Наоми Новик
Сребърна приказка (16)

Глава 16

Не исках да се събуждам, но ми се стори, че чух мама да ме вика, а гласът й проехтя като звънец, затова отворих очи. По гърбовете на конете беше навалял сняг и имаше сняг в гънките на кожената наметка, с която панова Манделщам ни зави. Всички други спяха. Чудех се дали не трябва да ги събудя, но снегът продължаваше да вали, беше много студено и си помислих, че може би и без това няма да доживеем до сутринта. Нямаше смисъл да ги събуждам, само за да ги е страх. И мен ме беше страх, но аз бях чул звук. Събудил ме беше отекващ звук. Не идваше от далеч.

След минута се насилих да стана и се измъкнах изпод завивката. Беше много студено и веднага започнах да треперя, тръгнах към отекващия звук, след малко осъзнах, че той идваше от брадва, и спрях. Някой сечеше дърва и не можех да се сетя кой би сякъл дърва посред нощ в гората, когато вали сняг, защото това беше много странно. Но ако сечаха дърва с брадва, дървата сигурно им трябваха за огън, те щяха да ни пуснат да седим до огъня и тогава нямаше да умрем.

Продължих напред. Отекващият звук ставаше все по-силен и накрая видях един мъж, който сечеше дърва. В първия миг си помислих, че това е Сергей, но, разбира се, знаех, че не е Сергей, а само прилича на Сергей.

— Сергей? — извиках аз, той се обърна и наистина беше Сергей. Затичах се към него. За миг си помислих, че може би всички сме умрели и се намираме на Небето, както ни обясняваше свещеникът в църквата в града. Но не мислех, че ще ми е студено и че ще съм гладен на Небето. Надявах се, че не сме в Ада, задето убихме Па.

— Не, живи сме! — каза Сергей. — Ти откъде идваш?

Хванах го за ръката, заведох го до голямото дърво и му показах как всички спят там.

— Но той е шпионин. — Посочих Алгис. — Хората от селото искат да им каже къде сте, ако ви види.

След малко Сергей вдигна рамене. Искаше да каже, че не можем да оставим Алгис да замръзне, въпреки че е шпионин и е забравил да напълни кофата за зърно и ни е загубил в гората. Това ми се виждаше вярно. Също така, ако не ни беше загубил в гората, нямаше да намерим Сергей, затова може би вече нямаше да се сърдя на Алгис.

Събудихме панов Манделщам, панова Манделщам и Алгис и те всички бяха много изненадани да видят Сергей, но естествено много се зарадваха, макар че Алгис се страхуваше, но дори и той се радваше, че има топло място, където да отидем. Сергей отиде при конете. Единият беше мъртъв, а другият не искаше да стане, но Сергей пъхна ръце под предните му крака и го повдигна, Алгис дърпаше юздите, а панов Манделщам, панова Манделщам и аз помагахме отдолу и накрая конят се изправи.

Сергей ни поведе в гората до мястото, където цепеше дърва, продължи още малко нататък и след няколко крачки видях пред нас да просветва огън. Като го видяхме, всички започнахме да вървим по-бързо, дори и конят. Наблизо имаше малка къщичка с комин и голям навес с куп слама. Сергей остави коня под навеса и той веднага започна да яде сламата.

— Вътре има овесена каша — каза Сергей — Влизайте.

Ванда беше вътре в къщата, но отвори вратата, защото ни чу.

Панова Манделщам радостно извика, когато видя Ванда, хвърли се към нея, прегърна я и я целуна по бузата. Виждах, че Ванда не знае какво да направи, но изглеждаше щастлива.

— Влизайте — каза тя.

Всички влязохме в къщата, а там беше много топло и приятно миришеше на каша. Имаше само един стол и пън, на който можеше да се седи, но имаше още легло и сламеник горе на печката. Дадохме стола на панова Манделщам и я сложихме до огъня, а Ванда я зави с едно голямо одеяло. Панов Манделщам седна на пънчето до нея. Алгис седна на пода близо до огъня и се сви. Ванда ми каза да се кача горе на печката, качих се и там беше много топло.

