Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (7)

7.

Бош се прибра рано. Усети миризмата на храна още щом отвори входната врата и видя Елизабет Клейтън в кухнята. Тя, изглежда, задушаваше пиле в масло и чесън.

— Ей — каза Бош, — ухае чудесно.

— Исках да ти приготвя нещо, защото знаех, че ще се прибереш по-рано — обясни тя.

Прегърнаха се малко неловко, понеже тя стоеше пред печката. Когато Бош я бе видял за първи път, тя беше наркоманка, опитваща се да погребе убийството на дъщеря си под планина от хапчета. Беше с обръсната глава, тежеше четирийсет килограма и с готовност щеше да предложи секс срещу трийсет милиграма оксикодон, способен да разсее болката и чувството за вина.

Година по-късно вече беше чиста, беше качила почти десет килограма, а пясъчнорусата й коса бе достатъчно дълга, за да обрамчи симпатичното й лице, което се бе оформяло в процеса на възстановяването. Но вината и спомените продължаваха да я заплашват всеки ден от границата с мрака.

— Страхотно — одобри той. — Нека първо се измия, става ли?

— И без това няма да е готово поне още половин час — каза тя. — Тепърва трябва да сложа нудълите.

Бош се отправи по коридора, мина покрай стаята на Елизабет и влезе в своята. Съблече работните си дрехи и застана под душа. И докато водата се изливаше върху главата му, се замисли за случаи и жертви. Жената, която приготвяше вечерята му, беше жертва на последиците от убийството на дъщеря й, прекалено отвратително, за да си го представя. Бош мислеше, че е спасил Елизабет миналата година. Беше й помогнал да се пребори със зависимостта си и сега тя бе здрава и чиста, но наркоманията бе онзи буфер срещу реалността, който държеше настрани размишленията върху случилото се. Беше й обещал да намери убиеца на дъщеря й, но бе разбрал, че няма начин да разговарят върху случая, без да й причини точно онази болка, която тя бе опитала да пребори с хапчета. Затова сега се питаше дали изобщо я е спасил.

След душа се избръсна, понеже не знаеше кога ще има друг шанс да го направи. Беше приключил, когато Елизабет му извика, че яденето е готово.

В месеците след като тя се бе нанесла при него, Бош бе върнал на трапезарията законната й функция. Беше пренесъл лаптопа си и работните дела в спалната си, където разпъна сгъваема масичка. Не искаше нещо непрестанно да й напомня за убийства, особено когато го няма вкъщи.

Тя бе подредила приборите на двете срещуположни страни на масата, а храната — на голяма чиния между тях. Сервира му. Имаше две чаши вода. Никакъв алкохол.

— Изглежда страхотно — похвали я Бош.

— Е, да се надяваме, че и вкусът ще е подобаващ — отвърна тя.

Храниха се мълчаливо няколко минути, след което Бош отново я похвали. Пилето имаше чудесен чеснов аромат, който оставяше незабравим послевкус. Бош знаеше, че това ще има последствия, но не го спомена.

— Как мина терапията?

— Марк Твен отпадна — отвърна тя.

Тя винаги използваше за останалите участници в ежедневната групова терапия, която посещаваше, кодови имена, почерпени от известни личности, на които те й напомняха. Марк Твен беше с бяла коса и буйни мустаци. Имаше още Шер, Алберт (от Айнщайн), Оджей^[1], лейди Гага и Ганди, на когото още казваше Бен от Бен Кингсли — киноактьорът, получил Оскар за превъплъщението си в неговия образ.

— Окончателно ли? — попита Бош.

— Така изглежда — отговори тя. — Загубил контрол и се върнал в бездната.

— Много лошо.

— Да. Харесвах историите му… бяха забавни.

