Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (6)

6.

Бош се върна в затвора, за да вземе заповедта за обиск и да затвори и заключи килията на неразрешените случаи. След това пресече Първа улица и влезе в детективското бюро през страничната врата откъм служебния паркинг. Видя двама от детективите от редовната смяна пред работните им станции. Бела Лурдес беше старшият детектив, която най-често вземаше за партньор Бош, когато неговата следователска работа го извеждаше на улицата. Имаше меко, почти майчинско излъчване, което напълно маскираше професионалните й умения и твърдостта й. Оскар Лусон бе по-възрастен от Лурдес, макар да бе най-новото попълнение на отряда детективи. Беше започнал да наедрява и носеше значката си на верижка около врата си като наркоман. Причината най-вероятно бе, че никой нямаше да я забележи, ако висеше на колана му. Дани Систо, третия член на екипа, в момента го нямаше.

Бош мина покрай офиса на капитан Тревино и намери командира на детективите зад бюрото му. Той вдигна поглед от документацията пред себе си и попита:

— Как мина?

— Подписана, подпечатана, доставена — отговори Бош и показа заповедта като доказателство. — Искаш ли да извикаш всички в заседателната стая, за да обсъдим как да го направим?

— Да, доведи Бела и Оскар. Систо е на местопрестъпление и няма да може да присъства. Ще ти дам някой от патрулите.

— А ЛАПУ?

— Нека ние първо вземем решение, а после аз ще поговоря с „Футхил“, за да се разберем на моето ниво.

Докато говореше, Тревино вече беше вдигнал слушалката, за да позвъни в диспечерската. Без да го чака, Бош излезе и размаха заповедта пред очите на Лурдес и Лусон в посока на залата. Влезе в нея, взе си жълт бележник от масичката за консумативи и седна в единия край на овалната заседателна маса. Така нареченият „оперативен център“ всъщност представляваше многофункционална стая. Използваше се за лекции, трапезария, кризисен команден център и по-рядко като място за общи обсъждания на стратегията и тактиката в присъствието на целия детективски отряд, т.‍е.‍ всичките му петима членове.

Бош седна и прелисти първата страница на заповедта, за да си припомни раздела „Вероятна причина“, който сам бе написал въз основа на обстоятелствата около случай на убийство отпреди 14 години. Жертвата се казваше Кристобал Вега, 52-годишен, прострелян еднократно с куршум в тила, докато извеждал на разходка кучето си по улицата, на която живеел, в посока на „Пайъниър Парк“. Самият Вега беше гангстер ветеран, възложител на убийства от страна на „Варио Сан Фер 13“ — една от най-старите и най-жестоки банди в долината Сан Фернандо.

Смъртта му бе шокирала малкото градче Сан Фернандо — той бе широко известен в общността, защото бе възприел ролята на кръстник, който решава междусъседски спорове, дарява щедри суми на местните църкви и училища и дори възлага доставянето на кошници с продукти на нуждаещите се по време на празници.

С две думи, беше гангстер с 30-годишен стаж, маскиран като свестен човек. Но сред ВСФ той бе безмилостно жесток и известен с прякора Чичо Мурда. Движеше се винаги в компанията на двама телохранители и рядко напускаше територията на Санфер, защото бе „белязан“ от всички банди в съседство заради лидерската си роля и планирането на кървави набези на териториите на съперниците си. Вайнленд Бойс желаеха смъртта му. Пакас желаеха смъртта му. Пакоима Флатс жадуваха да го видят в ковчег. И така нататък.

Убийството на Чичо Мурда бе изненадващо, понеже го бяха хванали на улицата сам. Беше носил пистолет, затъкнат в анцуга си, но явно бе сметнал за безопасно да се измъкне за кратко от домашната си крепост и да поразходи кучето си след изгрев. Така и не бе успял. Бяха го намерили по очи на тротоара на една пряка от парка. Изглежда, убиецът му се бе прокраднал безшумно зад гърба му, защото Вега дори не бе успял да извади пистолета изпод ластика на анцуга си.

Макар Вега да бе бандит и убиец, в разследването на СФПУ първоначално бяха вложени значителни усилия. Само че не бяха открити свидетели на стрелбата, а единствената улика бе куршум 38-и калибър, изваден при аутопсията от мозъка на жертвата. Нито една от съперничещите си банди не бе поела отговорност за убийството, а графитите, оплакващи или възхваляващи кончината на Вега, не бяха предложили никаква следа към убиеца и бандата, възложила удара.

