Наоми Новик
Сребърна приказка (15)

Глава 15

Толкова беше студено в малката къщичка, когато Ирина си тръгна, а белите дървета отвън сякаш се промъкваха към прозореца и искаха да промушат клоните си вътре. Държах тежкото килимче от кожа плътно увито около раменете си, примъкнах стола до печката, седях и треперех, после изядох още една чиния каша; костите ми бяха възпалени, усещах как се трият една в друга в ставите и изпитвах болка при всяко движение. Но най-лошо от всичко беше, че бях там съвсем сама с ужасната зима навън. Сложих още едно дърво в огъня и го побутнах, за да се разгори по-ярко и пламъкът да ми прави компания, да прогони студения мрак отвън, който не се променяше. Мястото не беше подходящо за стара жена, за уморена стара жена.

— Не влизай в гората, защото Старик ще те хване и ще те отведе в неговото царство — казваше майка ми, когато бях малка. И ето ме сега в неговото царство, седя и се крия като мишка, а какво ще стане, когато огънят загасне и кашата свърши? Добре поне, че имаше много дърва в сандъка до печката.

Който живееше тук, водеше чудновато домакинство. Докато Ирина говореше с онова странно еврейско момиче, намерих ягоди и мед, сол и овес, както и шест огромни кълба прежда, груба и неравна като каша на бучки, до които стоеше старомодно вретено. То драскаше пръстите ми, но вълната беше добра; беше изпредена без разресване и грижа от някой, който прекалено много е бързал, и не го е направил както трябва. Моята господарка херцогинята щеше да ме удари с пръчката си по кокалчетата за такава небрежна работа. Не сегашната херцогиня — Галина беше добър управител, но беше безразлична към преденето. Не и майката на Ирина преди нея — тя, ако изобщо се захванеше да преде, правеше конци, които светеха като алабастър, а през това време гледаше през прозореца, тихичко си пееше и не поглеждаше какво излиза изпод ръцете на другите. Имам предвид херцогинята преди тях.

Тя отдавна отиде в манастир, разбира се; чух, че е умряла преди десет години, бог да я прости. За последен път я видях в онзи ужасен ден, когато бащата на Ирина разруши градските стени по време на битката, която го направи херцог и сложи бащата на сегашния цар на трона. Гледахме от двореца как над битката се издига дим, всички жени бяхме събрани заедно, но когато димът започна да навлиза в града, херцогинята се дръпна от прозореца.

— Елате — каза тя на мен и шестте други момичета, които не бяхме омъжени, и ни заведе долу в подземието. Отвори една стаичка с вградена в камъните врата в дъното на подземието и ни заключи вътре. Тогава за последен път я видяхме.

Вътре беше толкова студено, тъмно и тясно. Ясно си спомних мястото сега в тази студена, тъмна къщичка, заобиколена от жестоката зима. Притискахме се една до друга, плачехме и треперехме. Те все пак ни намериха — войниците. Намериха всичко в къщата — бижутата, мебелите, красивата малка позлатена арфа, на която лейди Ания свиреше, преди да умре от треска; видях я счупена в един ъгъл. Толкова много бяха — приличаха на мравки, нахвърлили се на троха, която някой не е измел.

Но когато разбиха вратата на стаичката, беше късно през нощта; бяха много изморени и бяха останали само няколко души, другите бяха отишли да спят. Откриха ни само защото тогава вече бяхме толкова изплашени и мислехме, че са минали дни, а не часове. Едно от момичетата започна да се тръшка и да плаче, че никога няма да ни намерят и ще умрем зазидани в подземието. Всички прихванахме нейния ужас, затова щом чухме гласове, първо една от нас, а после всички заедно започнахме да викаме за помощ. И когато ни извадиха навън, паднахме в прегръдките им и плачехме, а те бяха добри с нас и ни дадоха вода. Един от тях беше сержант, който ни заведе при господаря си и му каза, че сме били заключени в подземието.

Ердивилас, барон Ердивилас тогава, беше в кабинета на херцога, където вече се чувстваше като в собствения си кабинет, навсякъде бяха разхвърляни неговите документи, неговите хора влизаха и излизаха от там. За мен това не беше нещо различно. Бях ходила там един, най-много два пъти. Не бях толкова хубава, че херцогът да ме повика, нито толкова грозна, че херцогинята да ме изпрати да занеса някакво съобщение. Новият херцог имаше по-твърдо лице от стария. Огледа ни и каза:

— Хубаво. Заведи ги в женската част на двореца и кажи на войниците да не ги закачат; не е нужно винаги да бъдем зверове. — После се обърна към нас: — Помогнете с каквото можете на другите.

Помагах колкото можех и когато не остана какво да правя, отидох и изпредох вълната в стаята на моята господарка, направих много чилета фини конци, а през това време гасяха пожарите из града и когато нещата малко се успокоих, той ме задържа в домакинството си, но не задържа онези, които не се бяха проявили като полезни.

