Наоми Новик
Сребърна приказка (5)

Глава 5

Братът на Ванда беше още момче: висок, с широки рамене, недодялан — недохранен кон с едри кости, които стърчаха от лактите и китките. Когато дойде за пръв път онази вечер, каза, без да вдига очи от земята, че баща му ще го пуска да идва само ако му даваме закуска и вечеря, а когато седна на масата, разбрах колко хитро е от страна на Горек да поставя такова условие: момчето ядеше като вълк. Може да се каже, че така удвоихме надницата му, като се имат предвид цените на храната. Но не казах нищо, дори когато майка ми му даде още една филия хляб с масло. Родителите ми преместиха моето легло в тяхната стая и дадоха на Сергей две одеяла, за да спи на опразненото място.

Събудих се посред нощ. Баща ми отиваше в дневната, вратата изскърца и в стаята нахлу студен въздух. Чух как Сергей изтупва снега от ботушите си и казва на баща ми:

— Всичко е спокойно.

— Спи, Мирием — каза майка ми. — Сергей само оглеждаше двора.

Будих се още два пъти през нощта от полъха на студен въздух, но веднага пак заспивах. Не се случи нищо. Сутринта станахме и започнахме да готвим каша за закуска. Навън Сергей забиваше колове в земята, за да изгради кошарата, в която ще държим козите. Пътят на Старик все още се мяркаше между дърветата, но когато се вглеждах в него през прозореца, ми се струваше, че малко се е отдалечил. Денят беше сив, а слънцето изобщо не изгря, но пътят все пак светеше. Няколко момчета от селото си играеха около къщата и се предизвикваха едно друго да хвърлят камъни по пътя на Старик или да го пипнат; чувах веселите викове, с които се дразнеха.

Ванда дойде, докато брат й още закусваше, и излезе с кошницата да нахрани кокошките. Върна се с почти празна кошница — само с две яйца, макар че имахме девет носещи кокошки. Яйцата бяха малки, черупките им — много бели. После тя рязко каза:

— Зад къщата има следи.

Отидохме да ги разгледаме. Разпознах ги, щом ги видях, макар и вече да не се сещах как изглеждаха: преди Ванда да каже, бях почти забравила за тях. Островърхите ботуши се бяха промъквали до задната стена и бяха оставили отпечатъци навсякъде по снега, а животното с разцепените копита беше стояло до кокошарника и навсякъде около него се виждаха следи, също като лисица, която души и търси дупка, за да се промъкне вътре. Кокошките се бяха сгушили една до друга и се бяха слели в едно пересто кълбо.

— Прегледах всичко, кълна се! — каза Сергей.

— Няма значение, Сергей — отговори баща ми, — това са онези деца, които си правят шеги.

Ванда измете двора, а двете яйца изхвърлихме на боклука. Майка ми ме прегърна през рамото и двете влязохме в къщата.

Сергей си тръгна, а Ванда изчисти и отиде за вода. Този път, колкото и да исках, не можах да забравя следите, но когато Ванда се върна, станах и решително казах:

— Ела, Ванда, отиваме на пазара.

Взех си шала и тръгнах, все едно че нищо странно и необикновено не се беше случило. Когато излязохме навън, стоях с гръб към гората. Вятърът ме подгони и заби студени пръсти под полите на роклята. Не се обърнах, за да видя дали сребърният път на Старик все още блести там.

Ванда носеше кошницата с всички дрънкулки, които бях донесла от Висня за продажба, както и двете рокли, които разточително си бях купила, за да ядосам майка ми, която не ми позволяваше да купя една за нея. Бяха топли, много красиви вълнени рокли, а от подгъва им нагоре тръгваха големи цветя в синьо и тъмнозелено на червен фон. Отидох направо при сергията на шивачката Маря и й показах цветята на роклята.

— Виж каква е новата мода във Висня тази година — казах аз.