Случаят бе преминал в категорията на неразрешените, а отговорните за ежегодните проверки за нови обстоятелства детективи не бяха проявявали излишък на ентусиазъм. Това явно бе от онези случаи, при които смъртта на жертвата не се разглеждаше като особена загуба за обществото. Светът бе продължил прекрасно и без Чичо Мурда.

Но когато бе отворил папките като част от прегледа на неразкритите случаи, Бош бе възприел различен подход. Той винаги се бе ръководил от аксиомата, че на този свят или всички са еднакво важни, или никой не е. Подобно верую изискваше от него да дава всичко от себе си на всеки случай и на всяка жертва. Фактът, че Чичо Мурда бе заслужил прякора си заради готовността си да раздава смъртни присъди от името на ВСФ, не пречеше на Бош да желае да открие убиеца му. Според Бош никой нямаше правото да се прокрадва по изгрев-слънце зад човек на тротоара, да забива куршум в тила му и да изчезва в сумрака на миналото. Имаше убиец на свобода, който можеше да е убивал след това и да убива пак. И Бош бе тръгнал след него.

Часът на смъртта бе определен от няколко фактора. Съпругата на Вега бе съобщила, че той станал в шест сутринта и извел кучето през вратата двайсетина минути по-късно. Патоанатомът бе стеснил интервала до не по-късно от осем, като впрочем тялото било открито пред парка от местен жител. Детективите бяха обходили къща по къща целия квартал, но никой от живущите не бе споделил, че е чул изстрела, което натрапваше заключението, че убиецът е използвал заглушител.

Макар в разследванията на неразрешени случаи да съществуват множество спънки — загуба на веществени доказателства, изчезване на потенциални свидетели, отсъствието на местопрестъпление, — елементът време предлагаше и някои предимства, така че Бош винаги търсеше начини да се възползва от изтеклото време.

През изтеклите от убийството 14 години в разследването на Кристобал Вега се бяха случили много неща. Много от гангстерите на ВСФ и техните противници бяха отишли в затвора заради различни престъпления, включително убийства. Други бяха поели по правия път и бяха скъсали със стария си живот. Това бяха хората, върху които Бош се бе фокусирал, използвайки търсене в бази данни и разговори с полицаи от отрядите за борба с организираната престъпност в СФПУ и съседните участъци на ЛАПУ, в резултат на което бе съставил два списъка: на гангстери в затвора и такива, за които се смяташе, че са станали почтени граждани.

През изтеклата година бе направил многократни посещения в затворите и десетки срещи в домовете и работните места на зарязалите бандитския живот. Всеки разговор бе индивидуално планиран и конкретно обвързан със събеседника, но разговорът винаги се пренасяше незабелязано върху неразкритото убийство на Кристобал Вега.

Повечето разговори свършваха в задънена улица. Хората или се придържаха към обета за мълчание, или просто не знаеха нищо за убийството на Вега. Но малко по малко късчета информация бяха започнали да сглобяват мозайката. Когато чуеше поне три пъти от членове на една и съща банда, че нямат нищо общо, той задраскваше името на бандата от списъка на заподозрените. В крайна сметка това приключи със задраскването на всички банди съперници на Санфер. Нямаше гаранция естествено, но бе достатъчно, за да насочи вниманието му към бандата на самия Вега.

В крайна сметка Бош попадна на следа на задния паркинг към магазин за преоценени обувки в Алхамбра, източно от Ел Ей. В този магазин работеше като началник-склад Мартин Перес, превъзпитан член на Санфер, скъсал отдавна с бандата. Перес бе 41-годишен и бе поел по правия път преди 12 години. Макар да продължаваше да фигурира в справките за бандата като заклет санферист от 16-годишна възраст, истината бе, че бе успял да се измъкне от клещите на бандата с няколко ареста, но без да бъде осъден. Не бе лежал в затвора и имаше на сметката си само няколко дни в общинския арест.

Папките, които Бош бе прегледал, съдържаха цветни фотографии на татуировките, украсявали повечето части на тялото на Перес през време на активните му години. Сред тях имаше „RIP^[1] Чичо Мурда“ на врата му. Това го поставяше напред в списъците на хората, с които Бош желаеше да говори.

Бош паркира в засада на паркинга на магазина и забеляза Перес да излиза да пуши по време на почивката си в три следобед. С помощта на бинокъла получи потвърждение, че Перес не се е разделил със съкровената татуировка на врата си. Отбеляза си часа на почивката и си тръгна.

На следващия ден се върна малко преди почивката. Беше с дънки и работна блуза от деним с петна по нея. Носеше в нагръдния си джоб пакет червено „Марлборо“. Когато видя Перес зад магазина, небрежно се приближи до него и му поиска огънче. Перес щракна със запалката си и Бош се наведе да запали.