Бях благодарна за това, както бях благодарна, че ме освободиха от стаята в подземието, макар и да го направиха вражески войници. Майка ми беше жена на беден рицар, който беше проиграл малкото си земя в хазарт и загубил парите си от евреите. Намерил й място при херцогинята и заминал да умре в кръстоносен поход, а херцогинята ме задържала от добро сърце, когато и майка ми починала — в същата треска онази зима и тя скърбеше за Ания; аз бях само няколко години по-малка от Ания. Но когато градът падна, вече не бях малка, а тя беше заминала при монахините още преди да ни освободят от подземието.

Не ми беше останал никой. Нямах никакви близки, откакто майка ми умря. Стоях в женската част на двореца и предях, годините минаваха една след друга и ръцете започнаха да ме болят, ако много дълго предях, а зрението ми отслабна и вече не ме биваше за фините бодове. И когато Силвия, майката на Ирина умря при раждането на мъртво момче, аз не останах да плача с другите жени, а се промъкнах в детската стая, където спеше малкото момиченце. Никой не я харесваше, както никой не харесваше и майка й, защото те, изглежда, не се интересуваха дали ги харесват. Тя беше много тиха през цялото време и макар да нямаше странните очи на майка си, в нейните се четеше проницателност. Ирина седеше в леглото, когато влязох, сякаш риданията я бяха събудили. Не плачеше. Само ме погледна с черните си очи и аз изпитах безпокойство, но седнах до нея, започнах да й пея и й повтарях, че всичко ще е наред. Когато Ердивилас дойде и видя, че вече се грижа за нея, ми каза да продължа да го правя.

Радвах се, че отново имах сигурно място, но след като той излезе, Ирина пак ме погледна проницателно, сякаш разбираше защо съм дошла да се погрижа за нея. Нямаше кого да обичам и макар че тя не беше мое дете, ми я бяха дали назаем. Но никога не бях сигурна какво чувстваше към мен. Другите малки деца тичаха при дойките и майките си за прегръдки и целувки. Тя не правеше това. През всичките тези години си казвах, че просто тя си е такава, хладна и спокойна като белия сняг, но дълбоко в себе си не бях истински сигурна, не и докато царят не изпрати хора да ме доведат, за да я измъчва чрез мен и видях, че щеше да постигне целта си. Странен начин да се почувствам щастлива.

Тя спеше тук на леглото в колибата, а аз бдях над нея и й пеех, пеех на моето малко момиче, седнала до огнището както през всички тези години, и сега знаех, че тя е моя, а не ми е дадена назаем за известно време. Вълната, която намерих, беше рехава, затова успявах да я изпреда с подутите си пръсти, освен това имах сребърния гребен и сребърната четка — единственото нещо, което майката на Ирина остави на дъщеря си. Сресах вълната, изпредох я и я навих на чилета. Като свърших всичко това, сложих още едно дърво в печката и седнах да преда и да чакам Ирина да се събуди.

Но тя се върна при него, при онова чудовищно същество, което дебнеше в двореца, черно зло, скрито под маската на красотата. Ако й причинеше зло, ако не чуеше… Но каква полза имаше да се тревожа? Не можех да направя нищо — една стара жена, тласкана насам-натам в потока на живота и сега изхвърлена на този странен бряг; какво можех да направя? Обичах я и се бях грижила за нея според силите си, но не можех да я защитя от мъжете и демоните. Сплетох косата й, поставих короната на главата й и я пуснах. А когато тя си отиде, правех каквото можех, а то беше да седя, да чакам и да преда, докато ръцете ми натежаха, отпуснах ги в скута си и за малко затворих очи.

Стреснах се и се събудих. Последното дърво в огъня догаряше. Отвън се чуха стъпки, бях изплашена и изгубена, опитвах се да си спомня къде съм и защо беше толкова студено, когато стъпките приближиха и Ирина отвори вратата. За един ужасен миг не я познах — тя стоеше толкова далечна и сребърна в рамката на вратата, с тази широка корона на челото и напиращата отвън зима, от която тя сякаш беше част. Но това все пак беше нейното лице и мигът отмина. Ирина влезе, затвори вратата, после спря и я погледна.

— Ти ли направи това, Магра? — попита тя.

— Да съм направила какво? — Погледнах я объркано.

— Вратата — каза Ирина. — Сега е закачена за стената.

Все още не разбирах: преди не е била закачена?

— Само предях — казах аз и исках да й покажа чилетата, но не можех да си спомня къде съм ги сложила; на масата ги нямаше. Но това не беше важно. Станах, отидох при моето момиче и хванах ръцете й; тя беше донесла кошница с неща за мен.

— Добре ли си, душенка? Той не ти е направил нищо лошо, нали?

Тя беше в безопасност за още един миг, още един миг, а животът в крайна сметка се състои от мигове.

* * *

Със Сергей погледнахме в тенджерата с каша и не казахме нищо. После се обърнахме и огледахме останалата част от къщата. Изведнъж си спомних, че бях прибрала вълната на рафта с вретеното и куките за плетене, а сега всичко беше струпано на масата. Или поне си мислех, че това е моята прежда, но се оказа, че не е. Тя беше навита на чилета и когато хванах едното, то беше различно — гладко, меко и много по-фино. До него седеше сребърен гребен, красив сребърен гребен, който би могъл да принадлежи на някоя царица, а на него бяха изобразени два елена с рога, теглещи шейна в снежната гора.