— Ще направя чай — каза Ванда, а аз се почудих как ще направи чай и откъде се е появила тази къща, но главно си мислех колко хубаво ще е да пия топъл чай, обаче заспах преди да е готов. Събудих се рано сутринта, когато чух звук от дърво, което се удря в дърво. Вдигнах глава. Все още бях върху печката, а панова Манделщам и панов Манделщам спяха от двете ми страни. Ванда и Сергей спяха на пода пред печката.

Звукът беше от затваряне на вратата. Алгис беше излязъл навън в снега. Отпуснах глава, но веднага пак я вдигнах и извиках:

— Сергей!

Но беше късно. Когато излязохме навън, Алгис вече си беше тръгнал. Беше взел коня. Сергей го беше нахранил с овес, беше му разтрил краката и му беше дал да пие топла вода, така че той се беше свестил до сутринта. Беше голям силен кон, направен да тегли шейна. Само с Алгис на гърба си, сигурно щеше да тича бързо. Ако Алгис му се остави да го води, сигурно щеше да го заведе обратно в конюшнята си. Алгис щеше да каже на всички в селото къде сме.

— Трябва да се опитаме да стигнем до Висня, преди да се стопи снегът — каза панова Манделщам, докато седяхме около масата. Ванда беше направила чай и готвеше каша за всички нас да хапнем, преди да тръгнем. Сергей и панов Манделщам донесоха още пънове за сядане. — Имаме храна и топли палта. Ще излезем на пътя и ще намерим някой, който да ни закара до града. Никой няма да ни издаде в нашия квартал и имаме пари в банката. Ще подкупим някой, който да изчисти имената ви, ако можем. Баща ми ще знае при кого трябва да отидем.

— Аз трябва да довърша дюшека, преди да тръгнем — каза Ванда. Тя стана и взе голямото одеяло, което плетеше, и видях, че то не е одеяло, а калъф за дюшек. Беше много хубав. На него имаше красива шарка с листа.

— Ванда, това е изящна работа — каза панова Манделщам, когато го докосна. — Трябва да го вземеш със себе си.

Но Ванда поклати глава.

— Трябва да направим леглото.

Не знаех защо, но щом Ванда казваше, значи така трябваше. Погледнах леглото и калъфа.

— Той е почти готов, не е ли? — попитах аз. — Размерът му е точен.

Ванда взе калъфа и той беше точно толкова голям, колкото леглото. Вдигна го над главата си и той стигаше до земята. После го пусна и ми се стори, че е малко уплашена, макар че не знаех защо трябва да е уплашена от това, че калъфът е готов, когато всъщност тя искаше той да е готов.

— Да — каза Ванда, — сега бързо ще го свърша.

— Ванда — каза панов Манделщам бавно, като изглежда се канеше да й зададе въпрос, но Ванда яростно поклати глава, защото не искаше да говори за това и въпреки че панов Манделщам много обичаше думите, като видя, че тя не иска да говори, и той спря.

— Всичко е наред, Ванда — каза панова Манделщам след малко. — Ти си върши работата, а аз ще сготвя кашата.

Ванда бързо заши двете отворени части на дюшека, после го напълни с вълна, заши последната отворена част и го постави на леглото. Леглото изглеждаше много красиво с дюшека на него. През това време ние с панов Манделщам помогнахме на Сергей да изчисти двора и под навеса. Напълнихме сандъка с дърва. През нощта се беше изпразнил. Не знам защо печката хабеше толкова много дърва, но сега разбрах защо Сергей сечеше дърва в гората посред нощ, и беше много хубаво, че беше направил това. Панова Манделщам ме помоли да й намеря дълга пръчка, на която завърза слама и измете къщата.

Кашата беше готова и я изядохме. Излязохме навън с чиниите си, които бяха дървени парчета, които Сергей беше издялал, и ги изтъркахме със сняг, за да ги изчистим. Подредихме ги на полицата в къщата. Ванда направи още една тенджера с каша и я сложи на въглените да се готви, въпреки че си тръгвахме. Затвори вратичката на печката и огледа стаята. Къщата изглеждаше спретната и уютна. Беше почти толкова голяма, колкото старата ни къща, но аз повече харесвах тази. Дъските на пода бяха плътни, печката беше много голяма, а покривът здрав. Мъчно ми беше, че си тръгвахме от нея, и мисля, че на Сергей и Ванда също им беше мъчно.

