станция водеше постоянно борба с тях, наричайки ги инсекти. Тя поставяше различни парализиращи химически препарати по техните вървища (пътища) или ги напръскваше със специални пръскачни машини. Ако в някоя градска къща се появяха хлебарки и се съобщеше своевременно в санитарно-епидемиологичната станция, то станцията изпращаше на посочения адрес санитарки в бели престилки, въоръжени с цилиндрична пръскачна машина, която се напомпваше ръчно и посредством сгъстения в нея въздух впръскваше смъртоносния парализиращ разтвор в гнездата на хлебарките, в тайните им убежища, а така също и по техните предполагаеми нощни вървища.

Хлебарката е нощно животно. От светлината тя изпада в паника, ако я осветите внезапно, я обзема невероятен ужас. Много често, докато човекът спи, хлебарките се събират нощем на групи. Но ако случайно човекът стане и светне с лампата, то той вижда как те се разбягват панически и се пръскат в различни посоки, спасявайки се поединично.

Само часове след напръскването с парализиращия разтвор може да се открие някоя хлебарка, легнала по гръб в коридора или на стълбите. Тя едва-едва помръдва парализираните си крайници. За едно-две денонощия къщата се почиства от хлебарки, обаче не се минават и три седмици и ето че хлебарките плъпват отново по обичайните си пътеки, търсейки трохи, отронили се от трапезата на човека.

Много често аз ги виждам как се укриват хитро на най-невероятни места из трюма и неведнъж съм забелязвал хлебарка да показва мустаците си от такава тясна цепнатина, в която човек иглен връх трудно може да пъхне. Хлебарката обаче се е напъхала и не само че се е напъхала тя в това свое невероятно тясно убежище, ами е успяла да се разположи дори удобно в него и ако не я изплаша с някое невнимателно движение, то много често откривам, че зад нея започва да наднича още една хлебарка, но така предпазливо наднича, че ми е трудно да определя дали се страхува да се покаже на светлината, или се стеснява. Изглежда, че освен гдето е плашливо, това същество е и много стеснително и свенливо.

Хлебарки имаше не само по мое време, имало ги е също тъй и в миналото.

Един мой приятел ми разказваше, че в Москва например, много години преди революцията, живял един прочут купец (търговец), който снабдявал целия град с кифлички. Всяка сутрин този купец се явявал при негово благородие градоначалника, придружен от своите пекари. Те носели на таблички мостри от току-що изпечените кифлички. Негово благородие градоначалникът опитвал, поклащал глава одобрително и разрешавал на купеца да продава през деня стоката си на населението, но понякога ставал и доста намръщен и правел строги бележки на купеца и на неговите пекари, в смисъл че не е доволен от работата им, от качеството на приготвените от тях кифлички. Или с други думи, негово благородие се отнасял строго, за да може по този начин да държи купеца нащрек.

Една сутрин купецът се появява с обичайните мостри при градоначалника и докато той и пекарите му се покланят ниско на негово благородие, то те изведнъж изпадат в голямо слисване, виждайки, че негово благородие се надвесва над тях като градоносен облак и изревава отгоре им, запитвайки ги гръмогласно какво е това залепеното върху кифличката.

„Таракан! Таракан!“, закрещява изведнъж негово благородие.

Кой бил дръзнал да изпече в пекарната заедно с кифличката и един едър таракан (хлебарка) и да поднесе всичко това на самия градоначалник, и как именно е станало то, това моят приятел не знаеше.

Докато негово благородие градоначалникът се задушавал от гняв, то през това време купецът му се поклонил ниско и се обърнал към него, казвайки му: „Ваше благородие! Какво говорите, ваше благородие! Та това, ваше благородие, не е никакъв таракан! Това, ваше благородие, е езюменка!“ (тоест стафида).

И се рипнал чевръсто купецът, и взел той от подноса на своите пекари кифличката с опечената върху нея хлебарка и я изял пред очите на смаяния градоначалник, изписвайки блажено изражение на лицето си, сякаш не хлебарка схрусквал между зъбите си, а най-вкусна езюменка.

От онзи ден насетне купецът започнал да пече кифлички с езюменки (стафиди) и да се явява той всяка сутрин при негово благородие градоначалника с мостри от тези кифлички. Негово благородие градоначалникът опитвал, поклащал одобрително глава и разрешавал стоката да се продава на населението.

Оттогава именно водят началото си всичките кифлички и хлебчета със стафиди.

Те са много вкусни, ядат се с удоволствие от всекиго по света. Аз също тъй ги ям с удоволствие, но нерядко чувам как един вътрешен глас ми нашепва предупредително: „Таракан!… Таракан!“ (тоест — хлебарка, хлебарка!).