Потърсих вълната си на етажерката, но я нямаше там. Фината гладка прежда беше със същия цвят. Когато я разгледах по-отблизо, видях, че е същата вълна. Само че беше изпредена по различен начин, сякаш за да ми се покаже как се прави това.

Сергей впери поглед в сандъка за дърва. Беше полупразен. Спогледахме се. През нощта отново беше станало много студено, затова един от нас сигурно беше слязъл от печката да сложи още дърва. Но знаех, че аз не съм го направила, а по лицето на Сергей ясно виждах, че и той не го е направил.

— Ще изляза да видя дали мога да хвана някоя катеричка или заек. И през това време ще събера дърва.

Все още имаше достатъчно вълна от онази, която Сергей ми беше изпрал. Никога не съм успявала да изпреда толкова фин конец като този тук, но сега се стараех да го правя по-добре. Дълго време ресах вълната със сребърния гребен, като внимавах да не счупя зъбците, и когато накрая започнах да преда, изведнъж си спомних, че майка ми винаги казваше да навивам преждата по-стегнато. Помъчи се да я навиваш по-стегнато, Ванда. Бях забравила за това. Престанах да се старая, след като тя умря. Никой в нашата къща не знаеше по-добре от мен как трябва да се прави това. Погледнах собствената си пола, която беше изплетена грубо от моята неравна прежда. Преди да умре, майка ми навиваше големи кълба преждата от нашите кози, носеше ги на съседката през три къщи, която имаше стан, и се връщаше с вълнен плат. Но тъкачката не приемаше моята прежда, затова нашите дрехи ги плетях аз.

Отне ми много време, може би часове, докато изпреда едно кълбо хубава прежда. Сергей се върна, когато привършвах. Беше хванал сиво-кафяв заек. Направих още една тенджера с каша, докато той го одираше. Сложих всичкото месо и кокали в тенджерата и сготвих задушено с кашата и малко моркови. Приготвих толкова, колкото събираше тенджерата, повече, отколкото ние двамата щяхме да изядем. Сергей видя какво правя, не каза нищо и аз не казах нищо, но и двамата мислехме едно и също: не искахме онзи, който ядеше нашата каша и предеше нашата прежда, да остане гладен. Ако не изядеше кашата, кой знае какво друго щеше да изяде.

Докато яденето се готвеше, реших да започна да плета. Исках да проверя каква част от леглото мога да покрия с преждата, която вече имах, за да не губя време да преда повече, отколкото ни е необходимо. Започнах с това, че изплетох ивица два пъти по-дълга от леглото, като често проверявах дължината, и оттам продължих. Работата не вървеше бързо. Стараех се да се получават равни и гладки бримки. Но не бях свикнала да плета толкова внимателно. Трудно ми беше постоянно да помня, че плетката не трябва да е толкова рехава. После на едно място я направих прекалено стегната, но забелязах едва когато бях изплела три реда и трябваше много да натискам, за да вкарам куките. Продължих напред и се опитвах да поправя нещата нататък, но последният ред стана много стегнат и много бавно вървеше, както когато се опитваш да вървиш през гъста кал, затова накрая се предадох, разплетох тези три реда и повторих сбърканата част.

Когато свърших първото чиле, спрях да проверя колко съм направила. Беше дълго колкото ръката ми, беше толкова добре изпредено и навито, че имаше повече прежда, отколкото си мислех. Премерих дължината на леглото с ръце и отброих десет. Оставаха ми пет чилета и кълбото вълна, което направих днес. Значи ако направех само още три кълба вълна, щеше да ми стигне. Сгънах внимателно плетивото си, поставих го на рафта и продължих да преда.

Предох цял следобед. Ставаше все по-студено и по-студено. Около вратата и прозорците имаше малки облачета мъгла, където въздухът отвън влизаше през цепнатините и скрежът проникваше вътре. Сергей не можеше да ми помага в плетенето, затова направи дървени панти за вратата. Използва някакви стари пирони и малък ръждясал трион, които намери в един ъгъл на навеса. Вътре в къщата закова още клони на входа и намали отворите, за да спира вятъра. Направи същото и с рамките на прозорците. После ги замаза със слама и кал. След това студеният въздух не влизаше и вътре стана топло и уютно. Печката и кашата изпълниха къщичката с приятна миризма. Усещането, че се намирам в това топло и спокойно място с храна, беше странно. Лесно се свиква на такова нещо.

Спряхме, за да хапнем, когато свърших с преденето.

— Струва ми се, че мога да свърша за три дни — казах на Сергей, докато ядяхме вкусната каша с месо. Оставихме достатъчно количество в тенджерата.

— От колко време сме тук? — попита Сергей.

