Наоми Новик
Сребърна приказка (24)

Глава 24

Яздехме по белия път, посипан със сняг и пепел, които брулеха лицата ни. Горещите частици пареха на ръцете ми, но се движехме бързо. Виждах неясно сребърния път под нас, но еленът тичаше толкова бързо, колкото Старик искаше, или колкото можеше, и след още един скок се озовахме сред боровете, горящи с ужасяващи червени пламъци над главите ни, а при следващия скок пътят неочаквано излезе от гората и тръгна покрай реката.

Но това беше пролетна река, бучаща, носеща големи късове лед, които се удряха един в друг и профучаваха надолу край нас. Пръснати сребърни монети проблясваха сред тях и Старик ужасено извика, когато видя, че водопадът пред нас е оживял: бушуващ поток, който бликаше от планинския склон и се разбиваше надолу в облаци от пара. В подножието му Чернобог танцуваше и се въртеше, като размахваше ръце във въздуха и крещеше от удоволствие. Той вече не беше целият в огън. Издул се беше отвъд човешките размери и се беше превърнал в чудовищно голяма, извисяваща се фигура от въглени, плътно покрита с пепел, но изпъстрена с дълбоки цепнатини, от които се показваха червени нажежени вени, а по тялото му от време на време проблясваха пламъци. Той натопи лице във водопада и пиеше с огромни жадни глътки, порасна още малко, сякаш се уголемяваше, за да има още повече материал за горене. Монетите елфическо сребро, с които водата го обсипваше, образуваха блестяща черупка по лицето и раменете му.

Той не беше сам: група елфически рицари се опитваха да се борят с него, хвърляха сребърни копия от брега по разширяващото се езеро под водопада, но те не стигаха до него. По водата плаваха множество копия, разпръснати и изгорени, но това не го безпокоеше дотолкова, че да прекъсне жадното си пиене. Крал Старик скочи от елена и ми извика:

— Трябва да удържим планината срещу него, направи каквото можеш!

После извади сребърен меч, втурна се към езерото и стъпи на повърхността му. Там, където стъпваше, под краката му изникваше твърд лед и той се впусна право към демона по блестящия бял път. Опияненият от жажда Чернобог не забеляза пристигането му; Старик замахна с меча и го заби дълбоко в чудовищния му крак, Чернобог свирепо изрева, а по повърхността се разля вълна от цвърчащ лед.

Изтичах нагоре по пътя към високите сребърни порти в планинския склон и почуках на тях. Портите бяха заключени и залостени.

— Пуснете ме да вляза! — извиках аз. От другата страна се чу стържене и се показа Шофер — беше вдигнал голямата сребърна греда, с която беше залостена вратата, и я отвори малко, колкото да мога да вляза. Отвътре ме лъхна студен въздух, лъхна ме достатъчно, за да ми покаже колко топло е навън и въпреки че Шофер се беше подал само за миг зад малката пролука, лицето му веднага заблестя като топящ се лед. Той с усилие дръпна вратата и я затвори, залости я със сребърната греда, пребледня и се отпусна на земята.

— Шофер — казах аз и се помъчих да го задържа. Той не беше сам; зад него вратата се охраняваше от цяла рота елфически рицари, всички държаха високи щитове от чист син лед, подсилен със сребро, които се застъпваха и образуваха стена. Бяха се отдръпнали назад, когато вратата се отвори, но сега пак пристъпиха напред и подадоха ръце, за да ни помогнат да се скрием зад ледената стена от щитове. Зад този заслон Шофер изтри водата от лицето си и се изправи на крака. Дръпнах го за ръка.

— Шофер, планината — където планината се е пропукала, откъдето извира водопадът. Знаеш ли къде е това място? Можеш ли да ме заведеш там?

