Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (5)

5.

От Съдебната палата на Сан Фернандо до стария затвор, където Бош работеше с документацията, беше само една пряка. Той извървя разстоянието бързо, с пружинираща походка, заповедта за обиск беше в ръката му. Съдия Атикъс Финч Ландри я бе прочел и бе задал на Бош няколко формални въпроса, преди да се подпише за одобрение. Сега Бош бе овластен да извърши огледа и да намери куршума, което щеше да доведе до арест и може би до приключване на друг случай.

Сви по прекия път през заграждението на службата за комунални услуги на града и излезе на задната врата на стария затвор. Вкара ключа си в катинара на някогашния изтрезвител, където папките на неразрешените случаи се съхраняваха на метални лавици. Установи, че е забравил да заключи, и се смъмри наум за пропуска — това беше нарушение както на собствените му правила, така и на правилника на участъка, защото папките трябваше да се съхраняват под ключ. А Бош държеше документацията по бюрото му да е защитена, макар да ставаше дума за четирийсетминутно излизане до Съдебната палата, която се намираше буквално под носа му.

Мина зад импровизираното си бюро — стар дъсчен плот, положен върху две купчини с папки — и седна. И веднага забеляза извития кламер върху капака на затворения му лаптоп.

Вгледа се в него. Определено не го беше оставял там.

— Забравил си го.

Бош вдигна поглед. Жената — детектив — от изтеклата нощ в участък „Холивуд“ беше яхнала напречно старата пейка, вместена между отрупаните с папки стелажи. Беше останала скрита от полезрението му, когато бе влязъл. Погледна към отворената врата. Катинарът висеше на веригата.

— Балард, нали? — каза той. — Радвам се, че съм с всичкия си, защото бях убеден, че съм заключил.

— Позволих си да вляза — обясни Балард. — Глава първа от буквара за касоразбивачи.

— Полезно умение. Между другото… в момента съм зает. Току-що получих заповед за обиск, от която трябва да реша как да се възползвам най-добре, без заподозреният да разбере. Какво искаш, детектив Балард?

— Да участвам.

— Моля?

— В „Дейзи Клейтън“.

Бош я гледа оценяващо няколко секунди. Беше привлекателна, може би към 35-годишна, с дълга до раменете кестенява коса, със стегнато атлетично тяло. С цивилни дрехи. Предната нощ я бе видял в спретната униформа, която й придаваше внушителност, задължителна за ЛАПУ, където Бош от опит знаеше, че на жените детективи се гледа като на чиновнички.

Балард имаше слънчев загар, който за Бош не се връзваше с нощните й смени. Но най-силно го впечатли фактът, че бяха изминали само дванайсет часа от момента, когато го бе изненадала пред кантонерките в детективското бюро, а тя не само го бе открила, но и бе надушила с какво се занимава.

— Говорих със старата ти партньорка Луси — обясни Балард. — И получих благословията й. Защото да не се заблуждаваме — в крайна сметка случаят си е на „Холивуд“.

— Беше… преди да го поеме ОиУ — поправи я Бош. — Така че сега е тяхна грижа, а не на „Холивуд“.

— А теб защо те вълнува? Вече не си в ЛАПУ. И не виждам никаква връзка между този случай и Сан Фернандо.

В качеството си на полицай от запаса към СФПУ през последните три години Бош бе работил основно по неразкрити случаи от всякакъв вид — убийства, изнасилвания, нападения. Но цялата тази работа бе на непълен работен ден.

— Тук се ползвам от значителна свобода — обясни Бош. — Работя по тези случаи, но работя и по мои. Дейзи Клейтън е от моите. Може да се каже, че имам личен интерес. Затова ме вълнува.

— Аз пък разполагам с дванайсет кашона с КРТ-та на „Холивуд“ — каза Балард.

Бош кимна. Това го впечатли дори още повече — тя някак бе разбрала какво точно го бе завело в „Холивуд“. Докато я беше разглеждал преценяващо, бе заключил, че не става дума само за слънчев загар. Тенът й издаваше, че е от смесен произход. Предположи, че е наполовина бяла, наполовина полинезийка.

— В такъв случай двамата с теб бихме могли да ги прегледаме за две нощи — каза накрая той.

Това беше офертата му: тя искаше да участва и щеше в замяна да даде на Бош онова, което той търсеше.

— Картоните са изстрел на сляпо — продължи той. — Истината е, че съм в задънена улица. Надявах се да се закача за нещо в картоните.

— Изненадана съм — каза Балард. — Чух, че си от онези, които не попадат в задънена улица.

Бош нямаше отговор на това и само сви рамене.

Балард стана и тръгна към него по пътеката покрай стелажите.

— Понякога става бавно, понякога не — отбеляза тя. — Ще започна да преглеждам картоните довечера. Между повикванията. Нещо конкретно, което да търся?

Бош се замисли, понеже знаеше, че се налага да вземе решение: да й се довери ли, или да я остави на тъмно.

— Ванове — каза той. — Търси служебни ванове… на хора, които може би превозват химикали.

— За да я пренесат — досети се тя.

— За всичко.

— В дневника се казва, че човекът я е закарал в дома си или може би в мотел. На място с вана. Заради белината.