Спрях да ям и започнах да броя наум. Започнах от пазарния ден. Продадох престилките на пазара. Направих това сутринта, после си отидох вкъщи и там ме чакаше Кайус. Дори и на ум бързо прескочих останалата част, но каквото и да бях правила, то все пак беше станало в един ден. После избягахме в гората и бягахме много бързо, докато настъпи нощта. Докато намерихме къщата. Намерихме къщата на същия ден. Нямах чувството, че всичко това се е случило в един и същ ден, но така беше.

— Понеделник е — казах накрая. — Днес е понеделник. Тук сме от пет дни.

След като го казах на глас, и двамата известно време мълчахме над чиниите си. Нямахме чувството, че сме били в тази къща пет дни, но не защото ни се струваше, че току-що сме пристигнали. Струваше ни се, че винаги сме били тук.

После Сергей каза:

— Може би са съобщили за нас във Висня.

Спрях да ям и го погледнах. Искаше да каже, че може би изобщо не трябва да си тръгваме. Че трябва да останем тук.

— Трудно биха могли да съобщят при всичкия този сняг — казах аз бавно.

И аз не исках да си тръгвам. Но също така се страхувах от това място, където нещата изникваха отникъде, където някой предеше вместо мен, ядеше от кашата ни и ни гореше дървата. И не виждах защо беше редно да останем. Беше редно да останем, когато иначе бихме замръзнали и умрели от студ. Тогава трябваше да останем. И бяхме си платили за храната. Поправихме стола, ще поправим и леглото. Укрепихме прозорците и вратата. Но това не правеше къщата наша, за да живеем завинаги в нея. Не знаехме кои са те. Някой беше построил тази къща и това не бяхме ние. Не знаехме кои са те. Нямаше как да ги попитаме можем ли да живеем тук, дори и да искаха да ни пуснат.

— И без това не можем да тръгнем още три дни — каза Сергей. — Може би дотогава снегът ще се стопи.

— Ще видим — казах аз след малко. — Може би плетката няма да ми отнеме толкова много време.

Но след като разчистихме масата, отидох до рафта да взема плетката си и тя не беше там. Вместо това на рафта имаше половин все още пресен хляб, а под изящна, красива покривка имаше шунка, кръгло парче сирене и бучка масло, като от всички тях беше отрязано съвсем малко. Имаше голяма кутия чай и дори бурканче със сладко от вишни, каквото веднъж Мирием беше купила на пазара. Имаше още и кошница, в която всичко това можеше да се побере.

Стоях пред рафта и гледах толкова дълго, че накрая Сергей се разтревожи и дойде да види какво става. Не знаехме какво да правим. Не беше дори нещо, което бихме могли да си представим, че наистина се е случило. Не можехме да се преструваме, че просто не сме забелязали тази храна. Не можехме да се преструваме, че някой е дошъл в къщата, оставил е храната и си е отишъл. През това време бяхме будни.

Естествено, че ни се искаше да хапнем малко от тази прекрасна храна. Устата ми се изпълни със слюнка, когато си спомних вкуса на тези вишни и техния гъст сладък сироп, който миришеше налято. Само че ни беше страх, още повече, отколкото когато намерихме овеса и меда. А току-що бяхме яли, така че дори не бяхме гладни.

— Да го запазим за после — казах аз. — Сега не ни се яде.

Сергей кимна. После взе брадвата.

— Ще отида да нацепя малко дърва — каза той и излезе на двора, макар и вече да се беше стъмнило. Трябваха ни още дърва. Цял ден не бяхме слагали дърва в огъня, но сандъкът беше почти празен.

Намерих плетката на леглото. Стори ми се различна и когато я разгънах, видях, че парчето е толкова голямо, колкото го бях изплела, но някой го беше разплел и изплел отново. Сега плетката следваше красив мотив, някакво виещо се растение с цветя, което усещах с пръстите си. Никога не бях виждала нещо такова, освен да се продава на пазара за пари, но това беше много по-изящно.

Разплетох малко, за да видя как се прави мотивът, но всеки ред беше различен и бримките толкова се променяха, че не можех да запомня коя след коя следва. После си казах, разбира се, ами това е магия. Извадих от огнището една пръчка с овъглен край и използвах магията, на която ме беше научила Мирием. Започнах от началото на виещото се растение на първия ред и броях колко бримки има на всеки ред, записвах числото, а ако беше лицева бримка, я отбелязвах със знак отгоре, ако беше опаки бримка, слагах знак отдолу. Трябваше да измисля и други знаци, за когато бримките се събираха на едно място или се прибавяха. Пишех с дребни цифри, също както в книгата на Мирием. Имаше трийсет различни реда, преди да стигна пак до първия ред.

Но когато свърших, имах цялата картина записана на пода, превърната в числа. Изглеждаше много различно. Усъмних се дори дали това е същата картина. Но си спомнях как тези малки знаци в книгата на Мирием означаваха сребро или злато, взех плетката и изплетох още един ред. Не поглеждах към картината, докато работех. Казвах си, че трябва да имам доверие на числата. Така и направих, следвах числата за всичките трийсет реда, после спрях и погледнах какво съм направила — там беше виещото се растение с листа, също толкова красиво, и го бях направила аз. Магията беше подействала за мен.