Около мен веднага се събра група жени, за да видят роклите и за момента образуваха защитна стена срещу всякакви други клюки. Новата мода беше много по-важна от пътя на Старик, за който и без това никой не искаше да мисли особено много. Естествено Маря ме попита колко струват роклите. Не й отговорих веднага. Наобиколилите ме шест жени приличаха на врани, готови да кълват. За един кратък миг си помислих да продам роклите евтино, за да оставя зад себе си дружелюбно чувство, чувство, което би създало настроение в моя полза, ако стане дума за пътя на Старик и колко близо е той до нашата къща. Изведнъж много по-добре разбирах баща си.

Поех си дъх и отговорих:

— Не знам дали мога да ги продам веднага. Виждате колко труд е вложен в тях, и то от най-добрите майстори във Висня. Правени са за сватбени рокли, а аз платих много пари, за да ги донеса тук. Не мога да ги продам за по малко от една злота всяка.

Стоях на това място цял ден, а жените се трупаха да видят роклите, които струват една злота. Шепнеха си нещо за бродерията, за кройката, за красивите цветове. Разглеждаха шевовете и кимаха в съгласие, когато авторитетно им показвах колко внимателно и изящно са направени малките шевове и как се вижда, че са използвани най-качествените конци. Междувременно им продадох всичко друго, което бях донесла от Висня. Нещата се разпродадоха за много повече пари, отколкото очаквах, защото те получиха усещането, че и върху тях пада малко от блясъка и лукса на големия град. А в края на деня дойде бирникът, който обичаше от време на време да си купува по нещо от пазара, въпреки че имаше слуга, който му пазаруваше. Той тържествено ми плати две злоти и взе роклите за чеиза на дъщерите си.

Върнах се вкъщи с разтуптяно сърце, а в гърлото ми беше заседнал дивашки триумф, но и малко страх: бях доста объркана. Цената, на която купих тези рокли, беше една копейка. Майка ми и баща ми не казаха нищо, когато поставих двете злоти на масата, заедно с грошовете и трите копейки, за които бях продала другите неща. Баща ми само безшумно въздъхна.

— Е, дъщеря ми наистина може да превръща среброто в злато — каза той малко безпомощно, сложи ръка на главата ми и ме погали, но изглеждаше, че не се гордее с мен, а ме съжалява.

Горещи гневни сълзи напираха в очите ми. Стиснах зъби, прибрах злотите в кесията, а после дадох на майка ми бурканчето със сладко от вишни, което бях купила, за да си доставим удоволствие. След обеда тя направи силен чай и сложи вишните в стъклена чинийка с малка сребърна лъжичка, последната от чаения сервиз, който беше донесла със себе си. Останалата част беше заминала на пазара и продадена през годините, когато гладувахме. Сложихме сладките вишни в чая си и пиехме сладката течност, а после изяждахме затопления плод и деликатно изплювахме костилките в лъжичките си.

Ванда разчисти масата и си върза кърпата на главата, готвейки се да си тръгне, после спря и погледна нагоре, защото в стаята стана тъмно. Навън внезапно беше завалял сняг, и то толкова силно, че не се виждаха къщите на съседите. От другата страна пътят на Старик все още се забелязваше и по някаква причина блестеше по-ярко от снега, дори за миг ми се стори, че нещо се движи между дърветата.

— Не можеш да си тръгнеш в това време — каза майка ми. — Стой тук, докато спре да вали.

Ванда се върна и с труд затвори вратата, защото вятърът отвън много силно напираше.

Снегът обаче не спираше. Валя цял следобед, без да стихне. Когато настъпи вечерта, Ванда и баща ми излязоха навън и изчистиха снега от покрива на кокошарника, за да не се задушат пилетата. Самите ние се сгушихме вътре като пилета. Ароматът на яхния изчезна, въпреки че остатъкът от нея стоеше на печката, за да е топла, а майка ми беше сложила да пече картофи в пепелта за вечеря. Въздухът миришеше на лют студ, който разяждаше ноздрите ми, а в него нямаше нищо топло и живо, нито дори мирис на пръст или гнили листа. Опитах се да прегледам книгите, после да шия, но се отказах. Беше прекалено тъмно и светлината от свещта не стигаше по-далеч от масата.

