Наоми Новик
Сребърна приказка (2)

Глава 2

Па често казваше, че ще отиде при лихваря. Казваше, че ще вземе пари за ново рало, ще купи прасета или млекодайна крава. Аз дори не знаех какво представляват парите. Нашата къщичка беше далеч от селото и ние плащахме данъка си в чували зърно. Когато Па казваше пари, това звучеше като магия, но когато Ма го казваше, звучеше като опасност.

— Недей да ходиш, Горек — казваше тя. — Където се дължат пари, винаги рано или късно се случва нещо лошо.

Тогава Па й крещеше да си гледа работата и я удряше, но не отиваше.

Отиде, когато аз бях на единайсет години. През нощта се беше родило и умряло още едно бебе и мама беше болна. Не ни трябваха повече деца. Вече имахме Сергей и Степон и четири мъртви бебета, погребани в земята под бялото дърво. Па винаги погребваше бебетата там, въпреки че земята беше твърда и трудно се копаеше, защото не искаше да хаби посевна площ. Семената ръж на това място поникваха, но после една студена сутрин изсъхваха, а бялото дърво пускаше нови листа. Той обаче не можеше да го отсече. Дървото беше изцяло бяло, затова принадлежеше на Старик. Ако го отсечеше, Старик щяха да дойдат и да го убият. Затова всичко, което можехме да засадим около него, бяха мъртвите бебета.

Когато се върна ядосан и изпотен след заравянето на мъртвото бебе, Па каза:

— Майка ви има нужда от лекарство. Отивам при лихваря.

Спогледахме се със Сергей и Степон. Те бяха твърде малки и уплашени, за да кажат нещо, а мама беше твърде болна, за да възрази. Аз също не казах нищо. Мама лежеше, по леглото имаше много кръв, а тя беше гореща и зачервена. Не отвръщаше, когато й говорех. Само кашляше. Аз исках Па да донесе магия, да я вдигне на крака и тя да оздравее.

Той отиде. Изпи две копейки и изгуби две на хазарт, след което се върна вкъщи с доктора. Докторът взе последните две копейки и ми даде някакъв прах, който да разтварям в гореща вода и да давам на мама. Лекарството не свали температурата. Три дни по-късно се опитвах да я накарам да пийне малко вода. Тя пак кашляше.

— Мамо, трябва да пийнеш малко вода — казах аз. Тя не отвори очи. Сложи голямата си ръка на главата ми, чужда, отпусната и тежка, после умря. Стоях с нея до вечерта, когато баща ми се прибра от полето. Погледна я безмълвно, после ми каза:

— Смени сламата.

Вдигна я на раменете си като чувал с картофи, занесе я при бялото дърво и я погреба до мъртвите бебета.

Лихварят дойде няколко месеца по-късно да си поиска парите. Аз му отворих вратата и го поканих да влезе. Знаех, че е слуга на дявола, но не се страхувах от него. Той беше тънък, с тънки ръце, тяло и лице. Мама държеше на стената една икона, издялана от тънко дърво. Той приличаше на нея. Дадох му чаша чай и парче хляб, защото си спомних, че мама винаги даваше по нещо на хората, които идваха вкъщи.

Когато се върна, Па изгони лихваря с викове. После ми нанесе пет силни удара с колана си за това, че съм го поканила вътре, а да не говорим за чая и хляба.

— За какво се е домъкнал? Не можеш да изстискаш кръв от камъка — крещеше той, докато си слагаше колана. Аз зарових лице в престилката на мама и останах така, докато спрях да плача.

Той казваше същото и когато бирникът идваше, но го мърмореше под носа си. Бирникът винаги идваше в деня, в който и последното зърно е прибрано от полето, през зимата и през пролетта. Не знам как знаеше, но знаеше. След като си отидеше, данъкът беше платен. Каквото не беше взел, оставаше за нас да живеем. То никога не беше много.

— Това ще ядем през ноември, а това през декември — казваше мама на Па, посочваше различни чували и така всичко беше разделено до пролетта.

Но мама вече я нямаше. Па взе едно от малките козлета и го отнесе в града. Вечерта се върна много късно и беше пиян. В къщата той спеше до печката и на влизане се спъна в Степон. Ядоса се, свали колана си и започна да ни бие, докато накрая всички избягахме от къщата. Майката коза спря да дава мляко и в края на зимата останахме без храна. Наложи се да ровим под снега и да търсим стари жълъди, докато дойде пролетта.

На следващата зима след идването на бирника Па взе чувал зърно и го отнесе в града. Ние отидохме да спим в кошарата. На Сергей и Степон им се размина, но мен Па ме би на другия ден, защото вечерята му не била готова, когато се прибрал. Затова следващата година чаках в къщата, докато видях, че Па се задава от пътя. Носеше фенер със себе си и фенерът описваше големи кръгове, защото Па беше пиян. Сипах горещото ядене в паница, сложих го на масата и избягах от къщи. Вече беше тъмно, но не взех свещ, защото не исках баща ми да види къде отивам.

Бях тръгнала към кошарата, но продължавах да поглеждам назад, за да се уверя, че Па не идва след мен. Виждах как фенерът му се люлее насам-натам вътре в къщата. После фенерът спря да се движи, значи го беше сложил на масата. Реших, че съм в безопасност и започнах да внимавам къде стъпвам, но в тъмнината не виждах нищо, защото дълго се бях взирала в осветения прозорец. Не вървях по пътеката за кошарата. Бях затънала в дълбок сняг. Не се чуваха звуци от кози и прасета. Беше тъмна нощ.