Сергей се върна и изтупа снега от обувките си. По раменете му имаше прах. Сложи в сандъка големия наръч дърва, но те го напълниха едва до половината.

— Трябва да нацепя още — каза той. — Пак заваля сняг.

* * *

— Достатъчно топло ли ти е, Степон? — попита панова Манделщам. Казах да, защото и да не ми беше достатъчно топло, нищо не можеше да се направи. Бях на най-доброто място в шейната, закътан между панов и панова Манделщам под кожите и одеялата. В началото си помислих, че ми е толкова студено, защото Алгис ни шпионира, но не това беше причината. През целия следобед ставаше по-студено и по-студено, а небето се покри със сиви облаци, които все повече се сгъстяваха. Бяхме по средата на пътя за Висня, когато най-после заваля сняг. Отначало валеше леко, но после заваля силно и още по-силно, докато накрая не виждахме по-далеч от главите на конете. След известно време панова Манделщам каза:

— Може би трябва да спрем в следващото село и да прекараме там нощта. Сигурно не е далече.

Но не стигнахме до никакви къщи, въпреки че пътувахме още дълго време. Накрая панов Манделщам попита коларя:

— Алгис, сигурен ли си, че още сме на пътя?

Алгис се сви още в палтата си и се обърна назад. Не каза нищо, но по лицето му се виждаше, че е уплашен. Значи знаеше, че е загубил пътя. Преди известно време на един завой конете бяха минали между две дървета, които не бяха от двете страни на пътя, а просто далеч едно от друго. Снегът покриваше пътя и храстите, затова Алгис не забеляза и продължи напред. Сега бяхме загубени в гората и в нея нямаше никакви къщи. Елфите убиваха всеки, който си построеше къща далеч от реката.

Конете и без това вече не вървяха бързо. Бяха изморени и едва се влачеха. Големите им копита затъваха в дълбокия сняг и те на всяка крачка с труд ги изваждаха. Скоро съвсем щяха да спрат.

— Какво да правим? — попитах аз.

Алгис пак се беше обърнал напред и седеше приведен над юздите. Панов Манделщам го погледна в гръб и после каза:

— Всичко е наред, Степон. Ще спрем някъде, където не е много ветровито, ще завием конете с одеяла, ще ги нахраним с овес и трева, ако намерим. Ще стоим между тях, ще се завием с одеялата и ще се топлим, докато се съмне. Щом слънцето изгрее, ще знаем къде сме. Сигурен съм, че ще намериш добро място, Алгис.

Алгис не каза нищо, но след малко обърна конете и спря до едно голямо дърво. Ако дотогава не бяхме разбрали, че сме в гората, сега вече знаехме, защото покрай пътя няма такива големи дървета. Някой щеше да го е отсякъл и да си го е взел за себе си, стига да е достатъчно близо, за да го извози. То беше широко почти колкото един кон, а в него имаше прогнила хралупа, която можеше да послужи за подслон.

Ние с панова Манделщам държахме поводите, а панов Манделщам и Алгис отъпкаха снега до дървото и направиха стена от сняг около разчистеното място. Конете са много по-големи от козите. Малко ме беше страх от тях, но трябваше да помагам да ги държим, а те стояха мирно, не подскачаха като козите и се виждаше, че са много уморени. Накрая закарахме конете на разчистеното място, взехме всички одеяла от шейната и ги покрихме. Панов Манделщам взе чантите, сложи ги в хралупата и след това помогна на панова Манделщам да слезе от шейната, да мине през снега и да седне върху тях.

После се изправи и погледна Алгис. Алгис седеше до задната част на шейната. Беше навел глава.

— Не съм напълнил кофата — каза тихо той. Говореше за кофата със зърно. Нямаше храна за конете.

За около минута панов Манделщам не каза нищо. Мълчанието ми се стори дълго.

— Имаме късмет, че това е късен сняг — каза накрая той. — Сигурно има млада трева под него. Трябва да разровим и да им намерим трева и каквото друго има, за да ги нахраним.

Той продължаваше да се държи любезно, но ми се стори, че не го чувства, затова мълча толкова дълго време. Според мен това означаваше, че е много разтревожен. Тогава и аз станах много разтревожен. С всички сили помагах да ровим в снега. Защото панова Манделщам ми беше дала ботуши, можех да ровя снега и да стигам до земята. Но отдолу под голямото старо дърво имаше главно сухи борови иглички.

Всички тръгнахме в различни посоки.

— Не се отдалечавай толкова, че да не виждаш голямото дърво — каза ми панов Манделщам. — Снегът ще покрие стъпките ти и няма да можеш да намериш пътя обратно. На всеки десет крачки се обръщай и поглеждай назад.