Седяхме мълчаливо, затрупани с кожуси, шалове и одеяла. Накрая баща ми каза:

— Хайде, не трябва да сме толкова тъжни. Нека да попеем заедно.

Ванда ни слушаше как пеем и когато спряхме да си поемем дъх, рязко попита:

— Това магия ли е?

— Не, Ванда, разбира се, че не. Това е химн, възхваляващ Бог.

— О-о… — каза тя и не прибави нищо повече, след което известно време никой не пя. Накрая Ванда попита: — Значи това ще ги отблъсне, така ли?

След известно време баща ми отговори:

— Не, Ванда. Бог не ни спасява от страдания на този свят. Старик поразява както праведните, така и грешните, също като болестите и мъката.

Той ни разказа по памет историята от Книга на Йов. Не беше успокояваща, разбира се, освен ако не харесвате края, където Йов се оплаква от несправедливостта на Бог и загубата на семейството си, когато силен удар с пръчка разтресе вратата. Всички подскочихме и баща ми спря да говори. Седяхме мълчаливо и гледахме към вратата. Накрая баща ми каза рязко:

— Сергей не трябваше да идва в това време.

Той стана и отиде до вратата. Исках да извикам и да го спра; видях как Ванда се загръща още по-плътно в одеялото, а лицето й е бледо и тревожно. Тя също не мислеше, че това е брат й. Дори и баща ми не го мислеше; той взе ръжена, отиде до вратата, хвана дръжката с лявата си ръка, силно я дръпна и я отвори, като високо в дясната си ръка държеше ръжена.

Но на вратата нямаше никой. Дори и вятърът не духаше вече. Снегът беше спрял така внезапно, както беше завалял, а навън цареше обикновена нощ, само последните снежинки проблеснаха на светлината от огнището и паднаха на прага ни. Стоях изумено, а после се обърнах и погледнах през решетките на прозорците: пътят на Старик беше изчезнал.

— Какво има, Йозеф? — попита майка ми.

Баща ми все още седеше на прага и гледаше надолу. Отметнах одеялата, скочих и отидох до него. Вече дори не беше студено; шалът ми беше достатъчен. Но пътеката към къщата беше покрита със сняг до колене, сняг имаше дори под стряхата и на каменните стъпала. Следите от разцепени копита тръгваха от задния двор и обикаляха къщата, а чифт островърхи ботуши бяха оставили отпечатъци в свежия сняг пред вратата. На стъпалото пред входа стоеше малка кесия от бяла кожа.

Баща ми се огледа. Сега съседите не се виждаха: всички къщи бяха заприличали на бели гъби, а изпод натежалите от сняг стрехи надничаха озарени с жълта светлина прозорци. На пътя нямаше жива душа. Забелязах движение в един от прозорците — детска ръка описа пълен кръг по замръзналото стъкло. Баща ми бързо се наведе и взе кожената кесия. Внесе я вътре, а аз затворих вратата след него.

Той сложи кесията на масата. Всички се събрахме около нея и я гледахме сякаш беше жив въглен, който всеки миг може да запали къщата. Беше направена от кожа, бяла кожа, но не боядисана по обикновените начини за боядисване, които са ми известни: изглеждаше така, сякаш винаги е била бяла. Нямаше шевове или спойки по нея. Накрая, след като никой друг не посегна да я пипне, аз дръпнах бялата копринена връв, отворих я и изсипах от нея шест сребърни монети. Шест малки сребърни монети, плоски, тънки и идеално кръгли, се търкулнаха на масата и звъннаха като звънчета. Къщата ни беше огряна от огъня и топла, но монетите светеха със студена светлина, сякаш ги осветяваше Луната.