— Благодаря, че ни даде подслон — каза Ванда на къщата, сякаш беше жив човек. После си взе кошницата и излезе навън. Всички тръгнахме след нея.

* * *

Минутите минаваха и изтичаха през пръстите ми заедно със сребърните монети, които се превръщаха в златни. Вече бях доста близо до вратите и чувах звънтенето на лопатите в съседното помещение, забързано, гонено от същия краен срок, но не си позволих да отида и да видя докъде са стигнали. Работихме цяла нощ без спиране. Дискът в огледалото светна и настъпи утрото. Когато вдигнах глава и го видях, ми се зави свят и щях да повърна, но си наложих да работя систематично. Оставаше ми цял рафт и първоначалният ми инстинкт и ужасът ми казваха да изсипя всеки сандък и безумно да се опитам да превърна всичко наведнъж. Стиснах очи и ръце за момент, преди да продължа.

Не спрях за закуска. Изпитвах някаква далечна благодарност, че мъжът ми не дойде да види докъде съм стигнала, доколкото изобщо можех да изпитвам благодарност. Чувствах се като пребита. Но ужасът ме караше да продължавам. Постоянно се чудех как ще го направят, какво ще направят. Ще сложат нож в ръката на малкото дете и ще очакват от него да си пререже гърлото, или сами ще убият детето? Ще го накарат първо да гледа как майка му умира, или обратно? Ще накарат Флек да го направи? Знаех, че каквото и да бъде то, в него няма да има милосърдие и добрина. Не можеш да се отплатиш за добрината, когато си мъртъв.

В средния склад изсипвах сандъците един след друг и ги превръщах, докато накрая изсипах и последния и го превърнах целия в злато. Изсипах последния куп от покривката и залитнах над него. Синьото на небето в огледалото точно започваше да потъмнява — приближаваше залезът. Разполагах може би с още час, преди времето ми да изтече. Като влачех покривката зад себе се, отворих вратите.

Складът беше почти празен. Шейната се намираше далеч в дъното и пак беше почти пълна, а от тунела проблясваше среброто, наредено от ледената повърхност почти до тавана. Флек и Цоп работеха в крайния ъгъл на по-по-близкия бряг на реката, а Шофер беше от другата страна.

— Отидете да му помогнете! — извиках на Флек и Цоп. Те дори не кимнаха, просто пресякоха до другия бряг, където работеше Шофер и започнаха да работят с него. Постлах покривката си и посипах сребро върху нея с голи ръце. Шофер отиде и стовари още една шейна в тунела. Останал беше само един малък куп, който изглеждаше жалък в това огромно пространство, като засъхнала коричка мед, която обираш от гърлото на празното бурканче, ако нямаш нищо друго за ядене. Само че бурканът беше много голям и дори малкото остърган мед все пак трябваше да бъде златен, не сребърен.

Ръцете ми трепереха, когато превърнах и последната монета. Шофер отиде и докара още една натоварена шейна в тунела, а през това време Флек и Цоп изгребаха последното сребро и го натрупаха на куп до брега на реката, за да го натоварят бързо, когато Шофер се върне с шейната. Оставих ги да работят и огледах всеки ъгъл на помещението, да не би да е останало някакво сребро. Огледалото ми вече беше почти тъмно.

Но те бяха напълно изпразнили склада. Открих само една-единствена монета, загнездила се в цепнатина на стената. Копитата на елените изтропаха по леда, когато Шофер обърна шейната, на дъното на която имаше само едно малко купче. Бяха претъпкали тунела до такава степен, че той трябваше да даде заден ход, за да освободи място на леда. Флек и Цоп бавно идваха към мен. Вдигнах последната монета, хванах я между палеца и показалеца си и точно когато лицевата й част се превръщаше в злато, двойните врати на склада се отвориха и мъжът ми влезе.

Мрачното и сърдито изражение на лицето му моментално се разнесе. Стоеше с отворена уста и гледаше празния си склад. Треперех от изтощение, но събрах сили да се изправя и предизвикателно казах с прегракнал глас:

— Ето. Превърнах всяка монета от твоите складове в злато.