Голямото дърво беше толкова голямо, че дълго време го виждах отдалеч. Броях и се обръщах на всеки десет крачки, докато стигнах до една поляна под открито небе. Там имаше едно голямо мъртво дърво. То беше расло, после беше паднало и сега тук имаше празно място. Рових в снега с ботушите и с един отчупен клон. Накрая намерих малко трева. Тя умираше поради снега, но не беше съвсем умряла, а под нея имаше изсъхнала стара трева. Извадих колкото можех повече. Не можеше да се каже, че е много, но дори и малко храна е нещо хубаво, когато си много гладен. Помислих си, че може би и при конете е същото като при хората. Събрах един наръч и го занесох обратно. Панова Манделщам беше останала при конете. Галеше ги по главите и тихичко им пееше. Те бяха клюмнали глави. Но тя им беше дала вода да пият. Не знаех откъде беше намерила вода, която да не е сняг, но после видях, че трепери, и разбрах. Беше сложила сняг в кофата за вода и я беше прегърнала с ръце, за да я стопли и стопи.

Разделих тревата на две и им я дадох. Отначало не искаха да я ядат, но панова Манделщам я взе и им даваше да ядат от ръката й. Започнаха да ядат и изядоха тревата много бързо. Панов Манделщам и Алгис също се върнаха. Не бяха намерили трева, но Алгис носеше дърва, за да се опита да запали огън. Те обаче бяха мокри и мисля, че нямаше да може да запали огън с тях.

— Има още трева, откъдето донесох тази — казах аз.

— Аз ще отида с него — каза Алгис на панов Манделщам. Той все още не вдигаше глава. Мислех, че го беше срам за това, че изгуби пътя и не е напълнил кофата със зърно, а сега се опитваше да каже, че съжалява. Не исках да чуя как казва, че съжалява, но и не можех да кажа, че не искам да дойде с мен до полянката. Алгис разстла палтото си на снега и събрахме голям куп трева, после Алгис занесе тревата, а аз останах да разравям още, докато той се върна да ми помага.

С Алгис ставаше по-лесно, отколкото ако бях сам, защото той беше по-висок и по-силен от мен. Но ми се искаше вместо него Сергей и Ванда да бяха с мен. Те и двамата бяха по-високи от Алгис и по-силни от него и щяха да съберат повече трева, както и нямаше да забравят да напълнят кофата със зърно. Може би нямаше да напълнят кофата, но това щеше да бъде само ако нямаше зърно, а не защото са забравили. И нямаше да ни шпионират.

Изобщо не бях любезен. Може би всички ще умрем от студ. Помислих си, че може би ако ние не умрем от студ, но конете умрат, защото е трябвало да работят много, без да им се дава достатъчно храна, а ние останем в гората без коне и без да можем да пътуваме, то ще бъде все едно си правим къща. И тогава Старик ще ни подгони. Не исках да си спомням какво Старик беше направил на Сергей, но понякога нощем се сещам за това. Сега пак се сетих.

Накрая с Алгис извадихме всичката трева, която можахме да намерим. Сега, като разравяхме снега, намирахме само местата, откъдето вече бяхме извадили тревата. Върнахме се. Конете изядоха всичко, но пак бяха с клюмнали глави и още бяха гладни. И им беше студено, защото нямаше огън. Панов Манделщам беше опитал, но дърветата и подпалките бяха много мокри, за да се получи искра. За нас имаше храна, защото панова Манделщам беше взела кошницата. И тя не би забравила да напълни кофата със зърно. Но тя раздели храната с Алгис и дори му даде толкова голяма порция, колкото даде и на панов Манделщам.

След като се нахранихме, един от конете дълбоко въздъхна и бавно се смъкна на земята. На земята беше много студено, но той беше много изморен и не можеше да се изправи, въпреки че панов Манделщам и Алгис се опитваха да го вдигнат на крака. Панова Манделщам държеше другия кон и се мъчеше да го убеди да стои прав, но след известно време и той се смъкна на земята. Главите им още повече увиснаха. Мислех, че ще умрат. И тогава, дори и ние да не умрем, на сутринта ще бъдем сами в гората. Както са били Сергей и Ванда, но ние не бяхме силни като Сергей и Ванда. Бяха ме оставили, защото те можеха да вървят дълго време в гората, а аз не можех. Освен ако и те не бяха продължили напред. Може би бяха спрели в гората и бяха умрели в снега, както щяхме да умрем и ние.

Аз нямаше какво да направя. Дори не бях достатъчно висок, за да водя конете за поводите. Когато другите се отказаха, панова Манделщам ме повика да седна до нея, облегнахме се на единия кон и се завихме с одеяло и кожена наметка. Тялото на коня и дървото ни пазеха завет. Панов Манделщам и Алгис седнаха и се облегнаха на другия кон по същия начин. Пъхнах ръцете си в джобовете и се свих до панова Манделщам. Орехчето все още беше в джоба ми, хванах го в шепата си и силно го стиснах.

* * *

Крал Старик си тръгна, а аз се върнах в големия склад да видя как върви работата. Не хранех огромна надежда — имаше толкова много сребро там. Това все пак беше по-хубаво, отколкото да нямам никаква надежда, а ми помагаше и това, че дразнех мъжа си, макар че той лесно се справяше с мен.