Той ме изгледа втренчено, мокър и замаян, но кимна. Двамата побягнахме нагоре по пътя към сърцето на планината, като се подхлъзвахме на всяка крачка; повърхността се топеше и на места се стичаха малки водни струйки. Когато накрая стигнахме до голямото, покрито със свод пространство, то вече изглеждаше някак си по-малко, сякаш покривът беше слязъл по-ниско до нас, а поляната беше пълна с жени, които се притискаха една в друга под белите дървета, сякаш искаха да направят малка крепост с телата си. В средата зад тях видях децата, все още тъмносини, които те предпазваха от нарастващата жега. Те вдигнаха поглед, докато минавах с Шофер, а по лицата им се четеше отчаяние. Земята под краката ни омекваше, а клоните на белите дървета повяхваха. Тесният поток бълбукаше от извора си, течеше през горичката и изчезваше в планината.

Той ме въведе в тунел, който вървеше успоредно на потока; дълбоките му кристални стени излъчваха лека мъгла, от замръзналото езеро се носеха тихи стонове на разпукващ се лед. После пътеката внезапно премина в друг тунел, стените му бяха много гладки, а реката, която течеше надолу, беше придошла. Той спря на брега и погледна надолу към течащата вода с тревога и страх.

— Ще се справя сама нататък — казах аз. — Ти си тръгвай!

Свалих обувките си, скочих във водата и тичах по течението в тъмния тунел, докато накрая той пак излезе в големия празен склад. Минах през него и пресякох на отсрещната страна, като се провирах през тясното пространство между водата и купищата сребърни монети, които реката беше повлякла със себе си. Напред водопадът бучеше. Чернобог беше неясна подскачаща фигура от другата страна на планината, а като се приближих, приличаше на сянка от червени въглени. Успях да се покатеря по последната голяма купчина монети до цепнатината в планината. Тя приличаше на широко отворена, зееща паст от натрупано стъкло със зъби, които се бяха заоблили по краищата: бяха минали седем години, откакто Мирнатиус се беше възкачил на трона и за пръв път планината се беше разцепила.

Представих си как земетресение или гръм е разтресло кралството на Старик и цепнатината се е разширявала, за да пропуска лятната горещина. Дори виждах къде са се опитвали да я поправят или да спрат разцепването, но водата е пробивала отново, разширявала е цепнатината и всяка година е изцеждала още малко сила, която Чернобог да пие, седнал на трона си. И техният крал всяка година се беше борил с лятото, доколкото е можел; крадял е от нас колкото може повече слънчева светлина, заключена в злато, за да предизвика колкото може повече виелици и зимни бури през есента и през пролетта и да държи реката замръзнала, опитвайки се да затвори дупката в планината. И накрая беше дошъл при мен, простосмъртното момиче, което се беше похвалило, че може да превърне среброто от складовете му в непобедимо съкровище.

Реката отнасяше сребърните монети като подскачащи рибки и те се смесваха с отломките, но това съкровище беше нищо в сравнение със самата вода: чистата студена вода, която беше живот, беше живот за всички тях, и се изцеждаше от планината, за да задоволи една бездънна жажда. Чернобог щеше да изпие цялата планина с всички елфи в нея и после щеше да се върне в Литвас и да изсмуче и пресуши всички хора там. Дори и кралят на Старик да не ми беше казал, пак щях да знам. Знаех какво означава този глад: унищожител, който с удоволствие щеше да погълне живота на всички хора и само щеше да се преструва, че уважава закона и справедливостта, освен ако зад гърба си нямате по-голяма сила и той не намира начин да я излъже или победи — този глад никога, никога не може да бъде заситен.

Долу бяха крал Старик и всичките му рицари в кръга от лед, който кралят беше направил около Чернобог. Те дружно и непоколебимо се биеха, а там където сребърните им мечове го удряха, тялото му се покриваше със скреж. Той диво крещеше, скрежът се превръщаше в пара и от раните му излизаха пламъци. Но те не успяваха да стигнат до сърцевината му. Беше станал прекалено голям и още растеше; продължаваше да изцежда живота им, въпреки че смело се биеха с него. Чернобог подлагаше ръце под водопада, пиеше вода с шепи, после отмяташе глава назад и се смееше с ужасно бълбукане; с всяка глътка растеше още малко. Внимателно се хванах с ръце за краищата на цепнатината и извиках:

— Чернобог! Чернобог! — Той погледна нагоре към мен, очите му блестяха като разтопен метал в пещ, а аз пак извиках: — Чернобог, давам ти думата си! С висша магия ще затворя тази цепнатина в планината и ще те изхвърля завинаги!