Той отметна глава и ме погледна втренчено. Очаквах, че ще е разярен; вместо това изглеждаше по-скоро озадачен, сякаш нямаше представа какво да мисли за станалото, за мен. Бавно огледа среброто, натрупано в тунела, Шофер, хванал юздите на елените и клюмнал от умора, Флек и Цоп, огъващи се като върбови клонки на вятъра, и накрая пак мен. Бавно прекоси помещението, взе последната монета от пръстите ми и я счупи с голи ръце.

— Чисто злато е от начало до край — озъбих му се аз.

— Да — каза той безизразно. — Вярно е.

Остана така още известно време, а накрая разтърси глава и излезе от унеса си. Остави двете половинки на златната монета на перваза и ми се поклони, тържествено и изискано.

— Задачата е изпълнена. Ще те заведа в огрения от слънцето свят, както обещах, за да танцуваш на сватбата на братовчедката си. Задай въпросите си сега, милейди.

Учтивостта му ме обърка; бях се настроила за битка. Вместо това го гледах с празен поглед. Не можех да измисля въпрос. След малко попитах:

— Имам ли време да се изкъпя?

Бях раздърпана и изцапана след три дни и нощи, през които залитах от умора и превръщах среброто в злато.

— Приготви се спокойно. Имаш толкова време, колкото ти е необходимо — каза той. Това не беше точно отговор, но щом беше сигурен, нямаше да споря с него. — Питай още два пъти.

Погледнах към Флек, Цоп и Шофер и казах:

— Обещах да превърна личното им сребро в злато в замяна на помощта им. Те приеха и в отплата ми дадоха себе си. Те сега мои зависими ли са?

— Да — каза той и кимна с глава към тях, сякаш нямаше абсолютно никакъв проблем да възприеме тези слуги като благородници, просто така. Те тримата не го възприеха толкова лесно; започнаха да правят дълбоки реверанси и по средата се спряха, а когато Флек се изправи, изведнъж разбра, че сме приключили, че всичко е свършило и се разтрепери като кукла, обърна се, закри лице с ръце и издаде сподавен вик, който беше нещо средно между агония и облекчение.

И аз имах желание да седна и да плача.

— Има ли време да превърна среброто им сега? — попитах аз. Имах намерение да не се връщам тук, ако е възможно.

— Ти вече зададе този въпрос и получи отговор — каза той. — Питай друго.

Беше досадно, защото за пръв път се опитвах да изразходвам въпросите.

— Какво означава това? — попитах аз. — Защо няма значение дали искам да се изкъпя и да превърна среброто им?

Той се намръщи и каза:

— Както ти удържа на думата си, ще удържа на думата си и аз, и то в не по-малка степен — каза той малко намусено. — Ще сложа ръка на хода на времето, ако е необходимо, за да имаш толкова време, колкото искаш. Така че отиди и се приготви спокойно, а когато си готова, ще тръгнем.

Той спря и още веднъж огледа склада, докато аз замаяно се мъчех да вникна в думите му, и накрая със закъснение извиках:

— Значи можеше да ме заведеш там навреме, независимо от всичко!

Извиках това на празния вход, който вероятно се интересуваше от въпроса ми толкова, колкото и той би се интересувал.

Гледах разярено към мястото, където преди малко стоеше той, когато Цоп плахо каза:

— Но нямаше да може.

— Какво?

Цоп обхвана с ръка помещението.

— Свършила си голяма работа. Затова сега той може да ти отвърне със същото. Но висшата магия винаги има цена.

— Защо да е голяма работа, че сме преместили над половината му съкровище в тунела? — попитах вбесено аз.

— Пред теб беше поставено предизвикателство, надхвърлящо възможностите ти, и ти намери начин да го осъществиш — каза Цоп.

— О! — възкликнах аз и после осъзнах. — Ти ми отговори! Два пъти!

— Аз вече съм твоя зависима, Щедра — каза тя малко учудено. — Не трябва да правиш сделки с мен.