— Много мило е от тяхна страна да ни правят такъв подарък — каза сухо баща ми.

Разбира се, Старик никога не биха направили нищо подобно. Чували бяхме за феи, която носят дарове. И моята баба понякога ми разправяше една приказка, която беше научила от своята баба. Баба й тогава била момиче в Елкурт, град на запад. Един ден намерила кървяща лисица пред прозореца на таванската си стая, разкъсана от куче. Момичето я внесло вътре, почистило раните й и й дало вода. Лисицата излочила водата и казала с човешки глас: „Ти ме спаси и един ден аз ще ти върна услугата“, след което скочила и избягала обратно през прозореца. Момичето пораснало, станало голяма жена и имало свои деца. Един ден жената чула драскане и отворила кухненската врата. Там стояла лисицата и й казала: „Вземи цялото си семейство, всички пари, които имате в къщата, и отидете да се скриете в избата“.

Тя изпълнила нарежданията на лисицата и щом се скрили, отвън се чули гневни викове. В къщата влезли мъже и започнали да чупят и разбиват покъщнината над главите им. Въздухът се изпълнил с дим. Но кой знае как мъжете не открили вратата за избата, а димът и пожарът не проникнали вътре.

През нощта те се измъкнали от избата и видели, че къщата им, синагогата и къщите на всичките им съседи били опожарени. Взели малкото си останали вещи и бягали до края на квартала, където наели един колар да ги закара на изток. Така стигнали до Висня, където херцогът бил отворил вратите си за евреите, ако имат пари.

Но това беше история от друга страна. А за Старик не се говореха такива неща. Тук се разказваше само, че веднъж някакъв странен бял звяр влязъл в хамбара на един селянин, а на гърба му седял един ранен елф; селяните от страх внесли елфа в къщата си и почистили раните му. Когато се събудил, той извадил меча си и ги убил, после се завлякъл до коня си, яхнал го и изчезнал в гората, а кръвта му се стичала по пътя. Единствената причина, поради която хората разбрали за случилото се, била, че майката изпратила двете си малки деца да се скрият в купа сено в хамбара и им казала да не се показват, докато елфът не си отиде.

Затова знаехме, че Старик не ни бяха дали кесия със сребро от добро сърце. Не можех да се сетя защо са я оставили, но среброто беше там и блестеше на масата като съобщение, което не разбирах. После майка ми пое дълбоко въздух, погледна ме и каза с тих глас:

— Искат да го превърнеш в злато.

Баща ми седна на масата и покри лицето си с ръце, но аз знаех, че вината е моя, защото когато пътувахме през снега с шейната, дълбоко в гората говорих за превръщане на сребро в злато. Старик винаги са били алчни за злато.

— Ще вземем парите от трезора — каза майка ми. — Добре поне, че ги имаме.

— Утре ще отида пак в града — казах аз.

Но излязох навън и застанах пред къщата със стиснати ръце. Свежият сняг вече беше започнал да се заледява: условие за добро и бързо пътуване. В торбичката имаше шест сребърни монети, а аз бях оставила в банката четиринайсет златни монети при последното си гостуване. Можех да наема Олег с шейната и да се върна във Висня, да изтегля шест жълтици от банката на дядо ми и да ги дам на Старик, шест жълтици, които бях изкарала с труд, за да си купя безопасност.

Ванда излезе, завита с шала си, за да нахрани новата коза, която вчера бяхме докарали от пазара. Сергей естествено не беше дошъл в тази буря, а за нея вече беше късно да се прибере сама вкъщи. Тя ме погледна и мълчаливо отиде в хамбара, а когато се върна, внезапно ме попита:

— Ще им дадеш ли златото си?

— Не — казах аз свирепо, като говорех колкото на нея, толкова и на Старик в гората. — Те искат от мен да превърна среброто в злато и аз това и ще направя.