Очите му се разшириха.

— Никога, никога! Тя е моя, тя е кладенец за мен! — изпищя той, хвърли се нагоре по планинския склон и започна да се катери към мен.

Дръпнах се назад в тунела, като се препъвах в купчините от сребро и чаках да тръгне в тъмното към мен. Той се смееше през цепнатината, удряше с юмрук по краищата й и разбиваше още от кристалната стена на планината, за да я разшири.

— Ще вляза вътре; ще пия до насита!

Той се промъкна през цепнатината и тръгна след мен, а от ръцете и корема му струеше пара. Натопи лице в потока и отпи голяма глътка, отметна глава назад и преглътна с удоволствие, захили се и от устата му се стече вода. После продължи да пълзи напред. Отстъпвах назад в тунела, докато се изкачих по последното хълмче сребро, а зад гърба ми беше входът към склада. Той все още напредваше и огряваше тунела с огнена светлина. Водата около него вреше и кипеше, изкачваше се по стените; под него остана само река от сребърни монети, които се залепваха по тялото му, по гърдите, корема и краката му; сребърни монети, които потъмняваха по краищата, но не се топяха. Той пак се изсмя, смехът ехтеше, после извади от водата ръка, покрита с броня от сребърни монети, размаха пръст към мен и подигравателно извика:

— Кралице на Старик, простосмъртно момиче, да не би да си помисли, че една сребърна верига може да ме спре?

— Не сребърна — отговорих аз. — Но една моя приятелка ми каза, че не си голям поклонник на слънцето. — Свалих ръката си надолу и докоснах последния куп сребро пред мен, монети, които бяха изстинали достатъчно, за да ги докосна, монети, които бяха част от огромно съкровище; и цялото това съкровище, до последната монета, превърнах в сияещо злато.

Той изпищя от ужас, когато среброто около него се превърна в злато. Монетите под краката му започнаха да се топят веднага, сливаха се в поток както дъждовните капки потичат заедно, и когато се стопяваха, тунелът се изпълни с огнена слънчева светлина, толкова ярка, че очите ми се насълзиха. Тя освети кристалните стени на планината, озари я цялата, а той пак изпищя и се сви, като се опитваше да се провре назад през тунела и да избяга.

Но навсякъде, където светлината го докоснеше, пепелта и въглените в него започваха да се пукат и отдолу се виждаха пламъци. Монетите се лепяха по главата и раменете му, топяха се като плътна паяжина и се стичаха надолу, освобождавайки още слънчева светлина, а по корема му се образуваха златни локвички. Цели парчета се отлепваха от него, крайниците му се пропукаха. Той пищеше и виеше, като в същото време се бореше и се влачеше назад в тунела. Водата все още течеше през краката ми, но вече не го захранваше: тя охлаждаше широката пътека от тъмен разтопен метал, която той оставяше след себе си и избухваше в облаци пара — те навлажняваха стената, но не стигаха до него.

Вече почти не го виждах през мъглата. Беше се смалил достатъчно, за да може да се обърне, ръцете и краката му изтъняха и се удължиха, а тялото му отслабна и се разчупи на парчета, от краищата им израстваха нови пръсти на ръцете и краката, но почти веднага се разцепваха пак, появяваха се нови пламъчета и ги поглъщаха. Вече беше почти стигнал до цепнатината пред себе си: чух плача и стенанията му, когато видя грамадния насип от златни монети, но тунелът около него беше по-светъл от пълнолуние — хиляда години лятно слънце се изплащаха наведнъж, блестяха от дълбините на планината и се връщаха, а той се смаляваше с всеки миг.