— Значи ще отговаряш на въпросите ми? — попитах аз, а те и тримата кимнаха. Всичко това стана, когато не се сещах какво да попитам. Или по-точно, имаше доста въпроси, които исках да задам, но изглеждаше неразумно да ги изкажа на глас, дори и при сегашните обстоятелства: как да убие човек крал Старик, каква магия притежава, ще спечели ли битката, ако се бие с демон? Вместо това казах:

— Е, щом сега разполагам с цялото време на света, наистина искам да взема вана. И после, преди да тръгна, ще сменя среброто ви.

* * *

Аз написах писмата до принц Улрих и принц Казимир, но Мирнатиус все пак ги подписа и макар и неохотно ме заведе долу да вечерям на неговата маса — след някои приготовления.

— Беше облечена с тази рокля преди два дена — каза рязко Мирнатиус, когато излязох от будоара и за миг сърцето ми спря да бие. Помислих си, че най-после е забелязал елфическите ми бижута, но после осъзнах, че се оплаква от светлосивата ми рокля, най-изящното произведение, създадено от жените на мащехата ми, която, признавам, имах намерение да нося още веднъж, без да се замисля. Дори и ерцхерцогините не бяха толкова богати, че да носят нова рокля всеки ден.

Но той очевидно настояваше, че всеки ден трябва да се носи нов тоалет, толкова възмутително разточителство, че вероятно е изхабил доста магия върху съветниците, за да не вият всеки път, когато видят счетоводните книги. И сега очевидно искаше и аз да постъпвам така.

— Трябва да знаеш повече за данъчните списъци — казах аз, докато той ровеше в булчинския ми сандък, очевидно за да се увери, че имах само — само — три подходящи рокли, като и трите вече бяха доста употребявани, за да бъдат допустими за неговата царица.

Той се изправи и втренчи поглед в мен, после рязко вдигна ръце и ги постави на раменете ми, а под тях роклята ми се преобрази в зелено кадифе с бледосин брокат, ярка пеперуда, изникнала от сива какавида, набрани, спускащи се до земята ръкави, със сребърни пискюли. Самият той беше облечен в бледосиньо, а наметалото му беше тъмнозелено, така че като се появихме в двора, бяхме цветово добре балансирана двойка. Той все още далеч не беше доволен от външния ми вид.

— Поне косата ти е красива — промърмори той с недоволен тон, като разглеждаше сложно заплетените ми коси отзад; несъмнено очакваше всички да му се присмеят на избора.

Не бях ходила в Корон от четири години, но бях слушала доста оплаквания на масата на баща си, за да знам какво да очаквам. Мирнатиус се беше стремил, доколкото е възможно, да направи двора като огледало, в което да се оглежда: естествено, много от най-могъщите благородници на Литвас поддържаха къщи в града и те бяха най-важните, но останалите — придворните и хрантутниците, които бяха там по милост, до един бяха красиви и бляскави. Половината жени бяха с голи рамене и вратове, въпреки че снегът пред прозорците им беше четирийсет сантиметра, а мъжете до един бяха облечени с дрехи от коприна и кадифе, също толкова непрактични за яздене като неговите, без предимството на неговите магически способности, за да ги поддържат в изряден вид или да ги променят по желание. Те се оглеждаха един друг като гладни вълци, за да открият нещо сбъркано, а аз бих съчувствала на всяко момиче, което Мирнатиус би избрал на мое място, за да го хвърли в лапите им, колкото и красиво да е то.

Но среброто от страната на Старик засия и те вече не бяха толкова критични. Когато влязохме, от всички краища на залата ме гледаха с присвити очи, първо се подсмихнаха, после погледнаха пак, после още веднъж, после се изненадаха и не можеха да свалят очи от мен, объркани и озадачени, и забравиха да водят куртоазните си разговори. Някои от мъжете ме гледаха похотливо като змейове и не сваляха поглед от мен, дори когато говореха със самия Мирнатиус. След като четвърти мъж се препъна на царския подиум, защото не можеше да откъсне очи от мен, Мирнатиус озадачено ме изгледа.

— Омагьосваш ли ги? — попита той в един промеждутък между представянията; двама млади и неопитни благородници ожесточено се караха с церемониалмайстора кой да бъде представен пръв.