Бош поклати глава и каза:

— Не, не е използвал вана.

Тя го изгледа в очакване, без да задава очевидния въпрос откъде знае това.

— Добре, ела с мен — каза накрая той.

Стана и я поведе навън от килията и през вратата към двора на Комуналните услуги.

— Прочела си хронологията и си разгледала снимките, нали?

— Да — отговори тя. — Всичко, което беше въведено в системата.

Излязоха в оградения двор. По дължината на задната стена имаше четири парцела, оформени от стелажи за инструменти и работни тезгяхи, където се съхраняваше, поддържаше и ремонтираше оборудването, машинният и транспортен парк на комуналните служби към градската управа. Бош въведе Балард в едно от загражденията.

— Забеляза ли маркировката върху трупа?

— Онова A-S-P ли?

— Да. Само че нашите са се объркали в смисъла му. Говоря за първите детективи по случая. После заради тази грешка тръгнали надолу по спиралата, но всичко било сбъркано.

Той отиде при един тезгях, пресегна се и свали от рафта над него голям полупрозрачен пластмасов бидон със син капак. Подаде й го и каза:

— Столитров е. Дейзи е била метър и петдесет и осем и четирийсет и седем килограма. Дребничка. Сложил я е в такъв бидон и я е залял с белина. Не е използвал вана.

Балард огледа бидона. Обяснението на Бош бе правдоподобно, но не и неопровержимо.

— Това е само теория.

— Не е теория — поправи я той.

Остави бидона на пода и свали капака му. След това го вдигна и го наклони, за да може тя да вижда в него. Бръкна вътре и посочи печата на производителя, положен върху пластмасата на дъното. Беше петсантиметров кръг с буквите A-S-P, изписани в центъра вертикално и хоризонтално.

— A-S-P — натърти той. — Америкън Сторидж Продъктс или Америкън Софт Пластикс. Една и съща компания, две имена. Убиецът я е напъхал в такъв бидон. Не му е трябвала вана или мотел. Само един такъв бидон и ван.

Балард бръкна в бидона и прокара пръст по печата. Бош знаеше, че в момента тя стига до неговото заключение. Логото беше щамповано в пластмасата по вътрешната страна на бидона, релефно. Ако кожата на Дейзи беше била притисната върху него, неизбежно щеше да остави белег.

Балард извади ръката си от бидона и погледна Бош.

— Как, по дяволите, се сети за това?

— Поставих се на негово място — простичко обясни Бош.

— Нека се досетя — тези сигурно се непроследими.

— Произвеждат се в Гардена, а после се транспортират по магазините навсякъде. Извършват и директни доставки на фирми, но що се отнася до продажбите на физически лица, забрави. Можеш да ги намериш във всеки магазин на „Таргет“ или „Уолмарт“ в цялата страна.

— Мамка му!

— Взе ми думите от устата.

Бош сложи капака на бидона и понечи да го върне на мястото му на полицата.

— Може ли да го взема? — попита Балард.

Той я погледна. Знаеше, че може лесно да го смени с друг, и че тя може лесно да се снабди по много начини с такъв. Досети се, че това по-скоро е ход, целящ да го въвлече по-дълбоко в бъдещо партньорство. Ако й дадеше нещо, това щеше да означава, че вече работят заедно.

Подаде й бидона.

— Твой е.

— Благодаря — каза тя, погледна към отворения портал на склада и добави:

— Довечера се захващам с картоните.

Бош кимна и попита:

— Къде бяха?

— На съхранение. Никой не си е направил труда да ги изхвърли.

— Всъщност да де. Добре си се сетила.

— Какво щеше да правиш, ако ги беше открил в кантонерките?

— Не знам… Сигурно щях да помоля Мъни да ги преровя.

— Онези от деня или от седмицата на убийството? Или може би от месеца?

— Не, всичките. Каквото и да има в тях. Кой може да ни гарантира, че извършителят не е извършил подобно престъпление две години по-рано или година по-късно?

Балард кимна.

— Ясно… максимално подробно.

— Няма ли да размислиш? Чака те огромна работа.

— Знам.

— Добре.

— Е, аз ще тръгвам. Може дори довечера да отида на работа по-рано, за да започна.

— Успешен лов. Ако мога да намина, ще го направя. Само че в момента имам за изпълнение заповед за обиск.

— Да, вярно.

— Но ти ми се обади, ако се натъкнеш на нещо.

Той бръкна в джоба си и извади визитка с номера на мобилния си телефон.

— Разбрахме се — каза тя.

Балард тръгна с бидона, но изведнъж се обърна.

— Луси Сото ми каза, че познаваш майката на Дейзи. Това ли е личният момент, за който спомена?

— Може да се каже и така — отвърна Бош. — Кога си разговаряла със Сото?

— Тази сутрин. За да получа разрешение да изтегля файловете по случая. Къде живее майката… в случай че реша да говоря с нея?

— В дома ми. Можеш да говориш с нея, когато пожелаеш.

— Живееш с нея?

— Отседнала е при мен. Временно. „Удроу Уилсън 86“.

— Окей, разбрах.

Балард се извърна и се отдалечи. Бош я проследи с поглед.