Той се хвърли отчаяно напред по златната купчина и неистово се катереше към цепнатината, а през това време златото около него се разтопи и се превърна в море от светлина. Докато се гърчеше и се мъчеше да излезе през назъбената дупка, той сам я запуши: стъклените зъби отхапаха огромни, дебели парчета разтопен метал от двете му страни и още по масивни части от тялото му се отчупиха и избухнаха в пламъци. Самата стъклена стена започна да се топи и се превърна в нажежена, светеща течност, дълги ивици се разтапяха и падаха в дупката, като запушваха отвора. Още едно парче се отчупи и той полетя надолу по планината — малка, пищяща отломка от себе си.

Мъчех се да си поема дъх върху реката от тъмен метал — тук-там имаше разпръснати парчета злато, които не се бяха разтопили съвсем, а водата се стичаше като дъжд по стените на тунела — връщаше се там, откъдето беше дошла, поне така се надявах — водата, която течеше покрай мен, и достигна цепнатината, обвита в голям облак пара, охлади стъклото и втвърди метала, като запечата лицето на планината с кристал, примесен с метал и изпъстрен със златни точици.

Въздухът в тунела започна бързо да изстива, достатъчно, за да охлади потта, която този път беше избила по кожата ми. Водата, която се стичаше по стените на тунела, вече замръзваше и побеляваше, от тавана заблестяха тънки висулки и по реката се образува коричка лед. Обърнах се и с усилие си пробих път срещу бързо замръзващото течение до празния склад: когато стигнах там, цялата река беше покрита с остри парчета лед, които се удряха в мен и също като парченца натрошено стъкло се издигаха и падаха по вълните. Вратите на големия склад изведнъж се отвориха и крал Старик се втурна вътре.

Той се протегна, хвана ме през кръста и ме извади на брега; дишаше тежко и сам беше изгубил някои от острите си връхчета в битката, които се бяха стопили и загладили, а под повърхността избиваше син цвят, но нови пластове дебел лед бързо изграждаха кожата му, а по раменете му на гроздове изникваха свежи блестящи ледени висулки, отначало побелели от скреж, а после прозрачни.

Той постоя така, като продължи да ме държи през кръста малко по-дълго, отколкото беше необходимо и гледаше поразен през тунела към металната плетеница, която беше затворила планинския склон. После се обърна, хвана двете ми ръце в своите, стисна ги и се взираше в мен, а в очите му проблесна нещо подобно на слънчевата светлина, която светеше през стените на планината. Аз отвърнах на погледа му и за миг си помислих, че ще… Но той пусна ръцете ми, отдръпна се, падна на коляно, направи дълбок, елегантен поклон, после вдигна глава и каза:

— Госпожо, въпреки че избираш да живееш в огрения от слънцето свят, ти си истинска кралица на Старик.

* * *

Косата на бедната ми Ирина беше наполовина разплетена, беше се сплъстила и омотала, почерняла от същата черна пръст, която имаше под изпочупените й нокти и по наранените й, измръзнали ръце. Свалих короната от главата й, оставих я настрани и мих ръцете й, докато мръсотията и кръвта паднаха, и те вече не изглеждаха така безкръвни. Тя клюмаше и отпускаше рамене, а аз бинтовах ръцете й, когато изведнъж се стресна, погледна в огледалото и пребледня.

— Ирина, какво има? — прошепнах аз.

— Огън — каза тя. — Огънят се връща. Магрета, тръгвай бързо…

Но беше късно. Една ръка излезе от стъклото, ужасна като риба, подаваща се на повърхността на спокойна вода, и уви пръсти около рамката на огледалото. Приличаше на догарящ дънер, покрит със сива пепел, с черни сажди отдолу, горящ в средата. Подаде се втората ръка и двете заедно издърпаха напред главата и раменете на демона. Не можех да мръдна. Станах заек, сърна, замръзнала между дърветата, която се мъчи да бъде дребна, неподвижна, незабележима; криех се в тъмното подземие зад тайната врата и се надявах да не ме чуят. Гласът замря в гърлото ми.

