Хелън Полард
Вила в Прованс (25)

Епилог

Усетих аромата на лавандула през отворения прозорец, докато паркирах колата; хрускането на чакъла подплаши няколко птички, накацали по астмата до къщичките.

Побиваха ме тръпки от нерви и в същото време от блажената радост на завръщането у дома. Отворих портата и нещо черно се понесе право към мен. Сърцето ми се качи в гърлото и аз инстинктивно протегнах ръка към кучето. Въздъхнах с облекчение, когато животното я подуши, близна я и се търколи по гръб, откривайки ми корема си, за да го почеша. Това не беше стражево куче. Беше незлобливо, кротко пале.

— Глория!

Гласът на Рупърт от вътрешността на къщата накара стомаха ми да се свие на топка и кръвта във вените ми да замръзне! Усетих, че ми се завиваше свят. Значи тя се бе върнала.

Рупърт се показа на прага.

— Еми. Знаех си, че си ти. Толкова е хубаво, че се върна.

Той се спусна по стълбите и ме притисна в здрава мечешка прегръдка, която беше прекъсната от кучето, което ревниво се вклини между нас.

Исках да кажа нещо като „Защо не ме предупреди, че проклетата ти жена се е върнала, за да не бия целия път дотук?“.

— Взел си си куче — вяло отбелязах аз.

— Да. — Рупърт избута главата на кучето. — Стига, Глория, остави Еми да си поеме въздух!

Очите ми се разшириха.

— Това ли е Глория?

— Да, разбира се. Защо, ти какво си помисли? — Явно осъзнал причината за мъртвешкия цвят на лицето ми, Рупърт се разсмя, но спря, преди да го ударя. — О, Еми, извинявай. Пребледня така, сякаш си видяла призрак.

— Кръстил си кучето Глория? — попитах аз с удивление, примесено с облекчение. — Как си могъл да постъпиш така с кучето?

Рупърт се засмя и почеса кучето зад ушите, а то се потърка доволно в крака му.

— Защо не? Тя също беше преминала първа младост, изпаднала в нужда някой да я спаси и аз не можах да й устоя, освен това е кучка.

Аз се усмихнах, погалих кучето по главата и проточих врат, за да целуна Рупърт по бузата.

Сърцето ми полетя. Бях си у дома.