През 1970 година ветровете ме бяха довели в индийския град Ню Делхи. Веднъж, като обядвахме с група приятели в ресторанта, един от членовете на групата ни предупреди да не ядем от хляба, защото вътре в него имало хлебарка и тя била изпечена заедно с хляба. За доказателство той взе няколко филии хляб от подноса и ни ги показа. Наистина във всяка филия хляб се виждаше част от хлебарка. Режейки хляба на тънки филийки, ножът бе разрязал на тънки филийки и скритата вътре хлебарка. Този наш приятел изпитваше ужас от змии, от хлебарки, от жаби и от маймуни. Предния ден бяхме ходили на Тадж Махал, по пътя се отбихме да разгледаме и един храм, обитаван от свещени маймуни. Още щом наближихме храма, от всички страни към нас се запътиха малки човекоподобни маймуни. Те имаха бели коси, а лицата, ръцете и нозете им бяха черни. Приличаха на старци или на пришълци от друга цивилизация.

Маймуните ни заобиколиха и запротягаха черните си ръце към нас, като някои започнаха и да ни дърпат. Нашият приятел изпадна в ужас. Той сметна, изглежда, че тези малки старци могат да ни нападнат, защото изкрещя с все сила: „Недей бе!“, като в същото време замахна и в ужаса си удари през малката черна ръка най-близката до него маймуна.

Бедното същество!

То дръпна ръката си и ни загледа с такъв тъжен израз на лицето, че ние се почувствахме крайно неловко пред него и го гледахме съвсем оглупели… По-късно ни обясниха, че тези добродушни и кротки маймунки били свикнали да получават храна от богомолците и туристите. Мнозина туристи и богомолци носят храна със себе си и я раздават щедро на свещените човекоподобни маймунки. Ето как от страх и поради незнание ние обидихме този малък тъжен старец от храма и изпаднахме в крайно глупаво положение… Но нека се върна при хляба.

Помолихме да ни донесат друг хляб. Прислугата донесе нов поднос, но когато погледнахме тънко нарязаните филии, видяхме, че в тях също така има нарязана хлебарка, само че за разлика от предишния хляб, този път хлебарката бе разрязана с ножа по дължина. Буболечката бе попаднала по невнимание в хляба и бе изпечена заедно с него. Решихме да не искаме от прислугата повече хляб и започнахме да се храним, като преди това всеки отстрани внимателно нарязаната хлебарка от своето парче. Който бе гнуслив, не посегна към хляба…

Хлебарката живее от трохите на човешката трапеза, затова е и постоянен спътник на човека. Там, където има трапеза, винаги се отронват и трохи от нея. Аз мисля, че покрай трапезата на човека хлебарката иде съумее да превали билото на настоящото време и ще пропадне заедно с човека оттатък билото, в бъдещия свят, където освен мита за справедливост няма никакви други митове и легенди. Човекът цели столетия е наблюдавал как при опасност хлебарките се разбягват панически и поединично във всички посоки, всяка една спасявайки собствената си коруба. Тъкмо поради тази причина, когато види, че и при най-малката опасност всички хора край него започват да бягат, изоставайки го съвсем сам, то човекът възкликва тъжно: „О, горки човешки подобия! Разбягаха се като хлебарки!“

Те не могат и да не се разбягат тези подобия!… Хлебарката носи душа на заем, тя е извънредно много страхлива, прехранва се само от трохите на духовната, гостоприемната и щедра трапеза на човека, като по този начин го наподобява във всички негови дейности.

Низше същество, обаче жизнено!

И се размножава!

В наше време някои твърде много се увличат в щедростта си спрямо хлебарките и ако се огледаме, то ние ще видим, че от трапезата на мнозина се отронват обилно и постоянно трохи, а долу, в нозете им, използвайки прикритието на сумрака, щъкат непрекъснато хлебарки, пращещи от здраве и пълни с жизненост, тъй както пращещи от здраве и пълни с жизненост са ограничените типове. И ако случайно там, на трапезата, някой мръдне с крак или се почеше небрежно, протягайки се, може да се чуе как нещо тихо изхрущява под нозете му: „Хряс!“ Размазана е там долу, в сумрака на трапезата, хлебарка! Но мигар разположилият се на трапезата човек може да си помисли, че намествайки се по-удобно или разполагайки се по-удобно на трапезата, е стъпкал някоя прехранваща се от трохите му хлебарка… А други, като че просто на съсипия, са тъй щедри при хранене, че от трапезата им не само непрекъснато и обилно се отронват трохи, ами цели залъци, а понякога и цели комати се събарят от трапезата!

Е как тогава около тях да не щъкат постоянно хлебарки!

Хлебарка, хлебарка, но и тя следи интереса си! В трюма на ковчега хлебарката продължава да седи гладна и да се крие, но знае много добре този инсект, че рано или късно аз един ден все пак ще умра, без да успея да доям хляба си, тъй като почти всеки един човек в този живот умира, без да успее да дояде хляба си. Тогава тя ще изпълзи от своето тясно и тъмно укритие заедно с останалите хлебарки и като се струпат да дояждат останките от хляба ми, ще продължат да се носят през времето заедно с потъналия в гробна тишина ковчег.

Низше същество, обаче, както виждате, жизнено и се боя, че ще надживее всички ни!