Не ми се искаше особено да му давам идеи относно средствата, които използвам, за да изглеждам по-красива. Наведох се затворнически към него.

— Майка ми притежаваше достатъчно магия, за да ме дари с три благословии, преди да умре — казах аз и той инстинктивно се наведе, за да ги чуе. — Първата беше ум; втората красота, а третата — глупаците да не виждат нито едното, нито другото.

Лицето му почервеня.

— Моят двор е пълен с глупаци — каза саркастично той. — Следователно тя е объркала реда.

— Дори и да ги омагьосвам — вдигнах рамене аз, — то не е много по-различно от това, което ти правиш. Вещиците винаги губят красотата си накрая, когато силата им започне да запада, нали? Предполагам, че те винаги са били грозни, само че са го прикривали с магия.

— Нищо не прикривам! — опули се той.

Но когато мислеше, че не го гледам, тайно опипваше с пръсти лицето си, сякаш се страхуваше, че някой грозен трол се крие там някъде под маската на собствената му красота. Ако не друго, насочих вниманието му другаде.

— Кой от тези мъже ти е роднина? — попитах аз, за да продължавам да го разсейвам, и той посочи пет-шест братовчеди. Повечето носеха печата на стария цар: едри, с буйни бради и мръсни ботуши, принудени неохотно да се съобразяват с правилата на елегантния двор. Всички бяха по-стари от Мирнатиус, разбира се. Той беше син от втората жена на баща си. Но имаше и един намусен и доста прелестен младеж, който стоеше до лелята на Мирнатиус, стара жена, облечена с тежък брокат, която дремеше до огъня. Той очевидно беше разглезеното дете, което беше родила късно, и ако не беше толкова красив, колкото Мирнатиус, поне следваше примера на своя цар и братовчед в облеклото и беше висок и широкоплещест.

— Женен ли е?

— Илиас ли? Нямам представа — отговори Мирнатиус, но трябва да му се признае, че стана и ме заведе да ме представи на леля си, която бързо поправи нашата неосведоменост.

— Кой е баща ти? — попита ме тя високо. — Ердивилас… Ердивилас кой? Херцогът на Висня? — На това място тя ме изгледа недоверчиво… дори не ерцхерцог?… Но след като се позамисли, поклати глава и каза на Мирнатиус: — Много добре, много добре, крайно време беше да се ожениш. Може би сега и този млад мъж ще зарадва старата си майка с една сватба — добави тя и побутна раздразнения Илиас с кокалчетата на покритата си с пръстени ръка.

Илиас се поклони над ръката ми със забележителна студенина въпреки среброто, което получи очевидното си обяснение, когато веднага след това погледна Мирнатиус. Мирнатиус прояви по-голям интерес и критично огледа широките ревери на палтото на Илиас, на които бяха избродирани два пауна с малки очички от скъпоценни камъни.

— Красива изработка — каза той на братовчед си, който разцъфна при тази висока оценка и ми хвърлен още един злобен, изпълнен с дива ревност поглед.

— Той поне ще ти е верен — казах аз, когато се върнахме на местата си. Това, разбира се, не го правеше интересен за мен, но майка му с проницателния поглед ме интересуваше: всеки наистина важен благородник спираше при нея, за да изкаже почитанията си и половината от братовчедите, които Мирнатиус ми посочи, бяха нейни синове. Илиас може би щеше да е нещастен, ако Мирнатиус падне, но тя щеше да бъде много щастлива, ако успее да вкара любимия си син в леглото на Василия — колкото и нещастен да е той — и също така ми се струваше, че може би ще приеме издигането на сина си като компенсация за падането на племенника си.

— Защо мислиш така? — попита кисело Мирнатиус. — Никой тук не е верен на никого за по-дълго от пет минути, ако се окаже, че не е в негов интерес.

— Той се интересува — казах сухо аз.

Помислих си, че ще ми се обиди, но той само отегчено вдигна очи към небето.