Когато се изправи, спомена татуса, който току-що бе видял отблизо, и се поинтересува как е умрял Чичо Мурда. Перес обясни, че Чичо Мурда бил добър човек, изработен от своите хора.

— Как така? — престорено се удиви Бош.

— Защото стана алчен — отговори Перес.

Бош не задълба в темата. Изпуши цигарата си — първата му от няколко години, — благодари на Перес за огънчето и си тръгна.

Същата вечер почука на вратата на апартамента на Перес. Придружаваше го Бела Лурдес. Този път се представи — както и Лурдес — и съобщи на Перес, че той има проблем. Извади телефона си и възпроизведе част от разговора на по цигара зад магазина за обувки. Обясни, че Перес е разполагал с информация за убийство от банда, но съзнателно я е укрил от властите. Това се считаше за възпрепятстване на правосъдието — значи престъпление — в добавка към конспирация за извършване на убийство, и това щеше да бъде обвинението, ако откажеше да сътрудничи.

Перес избра да сътрудничи, но не желаеше да отива в полицейския участък на Сан Фернандо: опасяваше се, че може да бъде забелязан в стария си квартал от някой от бившите си събратя. Бош се обади на свой стар приятел, който работеше в отдел „Убийства“ на шерифството в Уитиър, и поиска от него да му предостави за няколко часа стая за разпит.

Заплахата с обвинения срещу Перес беше по същество блъф от страна на Бош, но блъфът сработи. Перес бе смъртно изплашен от общинския арест на Ел Ей и калифорнийските затвори. Според него и двете места били претъпкани с членове на eMe^[2], която имаше здрава връзка с ВСФ и бе известна с бруталните убийства на онези, които ставаха информатори или бяха смятани за податливи на натиск от страна на правоохранителните органи. Перес бе убеден, че ще бъде белязан за ликвидиране, независимо дали се съгласеше да издайничи или не. Избра все пак да сложи всичко на масата с надежда да убеди Бош и Лурдес, че не е убиецът, но знае кой е.

Разказаната от Перес история бе стара като историята на престъпността. Вега взел цялата власт в бандата, а абсолютната власт покварява абсолютно. Вземал повече от полагаемото му се от печалбата чрез престъпната дейност на санферите и принуждавал към секс жените, свързани с по-нископоставените гангстери в бандата. В резултат много от младите ватоси^[3] го ненавиждали. Един от тях, Транкило Кортес, организирал заговор срещу него. Той бил племенник на съпругата на Вега и бил вбесен от алчността на шефа си и общоизвестните му похождения.

Перес бил в групата затворници около Кортес и бил сред посветените в някои подробности на плана, но според думите му настоял да не присъства, когато Кортес убива Вега. Случаят отдавна се считаше за перфектното убийство в средите на СФПУ, защото не бяха оставени никакви улики, с изключение на куршума. Точно на това наблегнаха Бош и Лурдес, задавайки много въпроси за оръжието, кой е неговият собственик и къде се намира сега.

Перес разкри, че пистолетът е собственост на Кортес, но няма информация как се е сдобил с него. Не знаел какво се е случило с оръжието след убийството и нямал представа, защото скоро след това зарязал бандата и напуснал Долината. Но Перес спомена нещо, което даде на Бош нужното — той каза, че Кортес бил сложил на оръжието домашно изработен заглушител. А това се вписваше в първоначалното разследване.

И Бош се съсредоточи върху тази информация и попита как Кортес е изработил заглушителя. Перес разказа, че по онова време Кортес работел в сервиза за ауспуси на чичо си недалеч от Пакоима и го изработил от същите тръби и шумоизолиращи материали, които се използвали за ауспусите на мотоциклети. Направил го след работно време и без знанието на чичо си. Освен това Перес призна, че той и двама други членове на бандата били заедно с Кортес в сервиза, когато той тествал творението си, като изстрелял два куршума в задната стена на сградата на сервиза.

След разпита на Перес приоритет за следователите стана потвърждението на колкото е възможно по-голяма част от разкритията му. Лурдес успя да докаже връзката между Кортес и съпругата на Вега — негова леля по бащина линия. Освен това установи, че през изминалите 14 години Кортес постоянно се е издигал в йерархията на ВСФ и сега се намирал в положението на абсолютен властелин, какъвто бил човекът, в убийството на когото бил заподозрян. Междувременно Бош потвърди, че „Пакоима Гуми и Ауспуси“, на адрес на Сан Фернандо Роуд в Ел Ей, в миналото е била собственост на Хелио Кортес, чичо на заподозрения, а името на новия собственик не присъствало в никой от регистрите на гангстери в полицейските управления нито на Ел Ей, нито на Сан Фернандо. Бяха потвърдени още някои по-дребни подробности, така че в крайна сметка всичко събрано се оказа достатъчно за „вероятна причина“ и основание Бош да потърси съдия за издаване на заповед за обиск.