Цоп, Флек и Шофер бяха свършили много повече, отколкото очаквах. Определено ставаше по-бързо да хвърляш пари, отколкото да ги печелиш, а елфическата им сила също помагаше: вече бяха разчистили голям кръг в средата на помещението и шейната пак беше натоварена до половината. Бяха извадили почти всички чували и бяха останали само свободни монети; от тях имаше доста. Те и тримата се изправиха, когато влязох; независимо от магическата си сила, изглеждаха уморени. Нямах никакви угризения за това, че изхвърлях среброто на моя милорд, но ги карах да ми робуват, за да го свършат, а за да имам някакъв шанс да успея, имах нужда те да продължават да го правят до последния момент. Оставаха цялата нощ, денят утре и после още една нощ и един ден преди да са свършили танците. За щастие сватбата на Басия щеше да започне късно, тъй като тя беше градско момиче. Нямаше да има почивка и сън нито за тях, нито за мен, само че аз сама се бях натикала в тази ситуация, а те какво бяха виновни?

— Имам нужда от нещо за ядене и пиене — казах аз. — Донесете и нещо за себе си. Донесете и всичкото сребро, което притежавате или можете да вземете назаем и аз ще ви го превърна в злато и така ще изразя благодарността си за работата, която извършвате.

Те стояха абсолютно безмълвни и неподвижни. След малко се спогледаха — за да се уверят един друг, че съм го казала? — и после Цоп изтърси:

— Ние сме слуги.

— Предпочитам да не ми помагате само заради това — казах предпазливо аз. Те още изглеждаха много разтревожени, все едно че ги бях поканила да се разходим в стая, пълна със змии. Флек кършеше ръце и беше вперила поглед в тях.

Тогава Шофер изведнъж каза:

— Щедра — произнесе го така, сякаш е име, — макар и да не знаеш какво правиш, приемам обещанието ти и ако приемеш това като справедлива размяна, ще ти дам себе си.

Той сви ръка в юмрук, докосна гърдите си и ми се поклони.

— Аз също — каза Цоп, като преглътна и ми се поклони. Погледна към Флек, чието лице беше изкривено и измъчено.

— И аз — прошепна съвсем тихо Флек след малко, като притискаше двете си ръце към гърдите си и също се поклони.

Е, Шофер беше прав, не знаех какво правя, но определено бях направила нещо, което си струваше да се направи.

— Да — казах аз, а Флек изтича навън и отиде да ни донесе ядене. Междувременно Цоп и Шофер започнаха да товарят последните чували в шейната, сякаш собственият им живот зависеше от това, а не само моят. Можеше и така да е, знаех ли. Струваше ми се, че в такъв случай златото едва ли е достатъчна награда, но щом те така мислеха, нямаше да се оплаквам.

— Трябва да сменя елените — каза ми Шофер, когато Флек се върна и аз отидох да ям с тях в големия склад. Кимнах. Всички набързо хапнахме по няколко залъка, аз изпих чаша студена вода и се върнах да работя сама във втория склад.

Мисля, че наистина заспах един-два пъти през нощта, но не за дълго; задрямвах и отпусках глава, както седях, но скоро се стрясках и се изправях, защото чувах тропота на копита от съседното помещение и знаех, че още една пълна с чували шейна тръгваше към тунела, за да бъде разтоварена там. Смъдяха ме очите, гърбът и раменете ме боляха, но продължавах да прокарвам ръка по покривката и да изсипвам златните монети на пода.

Часовете течаха едновременно много бавно и много бързо. Исках тази агония да свърши, но когато на огледалцето ми се появяваха лъчите на изгрева, сърцето ми започваше силно да бие. Станах по-бърза, откакто изработих метода с превръщането на два реда едновременно. Бях прехвърлила половината от третия рафт, но ми оставаха още три. Трябваше да работя със същия темп до края, ако исках да свърша. Спрях, за да ям — Цоп ми донесе табла с някаква храна и чаша вода, а ръцете ми така трепереха, че водата се изплиска. Изгълтах всичко, което ми донесе, без да усетя вкуса му, и се върнах към безкрайния, мъчителен труд.

Мъжът ми се появи отново точно когато залязващото слънце в огледалото ми се скри. Седнах на колене и избърсах челото си с ръка. Не бях потна, но ми се струваше, че би трябвало да съм. Той огледа помещението със студено недоволство, като преценяваше колко още ми остава. Вече почти бях свършила четвъртия ред, но имах още само една нощ и един ден, а той знаеше, че ми остава и чудовищно големият трети склад.

— Какво означава при вас да дадеш подарък на някого? — попитах го аз. Много исках да знам какво съм направила с моите слуги.

— Подарък? — намръщено ме погледна той. — Нещо, дадено без нищо в замяна? — Така, както го каза, прозвуча като убийство.

Чудех се как да опиша това, което направих.

— Нещо, дадено като благодарност за нещо, което би могло да бъде поискано и без това.

Презрителното му изражение не се промени.