— Те всички се интересуват от това — отговори саркастично той. Стори ми се странно, но след малко осъзнах, че много пъти съм чувала същото нещо, само че от устата на жени, и още по-често от слугините: две млади камериерки си говореха, докато лъскаха сребърните прибори в бюфета под задната стълба, което беше най-лесният за мен път до тавана, или друга придружителка, която говореше с Магрета на един бал — майка на по-красивото момиче с не толкова влиятелен баща. В думите му имаше гняв, което не подхождаше на цар: сякаш беше усетил тежестта на жадните погледи и чувството, че трябва да се пазиш.

Но майка му беше екзекутирана за магьосничество, когато беше малък, а брат му през това време все още беше жив и беше обещаващ млад мъж по мнение на двора; смътно си го спомням, доста приличаше на тези плещести мъже, пръснати из залата сега. Мирнатиус щеше да бъде изхвърлен от двора — това твърде красиво дете на осъдената вещица — но настъпи удобната грипна епидемия, която отнесе баща му и брат му един след друг за два дена — и го направи цар. Може би е имал по-добра причина от обикновената алчност да сключи сделка и да се предаде, срещу което е получил короната.

Ако е вярно, все пак изпитах известно съчувствие към него, но съвсем малко. Баща му, брат му и ерцхерцог Дмитир — демонът не ги беше взел за закуска просто така. Мирнатиус целенасочено беше купил смъртта им, короната си, комфорта си. И ги беше купил още и с безименните жертви, с които беше хранил демона през годините, след като му беше позволил да влезе през гърлото му и да се засели в корема му. Усещах с хладна сигурност, че не бях първата закуска, която беше предложил на адското създание в огъня, постоянно виещо от глад и жажда.

Станах преди края на танците. Поради облачното небе не бях сигурна кога точно ще настъпи залезът. Не исках да бъда още една от онези закуски, а все още нямах съгласието на демона, независимо че Мирнатиус беше приел плана. Нямах особено доверие на нито един от двамата.

— Искам да отида да се запозная с домакинството, преди да си легна — освен ако не искаш пак да ме заключиш в спалнята си? — Постарах се тонът ми да подсказва, че говоря за някакви детински шеги.

— Да, добре — отговори кратко той, докато отпиваше от виното си. Гледаше през мен към високите, непрактични прозорци на балната зала: снежинките отново нежно прелитаха покрай тях, за да се прибавят към замръзналата бяла земя.

В кухнята поръчах на леко озадачените, но покорни слуги да ми приготвят кошница с храна. Взех я и отидох в концертните зали, намерих празна зала, където само една самотна арфа стоеше сред кадифените дивани и очакваше събитие. В огледалото с позлатена рамка видях ниската ограда и тъмните дървета зад нея, същото място, откъдето си бях тръгнала, прекрачих го и стигнах до малката къщичка в гората с тежката кошница на рамо.

В момента не валеше сняг, но беше валяло в мое отсъствие, също както и в Литвас: беше се натрупал около стените на къщата. Заледената коричка на натрупания сняг скърцаше под краката ми. Застанах в самотния двор на границата със здрача, която разделяше къщата на две. По внезапно хрумване извадих парче хляб от кошницата и го разтроших на снега. Може би тук имаше живи същества и те едва ли имаха за ядене много повече от катеричките там в Литвас.

Магрета спеше. Старото й лице беше набраздено от дълбоки бръчки, а в косите й имаше сребърни кичури. Беше отпуснала ръце в скута си, като никога, сякаш някой й беше отнел плетката. Огънят почти догаряше, но поне сандъкът за дърва беше пълен. Когато добавих още едно дърво до огъня и го разрових, тя промърмори:

— Още е тъмно, поспи си, Иринушка.

Така ми говореше като малка, когато се събуждах рано сутрин и исках да ставам. После се събуди, скара ми се, че стоя близо до огъня и настояваше тя сложи вода за чай и да нареже сиренето и шунката. Никога не ми даваше да се приближавам много до огъня или да рискувам да се порежа с ножа.

Дремех на леглото цяла нощ и гледах на светлината на огъня как се движат куките на Магрета, както правех като дете в малката стая на тавана — студена през зимата, задушна през лятото. Царството на Старик се промъкна в колибата, също както се промъкваше през первазите и под стрехите в къщата на баща ми. Все пак я предпочитах пред царския дворец.