Демонът излезе много бързо, неприкрит от илюзията, че е човек. Изпълзя с ужасна бързина от огледалото, застана на пода и от гърба му излизаха спирали дим, а почернелите му крака се влачеха след него. Той се хвана с ръка за една масичка, за да се изправи — масичката, на която стоеше вълшебната корона.

— Ирина, Ирина, какво предателство извърши ти спрямо мен! — съскаше той към нея, още преди да е излязъл. — Никога повече няма да мога да пирувам в зимните салони! Той дойде, той дойде, зимният цар дойде; кралицата затвори планината за мен! Те ме изхвърлиха, лишиха ме от силата ми, тя открадна огъня ми, за да поправи тяхната стена!

Демонът се обърна, замахна с димящата си ръка и удари огледалото и масичката; огледалото се разби на парчета, които се разпиляха навсякъде, а короната се търкулна по пода и падна под леглото. Ирина се спусна към мен; изблъска ме към вратата, но демонът, макар и да тътреше краката си по пода, с внезапен изблик на сила се хвърли натам и ни изпревари. Той силно тропаше по пода и малко червен пламък пак проблесна в краката му, а в стъпалата му се показаха искри, като от горещи въглени, които някой разбърква, за да разпали огъня.

— Гладен съм. Толкова съм изсъхнал! — оплакваше се и пращеше демонът. — Трябва пак да пия с големи глътки! Исках да ти се наслаждавам на теб, Ирина! Колко дълго щях да усещам прекрасния ти вкус! Но сега поне плачи за мен, сладка Ирина, и ми дай малко болка.

Плачех, страх ме беше, но Ирина застана пред мен и каза:

— Доведох ти Старик, Чернобог, както ти обещах. И те пуснах във владенията на Старик. И вече плаках за това, което си направил там. Дадох ти всичко, което искаше. Нищо повече няма да ти дам.

Той изръмжа и се хвърли към нас. Краката ми се подкосиха от ужас и паднах на кушетката; дори не можех да сваля поглед от него, когато прекоси стаята и хвана Ирина за раменете, а горещият му дъх духаше като вятър в лицата ни и ме изпълваше с ужас. После демонът се сви с вой, сякаш той беше изгореният, отскочи назад и сключи ръце една в друга.

Те приличаха на студени въглени, току-що извадени от огнище, където никога не е горял огън. Той стенеше, съскаше и оплакваше ръцете си, разтваряше ги и ги свиваше, сякаш го боляха, след като цял ден е извършвал тежка работа. Когато ги протегна, от тях се издигна пара, после се пропукаха, на повърхността лумна пламък и накрая в тях се разгоря огън като в пещ. Той погледна към Ирина в огнен бяс и яростно изкрещя:

— Не! Не! Ти си моя! Моето пиршество!

После тропна с крак и се обърна… обърна се към мен, а аз най-после изкрещях, гърлото ми се отвори, когато той посегна към мен.

За момент единственото, което усещах, беше допирът на ужасните му пръсти до лицето ми: горещината лъхаше от тях като треска, топла и отвратителна. Но това беше треска в нечие чуждо тяло и тя не се пренесе в моето; вместо това демонът отново проплака и се отдръпна от мен, защото пръстите му пак бяха тъмни и студени. Гледаше ме гневно с отворена уста и се виждаше как вътре се разгаряха пламъци като в адска пещ.

— Мен и моите хора — каза бавно тя. — Трябва да ни оставиш на мира, мен и моите хора, Чернобог. Даде дума да направиш това. Нищо повече няма да получиш от мен.

Той се взираше в нея, когато вратата на стаята се отвори. Едно слугинче надникна плахо, защото изглежда беше чуло моя писък и идваше да провери какво не е наред. Тя впери очи в демона, но положението се оказа прекалено не наред и момичето също замръзна като хипнотизирано. Демонът се обърна, видя я и се хвърли към нея, но спря за момент, после предпазливо посегна с един пръст и пипна меката млада буза. Лицето на момичето се изкриви от ужас и то вдигна ръка, за да се предпази.