Отново се възцари тишина. Бош се мъчеше да измисли какво да каже или попита. Във връзката им имаше някаква засилваща се неловкост и Бош отдавна бе осъзнал грешката си с поканата тя да се нанесе в къщата му. Вече дори не си спомняше каква муха му бе щукнала в главата и какво си бе въобразявал, че ще постигне с това. Елизабет му напомняше за бившата му съпруга Елинор, но приликата бе само външна. Елизабет Клейтън бе с поразена психика, черни спомени, с които трябваше да се бори, и труден път за напред.

Поканата бе уж само временна: „Докато стъпиш на краката си“. Бош бе преобразувал големия си килер в малка спалня и я бе обзавел с мебели от ИКЕА. Но това бе станало преди цели шест месеца и сега вече не бе сигурен дали Елизабет някога наистина ще „стъпи на краката си“. Зовът на зависимостта й неизменно витаеше на заден план, а споменът за дъщеря й беше като вечно преследващ я зловещ призрак. А и тя нямаше къде да отиде освен може би да се върне в Модесто, където бе живяла, когато светът около нея се бе сринал след кошмарното известие от ЛАПУ.

Междувременно Бош бе успял да се отчужди с дъщеря си, с която не бе обсъдил поканата, преди да я направи. Тя и без това си стоеше в колежа и си идваше у дома все по-рядко, но добавянето на Елизабет Клейтън към домакинството му бе прекратило всякакви посещения. В резултат Бош вече се виждаше с Мади само когато сам отидеше в окръг Ориндж за бърза закуска или късна вечеря с нея. При последната му визита тя му бе съобщила, че планира да прекара лятото в къща до кампуса, която била наела с три приятелки. Бош прие новината като директна реакция на присъствието на Елизабет в дома му.

— Тази нощ ще се наложи да поработя — наруши мълчанието Бош.

— Мислех, че утре сутринта ти предстои обиск — ненужно му напомни Елизабет.

— Така е, но това е нещо друго. Отнася се до Дейзи.

Не каза нищо повече, преди да може да прецени реакцията й. Изминаха няколко секунди, но тя не се опита да смени темата.

— Има интерес от страна на холивудски детектив — каза Бош. — Дойде да ме види днес и ми зададе въпроси. По принцип е в Късното шоу, така че ще се занимава със случая, когато има време.

— Късното шоу? — не разбра Елизабет.

— Така наричат смяната след полунощ в участък „Холивуд“, заради лудостта, която обхваща някои хора там посред нощ. Както и да е, открила е едни стари документи, които отдавна търся — картоните, в които нощните патрули записват имената на хора по улиците, които по някакъв начин са спрели по едно или друго подозрение.

— И Дейзи е била една от тях?

— Вероятно, но не това е причината да искам да ги видя. Надявам се да разбера кой е бродил онази нощ из Холивуд. Това може ме отведе донякъде.

— Добре.

— Става дума за дванайсет кашона. Ще видим с колко ще се справим тази нощ, а на сутринта ще извърша обиска. Като нищо може да се окаже, че ще са ни нужни няколко нощи да прегледаме всичко.

— Окей, надявам се да откриеш нещо.

— Детективът — казва се Балард — ме попита за теб. Каза, че може да поиска да се срещнете. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. Честно казано, не знам нищо, което би могло да помогне, но съм готова да говоря с всекиго за Дейзи.

Бош кимна. От седмици не бяха говорили за Дейзи толкова дълго и той се опасяваше да не запрати Елизабет в тъмната спирала на депресията, ако бъде прекалено настоятелен по темата.

Погледна си часовника. Беше почти осем.

— Май ще дремна два часа, преди да изляза — каза той. — Нали няма проблем?

— Никакъв — успокои го тя. — Ще почистя и ще се опитам да не вдигам шум.

— Не се безпокой, съмнявам се, че ще успея да заспя. По-скоро само ще си почина.

Петнайсет минути по-късно Бош лежеше по гръб и съзерцаваше тавана на спалнята си. Чуваше течащата вода в кухнята и подреждането на чиниите по стойката до умивалника.

Нагласи будилника, но знаеше, че няма да може да заспи.