— Само най-недостойните биха си представили такова нещо. Винаги трябва да има отплата.

Той нямаше никакви притеснения, когато ме накара да превръщам среброто му в злато без никаква отплата, преди да го предизвикам, но не исках да посочвам това.

— Ти си ми давал неща без отплата — казах аз.

Сребърните му очи се разшириха.

— Давал съм ти неща, които ти се полагат по право и които си поискала, нищо повече — каза бързо той, сякаш мислеше, че ужасно ще се обидя, и прибави: — Ти вече си моя жена; не можеш да мислиш, че съм имал намерение да те направя моя робиня?

Значи подарък, за който не можеш да се отплатиш, трябва да бъде изплатен с… какво?

— Какво значи робиня?

Той замълча, още веднъж потресен от моето ужасяващо невежество за напълно очевидни неща.

— Някой, чиято съдба е обвързана с някой друг — каза той много бавно, както се говори на дете.

— Това не е задоволително обяснение за мен — казах грубо аз.

Той размаха раздразнено ръце.

— Някой, чиято съдба е обвързана с друг! Където господарят се издига, издигат се и робите; където господарят пада надолу, падат и робите; където господарят е опетнен, опетнени са и робите; и също като него, и те трябва да изчистят имената си с кръвта на своя живот.

Погледнах го отвратено. Не бях си помислила, че Флек, Цоп и Шофер действително рискуват живота си, и макар и да подозирах, че ако се проваля, ме очаква смърт, имаше нещо ужасно в това да го чуя ясно изречено от устата му. Опетнен, като изцапана покривка, което може да се поправи, само ако отново се боядиса с червена кръв.

— Това ми се струва ужасен ред — казах аз със стегнато гърло; може би не бях разбрала правилно. — Не мога да си представя как някой би се съгласил да стане такъв.

Той скръсти ръце.

— Ако не ти стига въображение, това не показва, че не съм отговорил на въпроса ти.

Стиснах устни, бях подходила към въпроса много честно. Следващият обмислих по-внимателно.

— Добре. Какви биха могли да бъдат няколко ясни причини, поради които някой би приел или отказал такава възможност?

— За да се издигне, разбира се — веднага отговори той. — Робът стои винаги една класа по-долу от господаря си. Децата им наследяват както ранга, така и зависимостта, но техните деца наследяват само ранга и каквото е положението на роба при раждането му, те ще имат същото. А относно кой би отказал, онзи, чийто ранг и без това е висок или който подозира, че господарят, който иска да го постави в зависимост, най-вероятно ще пропадне: само глупак би свързал съдбата си с някого без никаква печалба. — Очевидно му беше приятно да печели точки по въпроса, но изведнъж замълча, като че ли обзет от подозрения, и предпазливо попита: — Защо толкова се интересуваш от робите?

— Дължа ли ти отговори? — попитах аз с най-нежния тон, който можех да докарам, като се стараех това да прозвучи като въпрос. Той отвори уста, но после я затвори, изгледа ме раздразнено и бързо излезе от помещението: в края на краищата, не можеше да ми дава безплатни отговори.

Останах там сама и безмълвна, след като той си тръгна. Преди не знаех какво съм направила с Шофер, Цоп и Флек, а сега, когато знаех, се мъчех да се убедя, че пак така щях да постъпя. Аз само им предложих и те решиха да приемат, като по-добре от мен знаеха на какъв риск се излагат.

Но не можех да престана да мисля за онези кръгове, описващи се около други кръгове на сватбата и всички облечени в сиви дрехи слуги в най-външния кръг, застанали безмълвно с наведени глави. Изведнъж им бях предложила златна пътека от най-външния кръг към благородническото съсловие от най-висок ранг, като онази фея с отровния плод в едната ръка и сбъднатата мечта в другата. Кой би обърнал гръб на такава възможност, дори и ако крие риск за живота му? После ме полазиха студени тръпки по гърба: Флек почти беше отказала. Шофер и Цоп се страхуваха, но приеха, докато тя се колебаеше.

Не исках да знам защо. Не исках да мисля за това. Не можех да я попитам; мъчех се да си намеря извинение, но ръцете ми трепереха, когато ги поставих върху сребърните монети, и те не искаха да се превърнат в злато. Накрая станах и отворих вратите към другото помещение, където Шофер, Цоп и Флек с всички сили товареха шейната със сребро, макар че по острите черти на лицата им се четеше умора, а синьото на очите им беше като замъглено от дъх стъкло. Бяха изпразнили почти цялата стая. Все още имах шанс — шанс, че ще се измъкна, благодарение на тяхната сила и смелост. Те спряха и ме погледнаха. Не исках да кажа думите, не исках да се интересувам.

— Ако имате деца, кажете ми колко са — казах със свито гърло.

Цоп и Шофер замълчаха и погледнаха към Флек.

— Аз имам едно дете, дъщеря — прошепна тя много нежно, обърна се, без да ме погледне, и продължи да рине с лопатата, от която се сипеха сребърни монети и звънтяха на пода като ужасен метален дъжд.