Закрих устата си с ръце и едва се сдържах да не изпищя пак, но Ирина до мен дори не помръдна. Стоеше неподвижно, висока и горда, и гледаше към демона със студен, ясен поглед, а по лицето й не се изписа никакво учудване, когато демонът изръмжа и отдръпна пръста си, после се обърна и пак разярено се насочи към нас. Сега вече не беше толкова обезумял, че пак да се опита да ни посегне, макар и да искаше. Въздържа се и само яростно тропна с крак.

— Не! — изкрещя той. — Обещах безопасност само за теб и твоите хора!

— Да — каза Ирина. — Тя също е моя. Всички те са мои, моите хора; и последният човек в Литвас. И ти повече няма да докоснеш никой от тях.

Демонът стоеше и я гледаше, раменете му трепереха, пламъкът в очните му кухини намаляваше, а зъбите му бяха тъмни въглени.

— Лъжкиня! Мошеничка! Лишаваш ме от пиршеството! Открадна ми трона! Но това не е краят! Ще си намеря друго царство, ще си намеря ново огнище, ще си намеря нова прехрана!

Той целият трепереше. Пламъкът в него догаряше, плътта му отново се покри с кожа, лицето на царя като було скри ужаса отдолу, дори и красивите му дрехи от коприна, кадифе и дантела дойдоха на мястото си. Закрих лице, за да не гледам и се притиснах до кушетката, когато той тръгна към вратата. Ирина пусна раменете ми и рязко каза:

— Той също е мой, Чернобог. И него трябва да го оставиш на мира.

Гледах ужасено: тя беше застанала на пътя му. Демонът спря и я погледна с червена светлина, която все още светеше в красивите очи на царя.

— Не! — изфуча той. — Не можеш да направиш това! Той ми беше обещан, получих го с честна сделка и не съм длъжен да ти го давам!

— Но ти вече ми го даде, даде ми го, когато го накара да се ожени за мен. Правата на съпругата надвишават правата на майката — каза тя, свали сребърния пръстен, пресегна се и хвана ръката на демона. Той се опита да я измъкне, но тя я държеше здраво и бързо вкара пръстена на пръста му.

Огнена ярост се изписа на лицето му, устата му се отвори, за да изпищи още веднъж, но писъкът не излезе и цялото тяло на демона се изви като лък. Дълбоко в корема му гореше пламък, който тръгна нагоре: появи се червена светлина като свещ, която се показва зад завоя в тъмно, и става все по-ярка, после внезапно царят се разтресе, наведе се напред и един-единствен огромен огнен въглен изскочи от гърлото му и изхвърча на килима пред огнището. Той избухна в кълбо оранжеви пламъци, димящо и кипящо, което злобно съскаше, плюеше и пращеше, яростна червена уста, отворена към нас.

Но макар да беше приклекнала до стената и очите й все още да бяха разширени от ужас, слугинчето инстинктивно се спусна към желязната кофа с пепел и сгурия до огнището. Изсипа я направо върху пламъците, загаси ги и захлупи кофата върху тях.

Тя остави кофата там и бързо се отдръпна. Отдолу излязоха тънки струйки дим, а около нея на килима се образува черен тлеещ кръг, но не се разпространи много. След малко дори и димът изчезна. Момичето гледаше натам, дишаше тежко, а после се обърна към мен с разширени очи, стресна се и вдигна ръка към бузата си, където все още имаше едно черно петънце. Но ръката й беше изцапана със сажди и щом докосна кожата си, беше трудно да се каже от какво е петното.

Аз цялата треперех. Дълго време не можех да откъсна поглед от кофата. Чак когато и последната струйка дим изчезна, се стреснах и погледнах моето момиче, царицата. Царят беше притиснал ръцете й към гърдите си, пръстенът на ръката му излъчваше бледо сребърно сияние, и я гледаше със своите блестящи изумрудени очи така, сякаш тя е най-красивото нещо на света.