Сега държеше заповедта в ръцете си и беше време да придвижат случая напред.

Лурдес и Лусон влязоха първи в оперативния център. След малко ги последваха Тревино и сержант Ъруин Розенбърг — командир на дневната смяна. В съответствие с правилника на полицейското всички заповеди за обиск се връчваха в присъствието на униформени полицаи и Розенбърг — ветеран с дългогодишен опит в патрулите и доказани умения за работа с хора — щеше да координира тази страна на нещата. Всички заеха места около овалната маса.

— Какво… без понички? — не повярва на очите си Розенбърг.

Тази маса бе мястото, където попадаха даренията в храна от благодарни граждани. Обикновено на нея се намираха понички или бурито за закуска. Разочарованието на Розенбърг се споделяше и от останалите.

— Добре, да започваме — обади се Тревино. — С какво разполагаме, Хари? Редно е да запознаеш Ъруин докъде сме сигнали.

— Става дума за случая „Кристобал Вега“ — започна Бош. — Убийството на Чичо Мурда преди четиринайсет години. Имаме заповед за обиск, която ни позволява да влезем в „Пакоима Гуми и Ауспуси“ на Сан Фернандо Роуд и да потърсим куршуми, изстреляни в задната стена на основния гараж преди четиринайсет години. Това място е на територията на ЛАПУ, така че трябва да се координираме с тях. Искаме да го направим възможно най-ненатрапчиво, така че информацията да не стигне до нашия заподозрян или който и да е от санферите. С две думи, да не се разчуе, преди — дано! — да стигнем до арест.

— Това ще е невъзможно със санферите — отсече Розенбърг. — Те имат съгледвачи навсякъде там.

— Това ни е известно — каза Бош. — Бела работи върху правдоподобна история. Ще ни трябват буквално два дни. Ако открием куршуми, аз съм подготвил нещата в лабораторията и те максимално бързо ще направят сравнение с куршума, убил Вега. И ако има съвпадение, тогава просто отиваме при нашия заподозрян.

— Кой е заподозреният? — поинтересува се Розенбърг.

Бош се поколеба. Имаше доверие на Розенбърг, но не беше добра практика да се дискутират заподозрени, особено когато е замесен и информатор.

— Забрави — поправи се бързо Розенбърг, — не трябва да го знам. Добре, значи се ограничаваме с една кола и двама униформени?

— Най-много — потвърди Бош.

— Разбрахме се. Имаме един новозакупен джип. Още не е брандиран. Ще използваме него, за да не афишираме, че сме от СФПУ. Дано това помогне.

Бош кимна. Беше забелязал джипа на паркинга до стария затвор. Беше пристигнал от производителя в черно и бяло, но още не бяха сложили по вратите и на задния капак идентификаторите на СФПУ. Джипът щеше да се слее с останалия парк на ЛАПУ и това щеше да скрие факта, че е част от разследване на СФПУ. А това щеше допълнително да отдели разследването от ВСФ.

— В случай че се наложи да изземем цялата задна стена, ще имаме с нас екип на комуналните услуги — добави Бош. — Те ще използват небрандиран камион.

— Не разбрах какво ще е прикритието ни — обади се Лусон.

— Обир — отговори Лурдес. — Ако някой се поинтересува, ще кажем, че е имало взлом през нощта и това е местопрестъпление. Това би трябвало да свърши работа. Мястото вече не се притежава от чичото на заподозрения. Доколкото ни е известно, новият собственик е чист и очакваме пълното му съдействие както с обиска, така и с прикритието.

— Добре — одобри Тревино. — Кога тръгваме?

— Утре сутринта — каза Бош. — Веднага след като отворят сервиза в седем. С малко късмет на наша страна ще сме влезли и излезли, преди повечето местни гангстери да са си отворили очите.

— Окей — съгласи се Тревино. — Значи се събираме тук в шест, за да бъдем в Пакоима, когато отворят врати.

Това беше краят на оперативката и след нея Бош придружи Лурдес до работната й станция.

— Ей — престорено се сети той, — вчера имах посетител в килията. Ти ли я изпрати?

Лурдес поклати отрицателно глава.

— Не, никой не е идвал при мен. Цял ден писах отчети.

Бош кимна. Още се питаше откъде Балард бе разбрала къде да го намери. Изглежда, Лусия Сото й бе казала.

Но знаеше, че скоро ще разбере.