Мислех, че рано или късно ще стигна до ограда или до пътя. Вървях с протегнати напред ръце, но ограда нямаше. Тъмно беше и аз първо се изплаших, а след това само ми беше студено и после ми се приспа. Пръстите на краката ми измръзнаха. Снегът проникваше през плетените ми от лико обувки.

После пред мен се появи светлина. Тръгнах към нея. Бях близо до бялото дърво. Клоните му бяха тънки, а белите му листа не бяха окапали, въпреки че беше зима. Вятърът духаше през тях и те тихо шепнеха нещо неразбираемо. От другата страна на дървото блестеше широк път, гладък като лед. Знаех, че това е пътят на Старик. Но беше толкова красиво, а аз все още се чувствах странно, беше ми студено и ми се спеше. Не си спомням да ме е било страх. Тръгнах да се кача на него.

Гробовете бяха подредени в редица под дървото. Над всеки гроб имаше гладък камък. За другите мама ги беше донесла от реката. Аз бях донесла камъните за нея и последното бебе. Техните бяха по-малки, защото тогава още не можех да нося толкова големи камъни като мама. Когато стъпих на камъните, за да изляза на пътя, един клон от дървото ме удари по рамото. Паднах и лошо се ударих. Останах без дъх. Вятърът прошумоля през белите листа и чух, че ми казва: Прибирай се вкъщи, Ванда! Вече не ми се спеше и толкова ме беше страх, че станах и тичах по целия път до къщи. Къщата се виждаше отдалеч, защото фенерът все още гореше на прозореца. Па вече беше заспал и хъркаше в леглото си.

* * *

Година по-късно нашият съсед Якоб дойде при Па и ми поиска ръката. Освен това искаше и една коза. Баща ми го изгони.

— Девственица, здрава, с як гръб, а той на всичко отгоре и коза иска!

След това работех много здраво. Вършех колкото мога повече от работата на Па. Не исках да произведа редица мъртви бебета и да умра. Но станах висока, русата ми коса беше дълга и гърдите ми пораснаха. През следващите две години още двама мъже ме поискаха за жена. Последния дори не го познавах. Той идваше от другата страна на града, на десет километра от нас. Дори предложи едно прасе за ръката ми. По това време обаче поради моята работливост баща ми беше станал алчен. Мъжът се изплю на пода и си отиде.

Но реколтите ставаха все по-лоши. Снегът всяка година се топеше все по-късно през пролетта. След като бирникът вземеше своето, не оставаше много за пиене. Бях се научила да крия храна на различни места, за да не гладуваме толкова много, колкото през първата година. Но всички ние — Сергей, Степон и аз растяхме. В годината, когато станах на шестнайсет, след пролетната реколта, Па се върна от града полупиян и сърдит. Не ме би, но ме погледна като че съм едно от прасетата му и каза:

— Другата седмица ще дойдеш с мен на пазара.

На следващия ден отидох при бялото дърво. Не бях ходила там от онази нощ, когато видях пътя на Старик. В този ден чаках слънцето да се издигне високо в небето. Тогава казах, че отивам за вода, но вместо това отидох при дървото. Коленичих под клоните и казах:

— Помогни ми, мамо.

Два дена по-късно дойде дъщерята на лихваря. Тя приличаше на баща си, слаба клонка с тъмнокафява коса и тясно лице. Не стигаше и до рамото на баща ми, но застана на прага и излъчваше сила. Каза му, че ще го предаде на закона, ако не върне парите. Той й крещеше, но тя не се уплаши. Когато свърши да повтаря, че не може да изстиска кръв от камъка и да сочи празните долапи, тя каза:

— Тогава дъщеря ти ще дойде да работи при мен, за да изплатиш дълга си.

Щом си тръгна, аз отидох при бялото дърво и казах:

— Благодаря ти, мамо.

Зарових в корените една ябълка, цяла ябълка, макар че бях ужасно гладна и можех да я изям със семките. На дървото над главата ми изникна малко бяло цветче.

На следващата сутрин отидох в къщата на лихваря. Страхувах се да ходя в града сама, но това все пак беше по-хубаво, отколкото да отида на пазара с Па. Пък и без това не се налагаше да влизам в града: тяхната къща беше първата след края на гората. В моите очи къщата беше голяма, имаше две отделни стаи, а подът беше покрит с гладки, ухаещи на гора дъски. Жената на лихваря лежеше в леглото си в задната стая. Беше болна и кашляше. Изпитвах болка като я слушах.

Дъщерята на лихваря се казваше Мирием. Тази сутрин тя беше сготвила супа, която вреше на печката и изпълваше къщата с ухание, от което празният ми стомах се сви на топка. После взе от ъгъла втасващо тесто и излезе. Върна се късно следобед с решителен вид и прашни обувки. Носеше току-що изпечен черен хляб, кофа мляко и паница с масло, а през рамо беше преметнала чувалче с ябълки. Сложи масата, като постави чиния и за мен, което не очаквах. Лихварят произнесе някаква магия над хляба, когато седнахме, но това не ми попречи да го ям. Беше много вкусен.

Мъчех се да свърша колкото може повече работа, за да поискат да идвам редовно. Преди да си тръгна, жената на лихваря ме попита с прегракналия си глас:

— Как ти е името?

Казах й го.

— Благодаря ти, Ванда. Много ни помогна.

Когато си тръгвах, я чух да казва, че съм свършила толкова много работа и сигурно скоро ще изплатя дълга. Спрях навън, за да подслушвам през прозореца.

— Неговият заем е шест копейки! За половин грош на ден ще й трябват четири години, за да го изплати. Не ми казвай, че това не е справедлива надница, щом ще обядва с нас.

Четири години! Сърцето ми запя като волна птичка.